Ще светне

Приеха едната сестра в болницата следобед, в тежко състояние. Сложиха я да легне и я отведоха някъде. Другата, Роска, се разходи с тревога из коридора, надникна в докторските стаи, погледна към болничния двор, не си намери място. После изминаха няколко часа.  Хора пристигаха  отвън с мокри палта, отегчени болни се разминаваха с еднакви халати, сестри бързаха с папки под мищница, а докторите преминаваха тежко, като директори. Само тя стоеше неканена и чакаше някой да си спомни за нея и да я повика. Скоро притъмня съвсем, заради дъжда. Болницата бавно опустяваше и се приготвяше за вечерта. Тогава жената стана от канапето и тръгна да огледа стаите в които вече бяха включили лампи. Потропа, попита за сестра си, отпратиха я другаде с отегчение или направо с повишен тон, като натрапница и тя се отдръпна до прозорците за да се зачуди. Не можеше да си тръгне просто така, колкото и да не я търпи никой, тя трябваше да разбере. Пооправи яката, погледна джобовете, полата и  обувките си. След дълго чакане, преди отвън съвсем  да падне пълен мрак  дежурния лекар най- после я прие. Изглеждаше припрян и отнесен в свои си мисли:

-Каква сте й....сестра? аха..сестричка...ами тя ще умре...кога ли...след два дни, след един...след няколко часа?....само онзи горе знае кога.....какво може да се направи ли? Ами може...разсейте я някак...донесете й нещо дето обича да хапва..или да пийва...музика й пуснете някаква ако щеш...все нещо може да се направи!

Той си сложи очила и се зачете в документи, вече забравил за нея. Тя благодари и излезе в коридора, спретната старица с лачени обувки и шапка, която някога е била окичена с перо. Застана на онова, нейното си място до прозореца. Отвън, в мрака минувачи бързаха да се приберат у дома.  Тръгна си и тя, да запали печката и да приготви храна на сестра си за  утре. Ще й сложи в кутия картофи със задушени зеленчуци и двете ги обичаха, ако са без мазнина или ще стане по- рано за да изпече баница и да я донесе  още топла в болницата. Така и направи.

Сутринта пристигна рано, разпита и се залута докато намери стаята. Влезе и видя сестра си  Магдалина да лежи в легло до прозореца. Бяха я повдигнали върху възглавници и тя стоеше с мрачно изражение срещу вратата готова за разправия. Още щом я видя, махна с ръка да разпореди, както обичайно правеше:

-Иди в някое друго отделение и ми вземи една възглавница...тука каквото и да искам първо в ръцете ме гледат!

Тогава Роска се засуети. Огледа се и облегна торбата до радиатора. Излезе бързо, свикнала да се подчинява за всичко на Магдалина и скоро лачените й обувки зачаткаха ситно из коридора. От вчера не я напускаше тревогата. Снощи се прибра, светна лампата в пустата къща, погледна към студения  хол, който зимата разделяха с резедаво перде и видя шлифера на Магдалина провесен на закачалка да съхне. Яде студена вечеря в ъгъла на дивана и си легна без да гаси абажура в антрето. Живяла кротко и спокойно досега, тя бе  погледнала с паника към леглото на сестра си, за първи път празно и хлътнало по средата. Как ще живее самичка, ако Магдалина си отиде? С кого ще заспива и ще се събужда, с кого ще пие чай, заради кого ще засажда цветя в малкото дворче, какво ще стане ако се случи съвсем да няма никой на когото да угоди?

Върна се с възглавница без калъфка. Магдалина ядеше баницата с мазна уста.

-Тиклава ти е баницата...не си я завивала с вестник!- каза преди да преглътне. Седна почтително в краката й Роска. „Донесете й нещо, дето обича да хапва“- бе казал лекаря. Ще приготви Роска, като не харесва баницата, друго ще й донесе, как няма да  донесе, ще й угоди на душичката.

-Телешко варено ще ти сготвя за довечера тогава!-живо обеща тя- С моркови на кръгчета и с кервиз, както го обичаш!

Магдалина махна с ръка срещу нея, с онзи неин си обичаен жест на пренебрежение.

-Няма да ми идваш час през час...пък и аз да не пускам корени тук...сума ток ще изгориш  докато уври тоя каиш, телешкото?!

