Петдесетгодишният младок – Любомир Станойкин, живееше в разглобеното село Кошара. Един от най-жизнените жители на това обезлюдено място бе ерген. Женски създания нямаше в кочината на свинята Гого. Надали можеха да се открият при дъртите кокошки, които отдавна бяха загубили способността си да кудкудякат.
Любо, вложил силите си в отглеждането на добитъка, игнорира напълно копнежите си. ,,Тука ти е лепилото! Тука ши останеш!“, вълнуваше се Кънчо – бащата на объркания селяндур. ,,Как тука, бе! У града ши оди! Женска да си фани! Рожби да има!“, кокореше се средновековната Вървара, която ядеше само попара, защото нямаше зъби.
Старите си отидоха по нелеп и тъжен начин – Кънчо се задави с пилешко бутче, а Вървара бе ритната от мускулест кон. Станойкин погреба родителите си в селското гробище, което гъмжеше от вечни посетители, пи студена вода и продължи да работи...
Припечелените пари му стигаха да живурка. Продаваше домашно вино на богати цигани с дебели устни, прекопаваше дворове на прегърбени пенсионери и помагаше на някои бедняци, срещу лицата на които бе изправена смъртта. Селският герой се радваше на заслужена слава – възторжените думите на хората бяха нейният най-добър аргумент.
Като че ли Любомир си имаше всичко. Къщата му бе спретната, дворът ѝ винаги ухаеше на свежи цветя, погалени ту от роса, ту от някоя срамежлива, невидима сила. Но райското кътче плачеше за стопанка...
Селякът така и не обърна внимание на този сериозен въпрос. ,,Все ши излъжа някоя...“, джафкаше пред мама и тате, чиито позиции по казуса се различаваха.
НО ТОЙ НЕ ИЗЛЪГА НИКОЯ!
ЗАЩОТО БЕ НЕСЕРИОЗЕН!
,,Лъжецът“ драпаше по вроговената кожа на всеки разлагащ се ден. Черепната му кутия бе толкова изпразнена от мисли... И мухи нямаше вътре, и прилепи... Налегнат от духовен недоимък, извършваше най-елегантното самоубийство.
– Не ти ли тежи бе, Любомире? Всеки гони съвкуплението. Що ти бягаш от него? – бай Васил Начетения веднъж успя да го накара да се позамисли, но дълготраен ефект нямаше. Станойкин тичаше по бодливите друмища на безкрайния живот със сит стомах и празна мисловна къщурка.
,,За 'сичко си има време! Ко са се разбързали!“, самотният мъж опитваше да гримира насиненото лице на истината, но липсата на женска ръка се усещаше. Нямаше кой да сготви вкусен боб, дрехите на ,,Лъжеца“ невинаги бяха изгладени, а душата му все студеничка митарстваше; сърцето му веднъж не затуптя от любов – рядък и уникален случай в човешката мозайка.
Всеки би нарекъл Любо неудачник и простак. ,,Подобни първични кретени са седнали върху врата на омаломощената ни държавица!“, ще си помислите Вие. И може би имате право...
– Любооо, Любооо!!! – село Кошара се стресна от дръгливия глас на Поньо Кръпката. Часът бе 07:22. Слънцето тъкмо сваляше нощничката си, но и то се сепна. Денят пристигна шумно.
Шестдесетгодишният висок и слаб мъж държеше в дясната си ръчица цигарка. Пафкаше му се на Поньо, душицата му не можеше току-така да прогони и тази съблазън. Но пък и Поньовица често го биеше – тя бе достатъчно корава да прекатури трима пехливани наведнъж.
Семейни скандали нямаше. Когато широкоплещестата госпожа подушеше цигарен дим, вдигаше мъжлето си във въздуха и го тръшваше право о пода. Сухичкото му телце проскърцваше и бързо се изправяше – Кръпката бе доста жилавичка натура. ,,Стига толкоз, жено! Душа не ми остави!“, проплакваше набитият човечец, но снажната му половинка обичаше да тренира с жива тежест.
– Любооо! Любооо! – продължи да кряка Поньо. Мъченикът на съпружеската вяра жадно гълташе цигарения дим, издишваше деформирани кълбета и се озърташе страхливо.
Станойкин лежеше в очуканото си легло, завит с три родопски одеяла. Червенда̀лестата му кратуна се подаваше над тях, по сбръчканото му лице избиваше черна брада, в устата му липсваха някои зъби; веждите му бяха дебели като корабни въжета, а от носа му надничаха косми.
КРАСАВЕЦ!
Любомир отвори очи, но това, което виждаше, бе размито и двойно. До слуха му достигнаха стоновете на тероризирания му приятел, чието гърло бе на предела на своите сили.
