За него казваха, че има едно хубаво качество.

     И толкова. Не говореха повече за него. Достатъчно беше, че това хубаво качество обслужва и задоволява всички. Постепенно така свикнаха с хубавото качество, че забравиха кое е то. Пък и имаше ли значение?

     Симеон беше самотникът от фургона. Нито правеше зулуми, нито пиеше, нито крадеше.

     Той страдаше. Всяка събота, когато изгаряше от желание да се натряска до безпаметност като другите, Симеон обуваше спортните обувки и блузата със зелен цвят, която не харесваше, но за която знаеше, че е харесвана, и тръгваше нагоре по баира отсреща. Не искаше да наблюдава морето отблизо. Не защото не го харесва, не защото не обожаваше вълните, изгревите и странните съчетания на цветовете, не. Той трябваше да върви натам, където нямаше да срещне неодобрителни погледи. Нямаше да види как са очаровани или разочаровани от външния му вид, от това, че не се е наспал или че не се обръснал добре. Предпочиташе тези отдалечени пусти стари квартали над хълма, където по това време нямаше жива душа.

     Тази тъжна самота му напомняше нещо или поне така си въобразяваше. Стари катинари, напукани греди, подпрени с талпи покриви, раздрани найлони и турска мушама, разхвърляни дворове – това виждаше и от време на време са плашеше от зверския лай на кучета, примрели от глад и готови да разкъсат плътта на всичко, което се движи.

     А той се движеше. Отдолу нагоре. От себе си към хълма. И когато най-сетне стигаше до края на песъчливата улица и високият безлюден квартал вече биваше обходен, поглеждаше морето. Отдалече то му се струваше по-близко, отколкото на брега. Сядаше на камък и гледаше дълго. Мислеше за разни неща, после мислите се вливаха една в друга, блъскаха се и започваха да подскачат като вълни. Тогава разбираше, че е време да се връща и все пак да се натряска. Като всички.

     Това беше желанието му от сутринта. Всяка сутрин. И никога това желание не се сбъдваше.

     На връщане от хълма срещаше пречката пред желанията си. Тази пречка беше красива, но завяхваща. Рано угасваща.

     – Странно – каза веднъж на пречката. – Ти си млада. А вече имаш стрии.

     Пречката се казваше Шея, странно и вероятно измислено име на момиче на деветнайсет, мюсюлманка и необразована крадливка. Шея беше циганка и живееше наблизо при баба си от доста години, поне отпреди да стане проститутка.

     – Имам, но ги крия – усмихваше се Шея. – Обличам боксерки и така те не се виждат. Иначе дупето ми е още стегнато. Виж.

     И тя сваляше боксерките.

     Любеха се поне веднъж седмично, почти всяка събота, и Шея дълго се къпеше преди това.

     – Вече познавам миризмата ти, не се налага – предразполагаше я той.

     Тя не вярваше или не искаше да вярва. Не само за това, че сама усещаше необичайното миризма на тялото си. Друго беше. Шея не вярваше, че той я харесва. Просто знаеше, че сега, извън сезона, той предпочита да не бъде сам вечер и да се напива като всички останали бекяри, а му беше достатъчно да я милва и да я чука без пари. Или срещу символични подаръци. Предпочиташе да мисли така, но в незрялото ѝ съзнание имаше нещо, която я принуждаваше да не си вярва.

     Запознаха се през едно лято. Тя беше съвсем отслабнала, особено след онзи отвратителен аборт, който се наложи да направи в последния възможен момент. Най-чудно ѝ беше, че не напълня след забременяването. И макар да знаеше, че приятелят ѝ – циганин от нейната махала, когото брат ѝ веднъж доведе в спалнята, за да му платят на него вместо на баща ѝ, дори да беше сигурна, че той ще поиска да махне бебето, все се надяваше да се случи чудо. И тази надежда продължи прекалено дълго – и за нея, и за бебето.

     Шея вярваше в чудеса. Не смяташе, че чудесата раждат само добри неща, не. Тя смяташе, че животът е вълшебен и чуден. Не спираше да се учудва на всичко, дори на неща, които вижда всеки ден. Харесваше мъжете и милваше голите им части, сякаш го прави за първи път. Крадеше и се радваше, че не я хващат – и все с това приятно усещане за вълшебността и красотата на живота. Когато все пак я залавяха с откраднатото и я биеха, тя пак се чудеше – нали това е в природата ѝ, беше циганка, не може да не краде. И после обясняваше това така:

     – Симеоне, нали не е съвършен светът? Нали? И защо тогава не се примиряваме с това? С недостатъците? Когато открадвам нещо и после бягам – не го правя, защото ме е страх.

     – А защо?

     – Защото ме е срам. За това. Че не съм добра и че съм лошо възпитана.

     – Малка си да знаеш тези неща – ѝ казваше тогава. – Откъде си ги научила?

     – Тези неща са като секса. Рано се учат. Или рано, или никога. Като секса. Много хора не могат да правят секс. Защото не знаят какво е.

     Симеон тогава гледаше в зеленото на ръкавите и се чудеше точно като циганката – тя не може да знае тези неща от собствен опит. Не може да чете. Тогава как? Какво иска да каже Шея? За секса – добре, но сравнението? Може ли възпитанието да се сравнява със... А защо не?

     Не ѝ отговаряше, целуваше я по челото, надявайки се това не е ерогенна зона.

