Скитникът - 12

      Спирачките заскърцаха, влакът намали скоростта и плавно влезе в района на гарата. Ангел излезе от унеса, взе нещата си и още в движение скочи и тръгна направо през коловозите. Трябваше да стигне час по-скоро до Стария град.

      По време на пътуването осъзна колко лошо беше постъпил с приятелите си. В еуфорията изобщо не съобрази да им се обади. Стана му неприятно. През последните дни беше  притеснил всички, които държаха на него. Беше убеден, че Боби и Бай Георги са го търсили и вероятно са решили, че му се е случило нещо, а ето че вчера успя да изкара акъла и на Елена. Когато видя съдържанието на кутийката получи толкова силен пристъп на паника, че отново изпадна в онова състояние, което го връхлиташе при проблясването на спомените и почукването на токчетата. Трябваше му доста време да се съвземе, а Елена така се беше притеснила, че когато той дойде на себе си се наложи да я успокоява с часове. После тя го покани да остане за вечерта, която прекараха в уюта на спомените. Сега бързаше към ателието на Боби с надеждата да успее да поправи стореното и да не изгуби единствените си приятели.

      Задъхан и притеснен Ангел стигна до бялата къща, но вратата беше заключена. Той въздъхна и бързо се отправи към антиквариата. Още от предверието, през малките прозорчета на входната врата видя два силуета и с облекчение буквално влетя в стаята.

      Потънали в тежките си мисли Боби и Бай Георги направо скочиха от столовете. Няколко секунди гледаха към Ангел все едно са видели призрак, а после се спуснаха към него и в един глас започнаха да го заливат с въпроси. Ангел наведе глава смутено, а когато лавината от думи позатихна лицето му се разля в широка усмивка и той прегърна едновременно и двамата си приятели.

      - Простете ми – каза той тихо, като все още не ги пускаше – Не исках да ви притеснявам…

      Той не можа да довърши, защото Бай Георги се отдръпна и престорено строго вдигна пръст пред лицето му.

      - Хей, момче, не знам какво ти се върти в главата, но така не бива! Знаеш ли, че сън не сме спали от както изчезна, а? Боби без крака остана да те дири из града, за малко да отмени изложбата, а аз щях да се поболея от тревоги… Ти знаеш ли какви работи стават тук докато хайманосваш, Бог знае къде?…

      Ангел се усмихна виновно.

      - Отново ви моля да ми простите! Знам, че трябваше да се обадя, но всичко в онази нощ стана толкова бързо, че нямах време да мисля… А какво е станало докато ме нямаше?

Бай Георги го шляпна бащински по тила.

      - Ааа, не! Гледай го ти! Не си познал! Първо ще говориш, после ще питаш! Хайде да вървим на двора да хапнем, а ти хубаво си подреди мислите и внимавай какво обяснение ще дадеш за щуротиите дето ги вършиш.

      Ангел прегърна Боби през раменете и двамата смеейки се тръгнаха към двора. Младежът  не спираше да повтаря колко се радва, че го вижда жив и здрав, и едновременно задаваше толкова много въпроси, че Ангел не успя да отговори на нито един докато Бай Георги не се присъедини към тях. Беше затворил магазина и носеше кана домашно вино и мезета. Настаниха се под асмата. Бай Георги наля в чашите, вдигна своята и се обърна към Ангел.

      - Хайде сега както подобава да вдигнем наздравица, че си добре и няма вече да те мислим.

      Чашите звъннаха, мъжете отпиха големи, жадни глътки, а после Бай Георги нетърпеливо подкани Ангел.

      - А сега, „скитнико“, давай подробно къде се запиля тия дни и кое беше толкова спешно и важно, та ни остави тука де се побъркваме от притеснение?

      Ангел се прокашля и започна от самото начало.

      - Онази нощ, след снимките тук, почувствах нужда да остана сам и направо се прибрах…

      Боби не се стърпя и го прекъсна.

      - В склада или в „Къщата с розите“?

     Бай Георги го стрелна с поглед, но Боби не отделяше очи от Ангел, който се сепна и неприятни тръпки заляха цялото му тяло. Гледаше Боби като гузно дете. Хвана го срам, че не му се беше доверил по-рано.

