III

       Боби нервно крачеше из улиците. Обикаляше из градските градинки и местата, които Ангел познаваше. Вече втори ден безуспешно опитваше да го намери. След снимките в Стария град Ангел просто изчезна. През първия ден Боби не се притесни, че приятелят му не се появи в ателието. Вярно, че имаше много снимки за гледане и обсъждане, но уговорените места бяха изчерпани и той реши, че Ангел просто си почива. Боби потъна в работата си и денят измина неусетно. Вечерта беше прекалено изморен, за да се тревожи за Ангел, прибра се и направо легна. На втория ден по обяд изненадващо при него дойде Бай Георги с угрижен вид.

       - Здрасти, Бай Георги – каза ведро Боби и го покани в беседката. После видя изражението му и смени тона.– Радвам се да те видя, ама защо си така угрижен? Да не ти се е случило нещо?

       Бай Георги се прокашля леко.

       - Не, на мен нищо не ми се е случило, ама се притеснявам за Ангел.

       - Че какво има да му се притесняваш? Онзи ден свършихме снимките, а вчера вероятно си е почивал. Сигурен съм, че днес ще се появи от някъде.

       Възрастния мъж обаче изобщо не се успокои.

       - Сигурен ли си, Боби, защото аз си мисля, че му се е случило нещо.

       - Стига де – каза Боби приповдигнато – не бъди черноглед. Кой знае къде се е запилял, а ти защо си се притеснил толкова?

      - Защото оня ден, преди да снимате тука, рано сутринта дойде при мен и много настояваше да му разкажа всичко, което знам за проблемите около „Къщата с розите“. Каза ми, че усещал някаква странна нужда да разбере всичко за нея. Разказах му каквото знам и го помолих да стои далеч от тези хора. Ама дали ме е послушал, не знам. На теб не ти ли е казал нещо?

      - Не, Бай Георги. Ние не сме се виждали от… - Боби се замисли, а после възкликна– Боже, не сме се виждали очи в очи от няколко дни. Понеже през деня винаги бях около него, виждах го, знаех, че е добре, а вечер потъвах в работа по снимките като знаех, че е на сигурно място в убежището си и сега осъзнавам, че ние не сме говорили от няколко дни.

       Боби вече изглеждаше доста притеснен и подкани възрастния мъж.

       - Ставай, Бай Георги, отиваме да го търсим.

      Двамата мъже обиколиха всички места, на които бяха правили снимки. Претърсиха няколко градинки, ходиха и до гарата. Нищо. От Ангел нямаше следа. Изтощени и притеснени вечерта се разделиха, а Боби каза, че на другия ден ще обикаля сам и после ще се видят, за да му каже резултата. На сутринта взе една голяма портретна снимка на Ангел и отново тръгна из града с надеждата, че някой ще го е виждал. Никой. После звъня в бърза помощ, провери спешните на няколко болници, на края в полицията. Резултатът беше един и същ. Ангел сякаш се беше изпарил. В късния след обед му хрумна да обиколи изоставените складове в края на града. Не знаеше къде точно се е подслонил Ангел, но трябваше да провери. Тръгна на там и мислено започна да се ядосва на себе си, че така беше потънал в приготовленията по изложбата, че зябрави да изпълни обещанието, което даде на Ангел – да му намери прилично място за живеене. Стигна до мястото, където преди се помещаваха старите складове и изтръпна. Там сега се простираше равен, гол терен заобиколен с ограда. Боби се огледа и зачуди дали не е сбъркал мястото, но не беше. Само че сега тук нямаше нищо. Неприятното лошо чувство започна да го завладява. Притеснен и отчаян Боби се върна в Стария град и отиде право в антикварния магазин.

         Възрастния мъж го посрещна с питащ поглед.

        - Нищо, Бай Георги. – каза Боби примиренчески и отпусна рамене. – Обиколих целия град, къде ли не питах и нищо. Все едно никога не е бил тук. Направо не знам какво да правя.

          Той се отпусна на стола и зарови лице в дланите си.

          Бай Георги приседна до него и го потупа по рамото.

          - Не се отчайвай, момчето ми. Ангел е добър човек и лошото дето му се е случило вече му е достатъчно. Имай вяра, това ни остава. Прибери се, почини си, а утре ще измислим нещо на свежи глави.

        Боби го прегърна с благодарност и си тръгна с обещанието рано сутринта да дойде пак. Излезе от антиквариата, но не тръгна към къщи, а отиде в ателието. Така или иначе нямаше да може да заспи. Не можеше да спре да мисли какво ли се е случило с Ангел, а имаше още много работа по обработката и подбора на снимките и той трескаво се зае с тях, за да игнорира поне малко лошите си мисли.

