Арлена

Ирник действително ги контролира. Тази привидно хаотична сбирщина от изроди му се подчинява безпрекословно, а той не отронва и думичка. Изглежда напълно спокоен, уверен и решителен. Никога не съм го виждала такъв в боя, но докато се обучавахме заедно в тренировъчния корпус демонстрираше хъс да научи всичко, което можеха да му предложат като умения и знания.

Какво точно имаха предвид с този странен израз "Поколение Омега"? Ние ли сме това и за какво сме им всъщност? Кои пък са те? Цялото ръководство на армията или само отделни негови членове? Дали Ирник знае нещо и ако да, то какво бих могла да очаквам от него? С Елмир са приятели, затова нищо чудно двамата да са част от начинание, което никой обикновен войник не е сънувал и в най-страшните си кошмари.

-Ирник, къде отиваме?

-На сигурно място. Далеч от хората, които си мислиш че познаваш. От хората въобще.

-Бориен Ферум е по петите ни. Рев също ще се включи, както виждам. А и Нилара ти е ядосана. Виждаш ли с каква скорост се приближава? Какво си ѝ сторил?

-Казах ѝ истината, която упорито отказва да приеме.

-Не. Излъгал си я. Само не ми пробутвай глупостите си за това, как нейното не било любов, а привързаност от благодарност и как я възприемаш единствено като сестра. Не съм сляпа, а и не можеш лесно да ме излъжеш. До днес поне смятах така.

-Не ми се говори за отношенията ни с Нилара, защото няма такива. Във всеки случай това помежду ни изобщо не е като вашето с майора.

-Ха! Откъде знаеш какво има между мен и Рев? Може изобщо да не е това, за което си мислиш.

-Да, предполагам че ще ми кажеш че си с него просто, защото си била привлечена от силата и властта, с която разполага, впечатлили са те уменията и хладнокръвието му и си погледнала на него като на рядък трофей, който си заслужава да се завоюва, а всъщност си си напълно самодостатъчна. Нуждаеш се от мъж, за да ти се възхищава и да те носи на ръце. Така ли е?

-Грубиян. Не бива да хвърляш в лицето на жена чак такива откровени истини.

Докато си говорехме, а няколко човекозвяра ни пренасяха през потънало в мрак подземие, навън бе започнала жестока битка между братята и сестрите ми по оръжие и останалите да отбраняват входа на скривалището си броненосци. Чувах как звънтят мечове, как се удрят в броните на изчадията и ги пробиват, как се разтварят отвътре и последните останки от съществуването им попиват в напуканата земя. Чувах елегантните превъртания във въздуха на полковник Ферум, нежното торнадо на Нилара и мълниеносните обороти на Рев. Можех да се закълна, че нашите печелят докато изведнъж виковете не секнаха. Настъпилата тишина беше стряскащо враждебна и със всяка изминала минута любопитството ми растеше все повече и повече. Относно това, което щях да разбера тук и онова, което ме очакваше отвън. Сигурна бях, че не съществува вариант да не се върна при другарите си.

Не виждах нищо, но подушвах в топлото ограничено пространство множество миризми, които не принадлежаха на човеци. Бяха разнообразни и не непременно неприятни. Напомняха ми на нещо познато, за което не се сещах в момента. Сърцето ми препускаше от вълнение, усещах как пулсовите му вълни се разливат и удрят в стомаха ми и сякаш се стичат надолу към таза ми.

Не разбирах каква беше причината за тази възбуда, но предвкусвах нещо много апетитно в близкото бъдеще. Не можех да го погледна и потвърдя съмненията си, но чувствах че Ирник има представа и ще сподели с мен знанията си.

Когато най-после спряхме и ни свалиха на земята, моят "водач" ме хвана за ръка и ме отведе в малка стаичка, в която мъждукаше пламъкът на една единствена свещ. В нея, освен неумело скован дървен креват имаше лавица с няколко книги и бюро, на което бяха разпръснати изписани листи като тези, на които нашите командири нахвърляха стратегиите си преди битка.

-Добре дошла в моята скромна обител! Чувствай се като у дома си!