      - Ти как разбра?

      - Ще прозвучи налудничаво, но един кошмарен сън ме накара да проверя проклетата къща. – и той разказа на Ангел как го е търсил и как е стигнал до убежището му. На края с тъга в гласа попита – Защо не ми каза, че живееш там? Нали знаеш кой е впил нокти в нея? Ами ако те бяха намерили?

       - Дюлгеров все още няма права над нея – каза твърдо Ангел.

       - Да, само че има нещо, което не знаеш. След три дни ще ги придобие и тогава…

       Ангел сви юмруци и кокалчетата му побеляха.

     - Как така след три дни? – попита Ангел с недоумение, а Бай Георги му разказа за интервюто на Дюлгеров.

        Ангел стана и нервно закрачи из двора.

       - По дяволите – изруга тихо – трябва да има начин да спрем тази хиена. Та тази къща е богатство. Вие не знаете, но на тавана ѝ има съкровище от старинни мебели, книги и предмети. Там е цялата история на този дом. – и Ангел им описа какво беше открил от както се настани в къщата - не може да го оставим просто да я заличи.

        Бай Георги го помоли да се успокои.

       - Така е, моето момче, трябва да направим нещо, но от както започна да ровиш в тази история се опитвам да измисля какво, но освен да стане чудо нищо друго не може да ни помогне.

        Ангел седна, отпи голяма глътка вино и бръкна в джоба си.

       - Като каза чудо, Бай Георги, мисля, че е време да ви разкажа къде бях и какво открих – каза той и сложи продълговата кутийка на масата.

      Двамата мъже се вторачиха в нея, после се спогледаха, а на края Боби сви рамене и попита:

        - Какво е това?

       - Това, приятели – каза Ангел – е най-ценното парче от разбития пъзел на моя забравен живот. – После вдигна капака и обърна кутийката към тях.

        Бай Георги леко присви очи като човек, който се опитва да си спомни нещо, а Боби скочи от масата и хукна към къщата. Секунди по-късно се появи като носеше смачкан на топка вестник и трескаво се опитваше да го оправи в движение. Бързо размести съдовете по масата, сложи вестника на нея и го изпъна. После взе кутийката, извади химикалката и я постави върху снимката на Дюлгеров.

       Бай Георги сложи очилата си и се надвеси  над масата. Огледа добре изображението на химикалката, после взе истинската и бавно разгледа и нея. На края се облегна, погледна Ангел и каза настойчиво.

       - Вече наистина трябва да ни кажеш всичко, защото това тук – той посочи вестника и химикалката – не може да е съвпадение.

     Тримата останаха в двора на антиквариата до късно през нощта. Ангел разказа в подробности за нощта преди пътуването си и срещата с Елена. Обсъждаха какво могат да направят, за да спрат Дюлгеров, говориха и за предстоящото откриване на изложбата. След като Ангел се върна, Боби отново с ентусиазъм обясняваше последните подробности за утрешния така важен за двамата ден.

       Призори, изтощен от емоциите, Бай Георги ги накара да се приберат и да си починат преди голямото събитие, и им предложи след откриването отново да се съберат и да доизбистрят идеите, които нахвърляха за спасяването на къщата. Боби покани Ангел да преспи у тях, но той отказа.

        - Благодаря ти, но трябва да се върна там. Искам да приготвя някои неща    , които, ако не успеем да спрем онзи, на всяка цена трябва да изнеса от къщата. Даже, ако искаш, утре след откриването ела с мен да видиш за какво ти говоря и заедно да решим кое си заслужава да се спаси.

         Боби го гледаше с разбиране и благодарност.

        - Съгласен съм. Щом свърши данданията ще се погрижим за това, а после ще се видим с Бай Георги. Кажи ми само имаш ли нужда от нещо?

        - Да. Ще ми трябват малко пари.

        Минаха на бързо през ателието, а после в края на Стария град се уговориха в колко да се видят на другия ден  и се разделиха. Тръгнаха в различни посоки, но мислите и на двама се въртяха в една и съща – каква беше връзката между Ангел, къщата, Дюлгеров и проклетата химикалка.

Следва продължение...