– Глупак! Ко пак ши искаш... – Лъжеца се освободи от оковите на родопските спални изделия, облече гащи и блуза и се дотътри навън. Там го чакаше развълнуваният му съселянин.
– Кажи бе, Пончо? Ко дириш тука? – запита Любо и присви очи, защото слънцето го плясна с лъч точно там.
– Ставай, ставай! Жена ти намерих! Ай, ай! Връй! – Кръпката замята енергично ръце във въздуха като актьор в роля. Точно така си го представи и Любо.
По прашната улица ,,Надежда“ можеше да се открие всичко останало, но не и Надежда. Тя бе претъпкана с празни опаковки от вафли ,,Фокус“ и Лионска наденица – селяните бяха лакоми, но и неподредени хора.
КОИТО ОБИЧАТ ЖИВОТА!
КОИТО ДЪВЧАТ ПЛЪТТА МУ!
– К’ва жена, бе?! Ти наред ли си? – синът на Вървара не изпитваше удовлетворение от направеното му предложение. – Пак ли те е била твойта?
– СЪПРУГА! СЪПРУГА! Съпруга ти намерих, бунак! В момента пие бира в кръчмата на Илия. Голямо парче е. Слагай костюма и идвай!
Бира в седем и половина сутринта... Що за хора са това?
– Доо... бббреее... – Станойкин се заинтригува. Идеше ли реч за алкохол, всички селски мъже се оживяваха. Като че ли душите им бяха вечно обладани от мисълта за пиянство.
Любето се облече с войнишка скорост. Изтърканият му син костюм бе избледнял – все пак го пазеше от трийсет години, но щеше да свърши работа. Трябваше задължително да вкара момата в кревата, за да не остане самотен до края на дните си! Край, който може да настъпи неочаквано.
– Айде! Да видим женската! – Станойкин затвори ниската пътна вратичка зад себе си. Гнилата панта изскърца дразнещо.
– Брех, ама ти си като Джинс Бом... – вероятно Кръпката е искал да визира литературния герой на Иън Флеминг – Джеймс Бонд.
,,Откачалка!“, помисли си бегачът от съвкуплението, но не посмя да го изрече. Вместо това потупа заблудения си авер по кокалестия гръб и поеха по мръсния път.
В края на улицата видяха старата баба Стояна, седнала на дървената пейка пред схлупената си къщурка, непосещавана от чедата вече трети месец. Прегърбената женица чоплеше тялото на бастунката си, свела поглед към меката пръст под краката си. ,,Там ще ида много скоро...“, тези думи можеха да се извлекат от въздействащия ѝ образ.
– Здрасти, ба’а Стояно! – поздравиха я чинно разбързалите се мъже, чиито крака не докосваха земята.
– Здрасти. На сватба ли? – жената надали не осъзнаваше, че за подобно събитие не може да иде реч, като се има предвид, че в село Кошара няма пет човека на кръст.
– Да, бабо, да! – викна ѝ Поньо.
– По̀здрави на младоженците! – отпрати ги Стояна и се усмихна топло. Станойкин и Кръпката доловиха тъжните слова, които тя започна да лее към некролога на мъжа си. ,,Стефане, Стефане, младоженци има. Колко млади бяхме с теб... Ех, как ми се иска да си до мен...“, думите ѝ изтъняха и се изляха в общия лай на кучета и птичи чуруликания.
А ДАЛИ ПТИЧКИТЕ НЕ ЛАЯТ?
И КУЧЕТАТА ЧУРУЛИКАТ...?
,,Младите любовници“ свиха вляво към улица ,,Тервел“ №11, преполовиха стотина метра от нея и се забиха като колчета за домати пред едноетажното, наядено от цигани, кафене на Илия.
– Влизаме ли? – попита Кръпката.
– Първо ти! – отривисто го застреля костюмираният самотник.
Любомир и Поньо спретнаха бърз, ръкопашен бой. ,,Зрелите“ представители на силния пол изглеждаха като седемгодишни момиченца, срамуващи се да почукат на врата на учителска стая. Напуканите им длани разрязваха въздуха на ситни парченца, лицата им се сгърчваха в смешни гримаси, а телата им се мятаха в пространството като забравени на простир дрехи по време на буря.
Двубоят продължи не повече от минута. Когато мъжете загубиха внезапния си прилив на енергия, седнаха на очукания бордюр и глътнаха въздух. До Любо имаше стъпкан фас и мазна опаковка от Лионска.
– Големи тъпаци сме... – измънка през зъби ергенът и си бръкна в носа.
– Най-големите... – съгласи се другият боец и се оригна щастливо.
Зад тях се лееше водопад от песни на работници, пиещи вино и хапващи майсторски нарязани парченца луканков салам. Стените на кафенето пружинираха, прозорците му възпитано контактуваха със селяните, в турската печка ,,BASAK“ се целуваха дървета и въглища.
