13.09.2023 г., 22:04 ч.

 Скитникът арменец 13 

  Проза » Други
217 0 1
12 мин за четене

                             Скитникът арменец 13

 

                     Може би знаете, че има издадени три книги за стара София. Още когато пишех първата, в предговора изрично отбелязах, че това не са мемоари, а разкази за София от моето детство, юношество и младост. С една дума какъв беше родният ми град в моите спомени. А не какво съм правил аз в онези години.

Подобна уговорка направих и когато започнах да ви разказвам за моите пътувания и пътешествия. Но някой може да си зададе въпроса “абе Крикоре, как така изведнъж хукна по света, и то през години когато беше изключително трудно да мааш гащи из Европата.” И въпросът е уместен. Затова отвреме на време трябва да вмъквам лични “изповеди”, та да има логика в разказите ми. Надявам се да не ви  обременявам  с много подробности в личен план и да стана досаден. Ако все пак се случи нещо такова, моля да ме извините.

След като даскалувах пет години,и следвах френска филология, се ожених рано, рано, станах татко на едно прелестно момиченце и трябваше да се заема с нещо по сериозно. Например “външна търговия”. Знам езици- арменски, български, френски. В университета учехме и руски. С една дума полиглот. Готов за преводач в някое елитно външнотърговско обединени. Ще седа на масата за преговори с мастити чужди бизнесмени и уважавани генерални директори на български търговски дружества и ще превеждам. За целта написвам десетина молби и автобиографии и тръгвам по външнотърговските предприятия да търся вакантно место. Навсякъде ме посрешат с досада, казват няма и затварят вратата под носа ми. От един познат, който работи в Балканкар, получавам ценна информация. Там търсят преводач-кореспондент по френски език. Отивам, подавам документите  и чакам да се проведе обявения конкурс за мястото. Мълчание. След две седмици ми казват, че на мястото е назначена млада госпожица, без конкурс и вратата хлопва отново. Искам да вляза при другаря Емил Разлогов-генерален директор. Прие ме и каза,че мястото е заето. “Защо не беше проведен конкурс?’-питам наивно аз. И добавям сърдито-саркастично. “Защото на вас не ви трябва преводач, а госпожица за други цели.” И си тръгвам ядосан и обиден.

Нова информация, в Министерство на външната търговия ще назначават преводач-кореспондент по френски. В отдел кадри ме посреща др. Костов. Симпатичен мъж около 40-те. Казвам му желанието да кандидатствам за мястото. Той се усмихва симпатично и казва следното: Асланян, френските кореспондентки изпитва лично зам. министъра Авакум Браничев. Добре взеха те. Знаеш ли в какво ще се състои работата ти? Цял ден ще тракаш на машината и ще пишеш писма, писани от някой на български. Това ли искаш да работиш? Машинописка на френски език, удоволетворява ли те такава работа? Естествено не! Иди на граф Игнатиев 10, на две крачки е,  в ДСП “ Булет”, там търсят хора с добър френски. Казвам довиждане и право на посочения адрес. Намирам отдел “Кадри”. В една малка стаичка седят 3 жени. Питам кой е кадровика.  Обяснявам какво съм учил, отличен френски език, сред техник по машиностроене и т.н. Казват ми “нямаме свободни места.” Вадя от чантата една молба и една автобиография, оставям я на бюрото пред кадровичката. “Като си изляза, хвърлете ги в кошчето”, казвам и излизам. След обед имам часове и трябва да бързам към Павлово.

Минават 2-3 седмици.  Края на срока е. Имаме педагогически съвет и се прибирам късно. “Идва една жена, каза да отидеш в “билет’ли беше, “балет”ли беше, не запомних, -казва майка ми. Обаче, аз се досещам, сигурно е “Булет”и на следващата сутрин съм там. Да не удължавам нещата. На 12 април 1966 год. , пет години след историческия полет на Гагарин, започвам работа в ДСП”Булет”-дирекция “чужди представителства- Бюро “Рила” в сектор “Франция”. Директор на “Рила” е Ж.Т. а секторен Ц.В.- той е прекият ми началник.

