Синя орхидея (Приказка за любов) - край

               В краката му синеела само прекрасната орхидея. Феликс погледнал около вира. Навсякъде имало доста гъста растителност. Зелени папрати се прегръщали влюбено с  широките си листа. Пред погледа му всичко потъвало в храсти. Тогава една нежна женска ръка се откроила на фона на тъмната зеленина. Тя отместила едрите папрати. Така след миг в далечината необичайно се появила тайнствена жена. Феликс разтъркал очи. Пред погледа му гъвкаво се движел силует на жена. Постепенно слънцето я осветило. Цялата била черна – с черна дълга рокля, черни коси и черна корона на главата. Най-интересното било, че тази загадъчна жена не спирала да се движи по странен начин, сякаш танцува. Феликс втренчил очи в нея и притаил дъх. Забелязал, че тя държи маска в ръцете си, с която прикривала лицето си. Имал чувството, че черната жена не стъпва върху земята, а лети. Тя разтворила черните си криле и с удивителна грациозност литнала над вира. Държала маската пред очите си, но с насочено внимание към зяпналия мъж.

           - Елеана... но... нима това си ти?! – зачудил се Феликс. – Извинете, госпожо... – викнал той и помахал на черната жена.

           Изоставил синята орхидея и с плахи стъпки тръгнал към тайнствената жена. Тя го видяла и се зарадвала. Завъртяла се върху повърхността на водата. Роклята ù се развяла и от нея попадали сини орхидеи. Феликс спрял и се загледал в представлението ù. Разбрал, че тази жена не е Елеана. Била различна, странна, нереална, а неговата Елеана била доста бяла, руса, със сини очи, толкова сини... като самите орхидеи.

            - Коя сте вие? – викнал той към черната жена. – Защо криете лицето си?! – недоумявал.

            Побързал да я настигне. Обикалял около вира, а тя не спирала да се плъзга по блестящата вода. Черните ù криле се размахвали тежко и тя с лекота летяла. Издигнала се над зелените папрати. Направила голям кръг във въздуха и се устремила към най-големия водопад. Той се изливал мощно от висините. Черната жена се вмъкнала между падащата вода и с черните си криле го разпорила на две. Всичко наоколо потънало във вода. Навсякъде  се разхвърчала водата от водопада. Крилете ù се движели енергично и разбивали водата на милиарди пенливи частици. От тях се сипели сини орхидеи и се пръскали във въздуха, във водата... навред се посипали хиляди сини цветчета. Феликс гледал и съвсем забравил за Елеана. Черната жена го въвлякла в магията на своето лудо забавление.  През цялото време тя не сваляла маската от лицето си. На Феликс много му се приискало да види лицето ù.

            - Моля, свалете маската, госпожо! Покажете лицето си! Защо е нужно да го прикривате под маската? – викал с пълен глас към нея.

            Скоро черната жена излязла от струята на водопада и застанала неподвижно да виси във въздуха. Само крилете ù леко потрепвали. Феликс я погледнал с любопитство. Тя изглеждала прекрасно. Черна и фина, посипана със сини орхидеи. От нея валял син дъжд от цветя. Тогава тя бавно свалила маската си. Открила лицето си. Феликс онемял. Гледал я, а очите му се насълзили от синята светлина, която бликнала от очите ù. Тя била синя и ослепителна. Лицето ù греело. Било толкова нежно и прозрачно като самата вода. Очите ù синеели изкусително. От тях бликали лъчи, които го пронизвали жестоко и му причинявали болка. Колкото повече я гледал, толкова повече и болката се усилвала. Всички мускули по тялото му се разкъсвали от болка. Въпреки това Феликс гледал. Погледът му потъвал в сините очи на тайнствената жена. Точно когато вече не издържал на страшната болка, която му причинявала със синьото си излъчване, тя започнала да се смее. Усмивката ù озарила въздуха с ярка, синя светлина. Черната жена побързала да сложи отново маската. Целия блясък и великолепие изчезнал. Тя литнала към висините на бялата скала. Там орхидеите също започнали да се смеят. Феликс я наблюдавал втрещено. Направил още няколко объркани крачки, като си мислел да я последва.                 

          - Коя си ти?! – чудел се той. – Ти не си истинска, не си... Това не е възможно. – спрял и я гледал с недоумение.

