Сирачето

Беше около 11 вечерта на 21-ви юли. Мая, заедно с нейните приятели, се прибираха от поредната вечер "на кафенце" в малкото градче Стамболийски. По пътя обсъждаха обикновените неща, нещата, за които говореха всяка вечер. Смееха се. Колкото и обикновен, скучен и някак си безсмислен да беше животът им, те бяха щастливи. Бяха това, което са.

Тъкмо минаваха покрай един парк, където вечер се събираха наркоманчетата, когато Мая се спря. Изражението ù бе някак невярващо.

- Какво има? - попита я най-добрата ù приятелка. Всички се бяха спрели и се бяха обърнали притеснено към нея.

- Тихо. - прошепна Мая и тръгна към огромната изсъхнала трева.

Всички я гледаха и сега всички чуваха това, което тя бе чула. Беше бебешки плач.

Тя се спря и приклекна.

- Това е бебе! - възкликна едно от момчетата.

Мая го пое в ръце. Явно мъничето усети топлината ù и спря да плаче. Беше толкова мъничко, невинно, крехко. Огледаха се за родителите, но беше пусто, абсолютно безлюдно и плашещо тихо. Бебенцето беше изоставено.

- Обадете се на полицията! Бързо! - със застинало лице каза Мая.

***

Бяха вече от цял час в районното полицейско управление. Обясняваха къде са намерили момченцето. Тогава дойде г-жа Мария Николова от социалните служби. Изглеждаше страховито недоспала и ядосана зад черните рамки на очилата си.

- Това ли е? - попита тя веднага, като влезе, без дори да поздрави и отправи поглед към малкото. Мая все още го държеше в ръце.

- Ще трябва да го взема. - заповедно прозвучаха думите ù, но момичето не помръдна.

- Госпожице! - Възкликна с пискливия си глас социалната работничка.

Всички погледи се отправиха към Мая. Очите ù се бяха насълзили, лицето ù бе придобило опечалено изражение, сякаш всеки момент ще рухне и ще избухне в сълзи.

- Какво ще стане с него? - попита Мая с притихнал глас, който показваше колко ù бе трудно да се раздели с детето.

- Ще мине през медицински преглед и ще го отведем в ДДЛРГ. - звучеше така, сякаш говори за някаква документация. Бездушевни думи. Тази жена сякаш бе лишена от всякакво чувство за съпричастност.

- Какво е ДДЛРГ? - попита най-добрата приятелка на Мая.

- Дом за деца лишени от родителска грижа. - равно сякаш издиктува г-жа Николова.

В този момент Мая се пречупи. Започна да плаче. Знаеше много добре какво се случва с тези деца в България. На социалните работници не им пукаше за тях, на никой не му пукаше за тях. Знаеше, че детето няма шанс да бъде осиновено, защото няма подписан документ от биологичните родители. Как може някой да изостави детето си и да се нарича с думата "родител"?! Тя беше правила доклад за сираците в България и знаеше много по темата. Знаеше и че, ако се наложи да се прави операция на детето, това няма да стане лесно, защото първо трябва да се издирят т.нар. "родители", за да им се иска съгласието. Чувстваше се безсилна срещу системата. Трябваше да даде бебенцето на тази безчувствена жена. Нямаше друг начин. Сведе поглед към кафявите очи на момченцето и прошепна:

- Винаги ще те помня. - и го подаде на жената. След това свали от врата си златно синджирче, на което бе закрепена висулка - буквата "М" и го сложи на нежното му вратле.

***

Вече бе станало около 2 през нощта, когато те тръгнаха да се прибират.

- Нали осъзнаваш, че синджирчето ще му го откраднат. Те не оставят злато на сираците. - каза едно от момчетата в компанията и сложи ръка на рамото на Мая.

- Не ме интересува. - каза тя - Докато има деца в такова положение, на мен злато не ми трябва. - и пак започна да плаче...

КРАЙ