„... Кой ли месец е сега, хич и не знам? Ако погледна слънцето, ще кажа: август е – виж как се сипе жар от небето. Ако погледна ореха обаче, ще кажа: не е август – септември е, виж колко орехи са попадали по земята, значи узрели са, пред есен е.

Не мога да кажа кой месец е. Загубих нишката на времето. Пък и все ми е едно – август ли е, септември ли е.

Аз и годината не знам коя е. Защо ми трябва да знам? Моите години ги броих до седемдесет, после престанах да ги броя, защото зачаках умирачката. Все се надявах, че Господ няма да ме забрави, няма да ме подмине и ще си ме прибере при себе си. Добре, ама нещо като че ли ме урочаса. Де днеска, де утре, де другия месец, де догодина – не ще и не ще.

Откак спрях да си броя годините трябва да са минали петнадесет. А може и повече.

Да се чуди човек откъде крета тоя живот у мене? Сутрин не ям нищо. Не ми се яде. Нарамя мотичката и право на градината. Там наравно с другите копая, не се давам и на младите. Ако ме питаш защо го правя, няма да мога да ти отговоря, ама нали трябва нещо да се прави? Може ли така да седиш със скръстени ръце по цял ден? Като чопля с мотичката пръстта, не усещам кога минава времето. На обед седнат жените под някое дърво на сянка, заизваждат месалите и бохчите с какви ли не манджи и месища, а на мен ми стига парче хлебец, една сурова чушка и малко извара или сиренце. Добре, че никой не ме е виждал гола – ще се изплаши, така под дрехите не личи толкова – я имам тридесет килограма, я нямам – само кожа и кости са ми останали!

         Вечерно време може да си сваря едно яйце, а може пак хлебец и сурова чушка. Печена пò я обичам, ама не искам да харча ток. Гледам да икономисвам, защото колко ми е пенсията, знаеш ли? Тридесет лева на месец. Четири щерки и един син съм отгледала, да са ми живи и здрави щерките – пò се сещат, някой път донесат по нещо, ама синът ми няма навик.

Баща им рано си отиде. Е-е-е-е, трябва да има четвърт век оттогава. В силата си беше, ама на – тежка болест го повали.

Оня високият, хубавият, дето седи отсам – това е синът ми Ангел. Баща му така си го кръсти – „да е хубав и кротък като ангел” рече, когато го видя за първи път и така си му остана. Галено му викаше Ангелачко, а оттам хората го подеха на „Ачко” и днес никой не го знае Ангел, мисля че и той си е забравил истинското име. За цяло село той си е Ачко.

Бре що любов беше, що радост – когато се роди! То не беше радост, не беше ядене и пиене, не бяха хора! Пищови даже гърмяха! Мъжка рожба – какво да се прави!

А аз съм го кърмила две години и половина. Тогава раждах кажи-речи всяка година и гърдите ми винаги си имаха мляко. Кърмех пеленачето, кърмех и Ангелачко. Щом видеше, че поваждам бозката и той спираше игрите си и приближаваше. Пъхвам му зърното в устата, а той примижваше от удоволствие и гълташе, гълташе...

Е-е-е, кога беше това? Струва ми се век е минал оттогава!

От сутринта съм тук.

Рекох да дойда и аз, нещо да помогна на Ангел. Вярно, събрал е много народ, започва къща да строи (най-после), ама нали съм му майка, нещо огън ще стъкмя, съчки ще натроша, ще наглеждам чорбата да не загори, домати ще набера – салата да накроя, и люти чушлета ще откъсна, той милият толкова много ги обича, все нещо ще съм от полза. С моите бабешки силици няма да мога да бъркам вар, ама все нещо друго ще мога.

Във вреда няма да съм.

 Затова съм тук.

Ама защо съм, боже, божке ле, защо съм, като ми идва да скоча ей там във варницата и както съм с тия черни дрехи, да побелея цялата и да се скрия веднъж завинаги от очите на хората.

Да можех поне да поплача, а то и сълзи вече нямам. Едното ми око изтече цялото. Не исках да създавам ядове на децата си – да ме мъкнат по по доктори, мислех си – ще мине, ама то не мина, а взе, че изтече. Сега на мястото му има една цепка и нищо повече.

Другото и то е на път да изтече, ама още има живот в него. Служи ми колкото да не падна в някоя вада и да виждам хляба къде е, за да си отрежа от него една филийка.

 Ако дойдеш вкъщи, ще ти покажа снимки, каква съм била като млада. Какви очи имах, боже-е-е-е, какви мигли! Ергените щури щурееха по тях, ама на – очите изтичат, дните изтичат, животът изтича.

А тоя орех аз съм го садила.

