7.02.2010 г., 17:41 ч.

Ще те накарам да се мразиш... 

  Проза
714 0 2
2 мин за четене

 

 

 

  ... да лазиш в краката ми, с език да ближеш стъпките ми, да мразиш и ръцете си дори. Ще крещиш какво ти сторих и защо ти го причиних. Не да молиш да остана, а да искаш да ме приковеш за китките и да ме зазидаш в стените. Ще ме призоваваш за поредно да разбия живота ти и да събираш пак отломките живот. Ще палиш пак цигара от цигара и с мътен поглед ще се взираш в циферблата на часовника, копнеещ забравата. Ще се проклинаш, че си слаб и ще молиш демоните на нощта да те вземат пак и пак, този път ще искаш да е за последно. Защото ме обичаш, а аз съм просто поредната блудна жена в окаяния ти живот и нямам нищо общо с момичетата, за които майка ти някога е казвала, че не трябва дори да ги поглеждаш. Защо не я послуша?!... Виж докъде се докара. Да не се познаваш. А, дали някога изобщо си се познавал. Копнееше за тях още, когато беше на дванадесет и гледаше след тях така, както едно дете би трябвало да гледа витрините с любимите, недосегаеми играчки. Защо се поддаде на изкушенията?! Защото са забранени, нали... Разсипаха живота ти, а?! А те очакваше бляскаво бъдеще. Сега просто си поредният глупак. А аз трябва да вървя. У тебе вече няма нищо. С тръни да вършея из душата ти, няма какво да закача. Нима не виждаш, че аз съм по-объркана от теб. И нямам дом и душа, и на себе си не принадлежа. Аз принадлежа на мрака, който приютява продадените на дявола души. Този свят е наситен с болка, а тя е в ежедневието втъкана и става все по-плътна и по-плътна. Сега ще ми платят пребогато и за твоята душа. И трябва да си търся друга, по-продажна и от твоята дори.

   Проклинай се сега, че онази нощ ме спря, а не ме подмина. Че ме копня и си мислеше, че с мен не си самотен. Толкова голяма бе нуждата ти от мен, че си мислеше, че мога да те стопля. А не усети, че съм по-изстинала от теб, по нечовешки ледена. Отдавна.

   Какво не прави самотата от хората... Дори си измислят образи и роли, които биха искали да играят, защото са наранени, чувстват се зле и търсят отдушник. Нямат си радост в живота и милионите въпроси, на които не намират отговор ги задушават. И душите са неми, когато разумът беснее.

© Пепи Оджакова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно ми беше да погледна нещата от този ъгъл. Съдбите на хората никога не са еднопластови. Добре написано!
  • Да-аа.Какво ли не прави самотата...
Предложения
: ??:??