Algol (Мария Митева)
141 38
23.12.2020 г., 15:48 ч.

 Щурм на края на света-част 1 

  Проза » Фантастика и фентъзи
468 0 0
Произведение от няколко части
5 мин за четене

Арлена

 

-Майор Стоик, сър! Разрешете да говоря, сър!

Няколко глави се завъртяха и погледите на командирите, които щяха да водят атаката се впиха в мен. Мъжът, към когото се обърнах, също ме погледна. Тъмнокафявите му, почти черни очи като че не изразяваха нищо повече от студено безразличие. Тънките му устни се извиха в едва доловима усмивка за съвсем кратко, след което отново придоби привичния си вид на дълбоко отегчен и отчаян от живота човек.

-Какво искаш, редник?

Гласът му наподобяваше добре наточено острие. Можеше да погуби някого просто като му кажеше да умре. Вместо това, той мотивираше хората си да извършват немислими подвизи с любимата си фраза: "Умри, за да живеят мечтите ти!"

-Разрешете да участвам в щурма, сър!

-Щом не си избрана, значи така трябва. Връщай се в палатката си и си почивай. Раните ти ще се отворят.

Раните ми? Та те зараснаха преди повече от два месеца! От тогава съм в по-добра форма, отколкото бях преди атаката над Шензин и превземането на крепостната стена. И всичко това е твоя заслуга, майоре! А ти дори не се опитваш да звучиш достоверно!

-В пълна бойна готовност съм, сър! Ще ви бъда от полза, сър! Познавам Рамсел като петте си пръста. Все пак там съм се родила.

-Оставаш, Оукхарт! Това е заповед и не подлежи на обсъждане!

Не те е срам, Рев! Не стига, че вече всички подозират, ами ти даже не си правиш труда да разсееш съмненията. Добре, ще те чакам в палатката. Да се върнеш победоносно и да споделиш с мен онова, което не дръзваш да направиш с никой друг. И да ми покажеш за пореден път лицето зад маската от безразличие.

Това не е история за любов. Не е и за славни приключения и героични подвизи, макар години след като войната е приключила, на някого може и да му се стори че е така. Това е историята на няколко войника. Всеки един от нас ще я разкаже както я е видял, преживял, запаметил. Както би искал да го запомнят. Така, както заслужава да остане в аналите на историята.

Войната е зла. Тя къса части от нас, унищожава ги безжалостно пред ужасените ни погледи, превръщайки ни в инвалиди и най-лошото е, че най-тежките поражения не се виждат с просто око. Те остават скрити в осакатените ни от емоции сърца, в забравилите как да се отпуснат и насладят на момента умове, в оскотелите от лишения души. Никой, който се връща жив от бойното поле, не заслужава да съществува и един ден повече след края на последната битка. За нас не ще има място в новия свят просто, защото няма да знаем как да живеем без бой. Ние сме чеда на войната, а новият свят ще принадлежи на родените след постигането на мира. Когато настъпи този светъл ден, ние ще си идем. Без да се усмихнем или заплачем. Без почести. Но с облекчение, че сме изпълнили дълга си. Че има на кого да оставим света и че светлината на новия ден ще победи мрака на отиващата си нощ.

А засега... Засега е нужно да отбраняваме последната крепост на човечеството. Редиците ни рехавеят, числеността ни намалява с всеки изминал ден, но не се отказваме. Врагът ни може и да има числено превъзходство, но пък ние все още притежаваме най-силното оръжие, съществувало някога. Човешката решителност. И ще го използваме по предназначение. Все пак нищо друго не ни остана.

Моето име е Арлена Оукхарт и съм част от деветдесет и осма щурмова рота на десети въздушно-десантен полк от обединените сили на Континента и Островите. Станах част от армията преди две години, когато завърши тригодишното ми обучение в Тренировъчния корпус. Преди няколко месеца ме прехвърлиха в подразделението, командвано от най-противоречивия командир от Обединената армия- майор Рев Стоик.

Ще бъде обида да го нарека просто добър войник. Той е най-добрият. Прозвището му в армията, което получи съвсем заслужено заради дългите си години славна служба, е "Светкавицата". Рев "Светкавицата" Стоик е най-бързият, най-силен и най-безмилостен убиец, когото човечеството е имало на своя страна в дългата и кръвопролитна война срещу почти неуязвимите броненосци-химери между зверове и хора, възникнали в резултат на безразсъдните експерименти на група анархисти. Първоначалното им предназначение беше да всеят смут и да накарат човечеството да се разбунтува срещу генетичните опити на официалните учени, които се трудеха да създадат перфектния войник-безчувствен, неуморим и непробиваем. Нямащ нужда от храна, вода и сън. Както и от оръжие, понеже самият той беше едно ходещо неунищожимо масово поразяващо същество.

Само че химерите, за разлика от хората, не се поддаваха на контрола на създателите си. И не бяха щастливи от формата си като човеците. В обърканите им умове, в които животинският инстинкт се сблъскваше челно с разумната мисъл, се роди ужасяващата идея, че могат да открият правилния ген, с който да си върнат телата като се кръстосат с хора. Започнаха масови отвличания и убийства на представителите на най-висшия дотогава вид на планетата, тъй като кръстоските бяха в повечето случаи неуспешни. Но единици от тях се увенчаваха с раждането на нови химери- по-опасни и с по-разнообразни способности от предшествениците си. Така те ставаха повече и по-силни, а ние бавно, но сигурно бивахме заличавани от лицето на Земята.

Войната с броненосците продължава вече над триста години, от които почти два века се води с единствените останали ни оръжия-хладните. Мечове, саби, ятагани, ками, ножове... Само те не можеха да се унищожат от прекия досег с химерите. В началото бяха отчайващо безполезни, тъй като не успяваха дори да ги одраскат и хиляди воини изгубиха живота си в жалки опити да нарушат целостта на броните на непобедимите си противници. Но от няколко десетилетия ние, хората, започнахме да удържаме победи над враговете си. Успехите ни се дължаха на нова техника за атака, наречена простичко "триврът". Атакуващият се завърташе в три различни и противоположни направления с оръжията, които държеше и в двете си ръце. Едно завъртане по, едно против часовниковата стрелка и едно с предно или задно салто, при което се "рисуваше" нещо подобно на снежинка върху бронята на химерата, след което в пресечната точка на трите линии се забиваха двете остриета. Така със сигурност се пробиваше нерушимата обвивка и през малката дупка можеше да се вкара смъртоносното за химерите съединение, наречено с обикновеното за нас име "оцет". Той ги разтваряше напълно и те нямаха никакъв шанс за оцеляване след контакта с него.

Техниката беше измислена именно от Рев Стоик. Човекът, който даде на хората надежда, че могат да победят и да си върнат света. Мъжът, превърнал се в жива легенда и на когото се молеха майки, съпруги и деца на отвлечени от химерите. Мъжът, който ми заповяда да остана "да си почивам" в личната му полева спалня.

Заповедите са си заповеди. Но пък аз съм си аз. С него се познаваме повече от прекрасно и той отлично знае, че ми дължи добро обяснение за поведението си днес. Само да посмее да не се завърне жив...

» следваща част...

© Мария Митева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??