-Интересно, че го казваш. Нямам дом откакто влязох в армията, нито пък планирам да се сдобия с такъв в скоро време. Смятах, че това важи за всички ни.

-Не е така. Моят дом е там, където мога да бъда полезен.

-На себе си или на някой друг?

-Сега пък това, което ти казваш е интересно.

-Какво значи за теб свободата? Проповядваш я с жар и я защитаваш ревностно поне на думи. Но за чия свобода става въпрос? За личната ти или за нечия чужда? На онези, които стоят над теб?

-Никой вече не ще стои над мен.

-И си напълно сигурен, че ще те оставят да вършиш каквото си искаш съвсем безнаказано?

-Арлена, не те разбирам. Постоянно говориш за някакви тайнствени авторитети, които се предполага, че трябва да ме командват. Но аз действам сам както виждаш и делата ми ще бъдат от полза на човечеството. Един ден войната ще свърши именно, защото всички хибриди ще са преминали под контрола ми. Моите мисли са закон за тях. Няма да те докоснат и с пръст, защото им казах че си неприкосновена. Защото си моя.

-Какъв идиот! Същият си като онова изнежено и префинено лекенце Елмир! Прави се на приятел и довереник, а всъщност крои коварни планове зад гърба ни. Или и ти си с него?

-Признавам, преди да ме отвлекат химерите двамата заедно съставяхме стратегии за комуникация с тях, но откакто съм тук се справям съвсем сам. Атаката днес е по моя инициатива.

-Значи намесата ти е била ненавременна. Изпреварил си генералите-херцози и сега са ти ядосани. Затова скастриха Елмир. Какво са "Проект Егберт" и "Поколение Омега"?

-Егберт е фамилията на Елмир. Родителите му изучаваха човешките генни модификации. А "Поколение Омега" са последните известни хибриди, създадени от нашите учени. Телепати, контролиращи останалите по-нисши експериментални обекти. Аз съм продукт на "Омега". Според мен ти също си, понеже оказваш изключително силно въздействие върху тях.

-Това вече го знам. Чух го лично от приятеля ти. Долен лицемер! Щял да ме манипулира! И какво? Ще се влюбя в него до уши и ще се хвърля в леглото му, за да ме заплоди с бъдещи генийчета-воини? Само да посмее да се приближи отново, ще го лиша от възможността да има поколение въобще!

-Сигурен съм, че си способна и на повече. Но съм склонен да се съглася с избора му, въпреки съществуващия за мен риск. Ти си добра партия, Арлена.

-Какви ги говориш?

Двамата стояхме и се изучавахме. Мъждукащата светлинка на свещта хвърляше особено сияние върху лицето на Ирник. Придаваше му замечтан вид и предизвикваше въображението, проблясвайки в двете смарагдови дълбини, които в момента ме поглъщаха с могъщото си притегание. Бях се превърнала в едно мощно туптящо тяло и едва се държах на краката си, а главата ми щеше да се пръсне.

-Не се съпротивлявай на повелята на инстинктите си. Макар да сме суперхора, в дъното на душата си оставаме зверове обожаващи живота и подчиняващи се на основния закон на природата.

-Струва ми се, че е време да ти припомня кой си ти и коя съм аз.

-Нима? Според мен аз съм господарят тук, а ти си моята избраница.

-Ще ти се. Не се занимавам с непълнолетни  пикльовци.

-Защо дойде с мен, Арлена? Освен отговори, какво друго очакваше да откриеш тук?

Замислих се. Нямах представа как да отговоря. Изненада ме, признавам.

-Надежда за промяна към по-добро. Наивно, нали? Уморена съм, Ирник. В разцвета на силите си съм и въпреки това съм изтощена от живота. Нуждая се от почивка, от смисъл на съществуването си. Струва ми се, че е пълна глупост да въртя мечовете си докато времето ми на тази земя изтича безвъзвратно. Искам да постигна нещо повече от някакъв си тъп рекорд по убити в битка химери.

-Ето, виждаш ли? Започваш да говориш на моя език. Сега борците за правда сме два пъти повече, отколкото бяхме вчера, в противостоянието срещу установените правила и съм уверен, че ще привлечем още на своя страна. Но първо...

