24.10.2007 г., 21:28 ч.

СИРАЧЕТО 

  Проза » Разкази
938 0 0
1 мин за четене

Вървеше то само, босо с обутите крака и голо с чудни облекла. Блъскаха го празните улици, отрупани с хора. Съскаха го змиите, невидими за страха. То виждаше как светят големите прозорци сега, в чуждите къщи през нощта и не намираше пътека към дома. Вървеше то само, чуваше чуждата веселба и потъваше отново в дъжда. Забравено дори и от света, то молеше с топли очи, стенеше без викове дори. Получаваше погледи празни, печелеше безразлични мечти и оставаше със свойте наивни сълзи. Вървеше то само, редом с приятели, крачеше бавно със свойте предатели. Гонеше радостта, но тъй ловко му избяга тя. Търсеше път назад, но изгуби се в своя малък свят. Лудостта спасяваше го много често от беда преди, а сега? Разочарова го денят, не го дари и с топлина кралицата нощта. Сънят в кошмар се преобърна, болката завинаги се върна. Яд и срам закриха му ума. Тъга и самота очерниха деня на малкото дете, горкото излъгано хлапе. И зачервиха се очите, и заплакаха сами мечтите, надеждите, дори лъжите. Просеше, а уж имаше всичко, но само привидно бе това - липсваше му любовта. Късметът - не, това е илюзия, спасението - мираж. Всяко чувство е заблуда, всяка прошка бяга луда... И вървеше все така само и горчиво пареше пръстта по босите крака на малката забравена душа.

© Мила Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??