Сирачето
Беше около 11 вечерта на 21-ви юли. Мая, заедно с нейните приятели, се прибираха от поредната вечер "на кафенце" в малкото градче Стамболийски. По пътя обсъждаха обикновените неща, нещата, за които говореха всяка вечер. Смееха се. Колкото и обикновен, скучен и някак си безсмислен да беше животът им, те бяха щастливи. Бяха това, което са.
Тъкмо минаваха покрай един парк, където вечер се събираха наркоманчетата, когато Мая се спря. Изражението ù бе някак невярващо.
- Какво има? - попита я най-добрата ù приятелка. Всички се бяха спрели и се бяха обърнали притеснено към нея.
- Тихо. - прошепна Мая и тръгна към огромната изсъхнала трева.
Всички я гледаха и сега всички чуваха това, което тя бе чула. Беше бебешки плач.
Тя се спря и приклекна.
- Това е бебе! - възкликна едно от момчетата.
Мая го пое в ръце. Явно мъничето усети топлината ù и спря да плаче. Беше толкова мъничко, невинно, крехко. Огледаха се за родителите, но беше пусто, абсолютно безлюдно и плашещо тихо. Бебенцето беше ...