          Черната жена се плъзгала срещу падащата вода. Изкачвала се по водопада. Сипещата се мощна струя вода не я затруднявала. Орхидеите от върха на скалата светели примамливо. Прелъстена от сините им усмивки, тя скоро се изкачила при тях. Феликс наблюдавал какво се случвало и не помръдвал от мястото си. Чувал мелодията на водопада, която плавно се сливала с притихналата тишина. След миг заспалото време се унесло в още по-дълбок сън. Водопадът започнал да пада много бавно, намалил темпото и почти замръзнал, вледен от милувката на времето. Тогава черната жена се обърнала към Феликс. Свалила маската и я хвърлила във водата. Усмихнала се със синьото си великолепие и помахала. После се обърнала с гръб към него и се плъзнала под сините орхидеи. Сляла се с черната почва и изчезнала напълно от погледа на Феликс. Тази чудна черна жена се превърнала в рохка почва, от която орхидеите черпели сили и живот.

            - Не мога да повярвам! – мислел си той. – Това е сън, сън, сън... - повтарял си и гледал втренчено във висините.

             Феликс вдигнал ръка и с пръсти разресал въздуха пред очите си. Той бил толкова гъст и неестествен. Между пръстите си усещал допира на нежните му частици. Останали вълнообразни дири в пространството да трептят като нотно петолиние. Феликс го докоснал отново. С всяко бодване на пръстите си, по него полепвали ноти. Феликс написал с ръцете си песен. Вятърът духнал и я претворил в мелодия. Навред се разнесла музика. От нея времето се посъвзело. Леко се поотръскало и разчупило заледения водопад. Слънчевите лъчи с много устрем пронизвали тишината. Водопадът се плиснал мощно във вира. Феликс побързал да се върне при спасената жена на брега. Елеана лежала безпомощно, а водата я обливала. От главата ù бликала кръв. Сините орхидеи се къпели в кръвта ù.   

              - Хайде, Елеана, събуди се! Моля те! Аз съм тук, при теб. – говорел ù трепетно и отмивал косите ù.

              След миг и двамата се издигнали над водопада. Под тях блестяла слънчевата вода. Над тях греело самото слънце със златна светлина. Феликс и Елеана летели, погълнати от топлина. Размахвали прозрачните си криле. От лъчите на слънцето тези криле се позлатявали и светели, светели... И в тази светлина те се видели. Открили се. Феликс държал ръката на Елеана и се опитвал да я прегърне. Но златните ù криле не му позволявали. Колкото и да протягал ръка, не можел да го направи. От нея бликала светлина и го палела с желание.          

               - Здравей, Елеана! – прошептял той.

               От долу сините орхидеи повторили като ехо:

               - Здравей, Елеана! Здравей, Елеана!

               Феликс не им обърнал внимание. Бил запленен от слънчевата светлина.

               - Честит рожден ден, Елеана! – изрекъл той и се навел към лицето ù с намерение да я целуне.          

              Орхидеите отново отвърнали въодушевено от скалата:

              - Честит рожден ден, Елеана... честит рожден ден... – звънтяли гласчетата им.

               Елеана се наслаждавала на мига. Къпела се в слънчево злато. Приемала хилядите поздрави на сините цветя. Изпълвала се с щастие. Взирала се в топлите очи на Феликс. Крилете ù трептели от странното усещане за лекота и свобода. Отнякъде звучала музика. В тишината се носела песен, с която я поздравявали всички. Усетила топлото излъчване на Феликс. Ръцете му я докосвали с много нежност. Вятърът я галел, слънцето я пронизвало с лъчи, водата пеела най-прелестната песен, орхидеите греели с най-сините си усмивки. Всичко това било за нея. Елеана присвила устни и притаила дъх за целувка. Феликс се опитал да я целуне. Бавно се доближил до лицето ù. И... тъкмо да я целуне... всичко изчезнало. Елеана с много болка напуснала света на синята светлина. Феликс почувствал твърдината на земята. Усещането от магията на орхидеите се стопило за миг.

              Всичко върнало предишния си вид. Водопадите си били същите – буйни и скокливи, без задръжки, устремени в ненаситния вир. Слънцето и то си греело съвсем самотно на небето. Потапяло лъчите си в звънката вода и сътворявало стотици дъги, които се преплитали една в друга и всяка се боядисвала с най-шарени цветове, за да е по-красива и по-различна. Зелените папрати пиели вода и все не можели да утолят жаждата си. А там горе, на върха на варовиковата скала синеели орхидеите. Те били вече съвсем обикновени, сини цветя. Наистина били красиви, пъстри и ароматни, като сини звезди, разпилени върху тъмния небосвод. Времето се събудило и всичко възвърнало нормалния си вид.       

