Винаги съм смятал, че Господ нарочно ме е направил грозен само и единствено за да не си губя времето на живота с разни празноглави красавици. Вместо с тях днес си губех времето в лежане и плавно преминавах от вечерния към следобедния сън. Отворих си очите с мисълта че я видях в съня си. Синтия.

На корема ми лежеше разгърната някаква книга на Кърт Вонегът. Ако не бях археолог, а писател сто на сто щях да пиша по-добре от него. Обичах литература, която те шамаросва и ти разбутва охолното съзнание, а не те приспива. Всъщност от някои книги с особено големи вибрации и идеи, човек се изморява много и бързо заспива. Погледнах часовника. Беше един часа.

    Ако можеше да ме види майка ми,  щеще със сигурност да се отрече от мен, и да ме отлъчи от нейната църква. Ако ходеше на такава. Тя все ми повтаряше навремето колко съм готин, надявайки се да ми създаде някакво самочувствие ( имах нужда от такова) след приказките на съучениците ми, че звярът от " Красавицата и Звярът" бил по-красив от мен, и искаше да компенсирам с учене и работа, работа и учене, и учене и работа и т.н. Но фактите са си факти и нищо не можеш да направиш. Човек не трябва да е алчен.

     Протегнах  се и кокалите ми изпукаха. Имах нужда от почивка и презареждане на батериите. Определено всичко ме болеше от лопатата. Вонегът можеше да си пише каквото си иска, но нищо не разбираше от копаене и  археология. Станах да се пооправя,  защото щях да излизам с Милена.

    Милена беше от оня тип жени, който винаги се стреми да изпита разочарованието на любовта, да си изгори романтичните крилца казано иначе, подлагайки на изпитание моята абсолютна неспособност да се влюбя. В същност по-правилно е да се каже моята неспособност да обичам. Влюбването беше лесна работа.

     Знаех, че за нея любовта беше издигане, развитие, цъфтеж, нещо хубаво и възвишено което ти помага в живота. Било то подходящ приятел, съпруг, добро семейство, безкрайни разходки, пазаруване заедно и все в тая поредица. А в същност нещата не седят точно така. Не, че горното не може да мине за саможертва,но...

    Любовта е нещо което разваля целият ти комфорт, прави те на маумуна, и в крайна сметка те изяжда. Кара те да се жертваш и да правиш още сто неприятни неща. С една дума -  тя е нещо като сополивите деца, да речем.

Любовта не гледа на лице, нали и т.н и т.н. и т.н. Който не е чел Библията - сега му е времето. Както виждате имахме големи разминавания с госпожица Милена.

    Милена изглеждаше супер, признавам си, когато я изкарах от тях и тръгнахме към ресторанта. Роклята, така подчертаваше младостта и, а коженото яке - непукиският и стил, че шапка и свалях. Кискаше се, смееше се на тъпите ми шеги, кокетничеше. Пихме, ядохме, пак пихме, показвахме си простотийки по телефоните.  Опипвахме се къде скришом, къде не толкова, и вадихме нервите на персонала. Но всичко в рамките на приличното. Студенти сме, да не забравяме.

     Вечерята мина добре. А истината? Истината беше,че винаги съм предпочитал да гледам краката на момичетата, пред костите на който и да е светец в църквата. Така де - предпочитах живият Бог. Но докато си търкахме кокалите на дивана в тъмното аз все си мислех за медальона. Тук имаше нещо.

    За мене термина стратография винаги се е свеждал до лопата и сито. В университета учехме едно, а на поле се оказва друго.

Иначе стажа ми вървеше добре. Под ръководството на един доцент правехме разкопки при Хераклея Синтика, в Рупите, до баба Ванга. Тя винаги е говорила, че тук има затрупан от земетресение древен град, ама кой да слуша. Накрая намериха една стела и по надписа разбраха, че е тука. Локализираха го. Копаем, пресяваме. Тук камък, там стена, път, гроб, всичко можеш да намериш. Счупени грънци всякакви. Аз намерих три тела. Бяха полегнали на една страна до крепостната стена, вероятно затрупани от земетресението. Две мъжки и едно женско тяло бяха. Личеше си крехката костна структура. Кръстих я Синтия, по името на тракийското племе основало града - синти.

    И сега ще ви кажа нещо, което на никого не трябва да казвам. В лявата и ръка имаше нещо. Аз си го взех. Ей така. Пуснах си го в джоба. Не знам защо. Мислех си, че щом е ценно за жената, ще е ценно и за мене.

    Вечерта го изчистих у дома под светлината на  нощната лампа, сложих го в разтвор, и тогава видях, че е медальон, или поне това което беше останало от него. Мислех си, че е фибула, а то се оказа златен медальон, без връвта, но бяха останали кухите тръбичките и няколко мъниста. Златна подложка, в която беше вградено полускъпоценно камъче. Това беше всичко, което си бях откраднал.

Гледах го в захлас и си мислех за Синтия, нали така я бях кръстил. Мислех си за това колко ли е била красива, какъв цвят коса е имала. Възраст? Щяха да кажат изследванията.

Мислех си за това кой ли и е подарил медальончето, как се е радвала когато този някой и го е закачил на врата.

Била ли е и тя кокетка? Как се е  казвала наистина, и дали е обичала да се смее?

Все неща, които човек си мисли когато е привлечен от някой, малко или много. Разбирате ли?

    Тия мисли не ми излизаха от съзнанието с дни. Гледах медальончето, държах го в ръка и си мислех за Синтия. Имаше ли магия, нямаше ли- не знам. Но все по-често се хващах с такива мисли. И накрая разбрах.

Аз бях влюбен в Синтия.

    Та тя е мъртва човече, говорех си.

Но истината е малко разтегливо понятие. Не може да кажеш за някой живял преди хиляди години, че е мъртъв. За някой умрял вчера - да, но такива отдавнашни хора са сякаш вече слети с времето, или по-точно с  безвремието.

Човекът. Как може да кажеш за нещо, което днес е тук а утре го няма, че е истинско. Хората сме призраци. Ние не съществуваме, а просто се себеизразяваме временно.

Ти, аз, тя, Синтия, всички сме призраци и от тази равнопоставеност чувствах, че имам пълното право да бъда влюбен в жена от четвърти век преди Христа. Така си мислех. От медальона ще да е било.

    Една вечер го разглеждах и си спомних за баба ми. Бях малък и много обичах да се ровя в стария скрин. Там  баба и дядо държаха най-ценните си неща, документи, нотариални актове, и джунджурии и пак там намерих годежното пръстенче на баба. Това и беше -  пръстенчето, даже не беше и сребърно и едно герданче, единствените  бижута, които тя някога е имала. Беше си ги прибрала и си ги пазеше.

    После се сетих как дядо поливаше вода на баба да се изплакне когато тя си миеше косата. Не знам защо. Може би защото баба не се беше подстригвала никога, и когато си разваляше плитките за да си измие косата, тя  стигаше кажи-речи до пода.

Всяка жена си пази герданчето, разбрах от тогава.

    Умирах си за жена с медальон. Това също го разбирах. Но реших да подаря медальона на Милена, в края на краищата. Седеше и много добре. Признавам. Та нали в нейните вени течеше същата кръв като на Синтия.

Всички жени водят началото си от един извор. Така де - от живия Бог.