Започвам работа. Възлагат ми разни задачи. Придружавам разни френски фирми по преговори с български организации.

България води преговори за покупка на лиженз и оборудване-цял завод за производство на радиални автомобилни гуми. Завода ще се строи във Видин. Моята задача е да участвам в преговорите  с френската фирма “СИФАЛ” която участва с лицензодател “Клебер Коломб”, една от двете големи френски производители на автогуми.

На 3-ти септември 1966 год. на ПМП  се подписа договора, в присъствието на Иван Будинов- министър на външната търговия, на г-н Ювлен- президент на Съюза на френските индустриалци

- с ранг на Министър и президент на Клебер Коломб, на Авакум Браничев- замминистър на ВТ, генерални и зам генерални директори, директори на кантори на “Техноимпорт”. По време на речите на двамата министри, апострофирана от Браничев, преводачката засече, и г-н Дотьоф-президента на “Сифал” ми прави знак да се включа. В своето исказване, г-н Дотьоф се обърна към министър Будинов и “пожела в първата делегация български специалисти, които ще посетят Франция,  да бъде включен г-н Асланян, който има голяма заслуга за успешният край на сделката”.

Министърът ме награди с 60лв.(заплатата ми беше 70 лв.) за моята работа. И на 22 октомври 1966 год, българската делегация в състав: Стилян Пешев- ген. директор на заводите във Видин, инж. Божидар Кузманов- зам. директор по техническата част на завода за автомобилни гуми, инж. Антонов-главен проектант на завода от “ХИМПРОЕКТ” и моя милост кацнахме на летище “Бурже” в Париж.

Позволих си да ви направя това въведение, защото ни предстои едно дълго и много интересно пътешествие из Франция. Цели двадест дни, от които почти половината в Париж.

Още на аерогарата ни поканиха да обядваме. Ресторанта беше голям, на ниво. Естествено какво беше менюто не си спомням. Но предястието беше нещо, което моите спътници никога не бяха  виждали- стриди. Плато стриди бърху лед и уктасени с зеленина.  Придружено с малки купи вода в които плуваха резенчета лимон. “Ами лъжици няма ли да дадат?” - каза един от моите спътници. Изтръпнах. “Това е вода за да си мием пръстите”- побързах да им обясня, докато не сме станали за смях.

Хотела  в който бяхме настанени беше на пъпа на града. Ведна малка уличка на две крачки  от прочутия театър “ Комеди франсез”. Малък уютен хотел, в който всеки един от нас имаше своя стая. Мисля, че беше двуетажен.  Само няколко крачки и бяхме на булевард “ De l’ Opera” и след още 50-100 метра пред грандиозната сграда на Парижката опера, сега “Опера Гарние”. Прекрасният площад пред този световно известен театър, се пресичаше от “Голямите булеварди”. Те са образувани от няколко булеварда- булеварда на капуцините, булеварда на италианците и булевард Осман.  Тези булеварди са заменили бившите крепостни стени на града. Дело на голямия Georges Haussmann, префект на окръг Сена, превърнал във втората половина на 19-ти век, средновековен Париж, в града, който виждаме днес. На него градът дължи някои от огромните красиви сгради с дантелени балкони, фасади със скулптури и барелефи. Не случайно някои наричат тези импозантни сгради “османски”.

Освен деловите разговори и срещи с проектнати и технолози, фирмата “СИФАЛ” ни е осигурила и богата развлекателна програма. Две от мероприятията съм запомнил за цял живот.

Една вечер ни заведоха на вечеря в един хан- оберж. Nicolas Flamel  и жена му Пернел от южна Франция, наследяват голяма сума и се преселват в Париж, където през 1407-ма година построяват двуетажна къща и се отдават на благотворителна дейност. Да, не бъркам 1407 година, т.е началото на 15-ти век. Къщата е на улица Монморанси 51. Тя е там и днес. Реставрирана и подновена със средства на френската държава. На фасадата има възпоменателна плоча.

Ресторанта през 1966 година е много интересен. Огромни дървени маси и пейки. Няколко бъчви вина, и огромни тави с печени меса, лежащи на жар. Купи с нарязани домати, краставици, зелени залати . Плаща се определена сума и се яде на корем. Сервитьори няма.

