Бай Георги закусваше и гледаше сутрешния блок с половин око. След поредните реклами се появи ухилена до ушите репортерка и надпис под нея „Стартира новия проект за развитие на града“. Бай Георги грабна дистанционното и усили звука почти до край. Репортерката обясни на кратко предисторията на проекта, защо е бил замразен и обяви събеседника си, бизнесменът Иван Дюлгеров, който щеше да даде подробности за предстоящото откриване на строителната площадка. Екранът се изпълни със самодоволната мутра на Дюлгеров, а Бай Георги стисна зъби и удари с юмрук по масата.

     - Благодаря, че ме поканихте пред вашата камера– каза мазно Дюлгеров – и поздравявам медията ви, за това че черпи информация от първоизточника, а не от слухове.

Репортерката буквално се размаза пред камерата, а онзи започна да обяснява какво предстояло от тук нататък.

     - Както споменахте, този проект беше дело на моят баща – Дюлгеров театрално сведе поглед и избърса въображаема сълза – за съжаление, той не можа да го види осъществен. За това аз в негова чест продължих по стъпките му и ето днес трудът и на двамата няма да е бил напразен. В процеса на работа имахме някои спънки и проблеми, но когато човек упорите преследва мечтите си всичко си идва на мястото – завърши патетично изказването си Дюлгеров.

      - А бихте ли дали подробности, защо почти година проектът беше замразен? – попита невинно репортерката.

     - Да разбира се. Част от проекта е изграждането на технологичен парк в района до централни гробища. Теренът който ни трябва е доста голям и трябваше да изкупим и обедним всички парцели в него. Един от имотите обаче се оказа проблемен, защото не можахме да издирим наследниците. По закон общината наложи запор за една година, след която ако не се появи собственик, имотът преминава във владение на градската управа, а ние го купуваме от нея. Този срок изтича след три дни и аз ви каня да отразите общинското заседание, на което ще бъдат изчистени всички формалности и официално ще обявим старт на проекта.

      След тези думи Дюлгеров се извини, че има ангажимент,  благодари и излезе от кадър. Репортерката продължи да говори, но Бай Георги вече не я чуваше.

      Три дни. Само след три дни този душманин щеше да унищожи една от иконите на неговия град. Тази мисъл направо го подлуди. Той изключи нервно телевизора и тръгна към ателието на Боби. Там обаче нямаше никого. Пухтейки и псувайки на ум Бай Георги забърза към антиквариата. Прерови нервно бюрото си и намери визитката на Боби. Набра мобилния номер и зачака.

       Боби толкова беше потънал в черните си мисли, че вибрацията в джоба му така го стресна, че направо подскочи от леглото. Погледна дисплея. Непознат, градски номер. Боби вдигна предпазливо, а от другата страна на линията Бай Георги избухна.

          - Боби, къде си, бе, моето момче? Случи се нещо и трябва веднага да те видя.

          Боби грабна вестника със снимката и без да се бави хукна на долу по стълбите.

          - Идвам, Бай Георги. И аз искам да те видя. Няма да повярваш какво открих. Чакай ме в твоя магазин няма да се бавя.

          Боби напусна къщата със смесени чувства и объркани мисли, и хукна към Стария град. Когато стигна беше останал почти без сили и тежко се отпусна на стола. С жест помоли за вода, изпи я на едни дъх и с пресипнал глас попита.

           - Кажи, Бай Георги, какво се е случило?

           Възрастния мъж разпалено разказа за репортажа по телевизията и накрая добави.

          - Все повече се притеснявам за Ангел. Трябва да направим всичко възможно да разберем къде е.

         - Знам. И аз имам да ти кажа нещо, но искам да запазиш самообладание. Току що открих, че Ангел е живял в „Къщата с розите“.

         Бай Георги седна на стола и плесна с ръце.

         - Ти да видиш – каза той като на себе си – и защо не ни е казал нищо?

        - Нямам представа, но тази сутрин нещо ме накара да проверя къщата. Бях там, когато ми звънна, видях вещите му, но от него няма и следа. Намерих само това – Боби извади вестника със снимката от джоба си и му го подаде. – Напоследък Ангел беше обсебен от тази химикалка. Мисля, че е открил нещо и за това изчезна.  

         Бай Георги взе вестника и се втренчи в снимката. Самодоволната усмивка на Дюлгеров отново предизвика вълна от неприятни емоции. Той смачка вестника, хвърли го на бюрото и се облегна на стола.

       - Мътните да го вземат – каза той през зъби – да се моли този да няма нищо общо изчезването на Ангел, че тогава не знам...

         Бай Георги не довърши и двамата потънаха в тягостно мълчание...

