23.04.2017 г., 11:13 ч.

Симаргал 

  Проза » Разкази
1335 2 4
21 мин за четене

Да видим, мога ли да обясня, точно какво се случи:

Никога не съм имал проблеми в училище, в любовта, или каквато там сърцераздирателна история, ще разкажат повечето млади люде от моето време. Вярно, с пари никога не съм разполагал, или разполагам, или ще разполагам…

В същото време обитавах квартира, а в нея всичко необходимо: късо и тясно легло, с което свикнах и заобичах. Малка масичка, която ловко застопорих с някаква връз дебела книга. Тоалетна, баня и кухня — за по-голямо удобство в едно помещение.

На двадесет и осем, можех да се нарека безгрижен и щастлив. Имах си даже приятелка и като истински духовно-извисен човек, не се вглеждах във външната ѝ красота. Виждате ли, в тая моя малка стая, дето наричах дом, нямаше пералня. Не можех да изпера нищо по-голямо от чорапите си в мивката, а да простра и дума да не става. Запознах се, обаче, с една девойка, мила и добра. С две глави по-ниска от мен и с три обиколки по-широка, тази прекрасна фея, скришно от семейството си, взимаше дрехите ми всяка събота (само тогава оставала сама в дома си), изпираше ги, изсушаваше, гладеше и сгъваше. Така, моите панталони и блузи — поне в началото на седмицата — ухаеха на морски бриз.

Работех в автосервиз, при един дребен и страшно стриктен човек, когото аз дълбоко уважавах. Моят шеф бе математически гений, със зорко око и остър слух. Тези три прекрасни качества възпираха моите колеги от порива да си приберат по някой болт или винт, да не говорим за нещо по-крупно. Е, аз с моя завършен, с много мъка, осми клас, не се кичех с титлата майстор — не — викаха ми „момче за всичко“, несъмнено също толкова престижна позиция.

Дните ми минаваха монотонно. Сутрин ставах; протягах се; прозявах се, докато се чудех дали не е крайно време да си измия зъбите; опипвах пода за паднали от предния ден чорапи. Подушвайки ги, установявах дали не е станало време да ги изпера. Доволен, че все още не плача горчиво от благоуханието им, обувах ги, правех си кафе в старото джезве, палех цигара и лека по-лека се подготвях за идващия ден.

В пълна бойна готовност, заключвах ръждивия катинар и тихомълком слизах по стръмните стълби. За жалост почти всяка заран баба Ася, която както сама твърди е глуха като пън и почти толкова сляпа, изникваше на пътя ми. Усмихвах се, наслаждавайки се на двадесет минутната тирада: „Кога ще ми платиш? Знаеш, колко те обичам, ама парите все не стигат… вчера каза утре, а днес вече е утре? Моля те, Сашинка, не мъчи старата жена…“ — и всякакви такива мили думи. По някое време, трябваше много да внимавам кога, баба Ася правеше пауза, през която аз изпелтечвах: „Утре, на всяка цена, обещавам! Хайде, че закъснявам за работа!“ — и беж да ме няма.

На прага на сервиза, радушно ме посрещаше любимият ми шеф. Неизменно скръстил ръце пред издаващия се корем, красиво събрал веждите си в права линия, точно над малките очички, с няколко липсващи зъба и с трите кафеникави останали предни. В тази величествена поза възхвалеше умението ми всеки ден да идвам почти навреме, само с някакви си двадесет-тридесет минути закъснение. Аз, лелеейки за начина, по който ден след ден ме чака да се появя, отговарях: „Повече няма да се повтори!“ — и почвах да работя упорито.

