Елмир

Колко е хубаво да вдъхнеш аромата на свободата с пълни гърди! Мирише ми на пролет и сладкиши. Явно съм закъснял за последното раздаване, но аз така или иначе играя различна игра. Там залогът е много по-висок, а правилата се менят динамично.

Да видим... Малко на юг и малко на север. На изток са се насочили Ирник и Арлена, там трябва да укрепим защитата. Значи от запад. Така да бъде, действайте!

Вероятно е излишно да казвам, че откакто дойдох в Рамсел, поех пълния контрол над химерите, намиращи се в периферията на струпването около Ирник. Другарят ми си няма и най-малка представа, че мозъчните му вълни се предават на изключително къси разстояния и е нужно да е едва ли не в пряк контакт с подопечните си, за да изпълняват заповедите му. Или пък да са заедно в затворено пространство, както е в момента с една част от така наречената му бойна сила.

Ще се погрижа да разбере как да разшири влиянието си върху тях, но не още. В момента ми е необходимо да владея ситуацията. Затова правя преразпределение на силите като реорганизирам хаотичната тълпа. От север и от юг ще бъдат нападнати отрядите на Ален, Дарий и Мирко. Предвиждам, че Бориен ще се ориентира на запад, тъй като Рев ще е там заедно с Нилара и своя отряд. Ферум и Стоик винаги действат заедно, когато е необходимо да се реагира бързо и ефикасно, тоест да се избие голямо количество от противника за кратко време. Нилара вероятно ще последва Ирник, затова ще е необходимо максимално да я затрудня. Няма да получи своя възлюбен. Както казах-не още.

Ирник Хънтър и Арлена Оукхарт... Според мен наистина има шанс да създадат уникално по рода си поколение. Не желая обаче да бъде отглеждано под микроскоп, както се случи с нас с Ирник и Нилара. Като се сетя за стерилните условия, в които прекарах първите години от живота си, започва да ми се гади. Но пък аз съм това, което съм, точно заради онази незаменима лабораторна чистота. Гордея се с гените, които ми позволяват да си играя с умовете на хиляди същества, включително и на собствените си приятели. Но същевременно се ужасявам от възможностите, които тези мои способности предлагат. Ако попаднат в неподходящи ръце, биха могли да съсипят цялото човечество, както и бъдещето ни. Затова няма да позволя на никого да ме използва. Ще създам своя прекрасен свят без чужда намеса, но с помощта на най-близките си.

Сраженията започнаха. О! Изглежда започва да става грозно. Не предвидих, че нападението на групи химери ще свари бойците неподготвени. Нямах намерение да избивам чак толкова от собствените си хора. Ще наредя на хибридите да се разделят, а след известно време и да отстъпят. Ще подшушна и на Бориен Ферум нещо подобно. Вероятно ще реши, че е добра идея щом като се е зародила в собствената му глава. Но убежището на Ирник трябва да остане неприкосновено. В момента там се извършва тайнството на живота. Точно според очакванията на моите бъдещи колеги управленци.

Всичко върви по план. Самолетите са натоварили пострадалите, а останалите сравнително невредими се оттеглят към укритията. Х-м. Това, обаче е нещо ново. Какво търсят силите на централната армия тук? Не дочух ли да си шушука с някого генерал Ендел, че на територията на източната армия са възникнали проблеми? Чудно какви ли могат да бъдат? Все пак досега целите им са били изпълнявани на сто процента, благодарение на усърдната ми работа.

Тогава какво? Да не би да крият нещо от мен? И досега да не се усъмня? И това ако не е новост-да скрият мислите си от всевиждащия ми ум!

Не са познали. Затварям очи и се съсредоточавам. Виждам ги в съзнанието си. Ендел и Харлан са в някой от самолетите в средната редица. Какво като са на няколко километра над земята? Е, няма да чуя за какво си говорят, но бих могъл да се досетя по телесната температура, жестовете и движенията им. Да определя целта в зависимост от посоката, в която са се устремили.

