Умение ли е да  нараняваш или липса на смелост, или увереност? Защо непрекъснато се нараняваме?

 Напоследък все по-често чувам, че чувства вече не съществуват. Казват ми: „В този материален свят няма чувства, момичето ми. Всичко се свежда до интереси - време е да пораснеш, ти в кой свят живееш?”

Но аз не съм съгласна! Способността да обичаме и да се раздаваме е сила. Когато си уверен в себе си, ти си способен да обичаш. Тогава не се страхуваш, че ще бъдеш наранен, ти си готов да поемеш неразбирането на отсрещния, неговите недостатъци и да му помагаш. Както можеш. И ако един ден се окажеш предаден- не спирай да мечтаеш! Защото светът си е същият свят, такъв, какъвто е бил и преди, с неговите нрави, обичаи, чувства и вълнения,  защото всяко ново нещо е добре забравено старо, защото наименованията на нещата се променят, но не и техния смисъл.

Отказвам да порасна - в смисъла, в който приятелите дават своите съвети. Готова съм да горя отново и отново и като феникс от пепелта отново да се възнасям и да летя. С годините не поумнях. Оскар Уайлд казва, че с  думата „опит”, човек се опитва да оправдае грешките си. За какво ни е опит, когато можем да чувстваме? Когато можем да мислим при вземането на определено решение и  да вярваме в него? Отказвам да се позовавам на опит. Отказвам да го натрупвам,с цел да предпазя душата си от нови пожари. Готова съм да повторя грешки- може би в очакване на различен резултат. Любопитна съм. Всеки има слабости и именно заради тях е наранен. Но слабостите са нашата индивидуалност. Борбата с тях  е като носене на очила с неправилен диоптър.  Е, да, има слабости, които са разрушителни за теб и околните и тогава следва да бъдат превъзмогнати. Но искаме ли го? Ще бъдем ли ние? Всеки има определена мисия на този свят. Наличието на положителните и отрицателните герои на времето оформят световния баланс. А способността да изпитваме търпение е най-учудваща за мен. Питам се кои хора са най-търпеливи - слабите или силните? Дълго оправдаващите? Аз оправдавам, непрекъснато оправдавам всички. Търся мотивите за нечие поведение, което не одобрявам и накрая оправдавам. Сила или слабост? „Ти да не си господ – ми каза  близък - че ще оправдаваш?”  Само Господ може да оправдава. Ти си човек и първото нещо, което ти сигнализира, че нещо не е наред -взимаш мерки и преустановяваш… Търпение, много търпение към другите и много нетърпение към мен самата. Все бързам нанякъде, толкова бързам, че сякаш бягам. От какво и от кого? Опитвам се да достигна себе си, да се разбера, да открия всичко, което не познавам. А опознаването на нас самите се осъществява чрез опознаване на другите и на света около нас. Силни ли сме, слаби ли сме, разбираме от ежедневните си реакции, от събитията, които ни вълнуват и от собствените ни реакции към заобикалящата ни среда. И любопитството или, по-точно, учудването; способността да тълкуваме какво ни удивлява. Скоро се запитах - учудвала ли съм се скоро на нещо? И отговорих - на собствените си реакции. Напълно различни от моята емоционалност и от моите принципи. А какви са принципите - правила създадени на база възпитание и много липсващи  или създадени след това, от нашето собствено самовъзпитание.  Реакции, съдържащи много търпение. После се питаш - къде си ти? Какво те променя? И осъзнаваш, че се променяш. Напълно осъзнаваш, че животът те променя. Добре ли е да учиш уроците на живота и дали всеки урок на живота е важен за теб? Дали това, което ти се случва не е псевдо-изпитание, като преподаване на предмет в училище, поднесен от псевдо-педагог? И започваш да подлагаш нещата на съмнение. А загнезди ли се съмнението, сетивата ти започват да работят с пълна сила... И тогава идва контролът. Контролът над себе си. Осъзнато  външно спокойствие и бурно вътрешно безпокойство. Почти водещо до полуда. И тогава за мен настъпва онази борба с живота, за която съм чувала да се казва „като започне да се бори с живота - ще види…”  Изнасям борбата с живота, на онази плоскост, над ежедневната борба за оцеляване, с която, за съжаление, много хора се борят. Но вярвам, че именно тези хора отдавна са достигнали онези отговори на въпроси, които   се опитваме да намерим. Защото мисля, че нищетата или самотата открехват онези сакрални сетива,  които задоволеният човек не би могъл да отвори...

Тъжно, много тъжно, ако губим любопитството си към живота и неговите предизвикателства. Аз вярвам, силно вярвам, че когато мечтаеш и имаш цели, ти ще ги достигнеш. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Вярвам в това и не спирам да мечтая, защото искам да бъда Човек. Защото вярвам, че Човек прощава. Защото вярвам, че истинският Човек става такъв, чрез доказването му и преминаването му през редица страдания. А те правят от човека Личност.

Никога не съдя. Обмислям причините. Тълкувам ги и ги пречупвам през собствената си индивидуалност. Следва съгласие или несъгласие. Не се опитвам да променям. Не се опитвам да налагам собственото си мнение. Често се съмнявам в правотата си, но отстоявам собствената си индивидуалност. И вярвам, че  модерните хора са тези с най-силната индивидуалност, била тя и за някого демоде.

Вярвам, че всеки човек, привлечен от някой друг, си прилича с него. И дори околните да мислят, че тези хора са много различни и да не намират никаква връзка помежду им, фактът на привличането предопределя тяхното сходство и вещае вероятно добро бъдеще. Така че - не противоположностите се привличат, а тези, които си приличат.

Въпросите идват тогава, когато си привлечен от някого, когото не одобряваш. Не си съгласен с неговото поведение, не си съгласен с неговите принципи, не си съгласен с начина му на разсъждение или с действията му. Но чувстваш, чувстваш, че някъде дълбоко този човек притежава една сходна душевност, потисната и запокитена дълбоко, така че никой да не я види, почти прозрачна и изтъняла,  но която си усетил и те е привлякла. Тогава започваш да оправдаваш. А трябва ли? Грешка ли е това или опит? Какво трябва да ти вземат или доброволно да дадеш, за да разбереш?

Умираме ли, когато разбираме, че сме грешили, или се възраждаме?

И двете. А готови ли сме да грешим по горния начин? Смеем ли, имаме ли тази смелост? Отново и отново?

Зависи от това колко сме силни. А кое е сила и кое е слабост - да се поучим от грешките си и да не ги правим или  да бъдем себе си и не се поучаваме от грешките си, като продължаваме напред, независимо от това дали отново ще грешим?

За мен сила е второто. А дали разумът е натрупал опит не по оскаруайлдовски – времето ще покаже.