А работех, наистина здраво. Вдигах разни неща, дето не ги знаех, за какво служат, местех ги от едно място на друго, а когато някой колега мило ми обяснеше, че не там трябва да се намират тия пусти инструменти, ги връщах обратно…

Към осем вечерта, заедно с най-добрия си приятел (на който вече не помня името) се запътвахме към близката кръчма. Там си разказвахме тегобите и копнежите. След втора, трета доза от „Алкохолната Принцеса“, така и така не можехме да вържем езиците си до толкоз, че да изцеждаме думи, та в мълчание се опитвахме да довършим черните си дробове.

Прибирайки се у дома, аз отново се промъквах тихо, падайки само два-три пъти, при което глухата и сляпа баба Ася ме чуваше, излизаше от своята квартира и отново подхващаше старата песен с нов глас. Този път може и да спомене състоянието, в което се прибирам, като изкаже съжаление за утрешното ми главоболие и… тук винаги почват да ми се губят приятните ѝ слова. Тъй като вече съвсем не можех да произведа онези човешки звуци, които ни помагат да общуваме, аз клатейки се, си се прибирах, строполявах се на леглото и се отправях право при Морфей.

Това е моят живот, в течение на дълги и прекрасни десет години. Те започнаха да текат веднага щом татко на драго сърце ми показа вратата. Моят баща, дипломиран учител, искаше да ме научи на самостоятелност, която аз напълно придобих. Незнайно защо, сега той и разбира се скъпата ми майчица (която в началото гарантира за мен пред баба Ася) не искат повече да си говорят с мен. Странно, а мислех, че като им покажа, колко добре мога да живея далеч от тях, бързо ще ме приберат обратно от страх, да не ги изоставя вовеки.


 

Една студена вечер, спокоен и доволен, крачех по улиците към дома. Естествено в тялото ми се биеха два гремлинагремлина на Водката и гремлина на Бирата. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това как ще се прибера и ще заспя сладкия сън на праведник, какъвто се и явявам, предварително усмирявайки тия две същества и наслаждаващ се на тишината в мозъка си.

Остър писък накара войните в главата ми да се стреснат. Аз, напълно подвластен на тях, сторих същото. Облегнах се тежко на стената (тая стена я познавах по ръбовете, още две подобни и съм си в леглото) и бавно се заоглеждах. Не видях нищо и никой — може да сме малък град, но улиците ни са осветени. Повдигнах рамене и продължих право напред.

Втори вик! Отново спрях. Погледнах наляво, погледнах надясно, погледнах назад и пак напред. Не можех да разбера откъде идват тия вопли. Оприличих ги на крясък на сова, или друго подобно пернато. Нали знаете, как във филмите на ужаса, в късна доба и старо гробище изведнъж се чува пронизителен писък и се случва нещо лошо?

За пореден път се убедих, че съм напълно сам в малките часове на нощта.

Не последва нов рев, тъй че аз се прибрах у дома. Тази вечер не се препънах по стълбите, което ми донесе разкоша да не се сблъскам с баба Ася и не отнех от нощното ѝ спокойствие.


 

На сутринта установих, че е дошла съботата. Моята прекрасна приятелка ме посети, застанала на прага, очаквайки дрехите, които да ѝ предам. Аз го правех, естествено, млясвайки я нежно по бузата и пощипвайки я леко по чудното и обемно дупе, което едва се побираше в рамката на вратата. По устата не се целувахме, защото любовта на живота ми често се мръщеше на аромата от отминалите водки.

По-късно през нощта, подпирайки се на онази пътепоказателна стена, показваща ми още колко път имам до вкъщи, отново чух вик.

Сценарият е ясен.

Спирам се, оглеждам се, свивам рамене и продължавам. Втори вик — все така…


 

На следващата вечер, изобщо не успях да се опияня. За пръв път се чувствах раздразнен, при това сам на себе си. Че аз за това живеех — да мога да попадна на онова място, което достигах единствено с помощта на алкохола. Ала — не, трезвен и гневен крачех, подобно на настъпваща буря в ясно море.

Първи вик!

Втори вик!

Тръснах глава, но не забавих крачка.

