Ще го прецакат те Иван

Градският автобус спря за малко пред хоремага, както все още викаха на кръчмата.

-     Сряда – каза Митето.

-     Ако не е петък – заяви Пешо.

-     А може и двете – обади се Кирето и с това информира, че е на петата ракия и скоро ще почне да разпява любимите на селяните стари градски песни.

В кръчмата влезе Любчо с градската чанта, както наричаха подобните. Всеки от селото имаше такава – голяма, разтеглива, с рекламен надпис на отдавна умряла фирма. Бяха ги раздавали на един събор преди двадесет години и всички грабеха – аванта, удобни, широки и дълбоки чанти, тъкмо да си донесеш нещо необходимо от града. В случая Любчо бе сложил вътре цели четири хляба.

-     Хляб – обади се пак Кирето, виждайки вече осемте подаващи се крайщника – Сега и мръвка да има… Повечко, защото само хляб е вредно…

На Кирето му викаха Урсулата – заради приликата с известния някога дългокос обратен. И още Лайняния – след измъкването му от селския клозет зад кръчмата, когато местният фелдшер го спаси с дишане уста в уста, та после се наложи него да свестяват от повръщането на изтеглените от Кировата уста лайна…

-     Чак от града ли ги носиш? – попита за хлябовете Митето – Аз след малко отивам до магазина на Иван Русев и ще си взема топъл…

С което май дръпна ръчката на Кировия грамофон.

-     Защо да плащаш толкова пари на тоя изедник+? – ревна той – Още една дай…

Митето се огледа, после схвана, че Киро поръчва поредната ракия и е вече над нормата – пет ракии до обяда.

-     Ми, няма да ходя до града всеки ден, я… Любчо си има работа там, мъкне фабричен хляб, ама тоя на Пешо е ръчен, хубав…

-     Скъпо го дава, тоя изедник! – ревна пак Киро Лайняния – А едно време какъв евтин хляб имаше… Тате хранеше прасетата. Вземе два чувала и добавя в бъркоча. Евтино и полезно…

-     Вярно, много скъп стана хлябът – кимна Пешката – Ще речеш, че с брашно го правят…

Митето се захили.

-     Е, нали добавки разни, химии… То Иван не слага такива – селски хляб меси, ама…

-     И пак скъпо! – изхъхри Киро и се закашля.

-     Едно време белият хляб беше 30 стотинки, а черният 15… - спомни си заминалата младост дядо Първан.

-     Ми, и сега да го дават така, ама няма… И не му викай черен, че ще те съдят за расизъм. Афроамерикански е… – засмя се Любчо, а Киро Лайняния подхвана:

-     Ма, наистина! Я да направим едно събрание и да вземем решение – Иван Русев  да продава хляба евтино. Ще видим там – по 30 стотинки ли, наполовина ли…

-     И на вересия – добави дядо Първан.

-     Тоя чорбаджия е звяр, бе – възмути се Пешката – По две кожи дере за хляба. Пък то – лека работа. Забъркал брашното, омесил, пещта пече, той прибира парите…

-     Значи – рече Карамфил, мълчал досега – ние сме обществото. Ние сме суверенът… /тук останалите вече разбраха, че и тоя е напред с ракиите/ Ние решаваме каква е цената. Тридесет стотинки – тридесет! Иван е длъжен да изпълнява…

-     Бе, да ви кажа – Киро Лайняния вече святкаше с очи – Може и той да ни плаща. Щото му правим оборот. Да ни дава по левче на всеки хляб…

-     Ъхъ… - прокашля се Карамфил – Обществото сме. Народът. Демократи… Пазарни! Значи ние ще определим цената…

Любчо отмести шишето с газираната вода /той си беше малко не у ред – в тоя студ с вода се загрява/, ухили се и рече:

-     Що не питате какво ме е накарало заранта да ходя до града, четири хляба да донеса, два билета да плащам…

-     Що, бе? – викна Киро Лайняния.

-     Нали уж решавахте Иван да накарате ниски цени да слага, че и да ви плаща за купения хляб? Ама няма да стане…

Кръчмата притихна. Всички усетиха, че Любчо ще каже нещо накриво.

-     Снощи Иван Русев натовари на камионетката машината за бъркане на тестото. И замина. Няма вече кой да меси в наше село, отиде в общината. И, оставете другото, ами няма да има кой да ви плаща, задето му ядете хляба… Пазарни демократи, ей…

Изключително неправилни коментари - https://genekinfoblog.wordpress.com/