А може би не искам да вървя напред и всичко да бъде тъй малко и просто - само аз и ти и всички останали, които представляват нищото. И да сме тъй независими в уединението на двустранния ненаписан пакт; и да ни е тъй вятърно безгрижието на студентските шибано скучни години... И да сме така безмилостно сами, а в същото време да изпитваме онази ужасна сигурност на стадото... И... Всичко да е лесно. И колкото и да е трудно, пак да си го правим лесно; и да опростяваме хилядите житейски интегралчета, да пречупваме трудностите през лековерния пясъчно-стъклен силует на двойната начупена призма... И всичко да е тъй леко - като перце на чайка, току-що изневиделица влетяло в стаята.

     И - опростявайки и изпразвайки се, напук на всички предразсъдъци, да продължавам да съм уверена, че простотията всъщност е умишлено намаляване на силата на печката, в която няма как да не се печем.

     Гърми. Навън е хладно. Страхотно е. Няма го присъствието на онова тъпо безгрижие, от което винаги съм бягала. И знам, че не искам да се връщам там, където съм била. А всичко ми е като лента - всеки абсолютен ден! И тече, не се връща, лети безвъзвратно...

     А ми е хубаво. Ужасно хубаво.

     Противоречива съм. И в противоречието си съм ужасно постоянна. Постоянството ме прави мъничко несигурна, а противоречията - спокойна. Сега обаче противоречия няма. Душата ми е като стомна с вода, току-що налята от извора - бистра и така свежа. И въздухът преминава през малките капчици леко и феерично, дарява ги с хладната си нежност, освежава и подрежда по своя вкус и свои желания. А преди стомната беше измита и чиста отвън - а вътре празна. И не е свикнала тя да бъде пълна, свежа и подредена... И... ужасно хубаво е, но и странно. Тази подреденост така някога плаши. И сигурността, и спокойствието са неща така доскоро далечни... а сега тук, при мен - усмихват ми се кротко насреща и ме предизвикват "Ще се промениш ли, ще ти хареса ли?" Разбира се, че винаги съм ги искала. Но никога не съм вярвала, че ще ги имам! Имах съвсем различни представи за живота.  Кухи, празни, почти без смисъл. Не вярвах. Не исках да мога да вярвам. Бях студена в лъчезарието на простата си усмивка.

     И хоп! Шурти изведнъж водата и вятърът я обогатява, и... този хаос го няма - хаосът на неверието ми. И, кажи ми, как, как да вярва пропуканата глина, че тази хладна нежност е истина? Как да вярва, че винаги ще я има и че не е фантазия? Как да повярвам, че всичко е ИСТИНА?

     Може би е. А може и да не е. Истината винаги е била и ще бъде тъй субективна. Научих, че дори е истина, когато пожелаеш да бъде такава. Истина...

     Всичко минава покрай мен и дори не мога да усетя всичко с цялата му сила. Сякаш профучава и аз съм някакъв страничен наблюдател. И всичко е заради страха. Новото плаши. Да го посрещна ли със сили и да вярвам ли, че е за хубаво?

     ЩЕ.