На запад. Там сега един великолепен пурпурен залез е увенчал хоризонта и се къпе във водите на залива. Рамсел скоро ще бъде наш, а след него и Хледвиг, Зимпай и Рундел. Пристанищата са ни нужни, за да доставяме провизии и припаси на съюзниците от островите. Досега разполагахме само с един порт, прочистен от броненосци, но от тук нататък това ще се промени. Химерите в залива вече стават излишни. Армията ще се разправи с тях при първа възможност.

Дузината метални птици, пълни с бойци се е насочила обаче не към залива, а към вътрешността на полуострова, където се издига гора от вековни секвои. Както виждам, десантът вече заема позиции в нея. Странно, но не долавям съзнания на хибриди в леса. Обаче няма да ми е излишно да се поровя по-дълбоко и да разгледам по-обстойно. Какво, за Бога, ще ловят централните сили в оня пущинак?

Отново се концентрирам. Не, нещо ми пречи. Налага се да се приближа. Скоковете ми не са нито най-високите, нито пък най-изящните, обаче ми дават добра скорост на движение и след около половин час стоя точно пред едно от крайните дървета, през което съвсем спокойно би могъл да бъде прокопан тунел и прекаран двулентов път, по който да се движат дори високи камиони.

Да опитам отново дали ще се получи. Пълна концентрация и... Виж ти, сред множеството обикновени съзнания се открояват две по-особени. Бих казал, че са си направо образец за изящество. Като бижута, изработени от най-великия майстор ювелир. Съзнанията на две жени. А около тях са тези на преследвачите им.

Не може да бъде! Такава бойна сила, впрегната в залавянето на две жени? Какво им е специалното? Та това си е живо разхищение на ресурси!

За да не ме забележат, се притаявам и спирам да ги наблюдавам с ума си. Ще разчитам на сетивата ми.

Войниците са ги обкръжили плътно. Подушвам мирис на страх, както и такъв на решителност. Страхът, обаче е повече. И принадлежи на ловците, а не на жертвите им. Няколко мига, в които преследвачите са се опитвали безуспешно да се приближат до жертвите си са им достатъчни за да се подготвят за ответен удар.

През живота си не бях виждал подобно нещо. Не съм и предполагал, че е възможно! Войниците от двете дузини самолети, заедно с цялата гора бяха напълно изпепелени с едно прещракване на умовете на тези две създания. Чух го и го усетих. Тръпки ме побиха от мощта на мисловната им атака. В момента се двоумях дали съм възхитен или ужасен. Мисля, че и от двете по малко.

Разнесе се сладникавата миризма на печено месо. Едва се сдържах да не повърна при мисълта за произхода му. Боже, какво правя аз тук! Та аз стоя точно на пътя на тези две унищожителки! Нищо не им струва да ми сторят същото, ако не и нещо по-ужасно. Не ми се умира още, имам толкова недовършени дела...

-Хей! Виж, Кристин! Тук си имаме нещо интересно. Какво ще кажеш?

Преживяването ми приличаше на сън наяве. Двете могъщи мисловни убийци, които застанаха пред мен бяха всъщност две дребнички жени, впечатляващи с външния си вид. Дългите им яркочервени коси бяха разпуснати и се сипеха като огнен водопад върху тесните рамене, щръкналите им гърди и изваяните им гърбове. Бяха вперили отровно зелените си погледи в мен докато ме изучаваха с тънките си пръсти. Кожата им бе толкова бяла, че през нея прозираха кръвоносните съдове. Но мен ме порази нещо друго. Двете изобщо не се смущаваха от факта, че са абсолютно голи.

-Марго, мисля че ударихме джакпота! Този е като нас.

-Дам, при това е доста силен. А и виж какъв е сладур с тая руса коса и тия невинни сини очи! Направо ще го изям!

-А, не! Ще си го поделим! Откога търсим нещо подобно!

Предполагам, че при други обстоятелства бих се насладил много повече на спора на двете по отношение на скромната ми особа. Но предвид онова, на което станах свидетел някак си не виждах голям брой благоприятни изходи от срещата ми с Марго и Кристин. Явно ще се наложи да поостана за известно време в компанията им. Надявам се и да остана цял, за да разкажа.