Обърканите ,,младежи“ изтупаха дрехите си – символ на наравно завършила битка, и влязоха наперено в помещението, в което се носеше мирис на тютюн и прах. Любо мина пръв – от спорове смисъл нямаше. Последва го укротеният му приятел.
В местенцето животът пееше своята нежна песен. По наскоро боядисаните с латекс стени бяха окачени стари календари – на единия пишеше ,,2016“ с едри черни цифри, а на другия – ,,2017“. Отметката на дните бе стопирана на 3 октомври.
– Къде е женската? – като че ли Кръпката питаше: ,,Къде е прасето, което искам да купя?“. Гърлото му бе пълно с тревога.
Обувките на Поньо тракаха по дървения под. Страдалецът измина няколко метра, спря се и погледна готовия за семеен живот бегач от сладкия грях. Шейсетгодишният човек поклати утвърдително глава в отровения въздух и подшушна на Любомир: – Това е тя. Не чакай! Дъртееш. Шансът ти е сега.
Понката сочеше с пръст към масата на Гинка Марулева – изключително едра жена, която пиеше от двулитрово шише бира като от чаша чай. Пръстите на ръцете ѝ сякаш бяха надути с компресор, червеникавите ѝ бузи мудно приветстваха ежеминутното посещение на алкохолната течност, тръгнала на поход към гърлото ѝ. Вратът ѝ бе подпухнал.
– Да я заговоря... Аз... – Станойкин не знаеше какво трябва да стори в дадената ситуация. По челото му избиха ситни капки пот, дланите му се изпотиха и възпламениха. Брадата му крещеше без глас ,,Заговорѝ я!“.
Костюмираният (Джинс Бом?) плахо се приближи към грамадната жена, която продължаваше да пие като някаква развалена машина. Марулева летеше към свят на бирени реки, морета и океани, които миришеха много сладко за нея. Петдесет и пет годишната персона бе прекалено състарена за възрастта си.
НО ЖИВОТЪТ НЕ ПИТА!
ЗА НЕГО ГОДИНИТЕ СА САМО ЦИФРИ!
Станойкин седна на дървено столче, което изпищя под тежестта му, срещу масивната дама. Мъжът зяпна мъртва муха, легнала ничком на ТЯХНАТА мръсна маса, и когато усети най-силен прилив на енергия, започна:
– Здравей, Гинка! – като че ли щеше да ѝ предлага подписване на изгоден за двете страни договор, а не Любов.
Марулева мълчеше, забила измъчен поглед в сините стени.
– Здравей! – детето на Кънчо и Вървара се изкашли. Гърленият звук ,,Бухук!“ накара космите по ръцете на Кръпката, който наблюдаваше филма от близка маса, да настръхнат.
Разочарованият ловец на най-хубавото чувство стана от стола си с тъжно лице.
И ТУК ПРЕТЪРПЯ НЕУСПЕХ!
– Здравей! – импозантният и троснат глас на Гинка накара всички да млъкнат. Повечето от присъстващите отвориха невъзпитано усти. ,,Тя говори...“, шепотът на сервитьорката Кета се чу като плясък на камшик по желязо.
– Здравей! – съзнанието на Любо погълна нарязани картини на Щастие (мъж+жена+дете?). Той ги прибра в кутията на мисълта си и отново седна на дървения стол.
ВТОРИ ОПИТ ЗА ПРОБИВ!
– Много си красива! – Дон Жуан изтърси най-неподходящите думи в най-неподходящия момент. Хората се върнаха към задълженията си. Кета продължи да сервира. Илия пишеше в халваджийския си тефтер. Марин викна щастливо от далечна маса, а Румен запя: ,,Моя страна, моя България!“.
Марулева пръдна по терлици и когато усети, че в тялото ѝ няма газове, каза нещо, което се заби като стрела в сърцето на Зрителите.
– Безсмислено е… Не си прави илюзии, че ще успееш. И първият ми мъж каза така, и вторият. Къде са те сега? Забягаха в сърцето на България – може да са стигнали до София, там семейства да имат. – лицето ѝ придоби строга сериозност. – Аз отново останах сама. При Гинка никой не иска да остане. Тя е дебеланата, която никога не говори. Тя е грозна за гледане. Не става и за целуване. Гинка е един боклук. Щастие при нея няма да намериш! – тя остави шишето с бира на масата, стана и пое към вратата на кафенето. Навън измяука дива котка.
– Но… – Станойкин като че ли искаше да кажеш нещо. Наранената от живота жена се обърна и зачака поредната милостива реч. Когато той не пророни и думи, тя поклати масивна глава и въздъхна:
– И аз така си мислех… – и напусна сградата…
Кръпката се провика:
– Да вдигнем наздравица за любовника!
И те пиха…
© Димитър Драганов Всички права запазени