Трети…

Четвърти…

Ядно се заковах на място и се втренчих напред, макар и с неохота. В неосветен ъгъл, в края на сградата, проблеснаха две точки. По природа не съм любопитна натура, дори мога да твърдя точно обратното, но незнайно защо, реших този път да проверя, какво се крие в мрака.

Показах единствено главата си иззад ъгъла на панелната кооперация. Бе тъмно като… онези анатомични места, които не е редно да споменавам…

Пети вик!

Подскочих на място, опитвайки се да потисна порива, който да ме накара да бягам и пищя като малко момиченце, скубейки си косите. Двете кръгли елипси проблеснаха отново, приближаващи се бавно. Ето тук е времето да си плюя на петите, ама — не, та — не. Седя си аз и чакам да видя, какво е туй нещо, крещящо пронизително през последните нощи.

Пред мен застана куче. Погледна ме и наклони главата си на една страна, с изплезен език и клюмнали уши. Ако бях от ония повърхностни човеци, които гледат само обвивката, бих нарекъл кучето грозно, но вече знаем, че аз съм по-дълбока личност. Животното: олисяло на петна, горната половина от тялото прекомерно голяма за слабите лапи, на които се крепеше. Дебела и гладка, опашка като на плъх се размяташе насам-натам. Ушите — огромни, клюмнали уши, тук-таме с по два подаващи се косъма. Муцуната дълга, тясна и твърде остра, стърчеше като клюн пред големия кучешки череп. Така, вече споменах, че ако бях от хората, които гледат само привидната красота, щях да се отвратя както от нелицеприятното животно, така и от зловонието, което се носеше около него.

Поради някаква странна причина, кучето силно ми напомни на мен самия и аз се престраших да го доближа. Погалих огромната глава, а то сякаш ми се усмихна. Топлотата, която ме изпълни в тоя момент не може да се опише с думи.


 

С много зор тиках кучето (пътьом го кръстих Симаргал*) по стръмните стъпала. Със слабите си крачка̀ трудно набираше туловището си и това правеше задачата ми доста сложна. Пък и не биваше да вдигаме много шум, баба Ася нямаше да ми позволи да задържа гадинката в дома си… Въпреки тежките премеждия, до самия осми етаж, а после и още по-трънливото изкачване до таванските помещения, успях някак си да вкарам Сима вкъщи. Стаята ми ми се стори още по-малка, с огромната твар по средата

Следващите няколко дни се нижеха все така, с малки изключения, заради новопридобитите ми навици. Сутрин кучето ме будеше рано. Не че ме гъделичкаше мекия му език докато ме ближеше — не — но дъхът му бе остър и задушаващ, та не можех да си поема въздух и ща не ща се пробуждах. Хранех го, почиствах мръсотията, която ми оставяше около малката тоалетна и тръгвах за работа. Тук нещата стояха както винаги: от срещата с хазяйката, до тази с шефа — който дори сега, когато не закъснявах, отново ме приветстваше със същите слова — до нравоученията на колегите, които така и не разбраха, защо се опитвам да пренаредя автосервиза. В осем, обаче, вместо в кръчмата отивах до магазина, а от там се снабдявах с бутилка водка и храна. Прибирах се право при съквартиранта. Пиехме и се хранехме заедно — псето бе поклонник на алкохола, а хората твърдят, че тия животни не понасяли аромата на спирт. А-ами, няма такова нещо — лочеше от купичката си и ме гледаше доволно.

Общо взето минаха месеци постарому… или поновому, не мога да кажа със сигурност.

Настана лято, тоест много скоро наистина трябваше да се изкъпя, да изпера петте си чифта чорапи и трите чифта долни гащи. Искам не искам бе редно да го сторя, все пак има задължения, които трябва да се спазват.

Изкъпан, чист и безгрижен (Сима не подложих на подобен вид манипулация, той така мрази водата) тръгнах надолу по стълбите. На пътя ми както винаги стоеше баба Ася, на която твърдо бях решил утре да платя.

