Седя на бара и гледам как танцуват светлините. Пия вече трето уиски. Кръвта ми бушува. Може би съм пиян. Умората от дългия път също си казва своето. Тази вечер  реших да остана сам. ТЯ, моята любов, ме изостави. Сега съм излишен. Тя ме отбягва напоследък и аз си мисля, че това е някаква авантюра от нейна страна, но се оказа сериозно. Главата ми натежава вече. Изваждам от джоба си откраднатия дневник и започвам да чета отново. Светлината, която блика от него, ме разкъсва на безчет сини парчета любов. Чета, а всъщност плача вътрешно и не знам нито къде съм, нито какво да правя. Не виждам моето място в споделените ù мисли с дневника – убиец на моите представи. Разбирам в каква заблуда живея и не мога да спра да се гневя на себе си. Не чувствам вина за това, че се превърнах в крадец. Пия… дали ще събера парчетата – не знам.

           От дневника на моята любима:    

           Един ден видях Слънцето такова, каквото е – истинско - даряващо Живот, изгряващо и залязващо, изпълнено с вълшебна светлина, която ме облада. Гледах го с широко отворени очи и не ослепях. Докоснах пламъка и не се опарих.

           Беше един специален летен ден. За мен бе такъв, защото ме промени. Пътувах с голям камион, въпреки че това не е женска работа. Шофьорът си караше, а аз премятах мисли в главата си. Предишния ден бях поръчала на един работник да предаде на шефа си да ми се обади, за да поговорим по работа. Така унесена в бъдещите си работни планове - телефонът звънна. Беше непознат номер. Вдигнах и... тогава се случи нещо, което ме изведе на „върха на заснежената планина и ме остави там, вгледана в Слънцето”. Гласът от телефона прозвуча като някаква магия, която ме накара да се почувствам толкова странно и различно, както нищо друго на света. Не знам какво си казахме, но времето в този миг беше спряло. Затворих телефона и вече бях друга. Шофьорът ми говореше нещо, но аз не го чувах. Мислех за гласа от телефонното обаждане. Звучеше в главата ми като водопад... като плачеща китара. Този мъжки тембър, това спокойствие, което лъхаше от гласа му, ме побърка. Цял ден си мислех само за този глас. Вечерта един микробус ни изпревари и ни даде знак да спрем. От него слезе непознат мъж и се приближи до моята врата. Усмихна се и ми се представи, че е човекът, който ми се обади сутринта и ме е познал по камиона. Качи се и седна до мен на двойната седалка. Започна да говори по работа. А аз... не можех да помръдна, не можех да си поема въздух. Той излъчваше такава мека топлина, която с всяка секунда попиваше в мен и ме размекваше. Гласът му бе разкъртващ и това още повече ме разтваряше в лабиринта на слънчевата магия... не бях аз. А аз всъщност си мисля, че съм силна, водеща, страшна, непоколебима... а с този мъж потънах в някаква топлина и се изгубих. Когато се разделихме и той си тръгна, вече имахме общи интереси, планове и работа - бяхме се договорили. Живеем в различни градове и това стана пречка за физическия ни контакт, затова се наложи да общуваме чрез скайп и телефон. Дните минаваха, а ние говорехме, не спирахме. Опитах се да не задълбавам в личния му живот и така го откроих, изрязах го от реалния свят. Представях си го сам на фона на изгрева или залеза, но винаги в присъствието на слънцето – яркожълто или огненочервено, но винаги приказно.  Ежедневието и работата така ни поеха, че за мен времето, прекарано пред компютъра, бе единственото важно и значимо нещо в живота ми. Пристрастих се към скайпа. Всеки звън на телефона ми разтуптяваше сърцето ми. Този мъж се превърна в един идеален образ, съвършен, толкова прекрасен, че беше вълшебен. Така се оказах безрезервно влюбена в НЕГО, а той беше глас, картина, щрих... мечта, блян и аз го визуализирах за себе си като Слънце, което ми дава нужната светлина, меката топлина, нежната ласка, любимата болка, жаркия трепет... т.е. всичко. Бях болна от фантазия. Тази болка ме събуждаше, с нея живеех, с нея заспивах. След неопределено време решихме да се срещнем. Уговорихме си среща в София. Аз бях на крилете на щастието и летях. Мисълта, че ще го видя, че ще го докосна, ме извисяваше сред облаците. Протягах ръце и плувах ненаситно в магията на своето въображение. Купих си нови дрехи, гладувах, за да изглеждам уж по-добре и уреченият ден дойде. Хванах автобус и заминах. След три часа вече бях в София и го чаках. Той ми се обади, че малко закъснява, но идва. Срещата ни беше в Мола. Аз вече бях там и седях на бара в едно от кафенетата и... чаках. Когато той се появи, всичко изчезна, сякаш други хора нямаше, виждах само него. Говорихме си известно време и тръгнахме. Отидохме в някакъв хотел. До този момент не бяхме се докосвали. Съблякохме се и... времето спря. В мига, в който се вкопчих в тялото му, всичко замря, притаи се  в прегръдката на тишината, стените се изкривиха, въздухът се размаза, всичко се измени. Потънах в очите му и изчезнах. Усещах само някакъв див екстаз, който ми се стори, че продължи цяла вечност. След четири часа вече бях във влака и пътувах за вкъщи. Спомнях си само гарата и трите целувки, които още пареха върху бузите ми от раздялата ни. Парфюмът му бе полепнал по всяка моя частица и аз усещах страстното ухание дни наред. След това всичко върна първоначалния си вид - скайп, телефон. Аз не можех да живея без тях. Преди да замина за София в един миг си помислих, че може би това е начинът да се излекувам, но бях сбъркала. След това бях още по-болна и още по-нуждаеща се от моето Слънце. Болеше ме всичко, кожата ми се наелектризираше от мисълта за случилото се. Събуждах се нощем и започвах да плача. Този човек в продължение на три години стана за мен златна муза. От него черпя ежеминутно вдъхновение да живея. Той за мен се превърна в дрога, без която не мога. Независимо дали сме във физически контакт, или просто си говорим по телефона, или си пишем в скайпа, този мъж нахлу в кръвта ми и стана част от самата мен. Не мога да живея без него, без мисълта за него, без фантазията, без болката, без слънчевата дрога, която той ми влива в ума. Компютърът стана огледало, в което аз се оглеждам и виждам очите на плачещата Любов. Тя е толкова синя и крехка, но е и толкова  огромна, подобна на Вселена, а може би е и толкова малка, колкото самата мен. С този мъж се чувствам точно такава - малка светеща частица от безкрайното синьо пространство на виртуалната синя Любов. Искам да гледам Любовта в очите, искам да горя в огъня ù, искам да се топя в ледовете ù, искам моето Слънце да си е мое.