Той протегна ръка и се опита да ме докосне. Избегнах допира му като същевременно успях да извадя оръжията си и да препреча пътя му към мен с тях.

-Какво си мислиш, че правиш?

-Не върши глупости, Арлена. Даже да ме одраскаш едва едва, те ще се нахвърлят върху теб вкупом и няма да имаш никакъв шанс въпреки богатия си опит в унищожението им. А аз те искам жива.

-Да, за да задоволиш самолюбието и първичния си нагон.

-Не само. Имаш ли представа как ухаеш в момента? На безкрайно поле с неизброимо количество разцъфнали овошки, в което приготвят най-сладкия карамел. Как се предполага, че трябва да реагирам? Кажи ми, моля те!

-Доколкото виждам, имаш глава на раменете си. Допитвай се до нея понякога, вместо да се държиш като разгонен нерез. Искаш да те възприемат сериозно? Тогава се дръж като зрял човек, а не като капризен хлапак.

-Не можеш да излезеш от тук ако аз не го разреша.

-Чудесно! Значи сме в безизходица- ти не ме пускаш навън, аз не те допускам до себе си.

Ирник въздъхна, поклати глава и седна на леглото си. Вдигна погледа си към мен и в него вече имаше единствено досада.

-Добре. Да бъде както искаш. Все едно-не можеш да избягаш от себе си. От километри усещам как пулсираш и колко си гореща. Но като ти правя услугата да те пусна ще искам и една в замяна. Избягай възможно най-далеч от тук. В противен случай ще побъркаш и мен и химерите.

Той взе няколко чисти листа от бюрото и се зае да ги запълва със съдържание. Аз вече не бях обект на вниманието му.

-Това ли е? Оставяш ме да си тръгна просто така?

-Правилно. Върви си. Нямам какво повече да ти кажа.

Отново изненада. Обърнах му бавно гръб без да прибирам мечовете си и понечих да направя крачка към изхода, но ми се зави свят. Затворих очи и вдъхнах дълбоко въздух.

-Господи, защо...

-Да не би да има друго? Арлена, добре ли си?

За миг двете смъртоносни остриета в ръцете ми станаха непоносимо тежки. Изпуснах ги и те издрънчаха тъжно. Вместо да се строполя на земята се озовах в прегръдката на Ирник, който реагира светкавично.

-Може би е по-добре да легнеш.

-Стига си говорил!

По-късно щях да си мисля, че съм изпаднала в пристъп на дълбоко умопомрачение за да го направя, но в този момент борбата ми със самата мен беше напълно безполезна. Обвих ръце около врата му и хищно впих устни в неговите. Насладата приличаше на огромно цунами, в което се давя и ме наелектризира до краен предел. Никога преди не бях изпитвала нещо подобно. Сексът с Рев беше добър, но сегашното ми преживяване можеше да се сравни единствено с полет в рая.

Любихме се жадно, безнадеждно и без задръжки. Не съществуваше "вчера", в което бяхме бойни другари, нито пък "утре", когато аз щях да се върна при своя меланхоличен майор, а Ирник може би най-после щеше да признае пред себе си че обича Нилара. Не, нашето "сега" ни оставяше без дъх докато се къпехме в ароматите на страстта, на която никой не бе способен да устои. Не ми се щеше да се отделям от него, не можех да се наситя на сладостта, която изпитвах докато го усещах в себе си. Пожелавах го отново и отново. Бяхме се превърнали в едно пулсиращо цяло, което сякаш не можеше да бъде разединено. А и не го искаше.

Ако синьо и зелено се слеят се получава цветът на самотно зимно море, тъгуващо по безгрижните летни вечери, когато се превръща в свидетел на всички нюанси на любовта. Красота, живееща вечно в спомените на притежавалите я дори, когато времето започне малко по малко да заличава краските ѝ.

Моето синьо и неговото зелено вече бяха в идеална хармония също като гените ни, които щяха да живеят вечно. Докато потъвахме един в друг , някъде далеч от тук, в оборудвана с най-модерна апаратура лаборатория някой произнасяше странни фрази, чието значение макар и не осъзнато веднага се заби в съзнанията ни и стана наша пътеводна светлина.

"Фаза едно-завършена успешно. Начало на фаза две."