               На земята, в близост до вира лежали окървавените тела на Елеана и Феликс. Те прекарали целия ден в безсъзнание, ранени и отмалели в калта. Феликс се поразмърдал. Усетил тягостна болка по цялото си тяло. Обърнал се внимателно и съзрял пребледнялата жена до него. С усилие се надигнал и се приближил до нея, влачейки се по земята.    

                - Елеана, моля те, отвори очи! – продумал много лекичко, дори той самият не чул думите си.

                Навел се и легнал върху гърдите ù. Чул ритъма на сърцето ù. Това го накарало да се съвземе и отново да опита да я събуди.

                - Хайде, Елеана, жива си! Събуди се! Моля те... – изричал с много нежност и галел окървавените ù коси. – Честит рожден ден, Елеана! – издумал с много болка, защото си спомнил.

                Елеана чула поздрава му. С болка напуснала съня си и отворила очи. Тези сини очи в миг се загубили в дълбоките топли очи на Феликс, който настойчиво я наблюдавал.

               - Да, Елеана, Честит рожден ден! – с усмивка казал той и погалил лицето ù.

               Тя имала чувството, че го познава.

               - Благодаря! – едвам отронила.

               - Аз съм Феликс. – представил се той.

               - Елеана. Приятно ми е... – отново се опитала да каже нещо.

               - Знам, знам, ти си Елеана и имаш рожден ден. – протегнал ръка и събрал няколко разпилени сини орхидеи, които били в изобилие наоколо. – Заповядай, за теб са! – поднесъл цветята с една чаровна усмивка, която се изписала върху лицето му.

               - Да, благодаря! Прекрасни са! Тези орхидеи са много красиви. Има ги навсякъде. - отвърнала тя.

               - Хайде да се опитаме да станем. – с болка се понадигнал. – Трябва да се махнем вече от тук. Ти не си добре. Ранена си. Аз също съм ранен. Не си спомням какво се е случило с нас. – позамислил се, но продължил да помага на Елеана да се изправи на крака.

                Тя едвам се движела. Цялото тяло я боляло. Но въпреки това дълбоко в себе си усещала нещо много леко и приятно. От допира на ръцете му се чувствала сигурна и закриляна.

               - Благодаря ти! И аз не си спомням много. В главата ми звучи музика. Виждам сини усмихнати звезди. Само това, не разбирам. – позачудила се на странните усещания, които имала.   

               Конят на Феликс бил наблизо. И двамата се прехвърлили върху него със сетни сили. Слънцето изчезнало зад високата бяла скала. Въздухът потъмнял. Сините орхидеи се изгубили в мрака. Хладината на вечерта  превзела телата на Феликс и Елеана. Те се прегънали, за да задържат топлината. Препуснали към близкото селище.

                - Няма значение, Елеана! Не ме интересува нищо. Знам, че нещо се случи този ден. Беше хубаво, различно. Радвам се, че те открих. Няма значение, че това се случи в съня ми. Няма значение... Искам да не ме оставяш. Аз ще бъда с теб. Ще празнуваме много, много рождени дни... – шептял ù в косите.

                 Елеана се чувствала сигурна в прегръдката му. Топлината на тялото му попивала в кожата ù и я затопляла с особено чувство.

                - Да, няма значение какво се е случило. Важното е, че сме добре. Аз те открих в съня си... – въздъхнала доволна.  - Ти ме откри в съня. Искам да остана с теб завинаги. – говорела му и гледала напред, изпълнена с надежда в предстоящите дни.

               Така нощта се спуснала и природата се успокоила. Само водопадът не спирал безкрайната си шумотевица. Орхидеите затворили сините си очи и нежно се сгушили. Изминалият ден за тях бил специален. Искали да подарят на Елеана едно незабравимо усещане. Сега били вече уморени и бавно заспивали една след друга в топлата прегръдка на своята майка, черната жена с тайнствено излъчване. Всичко било колкото и обикновено, толкова и магично. Орхидеите подарили любов. Въпрос на миг било Елеана да разбере какъв подарък е получила за рождения си ден. Феликс още преди да се установи на новото си място, вече бил открил жената на живота си. И двамата били погалени от дивата, страстна, кървава милувка на обезумялата синя Любов!?