Ще грея само за теб!

- Искам те! - прошепна тя.
- Не може! - отвърна й той.
- Защо?
- Прекалено си малка.
- Но аз наистина искам...
- Знам, ще дойде един ден, ще пораснеш, ще имаш всичко, което искаш!
- Кога? Когато звездите сменят местата си?
- Глупаче - погали я по главата - звездите не сменят местата си.
- Защо? Винаги ли седят там?
- Винаги!
- Самотни ли са?
- Да.
- Като мен?
- Ти самотна ли си?
- Да, но не отмествай разговора!
- Ах... какъв беше той? А... да...
- Не съм малка, повярвай ми. Знам, че го искам...
- Е, да, но не ти вярвам. А когато ти омръзне, тогава какво, ще забравиш и... сякаш не е било.
- Нима това те засяга?
- Разбира се!
- Защо?
- Не искам да си отидеш.
- И това ще ме задържи?
- Това, че не ти давам - да.
- Един ден ще ми омръзне да искам!
- До тогава ще съм измислил нещо друго. А засега си толкова любопитна, че ще се връщаш всеки ден...
- Не, няма! Аз не мога да моля!
- Това от майка си ли го чу?
- Какво те интересува? Дай ми! Искам!
- А аз искам теб!
- За какво ми говориш?
- Извинявай... върви си... прекалено си малка... вземи и играчката... вземи я и никога не идвай повече... забрави ме...
- Но... ти я обичаш... аз искам само да си поиграя с нея...
- Не! Не се връщай, по дяволите - каза младото момче на прекрасното като ангелче момиченце.
- Защо се държиш така с мен? Аз... аз те обичам...
- Обичаш ме? Ти не знаеш още какво значи тази дума, глупаче, но аз знам... Аз знам... Върви си!
- НЕ! Искам утре да дойда пак и пак да ми разказваш онези твои истории... искам пак да заспивам до теб... Искам да ми разкажеш и за звездите. Как така не се мърдат? И как така са самотни? Нали са толкова много?
- Знаеш ли как? Представи си, че аз съм една звезда. И ти си до мен. Ти също си звезда. Но аз съм самотен, защото ти грееш за всички еднакво, а аз искам да грееш само за мен.
- Аз грея само за теб. Не бъди самотен - каза тя и го целуна по детски по бузата.
- Вече не съм... вземи играчката... нека ти бъде за спомен от мен.
- Но ти я обичаш.
- Но обичам теб повече!
- Да дойда ли пак утре? Ще грея само за теб - каза с невинно изражение тя.
- Разбира се, звездичке. Извинявай, че ти се развиках... Ще ти разкажа за звездите, ще заспиш пак до мен, ще играем с играчката.
- Но... ако я счупя... Ти ще ми се разсърдиш.
- Не, няма... прекалено те обичам, че да ти се разсърдя.
- И мама ме обича, но се сърди.
- Тя не те обича като мен.
- Не разбирам.
- Малка си още.
- Не съм - каза тя и се хвърли върху него, сваляйки го на земята. Започнаха да си играят. Той правеше всичко, за да чуе смеха й, да види очите й да блестят. И така тя се усмихваше в неговата къща ден след ден, слушайки историите му, гъделичкайки го, играейки си с него... докато не дойде един ден, когато порасна...