Стоя на автогарата и чакам автобуса за София. След тригодишно отсъствие от Родината, зажаднялата ми душа поглъща всичко българско и родно. Сядам на една дървена пейка. До автобуса остава близо час. На съседната стоят две мургави лелки и люпят семки. Неволно се заслушах в разговора им.
- Кво ти е, джанъм? Що си умислена?
- Уф, тоя моичкият хич не ма уважава. Мисля да го парясам.
- Е, ти пък! Как тъй не та уважава?
- Ами цялата махала говори, че уважавал всяка вечер на църния Гошо щерката. След работа се през къщата им минавал, да ѝ покаже голямото си уважение. А мен хич не ма сайдисва.
- Ууу, не ги слушай! Те у махалата всички са клюкарини!
Тя Гошовата щерка що народ я тачи, ехее...
- Мислиш ли!?
- Съвсем го мисля! Виж туй моме! Мяса ми на паралийка, чакай да му гледам на ръка! Белким ни излязат гратис билетите за автобуса.
Лелката скочи пъргаво, а фустите ѝ се развяха като корабни платна. Докато се усетя и тя се настани плътно до мен. Черните ѝ очи приличаха на лъснато кюмбе. Огромни златни обици се полюшваха на ушите ѝ, върху тях падаха катранено черни къдрици. Косата ѝ изглеждаше суха и спластена, като на кукла.
- Всичко ще ти кажа - от "а " до "я", бъдещето ще ти предскажа! Много познавам!
- Ама, аз не искам! - запелтечих смутено.
- Няма не искам! Как тъй няма да искаш!? Всички искат, бе! Кой не го интересува бъдещето!?
Мургавелката грабна ръката ми. Гривните наредени на китката ѝ издрънчаха. След няколко минутно мълчание най - после се изкашля и със сериозен, плътен глас започна да нарежда.
- Имаш път! До столицата ще ходиш. Виждам, че с нетърпение те чакат там! Голям джюмбюш ще има, да знаеш! Ядене и пиене. Празник.
Усмихвам се . Голяма хитруша ще излезе тая. Та нали съм на автогарата, пред спирката за София, няма за Ямбол да хукна я.
- Дълго ще живееш! Ще си намериш и един - красив, добър, верен... - продължава тя.
Мисля си: - "Куче ще да е.."
- Две деца ще имаш! Много радост ще ти донесат! Ха, дай ми сега двадесет лева за труда! - набързо приключи гадателката ми.
- Хич не ѝ се връзвай! Тя двадесет лева само на сватбата си е виждала! - извика един слаб и висок мъж.
Не бях разбрала кога се беше приближил до нас. Загледах се с интерес в него. Странна птица. В едната си ръка държеше нещо в черна, найлонова торба. В другата имаше зелена, пластмасова бутилка с надпис " Загорка" .
От време, на време отпиваше от бутилката и се бършеше в ръкава на тънката си памучена блуза.
" - Добре, че е черна, иначе кой знае какви нюанси щеше да има по нея!?" - помислих си аз.
Бухналата над ушите му коса отдавна не беше подстригвана. Огромни рунтава вежди криеха очите му. Плетени обувки надничаха изпод омачканите крачоли на черния панталон. Мъжът се намести от другия ми край и аз се почувствах като стисната в менгеме между двамата непознати. Докато се чудех как по - деликатно да се измъкна, той намръщено се обърна към гадателката:
- Хайде, измитай се! Остави момата на спокойствие! Намери си някой друг да лъжеш!
Мургавелката се изправи колебливо. Поклащайки се и мърморейки под носа, се понесе като лодка към събеседничката си.
- Ти май не си оттук? - загледа ме любопитно новодошлият.
- От тук съм! Тук съм се родила и израснала.
- Е, ма сега не живееш тук!? От тебе лъха на чужденецко!
Засмях се весело. Този беше забавен :
" - Как ли пък ухае туй " чужденецкото", интересно! " - помислих си аз.