Подхвана тя своята балада за липса на средства и други несгоди, а аз зареях поглед, чакайки онази пауза, в която да се измъкна. Изведнъж хазяйката замръзна и отвори уста, очите се окръглиха, а зад дебелите лупи ми се сториха направо огромни. Тя се хвана с една ръка за парапета, а с другата за сърцето, неспособна да издаде членоразделен звук. Проследих погледа ѝ зад гърба си: Сима ме изпращаше, махайки с опашка, с изплезен език и течащи лиги. Втренчен в своя другар, чух зад себе си как нещо се претърколи и тупна на земята. На пета се врътнах към мястото, където трябваше да е баба Ася… но тя вече лежеше два метра по-надолу.

Бързо прескочих оставащите до площадката стъпала и клекнах до старицата. Тя не помръдна. Извиках името ѝ веднъж-дваж, разтърсих я отначало леко, после грубо, ала нищо. За пръв път в живота си се сблъсквах със смъртта. В този момент трябваше да бъда ужасѐн, най-малкото притеснен, но — не. Нямаше и помен от подобни емоции.

Изправих се и прибрах кучето у дома, този път не забравих да заключа катинара. Заслизах отново, а стигайки до площадката прескочих баба Ася и продължих към следващото стълбище.

На другия ден разбрах, че полицията обявила смъртта на Анастасия Фьодоровна Платонова за нещастен случай. Три дни живота ми се нижеше, както преди. На четвъртия ден се запознах с внука на баба Ася — Алексей. Той не се престраши да прекрачи прага на моята квартира и ме покани да побеседваме в коридора. Благо ме осведоми, че знае как не съм си бил плащал навреме наема, но не искал да му давам пари за отминали дни. Въпреки това, ако на всяко първо число от месеца не получавал дължимото, щял да ми покаже пътя към широкия бял свят.

Тук отново бе редно да се стресна, тъй като нямаше как навреме да икономисам такава сума.

Поисках увеличение от шефа си, но той усмихнат до ушите ми отказа, даже намекна, че не знае всъщност, защо ме държи. Не исках да споря с него, все пак дълбоко го уважавах, та не му отговорих, точно колко работа върша. Своята любима също помолих за заем, но тя била несъстоятелна и разчитала само на родителите си, а те не ѝ давали много…

Ежедневието така ме завладя, че не забелязах как дойде тридесет и първо число и на следния ден Алексей потропа на вратата, та да получи своята опла̀та. Признавам, известно време се правех или че ме няма, или че още спя, надявайки се да се умори и да си иде…

Накрая, с натежало сърце, станах, отворих вратата и поканих хазяина си. Този път той влезе в светая ми светих, сгърчил, някак некрасиво, своя нос.

— Каква кочина, Боже, каква смрад… — рече той. Погледна ме накриво и протегна ръка напред, с разтворена длан, чакайки парите, които трябваше да му дам. Естествено, аз нямах. Опитах да му обясня, ала той поклати глава и ми отвърна, че щом е тъй, утре да ме няма.

Оставайки сам се сетих, че Алексей изобщо не обърна внимание на Сима. Седнах унило на леглото, а псето постави телешката си глава в скута ми и ме погледна с умните си черни очи. Не знаех какво да правя, къде щях да ида… при това с куче… за пръв път в живота си изпитах чувство на безнадеждност.

Дълго оплаквах нерадостната си съдба и накрая в стаята притъмня. По дяволите, проседял съм целия ден, дори не съм ходил на работа. Малката крушка, закачена на един кабел от тавана, започна да се клати, когато ударих главата си в нея. Точно тогава ме обзе неистова ярост към несправедливостите, които щях да преживея заради Алексей.

Само да вмъкна, че никога и никого не съм мразил. Това ново чувство ме изпълни изневиделица. Стиснах ядно юмруци и започнах да скърцам със зъби.