Млада невеста бях, трудна бях с Ангелачко и един ден взех, че го насадих. Сега не е орех, а цяло орешище. Един човек не може да обгърне ствола му с двете си ръце. И той ми е син, и той ми е рожба, е като тия тук дечурлига – на всички съм майка, баба и даже прабаба.

Ала и свекърва съм. И какво ли не още?

Някои може да ме мислят за вампир или за таласъм.

Отде да знам, може и да съм вампирясала!...”

А орехът наистина е чудовищно голям. Трудно е човек да го обхване с поглед. Имаш чувството, че целият двор е потънал в гъстите му сенки.

Под джанката са се събрали всякакви хора. Стари, млади, деца – цяла сюрия. Върху набързо сковани маси са пръснати чинии, лъжици, вилици, ножове, лее се курбан-чорба, редят се погачи, носи се гълчава, смях, разказват се вицове и други весели истории.

Къща се вдига – не е шега работа!

 Мощен транзистор се надвиква с хората и пъстра народна музика се провира между чашите, чиниите и шишетата и литва нагоре из тежката задушна августовска мараня.

Жега е.

Не е ден за работа, но селянинът не знае да чака и не се плаши ни от труд, ни от жега.

Ачко – снажен, перчемлия българин, с як, неподстригван често мустак, е положил на двете си колена по едно внуче, а лицето му – зачервено от ракията, сияе от щастие. Какво повече иска от живота?

Господ му даде всичко – и жена, и синове, че и внуци!

Е, сега и нова къща ще вдигне!

И той се присяга над „софрата”, грабва с груба лапа една кокоша кълка и казва на едното внуче: „Яж, дядовото, яж, голям да пораснеш като дядо си!”

 „... Защо стоя тук, та не стана да си ходя! И от какво е това мое сърце, та още не е пукнало, господи боже мой!

С какво съм заслужила такава орис – да седя на голата земя като куче и да чакам да ми подхвърлят нещо от масата!

Колко ми трябва на мен!

Нито им ща курбана – повръща ми се само от миризмата му, нито кюфтетата, нито нищо.

Да ме бяха забелязали само, да бяха ми казали: „Мамо, бабо, ела, седни при нас, е тука на крайчеца седни, хапни си каквото ти душа иска!”

Аз ли ще ги подям? Казах ти колко ми трябва – едно залче хляб. А и не ми се яде. Отдавна не знам вече какво е това глад. Ям по навик, колкото да не умра.

Щях да поседна, да ги погледам, да им се порадвам. Нали цялата тази сюрия деца са и мои деца! Дето се вика – от утробата ми са излезли на тоя свят!

Каква къща щяха да вдигнат, ако ме нямаше мен?

 Толкова ли съм грозна и страшна, та снахата ми просъска в ухото одеве: „Махай се оттука, да не те виждат очите ми! Нямаш работа при нас, отивай си вкъщи! Ще минем и без тебе, хайде!”

Като че ме попари с вряла вода!

         Защо, бе снахо, защо така? Та нали и аз се радвам за вас, нали Ачковата радост е и моя радост? Защо да не се порадва полусляпото ми око? Какво толкова ще преча?

Повъртях се, повъртях се, па дойдох тука, под ореха, да си поплача сама.

         Децата, внуците ми, правнуците ми, минаваха покрай мен, хвърляха

камъни нагоре, орехи брулеха, събираха ги, радваха се, чукаха ги, чупеха ги и ги ядяха. Радвах се и аз с тях. Яжте, бабините, яжте орехи, за вас съм го садила тоя орех, е-е-е... някога... кога ли беше то?...”

Един от мъжете побутна с ръка Ачко – стопанина на бъдещата къща, и му казва: „Ачко бе, майка ти седи там на голата земя под ореха, ще настине жената бе, кажи ù да дойде насам, не е хубаво да седи там сама!”

         А Ачко му отвръща: ”Ти не се бъркай! Тя ще ни закопа и двамата, не я гледай, че е станала три педи човек! На нея си ù е добре там. Нека си седи!”

         И отново подрусва на коленете си двете внучета.

         Изведнъж полъхва вятър.

         Орехът мощно се разлюлява, разтърсва величествена снага, понавежда досами земята могъщите си клони. С върха на един от тях докосва сбръчканото лице на старицата и я погалва с най-дълбока нежност, която може да изрази живо същество.

         Щастливата тръпка минава през крехкото старческо тяло. Хваща със съсухрена, восъчнобледа ръка зеленото листо и го поднася към устните си...

         Погледът ù се избистря, олеква ù на душата... Тя съглежда за един миг между клоните на ореха снопче слънчева светлина. И изведнъж разбира, че това не е снопче светлина, а нейният собствен живот, който още не е загубен напълно. И за първи път от толкова време се усмихва...