-Агнешки котлет да ти пекна тогава...от фризера!- предложи Роска.

Магдалина я погледна строго сякаш е вироглаво дете:

-Агнешкото ще пазим за Великден...скъпо става тогава...знаеш, не можем да го пипнем!

Такава си бе Магдалина, практична и предвидлива. Въпреки, че бе едра жена с обли рамене и двойна брадичка, тя съвсем не бе чревоугодница. Никога не й се прииска да си сготви нещичко по празник или ей така, макар само за да си угоди. Дори напротив. Често хапваше на крак или в края на масата, като изгонена. Така свикнаха да вечерят и с Роска. Сядаха в двата края на дивана с чинии върху коленете. Ядяха в мълчание, без да тропат с лъжиците и бързешком, сякаш ги чака неотложна работа. Понякога си подаваха недоядена филия една на друга и следяха през очилата да не паднат трохи.

Следобед отново заваля, а капките тропаха по ламаринения перваз. Пристигнала на посещение, Роска без да разбере се унесе в дрямка на стола с чантата  върху коленете. Болната, Магдалина я видя и я нахока:

-Върви си у дома...затягай хубаво крана на чешмата, ако миеш нещо на мивката в двора...ако палиш печка, гори от нарязаната череша...и хубаво се оглеждай, ако оная мръсница, комшийката си пусне кокошките покрай телената ограда пак  да не ми изкълват цветята...удряй с пръчката без да жалиш...през гребените направо  удряй!

Скочи Роска и приглади полата като ученичка. Ще се прибере, ще приготви нещо за хапване и ще вземе нова нощница за преобличане на Магдалина, беше я видяла, че се изпотява, а по пътя ще мисли какво да направи за да  разсее сестра си. Тръгна с пъргави, инатливи крачици да излиза и дори шапката й  затрепери от нетърпение. Спря на прага, обърна се и взела нещата в свои ръце, за първи път откакто Магдалина се залежа в болницата уверено каза:

-Ти си лежи...знам си работата аз!

Вече на прибиране, свела глава към земята, Роска гледаше вълнения си чорапогашник и носовете на обувките. Влезе у дома и седна на дивана, да  поеме дъх и да си подреди задачите в главата. Погледна към предметите в стаичката. Знаеше всичко за всяка дребна вещ, кога е оставена,  кога е избърсан праха, колко пъти е премествана и къде е била преди. Успокои се от познатата миризма на къщата, дори се усмихна, сама на себе си, не от задоволство, а по- скоро заради притеснение покрай грижите. Тук бяха израснали с Магдалина, оттук тръгваха за училище и тук в тяхната стая с ъгловите дивани някога се бяха сменяли сутрин  пред огледалото за лек грим  преди да отидат на работа в завода. Колко бързо и сякаш на шега бяха преминали  годините? Погребаха родители и роднини, както си е в реда на нещата и сякаш никое чуждо нещастие не ги смути. Не се разделяха, излизаха и се прибираха винаги двете, подредено и под час, поделяха  си без излишни приказки задълженията в домакинството и живееха кротко. Срещаха други хора разбира се, появяваха се и ухажори, но те, двете сестри общуваха студено, с недомлъвки и се пазеха от натрапници. Най- добре си бяха самички. Така остаряха. В тревога, че котката не се е прибрала, че пощалъона не е минал днес, че вятъра духа  дима от съседската печка винаги точно в техния прозорец.

Стана да потърси чехлите си Роска, течението под вратите бързо й изстуди краката. После седна, напоследък все й се почиваше. Така сама и в тишина някак се помрачаваха мислите й обаче. Огледа се и в дребните вещи видя  защо се  бе смутила. Разбра, че няма какво да направи за да зарадва или да поразсее Магдалина в болницата. Такава си бе сестра й, особнячка. Не бе придирчива към храната, няма спор. Откакто получи обрив от една домашна вишновка като мома, се отказа и да пийва, дори за наздравица. Живееха скучно и не искаха  да пречат на никого. Гледаха телевизия в уречен час, следяха сериали, без да изпадат в умиление, захласваха се по реклами, макар да знаеха, че нищо няма да си купят защото навсякъде има големи измами и можеш да си дадеш парите просто ей така. „Пуснете й музика, ако щеш“ бе казал доктора, а Роска си спомни как понякога при хубаво време отваряха прозорците  и вратите на къщата за да изчистят. Вътре влизаше хубав въздух и слънце, Магдалина пъргава и чевръста въпреки едрото тяло изпадаше  в добро настроение, слагаше ръце на кръста и казваше„ Пусни радиото“ После, когато зазвучеше весела песен, тя за учудване на Роска нареждаше„ Врътни да чуем какво ще е времето...че колената ме изядоха тия дни“