       Боби все още работеше упорито, когато в ателието влетя Ангел и хвърли в лицето му огромен букет от рози. Боби се стъписа и вдигна ръце да предпази очите си, но бодлите се забиваха в кожата и му причиняваха болка. Той се огледа смаяно. Целият под беше осеян с рози, а по тези в краката му капеха големи капки от собствената му кръв. Обзе го паника. Погледна към приятеля си с неразбиране, искаше да го пита какво става, но думите не излизаха от устата му. Усети, че започва да се задушава от неизречените думи, протегна ръка към Ангел и тръгна към него, но той просто отстъпи назад, усмихна се и прошепна, че всичко ще бъде на ред. После се стопи като в мъгла…

       Боби се събуди облян в пот. Дишаше тежко и се държеше за гърлото. Трябваха му няколко минути да се успокои и да разбере какво се случва.

       - Кошмар – каза той на себе си и разтърси глава – просто кошмар. – После излезе на двора и дълбоко вдиша хладния, пролетен въздух. Нощта миришеше на люляк. Когато мислите му се проясниха напълно отиде в беседката, направи си двойна доза черно кафе и опита да осмисли странния сън. Защо Ангел искаше да го нарани и какви, по дяволите,  бяха тези рози. Думата рози започна да се повтаря в съзнанието му като надраскана плоча. Боби гледаше в невидима точка пред себе си, а мислите му повтаряха – рози, рози, рози…

       На изток се зазоряваше, ароматът на люляк се засили и започна да се бие с розите в главата на Боби. Изведнъж той скочи, буквално прелетя през ателието и хукна по калдъръмените улици към изхода на Стария град. Бързайки Боби прехвърляше на ум разговора с Бай Георги за срещата му с Ангел онзи ден. Как не се беше сетил по-рано за нещо толкова очевидно – „Къщата с розите“. Не беше сигурен защо, но трябваше да провери проклетата къща. Странния интерес на Ангел към нея и настоятелното търсене на информация трябваше да го подсетят за връзка. После си спомни кой създаваше проблемите около този имот, случката пред ресторанта и направо му се изправи косата, като си представи, че Ангел можеше да се е забъркал с тези хора.

        След кратко лутане Боби намери къщата и спря да си почине. Огледа я, ослуша се за шумове от вътре, но тя стоеше тъжна и самотна, и нямаше никакви признаци за живот в нея. Боби се отчая и тъкмо, когато се канеше да си тръгва някакъв вътрешен глас го спря и го накара да влезе и да огледа от зад. Почувства се неудобно, все едно беше крадец. Няколко минути се бори със себе си, но упорития вътрешен глас надделя. Боби се огледа внимателно и бързо се шмугна в просеката между двете къщи. Озова се в пълния с изпочупени мебели заден двор и леко се успокои, че не се натъкна на някоя зловеща гледка. Огледа двора, после къщата и когато погледът му попадна върху счупения прозорец на мазето, лошото предчувствие отново се настани в стомаха му. Този път не се колеба дълго. В тази къща имаше нещо и той беше твърдо решен да разбере какво е то. Вмъкна се в мазето, намери вратата към стълбите и тихо се заизкачва към вътрешността. Първото помещение беше абсолютно празно и той бързо мина в следващото приличащо на голяма дневна. Тя също беше празна, но Боби забеляза в камината метален съд и останки от огън.

          - Значи – каза н глас – тук все пак е идвал някой.

         После бързо огледа кабинета и внимателно тръгна към втория етаж. Стъпваше леко и се молеше да не намери приятеля си като по филмите. Горе огледа първите две стаи, които също бяха празни и тъкмо си отдъхваше, когато бутна вратата на третата. Лошите му предчувствия го блъснаха като товарен влак.    Един поглед беше достатъчен, за да разбере, че Ангел е бил тук. На стола видя скупчени просешките дрехи, на скрина бе оставена книгата на Хайтов, а по цялото легло бяха разпилени вестници отворени на страниците с информация за Дюлгеров. Най-отгоре стоеше снимката, на която онзи държеше златната химикалка, а тя беше оградена с плътен черен кръг от въглен, който се търкаляше на пода.

         Боби се отпусна на леглото, взе вестника със снимката, втренчи се в нея и заговори на себе си.

        - Къде си, приятелю? Защо не ми каза, че живееш в къщата? Какво, по дяволите е станало тук?...

Следва продължение...