През 2019 година заведох Лена в този ресторант. Бях разочарован. Сега е малък луксозен ресторант, с астрономически цени, супер бяли колосани покривки и салфетки, комфортни кресла и нищо от чара на заведението от 1966 година. Беше вкусно и елегантно поднесено. Когато казах на сервитьора, че съм бил в този ресторант преди 53 години, ме погледна така сякаш виждаше едно от фантасмагоричните животни от “Джурасик парк”. Помоли ме да отида с него отзад, където е персонала и да им разкажа как е бил ресторанта преди половин век. Майтам няма, след половин век отново бях в страноприемницата, в която Никола Фламел и съпругата му Пернел, в началото на 15-ти век,  са приютявали и хранели бездомни парижки  просяци, бедняци и скитници.

Бар-вариете  “ЛИДО” е  модерната конкуренция на “Мулен руж”. Огромна зала, огромна сцена, снабдена с съвремена сценична техника, превъща се в езеро и ледена пързалка. Пищна програма с красиви танцьорки, които размахват гърди пуснати на свобода, и облеяени в фферични костюми, които скриват съвсем малко от безупречните им тела.  Тази вечер компанията ни е по-голяма. Президентът г-н Дотьоф и г-н Мейер са довели съпругите си. Придружава ни един млад сътрудник на фирмата, когото не познаваме.Солидна компания от девет човека,, маса доста близо до сцената. Насите са нагъчкани токова близо една до друга, че е трудно да се каже кой на коя маса седи. Ние сме от превилигированите, имаме и вечеря. Други имат само чаша шампанско и са далеч от сцената. Идва фотограф снима ни поотделно и по късно получаваме по 10 кутийки кибрит с нашия лик отгоре. Естествено си разменяме кутийки, така че всички имаме кибритени кутийки с образа на всички присъстващи. Подаряват ни и програмата на “Лидо” с красивите полуголи “мацки”. На аерогара София, един митничар ми я взе, под предлог, че е порнография. Но на следващия ден отидох и си я прибрах. Беше я оставил в своето чекмедже. Да си го гледа.

Трябваше да посетим някои от заводите, които ще произведат основните машини за производството на радиални гуми. Заводи пръснати из Франция, така че ни предстоеше интерсно пътуване.

Но преди това, още едно интересно приключение в Париж.

В хотела работеше млада жена, не помня името й. Тя беше ксиер-счетоводител и тя издаваше фактурите с които трябваше да отчетем  “нощните” от нашите командировачни. Тя имаше по-млад сестра, Даниела, която често идваше при нея. Беше красиво младо момиче. Искахме да почувстваме истинския  “парижки живот” без нашите домакини от фирмата. За да бъдем по-свободни и не така сковани. След разговор между нас четиримата, решихме да помолим двете сестри да ни заведат в някакво  парижко кабаре и да бъдат наши гостенки. Искахме да изживеем една истинска парижска нощ.

Заведоха ни в кабаре “ Монокълът” ( Le Monocle) в прочутият квартал Монпарнас. Като  Пигал, но по-високо равнище.

Помещението не беше голями и масите както навсякъде бяха нагъчкани, почти се допираха. Момичетата бяха резервирали маса, съвсем до откестъра. Жива музика. Оркестрантките??? хахахаххха!!! 7-8 бабишкери, всичките  над 60 години, белосани и начервосани, със силно оксиженирани прически, облечени с бели адмиралски униформи, украсени  с златни еполети и аскелбанти. Саксофони, тромпети, барабани и т.н. Джаз. И свиреха великолепно почти до ушите ни. Донесоха ни бутилка шампанско и веселието започна. Мъже, които повече приличаха на жени, жени подстригани като мъже и облечени в мъжки костюми. С една дума, никой не знае кой кой е, и какъв е. Целуват се мъже с мъже, жени с жени, целуват се и прегръщат смесени и еднородно двойки. Содом и Гомор. За нас дошлите от социалистическа България е уникално преживяване. Един от мойте се загледал в накаква красвица, която седяла на бара, и хоп мацката цъфна на нашата маса и седна до този, който я заглеждал. Той й сипа от нашето шампанско, тя го опита и моментално  го изсипа в кофата, в която бутилката беше заровена в лед. Направи знак на сервитьора и той донесе нова “шампаниера” с нова бутилка шампанско. Ясно, мадамата е част от персонала, която увлича клиентите към консумация, и осребрява тапите на касата в края на нощта. На френски се наричат “entraineuse” ( увличащи). Ама нашият красавец, нали е лапнишаран, смята, че едва ли не, мадамата е вече влюбена в него! Е, това ще ни коства доста скъпо, но “парижкия живот” не е гратис.

