Ето, отново стоя сама в тишината и мисля за теб, а наоколо няма никой, освен спомените и несбъднатите ми мечти. А как искам в този момент ти да си тук, близо до мен и точно тогава да спра времето и да останем заедно завинаги... И пак мечти, но поне мога да мечтая, след като загубих теб. А сега се оставям в прегръдките на самотата. Единствено тя е с мен не само в нощта, тя е с мен винаги.
Но какво от това, аз вече знам, ти си далече и може би никога не ще се върнеш, затова трябва да свикна с нея, дори и да не искам. Знам, че просто нямам друг избор. Питам се в този момент дали ти също си сам, или не? Може би сега си отново с бутилката в ръка или пък с някоя ''принцеса за една нощ''. Или пък си сам също като мен, с една малка разлика, че аз мисля за теб, спомням си всичко, преживяно, но не и ти. Хора като теб живеят за мига и след това забравят всичко. Щом като е толкова хубаво да си такъв, чудя се защо и аз не мога да бъда. Но аз имам сърце, с което чувствам, имам душа, с която обичам и ...