- Живея в чужбина! - отвърнах му
- Виждаш ли, знаех си ! Надушвам ги отдалече! Едно време и аз обиколих - Германия, Франция ... Плочки слагах, зидар бях, майстор... Тия моите ръце златни - всичко могат. Ама хич не ми хареса! Много опънати и префънцурени там бе... Живи бастуни. То ни пиенето им пиене, ни танците им танци, ни песни, ни ядене... Те ще ми казват на мен, че на улицата не се пиело! Айде бе... Туй свобода ли е!? Демократични били, ама друг път! Тука е демокрацията, от мен да го знаеш! Кога не ти дават да се напиеш, къде душа ти иска, не ми го хвали! Като истински българин да се натряскаш, надрънкаш, освиниш, отреже като талпа и никой да не те притеснява. Там идеш в кръчмата седиш като тумрук. Няма живинка. Друго си е да ти засвири музиката, да ти пее на уше певачката... Да ти кипне кръвта. Да щраканеш с пръсти, да скочиш на масата , та под масата... Да си завихриш един кючек, от сърце. Пък когато ти дойде отвътре, да запееш с пълно гърло : " Градил Илия килия, градил Илия килия, ох, аман, аман, на пътя, на кръстопътя..." - запя с пълно гърло събеседникът ми.
В мен се блъскаха срамът и любопитството. От една страна се притеснявах от вперените погледи на хората в нас, а от друга ме глождеше да чуя до край интересното описание. Добрият и лошият живот тук и в чужбина. Мъжът приключи песента и доволно се обърна към мен.
- Видя ли! Пееш си на воля и никой те не спира. Душа волна и свободна.
Изведнъж започна да рови в черната торба. Извади една мазна баница, завита в кафява хартия и ми я подаде.
- На яж! На туй му се вика баница, масчица капе от нея, не масло и маргарин. Вкус има, вкус! Стомахът ти пълни. Не кухи кроасани. Изядеш един и след пет минути пак гладен седиш.
- Не, благодаря! Не съм гладна!
- Затуй си така изпусталяла! Щото не са храниш като хората. То там храна ли е!? Ууу, кога във Франция ми изкараха едни скариди, миришат... мамка му. Как ги ядете тия гадинки, бе!? Носят ми веднъж телешко ростбиф алангле. То живо, ще стане от чинията и ще хукне. Друго си е една свинска пържола или кебапче, да ти зацвърчи в чинията. Те само зеленаци лющят там, като зайци! Мръвката прави борбата, тя прави мъжа корав.
Автобусът пристигна и шофьорът отвори вратите. Беше време да прекъсна сладкодумния си нов приятел.
- Съжалявам, но трябва да тръгвам! - станах от пейката.
- Хайде, със здраве! Знам аз, че един ден ще се върнете! Няма как българско сърце да търпи тия сухари там!
Автобусът бавно набираше скорост, а слабият силует надигащ зелената бутилка, ставаше все по - малък.
Обичам си я тая България! Колоритна и изстрадала. Няма друг такъв народ, който сам да се критикува и псува и в същото време да се издига на пиедестал - " българи юнаци" ! Народ, при който ракията не е национално питие, а традиция. Няма дом без шишенце ракия, па било то само за разтривка! Традиция, която се предаде от пра - дядо ми на дядо, от дядо - на баща ми.... Аз ли ще прекъсна веригата!? Тук лютата чушка съпровожда трапезата, така както лютата душа - българина. И думите ни подлютяват, парят я на езика, я на мислите ни. Цветущ народ сме! Речта ни и тя като нас пеперлива и богата. Знаейки испански, руски и немски, гордо мога да заявя, че няма друг по - цветист като нашия. Няма език при който да има четири степени на сравнение - " прост " , " по - прост ", " най - прост " , " прост - та дрънка ". Обичам я тая България! Един ден ще се върна!
© Росица Димова Всички права запазени