„Ей, с жълтата фланелка…“

Аз съм във фланелка на „Левски“. И се обръщам. „Жълта фланелка, за да не показвам наиед жълтата си книжка“. Оня се хили…

Симеон. Едър, пълен – не шишкав, а сочен. Винаги си беше такъв. Обичаше шума на вестника, в който е увита баница  или нещо друго за хапване, пред шумкането на отваряните книжни страници. Съученик от първи та до осми клас. После отиде  в ТМСС-а. Тракторист. Ами не му вървеше учението. Пък и не му се учеше. Пишат му тройка или даже двойка – захили си се спокойно, нали изпитването минало, а ядове никакви. Ядовете по него – като по гъска вода. Усмихнатр ведър – днес му викат позитивен човек.

Виждам го всяка година. В града си е. Работи какво ли не. Каквото намери и за колко време го вземат. Не прави бели, изпълнителен е, ама… Все нещо се обърква. Не той обърква, но все покрай него…

Навремето стана градска забележителност. Аха-аха да си ожени за грузинка. Но баща му го спря. А щеше да е интересно…

После взе местна. Или тя него. Но още са заеднол Макар той да е цял ден из града. Де двама, той трети. Захилен, пръскащ фонтани необуздано добро настроение. Ньорав виц не знае, ама как се смее на всички… Даже на ония – с дядомразовските бради. Всеки виц за него е супернов, оригинален и за пръв път чут…

Какво ще остави след себе си? Сигурно нищо…

Ама си поживя…

И още да живее…

За кефа… Завиждам му искрено…

Щото казано е: Много знание носи много тъга…

И -

А освен всичко туй, синко, пази се от това: да съставяш много книги - то няма край, и да четеш много - то е уморително за тялото.

Демек, Симо си живее библейски правилно…

Искам и Но не мога...