Може и да не мога да направя много, но все пак реших да кажа в прав текст на хазяина, точно какво мисля за него. Почуках нетърпеливо на входната му врата, дори не помнейки как съм стигнал до там.

Отвори ми и зачака. Какво и аз не знам. Гледахме се дълго и накрая, вместо да изрецитирам туй дето ми беше на езика, го ударих.

Опомних се и що да видя? Апартаментът с краката нагоре. Алексей лежи на пода. Зъби се белеят навсякъде по персийския килим. Ръцете — извити под странен ъгъл, гърдите му покрити с кръв… Въздъхнах и се изправих, а излизайки грабнах ключовете и заключих след себе си.

Не знам дали сме вдигали шум, но явно не, тъй като пред мен бе само пустият коридор. Дори не ми хрумна, че съм направил нещо лошо, не — ни най-малко. Прибрах се у дома, легнах и заспах спокоен, че все още имам покрив над главата.

На следващия ден (смених си дрехите и малко се поизмих) тръгнах за работа. Шефът ми, чаровният ми шеф, препречи входа на сервиза и отрицателно поклащайки глава, рече гръмко: „Край! Уволнен си!“

Не исках да съм „уволнен“, обичах си работата. Отново ме заля онова чувство на ярост, същото, както и предната вечер. Бутнах ниския мъж в двора на сервиза и започнах да го налагам. Той успя да ми отвърне един-два пъти, ала аз не чувствах болка. Бих го, докато не ми секнаха силите. Около мен се бяха събрали колеги и гледаха втренчено, неспособни да направят и крачка, за да ме спрат. Кимнах им, изправих се и си тръгнах, някак разочарован. Какво щях да правя до края на деня, ако не работя?

Реших да посетя своята приятелка в дома ѝ. Знаех къде живее, но тя ме бе помолила да не припарвам там, по разбираеми причини.

Въпреки това почуках на вратата и зачаках. Отвори ми именно тя. Усмихнах ѝ се, ала половинката ми ококори очи и започна да ме тика към улицата. Каза, че всичко между нас свършва до тук, не можело да идвам, когато ми скимне. Ами ако техните ни видят заедно? И без това ме търпяла само от отчаяние, че цял живот ще си остане сама. Но по-добре сама, отколкото с вмирисан и противен тип като мен…

Слушах и слушах, а този път не ме обзе ярост. Напротив — напълно спокоен, надигнах първия ми попаднал камък, а от почуда моята любима не издаде ни вик, ни стон, строполявайки се бездиханна на паважа.

Прибирайки се не се изненадах, че полицията вече ме чака на прага…


 

— Сега имам нов дом, с меко и топло легло, винаги чисто. Вярно карате ме да се къпя почти всеки ден, но го преживях. За сметка на това зимата тук е топло, лятото прохладно, храна в изобилие, а добрите санитари от време на време ни черпят водка, та да не им пречим, ако решим да вием към пълната луна.

— И все пак, какво се случи с предполагаемия Ви пес?

— Сима ли? Ами, не знам къде се дяна. Както Ви казах и преди, именно той задейства тия така неприятни, за всички ни, събития…

 

 

 


Бележки:

Симаргал — благотворен дух, в древната славянска митология. Възприеман е като блюстител на закона, преносител на възмездието и наказанието. Славяните си представяли Симаргал като голямо грифоподобно куче, със златни криле. Приеман е като посредник между боговете и хората. — б.авт.

© Надя Перфилова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много ми хареса!
  • Браво,Надя!Стилът ти е близък до този на Зошченко,автор на "Кучешко сърце".Разказваш видимо безстрастно и влизаш в кожата на героя от раз.Луд ли е той или обществото живее лудо?!
  • Живо, убедително изграждане на образа на героя, много добре написан, замислящ разказ. Поздравления!
  • Много ми хареса.
Предложения
: ??:??