"Шумът на тишината"                          

         "Носталгична тишина,тя носи мисира на откъснати цветя....." Дони

Пак тези пламъци.Имам чувството,че на огънят не му е стигнало да изгори фасадата ми,а сега прониква и във вътрешността ми.Вече усещам как кладата обгръща сърцето ми сякаш искайки да премахне и последните ми сладки спомени,придържащи ме към живота.Нова мощна огнена струя,разпростираща се като вълни към цялото ми същество.Протягам ръце към стъклото на колата в отчаян опит да се измъкна;блъскам,но безуспешно-навярно това стъкло е изградено от някакъв материал по-твърд дори и от диаманта.Опитвам се да разхлабя колана около мене,но той не помръдва от позицията си,неискащ да ме освободи от ужасяващата си прегръдка.Крещя със все сила,въпреки да знам,че в тази горяща кола викът ми би бил равносилен на мяукането на едно котенце при отекващи около него топовни гърмежи.Погледът ми попада на забулена с плащ фигура,стояща отстрани на шосето зад своята сергия с цветя.Сред тях нямаше нито едно свежо;нито едно носещо цвета на дъгата-всички бяха рози,ала увяхващи и придобиващи катранен цвят.Зад плаща прозираше едно съсухрено лице,което нямаше очи.На мястото отредено за тях,имаше две дупки,от които струеше едно заслепяващо сияние.Толкова смразяващо и навяващо безнадеждност беше това сияние.Това беше сиянието на смъртта и ме приканваше да се присъединя към нейното царство.Забелязах,че една от розите беше различна от другите-беше с прекрасен червен цвят,но и тя губеше свежестта си и придобиваше черни отенъци.Вероятно розите отмерваха новите придошли в мрачното царство на смъртта.Сега и на моята роза беше дошъл редът.В мигът в който и последното листенце взе да придобива черен отенък,болката беше непоносима.На лицето на Смъртта се появи ехидна усмивка-секунди ме деляха от раздялата с живота.Неееееее......
Събуждането ми от този ужасен кошмар,който неизменно ме навестяваше в сънищата ми откакто се отървах от потискащото ми доскорошно обиталище,беше съпроводено с обилна порция пот стичаща се по челото ми.Спокойствието в нощните ми визити на страната на Морфей беше просто блян.След като погледнах към часовника разбрах,че едва половин час беше минал от последния ми миг в който бях сред будните.Какво ли не бих дал просто да мога да затворя очи и да имам един сън,в който няма да ги има тези пламъци,най-вече това сияние.Наоколо,както винаги за тази част от денонощието,цялото пространстово около мен беше окупирано от тишината.Но тази нощ като че ли тишината беше странно обсебваща;все едно беше обрекла всеки опит да бъде нарушена нейната мнима хармония на провал.Единствено шумът от ударите на сърцето ми  разкъсваше невидимита паяжина на тишината.Вече ми беше известно какво ще последва-плеяда от реещи се чувства,спомени,мечти и копнежи.Това състояние в което сърцето ми дирижираше една ту преливаща към весела,ту към тъжна мелодия,наричах "стоновете на вечността".
Пространството се размиваше;оформяше се една сцена на която миналото и бъдещето представяха своите куклени представления като за фон служеха стоновете.Когато миналото беше на ред,стоновете бяха с меланхоличен нюанс,а куклите бяха спомените;едни от тях бяха сладки,прекрасни и красиви,но и същевременно нараняваха,защото не можеше да се върнат;а други бяха потискащи;такива,които ми се искаше да изтрия от паметта си,но бе невъзможно.Когато дойдеше редът на бъдещето,стоновете придобиваха неверояно нежен нюанс,а куклите бяха копнежите,които въплащаваха в ролите си желанието ми да оправдая очакванията отправени към мен;желанието ми да оставя светла диря в нечие сърце,да му подаря частица от щастието,което заслужава;желанието ми да посрещам изгревът с увереност в силата на доброто.Стоновете започнаха да заглъхват;явно реалността ме очакваше.
Освеженост,пречистеност бяха двете думи които най-пълно характеризираха нещата,които чувствах след завръщането ми.Стоновете бяха успели да успокоят мислите ми.Впоследствие се появи и много силидна доза умора.Нямаше смисъл да измъчвам клепачите си;притворих очи,независимо от очакващото ме.Таях надеждата,че е дошъл краят на кошмарите ми.В речника ми май беше останала само една дума,която в случая притежаваше неизмерима сила:Дано.....
Пламъците бяха отново там,само че този път единствено плащът беше тяхна жертва,а сиянието вече едвам мъждукаше.Капка кръв се стичаше от розата,която държах в ръката си.Колко приятна може да е болката,която причинява една червена роза........