11.12.2008 г., 16:17 ч.

Щяха 

  Проза » Други
648 0 1
2 мин за четене



Щяха да останат цял час прегърнати, когато се видеха!
Щяха да се нагледат и наприказват истински!
Да довършат толкова започнати разговори...
А изтънелите нерви след стари и глупави спорове,
щяха да се отпуснат блаженно в телата им, отдадени на радостта
от тази толкова желана среща.
Защо ли най-големите истини приличат на обикновени лъжи,
помисли си тя... Трябваше ли да съжалява, че се е родила
да е честна?
Щеше да му покаже как точно се пие червено вино за
самотници... А той нямаше да иска да е чашата, до която
се докосваха устните и... защото можеше да ги целуне, когато
пожелае... Тя щеше да е така близо до него... на дъх
разтояние... и щеше да докосне златната обеца на
ухото му... заливайки красивия следобед със смеха си!
Смях на една искана жена...
Тя щеше да е в цялата си естественост и сърдечност пред него!
Неща, с които беше белязана от съдбата.
Щеше да е най-щастливото същество, ако той видеше всичко в нея,
такова, каквото си го е представял дни и нощи месеци наред!
Тя щеше да е безмерно доволна, ако го видеше щастлив
поне за един следобед... Той го заслужаваше!
Всеки заслужава да му се случват хубави неща... мислеше си тя.
Един следобед на двама самотници! Беше му казвала много
пъти, че има хора, които си плащат за срещане като тяхното! 
И на никаква цена не можеха да го имат, защото си го купуват.
Но нищо такова не се случи... освен внезапно падналия сняг, който
затрупа пътища и проходи... Под него останаха спомени за
красиво изричани думи, от сорта, нищо не искам от теб...
искам само да те има... липсваш ми, мразя те, защото те
обичам... къде си... чакам те... и нейното трескаво бързане
към него... да ги чуе за сетен път!
Толкова красота отдавна не и се беше случвала... И този път
пословичната и наивност се погрижи тя да се почувства
важна, желана, чакана, а може би и обичана... за малко...
Беше и хубаво с него, играеше прекрасно себе си, не го излъга
за нищо! Това никак не я затрудняваше, беше родена такава.
За да не опорочи красивия спомен от тази страхотна среща,
тя спря да разсъждава, да пита, да умува защо всичко това
изчезна, сякаш никога не е било. За миг дори не се поддаде
на лоши чувства, отдавна бе престанала да търси виновните...
Знаеше, че няма вина без вина и разбираше всички,
които не я разбират. Толкова можеха, а и не бяха длъжни.
Харесван свят...
Нима тя не беше една голяма странница, когато
вземаше смахнати решения, правеше грешни ходове,
обиждаше с необмислена дума близък човек...
Да, беше странница, но не злопаметна, прощаваше
и непростими неща, проумяла собствената си същност.
Не съм безгрешна, но съм истинска, за милионен път
си мислеше тя, докато отпиваше поредната глътка червено
вино за самотници...
История, колкото обикновена, толкова и вълнуваща...
Но хубавите неща на този свят са орисани да са кратки...
Изкуството да си щастлив може би се състои в това, как
по-дълго да ги задържиш в живота си... Това не се даваше на
всеки, особено на нея самата, особено на нея...
Хората се срещаха и се разделяха, без да забелязват, че всяка раздяла прлича на една малка смърт...

© Рот Блак Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • История, колкото обикновена, толкова и вълнуваща...
    само че...всяка раздяла е една малка смърт...тъжно ми стана...
Предложения
: ??:??