Тогава все пак остава да си спомни някоя весела случка Роска, нещо приятно, от което някога на двете  им е било хубаво. Ще отиде в болницата, ще разкаже с усмивка на сестра си какво са забравили, ще седне близо и ще вижда как спомена се избистря и в очите на Магдалена. Тогава двете ще се оживят и ще се засмеят, всяка по нейния си начин, даже доволна, Магдалина ще се плесне по бедрото. Върна се в миналото Роска, разрови се облегнала бялата си коса на рамото. Размисли се дълго и подробно, надникна навсякъде, както винаги когато след поставена задача се случваше някой да разчита на нея. Озърна се с изненада в сумрачната стая. Не откри нищо, нищичко. Само еднакви, лениви дни. Сякаш някоя сила веднага след детството ги бе запратила и двете в старостта.

Отиде в болницата веднага след като съмна. Магдалина лежеше в същото положение, само лицето и шията й се виждаха над завивките, силно прежълтели. „Явно през нощта се е влошила“- отбеляза с тревога Роска. Макар да я налегнаха мрачни мисли тя се спусна  и поразтреби около болната. Магда я видя и въпреки, че не й бе добре не се стърпя, подхвана:

-Смени катинара на мазето...купи някой евтин.. ще разбият вратата, всичките компоти ще изнесат....Аврам, водопроводчика има да ми дава четири лева, като го видиш, направо в лицето му кажи, не му мрънкай...вдовицата на Антим, оная черната Дона....вече втора седмица задържа мелачката...отиди да я вземеш, да видим дали поне измита ще ти я върне!?

Още същия ден, привечер Магдалина започна да говори по- бавно и с дълги почивки. Въпреки, че видимо отпадаше, тя не се отказа да нарежда:

-Видях си бръчка на чорапогашника, като ме приемаха...донеси ми друг...утре е сряда, боклуджиите да вземат чувала с треволяка...ако просят почерпка, не давай нищо и чувала на инат обратно в двора прибери...Милко, малкия,  иска да купи оная, старата пералня....ама, много пари дава за тая бракма..нищо няма да продаваш докато не я разнищя аз тая работа!

Опита да я отнесе в други мисли Роска. „ Разсейте я“, бе казал доктора и тя все си напомняше  думите му. Вдъхваше кураж на болната, ставаше, обикаляше из стаята, близки планове за двете кроеше и макар навън да бе паднала тъмнина, тя все отлагаше да се прибере.

 Магдалина се влоши съвсем. Появиха й се кръгове под очите, очите й помътняха, но тя не млъкваше:

-Инкасатора да си провери сметките, надписал ни е малко и тоя месец....прибери цветята от алеята в пристройката...на никой не казвай, че съм болницата, стой далеч от празни разговори!

Умря на следващия ден по обед, докато бе задрямала. Роска плака дълго и тихо, скрила лицето си в кърпичка, с приведени рамене. После, без никой да я подканя се изправи и тръгна към дома за да се приготви да изпрати сестра си за последно. Слезе по стълбите като подкосена и  мислите  я напускаха след всяко стъпало. Вече долу пред входната врата на голямата болница, краката й спряха както никога досега, тя онемя като паметник, а хора я заобикаляха с възмущение, че препречва пътя. Скова я страх, по- силен от мъката по сестра й и тя се огледа за помощ сякаш е изгубено дете. После, вече приведена и прикрита, онемяла встрани от хората, прогледнала след дълги години, тя съвсем се ужаси и загледа всеки един от случайните минувачи право в очите.  Кой, кой щеше поне да опита да я разсее  в  болничното легло, когато наближи края и на нейните дни?

                                                                      К Р А Й