5.04.2017 г., 0:17 ч.  

Скитникът 

  Проза » Повести и романи
533 0 4
6 мин за четене

I

    Градът притихваше след напрегнатия делничен ден, а по улицата се мяркаха все по-малко хора. В сумрака на настъпващата вечер те крачеха бързо, вглъбени в себе си, потънали в мисли и проблеми, устремени към домовете си, където се затваряха зад блиндирани врати като в убежища.

    Звънът на монетите в металната кутия проехтя като самотна камбана в прииждащата на талази тишина, а почукването на високите токчета по циментовите плочи звучеше като „капчукова песен“, която продължаваше да го преследва с познато си звучене. Той обърна решителен поглед в посоката, в която се отдалечаваха елегантните обувки смутили мислите му. Този звук не му даваше покой. Издиша тежко, събра припряно монетите и тръгна след жената…

    Ангел беше скитник. Изгубил живота, самоличността и спомените си. Нямаше близки, нямаше дом, не знаеше нито от къде идва, нито кой е бил. Един ден се събуди в някакъв приют за бездомници в малък провинциален град и единственото, което разбра беше, че са го намерили на брега на реката полумъртъв, без документи и със зловеща рана на главата. Бил седмица в кома и никой не мислел, че ще се събуди. Но на пук на съдбата той оцеля. Физически се възстанови напълно, но в главата му остана огромно бяло петно за отминалия му живот изчезнал в мъглата на забравата. Беше на видима възраст около четиридесет години, но леко прошарената коса и дългата брада го правеха да изглежда по-възрастен. Дали заради амнезията или просто е бил такъв, Ангел беше кротък и ненатрапващ присъствието си човек. Остана в приюта година и през цялото време помагаше с каквото може. За това и персонала го нарекоха Ангел. Казваха, че им е изпратен като дар от бога. Дните се нижеха монотонно и въпреки помощта му положението в приюта се влошаваше. Персоналът работеше на доброволни начала и разчитаха на дарения, за да могат да помагат на хората, които търсеха помощ. Стегнацията в страната обаче удряше на всички нива и даренията постепенно намаляха, докато един ден всичко просто свърши. В края на зимата, събраха хората в столовата, раздадоха им по една торба с храна, кат дрехи и  одеяло, и им съобщиха, че приюта затваря. Можеха да останат да живеят в сградата, но токът беше спрян, водата също и вече нямаше да има кой да се грижи за тях. Свикнали на ударите на нелеката си съдба всички напуснаха и тръгнаха да търсят спасение другаде. Ангел също тръгна. Качи се на един товарен влак и реши да слезе на последната спирка, до която стигне. Пътува цяла нощ, а първите слънчеви лъчи го посрещнаха на голяма гара с много перони. Ангел слезе от влака и тръгна към неизвестното.

    Голям булевард го заведе до центъра на града. Той вървеше бавно, оглеждаше се и се надяваше нещо да му се стори познато. Нищо. Градът очевидно беше доста голям, но нищо в него не му се струваше познато. Продължи да обикаля улиците като вече беше започнал да се оглежда за места, на които евентуално би могъл да припечели нещо. Нямаше документи и единствената му опция за сега бе просията. Към обед стигна до градска градина, в средата на която се извисяваше голяма църква. Ангел изми лицето си на близката чешма, приглади с мокри ръце косата си, пооправи измачканите си дрехи и прекрачи прага на светата обител.

    Казват, че хората с трайна амнезия не помнят нищо, но придобитите навици, умения, общите знания за света и живота остават като някакъв рефлекс. Ангел не знаеше дали е изповядвал вярата на та тази църква, но знаеше че вярва в бог и усети нужда да влезе. Нямаше пари за свещ за това просто остана няколко минути загледан в разпятието. Несъзнателно мислите му сами са впуснаха в молитва.

    Звънът на камбаната изтръгна Ангел от унеса. На вън пролетния ден грееше с топло слънце и свежо зеления цвят на напъпилите дървета. Ангел седна на една пейка в градината, извади малко храна и се загледа в минувачите. Мъже в костюми и елегантни жени бързаха, очевидно по работа, майки с колички бавно се разхождаха по алеите извели дечицата си под първите пролетни лъчи. По-големи деца караха колелета, а група младежи шумно спореха за нещо. Странно познато почукване по асфалта накара Ангел да извърне поглед в другата посока. Красива жена с дълга черна коса, облечена в червен костюм крачеше забързано, а токчетата ѝ издаваха шума, който го беше смутил. Някакво смътно усещане за нещо познато се загнезди в главата му, а чувството не беше от приятните. Жената се скри зад ъгъла, Ангел прибра остатъците от храната и отново тръгна да обикаля улиците. Набеляза едно две места с лъскави сгради, в които влизаха и излизаха добре облечени хора, а наоколо не се виждаха други просяци. Ангел реши на другия ден да опита да се установи до някоя от тях, да пробва късмета си и продължи да се скита като вече се оглеждаше за място, на което да пренощува. Пролетта настъпваше бързо, но нощите все още бяха много студени. Искаше му са да намери местенце, където да има поне четири стени и покрив, и от където нямаше да го изгонят поне за известно време. Голям град възможности много.

    Привечер късметът му се усмихна. В една тиха уличка попадна на стара къща, която изглеждаше необитаема. Старинните орнаменти бяха изпочупени, мазилката на някога красивата фасада се лющеше и висеше като дрипи на старица, прозорците бяха заковани с разкривени кепенци, а на входната врата имаше огромен, ръждясал катинар. Ангел изчака да се стъмни, прекоси плочника пред къщата, мушна се между двете сгради и попадна в малък, заден двор заринат в стари, изпочупени мебели покрити с миналогодишни листа. Огледа сградата и на нивото на земята откри малък полукръгъл прозорец с разбито стъкло. Вече беше тъмно, а той нямаше нищо, с което да си свети, за това преглътна неприятно усещане и потъна в пълния мрак на предполагаемото мазе. В абсолютно черната тъмнина нямаше представа на какво може да попадне, за това когато стигна пода просто се сви в ъгъла и притихна. Тишината беше плътна като вакум. Никакви звуци, никакво движение. След няколко безкрайни минути на взиране и ослушване, Ангел реши, че помещението е празно поне от към форми на живот. Изправи се тихо, извади одеялото от торбата, загърна се и отново притихна в ъгъла. Беше изморен, а и в тази тъмница не можеше да направи нищо друго освен да поспи. Сутринта щеше да огледа мястото и да реши дали може да остане. Отпусна се в хладния мрак, но не можа да заспи веднага. Отново някакво далечно усещане за нещо познато заседна в гърдите му и до късно през нощта не му даваше мира

 

Следва продължение...

© Биляна Битолска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??