       Металните колела монотонно тракаха към залеза. Беше делничен ден и влакът беше почти празен. В последното купе на последния вагон седеше Ангел подпрял брадичка в дланта си и гледаше прелитащите пред погледа му гледки. Денят беше красиво пролетен с онова наситено синьо небе и топло слънце. Пред погледа му се редуваха обширни поля, малки, китни горички, близки и далечни хълмове, и всичко беше потънало в онзи труден за описване нюанс на зеленото, който се появяваше само на пролет. От време на време песента на колелетата променяше тембъра си, когато влакът минаваше по моста над някоя река. Пътуването беше спокойно, Ангел беше спокоен. Огромна част от напрежението, което изпитваше през последните дни се беше стопило, защото това пътуване му осигури най-важната част от пъзела. Той бръкна в джоба си и с облекчение стисна студения метал на златната химикалка.

       Когато тръгна към приюта в малкия град Ангел нямаше никакви очаквания. Без да се замисли беше зарязал всичко и бе последвал едно предчувствие. Като осъзна защо тази химикалка го преследва, единствена му мисъл бе, че трябва да се върне там, от където започна всичко и да провери дали двете химикалки бяха една, или  приликата беше провокирана от размътените му спомени. Имаше две възможности - те просто да си приличат, което за момента беше по-добре, защото ако се окажеше, че са една и съща възникваше неприятния въпрос – Как и защо се беше озовала в него и какво общо имаше той с онази гад Дюлгеров? Ангел тайно се надяваше да се окаже първия вариант, защото иначе нещата щяха да се оплетат още повече.

       Когато пристигна в градчето отиде право в приюта с надеждата, че нещата са се оправили и той отново работи. За съжаление обаче нищо не се беше променило. Сградата си стоеше празна и самотна със заключени врати и покрити прозорци. Ангел знаеше, че Елена живее някъде на близо и тръгна из околните улички. Срещна възрастна жена, която го упъти към къщата ѝ. Лесно я намери и решително позвъни на пътната врата. След минута Елена се показа на вратата на къщата и извика.

       - Кой звъни?

      Ангел надникна над оградата, за да го види.

       - Здравей, Елена, аз съм Ангел от приюта.

     Елена присви очи и бършейки ръцете си в престилката бавно тръгна по стъпалата. Когато приближи достатъчно устните ѝ се разтвориха в широка усмивка и тя побърза да отключи вратата.

     - Божичко, Ангеле, кой вятър те довя пак тук? – каза тя и го прегърна силно. После се отдръпна леко на зад, огледа го от глава до пети и му смигна – Добре изглеждаш, сигурно си се сетил кой си, а?

      Ангел понечи да отговори, но тя го прекъсна.

      - Чакай, чакай! Дай де влезем вътре, защото искам да ми разкажеш всичко от игла до конец.

      Елена го покани в уютна беседка насред цветната градина, донесе сладки и чай, седна до него и го подкани.

       - Разказвай сега, какво се случи с теб от както затворихме приюта и какво те води обратно при нас? Надявам се, че не ти се е случило нещо лошо!

      Ангел се усмихна.

      - Не, не. Добре съм. Установих се в големия град и дори намерих приятели.

      - Чудесно – възкликна Елена – това значи ли, че си си върнал паметта?

     Усмивката на Ангел се стопи.

      - За съжаление не. От скоро имам частични проблясъци, но всичко е страшно объркано. За това се върнах. Защото спомените ми започват от тук, а снощи се сетих нещо, което може би ще ми помогне да науча останалото.

     И Ангел разказа на дълго и на широко всичко, което беше преживял от деня, в който напусна приюта до днес.

       Елена го гледаше смаяно, а той хвана ръцете ѝ и я погледна право в очите.

        - Моля те, кажи ми че пазиш проклетата химикалка.

      Без да каже дума Елена стана и влезе в къщата. След няколко минути се върна, а в ръцете си носеше продълговата кутийка. Тя протегна ръка към Ангел.

      - Ето я – каза тихо – разбира се, че я запазих. Ти направи толкова много за нас. Вземи я и дано вътре намериш онова, което ти е нужно.

     Ангел пое кутийката и я постави в скута си. Няколко безкрайни минути се бори с колебанието, което го завладя внезапно. После я грабна, отвори рязко капачето и впи поглед в златистия метал. Ръцете му трепнаха, сърцето му прескочи два удара, а кутийката се изплъзна от влажните му пръсти и издрънча на плочника. Ангел се обърна към Елена.

       - Кой, по дяволите съм аз? – промълви той и всичко отново стана мрак...

Следва продължение...