     А сега, на връщане от хълма, Шея го причаква в храстите и както обикновено, се прави на случайно минаваща.

     – Здравей! – съобщава изненадано и разсеяно. Номерът винаги се получава.

     Той я поздравява.

     Шея решава този път да го провокира.

     – Ще си имаме бебе. Двамата.

     – Радвам се за вас. Значи приятелят ти е спрял наркотиците. Браво.

     Шея клати глава и гарвановата ѝ коса се разплисква безшумно, на вълни – като тези в морето, когато Симеон оставаше задълго на хълма при колибите и забравяше за времето, тогава само усещаше вълните и се връщаше напосоки вкъщи. Понякога закъсняваше нарочно – особено когато не искаше да вижда Шея. Но това се случваше рядко.

     – Не, не ги е спрял – отговори момичето, свеждайки очи към земята. – Той няма сили да се откаже от наркотиците. Даже стана по-лошо. Започна да пие. От сутринта. Особено когато няма пари за дрога. А аз нямам клиенти по това време. Само ти си ми. Откъде да намеря пари да му давам?

     Симеон ѝ оставяше понякога малко пари. Те не стигаха, Шея го молеше за повече, но той нямаше. Хотелът, който строяха край морето, не се градеше методично, все не достигаха материали, инженерът напусна. Понякога имаше работа, друг път – не. Във фургона отначало живееха четирима и Шея беше доволна от това, но сега Симеон остана сам – другите си тръгнаха. Късната есен миришеше на зима и черното в морето беше досущ като тъжната коса на циганката, винаги несресана, но блестяща и силна.

     – Преди години и аз си имах гадже българин – опря глава на рамото му Шея. Това се случи същата вечер, на връщане от хълма, когато поспряха на път към фургона. Духаше северен вятър, а момичето беше с черната рокля – същата, с която беше облечена, когато се запознаха. – Имам чувството, че е било много отдавна. Бяхме просто гаджета. Беше ни интересно. Той с бяла кожа, а аз – мургава. Само веднъж се видяхме. Сякаш се срамувахме от нещо. Дори от спомена.

     Той опипа дупето ѝ.

     – Не там – помилва ръката му тя. После сграбчи нежно пръстите и ги опря на коремчето си. – Там. Там пипай.

     – Нищо не усещам.

     – Рано е още. Скоро ще усетиш.

     Симеон си спомни как му беше разказала за предишния си аборт. Как я боляха яйчниците и как не е успяла да напълнее – така е усетила, че няма да роди, още преди приятелят ѝ да я накара да го махне.

     – Значи ще ставаш майка?

     – Да.

     – Тогава да побързаме. Иначе какво ще стане с плоското коремче?

     Шея винаги се хвалеше с плоското си коремче.

     Фургонът беше студен, пуснаха радиатора и включиха телевизора вместо лампа. Симеон не обичаше лампите.

     – След като родя, ще ми се появят още стрии – съобщи тя, докато сваляше вечните си боксерки. И виновно добави: – Гладна съм.

     Той погледна стройното тяло на младото момиче – изобщо не приличаше на бременна.

     Реши да ѝ подари нещо. Не разбра от какво беше предизвикано това желание, просто му хрумна. Отиде до мивката и взе парфюма, който тя харесваше. Беше мъжки парфюм.

     – За теб е. За спомен.

     Шея погледна тъжно шишенцето, пръсна се леко тук и там и го остави.

     Тази студена нощ зимата дойде. На сутринта първият сняг беше направил пелена – бяла и тънка като завивките във фургона. Симеон нямаше къде да ходи – щеше да зимува тук. Никой не го чакаше на друго място, а и той не обичаше да бъде очакван. Просто все отлагаше покупката на по-дебели завивки. Надяваше се на чудо – че зимата ще е мека или пък че изведнъж строежът ще завърши най-сетне, ще му платят договореното и ще се махне оттук.

     – Шея? – попита в полумрака. Нещо го стресна в съня. Телевизорът се беше изключил сам през нощта или бяха спирали тока, той без друго беше временен, строителен ток. Кабелът се вееше на вятъра и всеки можеше да го откачи – умишлено или не. Понякога други негови колеги връзваха отклонения от този кабел и ползваха електричеството безплатно. Но никой не смяташе това за нарушение: остава пък и за ток да се плаща. 

     – Шея! – повтори и опипа леглото.

     Нарушение беше да изхвърлиш боклука си пред фургона на своя колега. А Симеон отвори рязко вратата и видя как някой нахалник беше изсипал пред дънера, който му служеше за стъпало, цяла кофа с отпадъци. И беше повърнал на всичкото отгоре. По-нататък видя още нещо. Беше още рано и сиво, но по пъртинката от бели снежинки се виждаха как две боси крачета са тръгнали нанякъде – следите бяха пресни. Усети мириса на парфюма, но когато се извърна и погледна към плота, видя, че флаконът е тук. Шея не беше взела подаръка си. Не и този път. Не искаше спомен. Беше избягала без него.

     Загърна се набързо, грабна хавлия и тичешком пое по стъпките и след мириса на собствения си парфюм, сякаш търсеше себе си, а не нея.

     Детето се роди след шест месеца.

     За Симеон казваха, че има едно хубаво качество. Но само Шея знаеше със сигурност кое е то.