Излиза певец и обявява, че ще изпълни песен на Шарл Азнавур. Песента се казва “Задникът на моята сестра”. Горкият Азнавур, ако знае какви песни се пеят от негово име! След бурни аплодисменти, певецът се покланя на публиката, като обръща специално внимание на нашата маса. Явно всички знаят, че сме много VIP гости. Питам “певеца” мъж ли е или жена? “Няма значение” ми отговаря с многозначителна усмивка.

Нашите чаровни парижанки, предлагат да посетим още едно парижко нощно заведение. След кратка консултация между нас, казвам  “ОК”, нали само аз говоря френски, другите трима са далеч от този език. Както многократно подчертава шефа на групата “Асланян, ти си ни езика, ти си ни съвеста. Каквото кажеш, това е истината.” И никога не ги подвеждам или заблуждавам. По-късно когато завода е в строеж, Пешев ми предлага да отида на работа във Видин, на много висока длъжност и жилище. Прекрасен апартамент до неговия. Но аз правя друг избор. За това ще говорим по-късно.

Качваме се на две таксита, и те ни отвеждат в съвсем друг квартал. Без магазини, без кафенета и барове. Само високи жилищни сгради. Спираме пред една от тях. Голямата сестра звъни на една масивна, лъскава, дървена врата. През шпионка  я виждат и отварят. Явно вход само за познати. Влизаме и по стълби, облицовани с дебела пътека,  слизаме  надолу. На входа към заллата седи униформен чичко, който скача да ни отвори вратата, пожелавайки ни “добре дошли”. Но преди да отвори вратата, ни поканва да си вземе по едно украсено с злато яйце от красивата кошничка на масата до него. С тези яйца в ръка влизаме в красив кръгъл салон, с голям дансинг по средата.  Настаняват ни на голяма маса край дансинга. Масата е покрита с плюшена покривка с кристални чаши и ваза цветя в средата. Сядаме удобно в прекрасни кресла и се наслаждаваме на прекрасния парижки живот. Това заведение е съвсем друга класа. За баровци. Доказва го и един мастит нисък чичко, който танцува страстен блус със  силно мургава красавица, облечена в дълга рокля, силно прилепнала по гъвкавото й тяло. Те стърчи с една глава над чичкото, но за сметка на това, той е положил оплешивялата си глава на бюста й, който ни се струва впечатляващ. В  полутъмната зала, има няма още една - две двойки, кротко отпиващи от високите чаши студено шампанско.

На нас също ни сервират такова, и удоволствието е огромно. Даже не сме сънували такъв уют, такова обслужване, такава сластна  музика, сред  декор като от френски филм с Ален Делон или Жан-Пол Белмондо. Няма да се очудим, ако в следващите минути някой от тях се появи със “златно яйце” в ръка.

Да, така й не научихме името на това парижко кабаре, но ние го кръстихме “златното яйце”. Кръстник беше инж. Антонов, човек със силно чувство за хумор. В залата се появи красива елегантна дама с кошница пълна с “позлатени” яйца и трябваше да платим яйцата получени при влизанети ни. 100 франка за 1 брой( 1965 г. Курсът беше 5 френски франка за долар) с една дума трябваше да платим 6 х 20 долара=120 долара за удоволствието да вкусим от “парижкия нощен живот” за който бяхме чели, чували и не можехме даже да си го представим.

“Яли, пили, пели, кога плащали плакали!” Така завърши тази истинска парижка нощ. Както казваше еднн мой учител в техникума, удряйки с все сила по масата “всяко удоволствие се заплаща!”

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??