СКУЛПТОРЪТ

Отдавна ми се набива едно име по седмичните афиши на родния ми град и нейсе, наканих се и отидох да му видя поредната изложба. За метална пластика ставаше дума, ама авторът беше известен със спечелените няколко престижни международни награди по авангардна скулптура, а и в традиционната си беше име.

Влязох в изложбената и зашарих с очи по покачените на постаменти, стърчащи от пода и висящи от тавана плетеници от железа. Застанах пред една усукана и прискрипана тук-там арматура и прочетох „thunder” (гръмотевица, ще рече). После се вгледах в една висяща от тавана, прободена тук там с шишове смачкана ламарина и с удивление разбрах, че е „crying bird” (плачеща птица, демек). Загледах я втренчено, да ù видя сълзите и баш тогаз някой ме тупна зад врата:

- Кво се пулиш бе наборе, авангардизъм е това – посрещна ме една ухилена чак до скритите под спластена коса уши бърнеста уста, оградена с брада тип „катинарче” в която смело надничаше клюнест нос.

- Сигурно – със свити рамене и покорен тон промълвих аз, докато погледа ми се фиксира в очите отстрани носа, а в съзнанието ми изскочи въпрос: „тоз пък кой беше”?

- Ти, какво? Не ме ли позна – навря се в лицето ми брадясалата муцуна и добави – Токито бе, Шлаката, от Кораборемонтния.

Трябваха ми още около 10-тина секунди, докато се върна 30-тина години назад и събера име с муцуна в едно. С Тошко Шлаката бяхме заедно в курс за І-ва степен електроженисти, навремето кога още Кораборемонтният не беше приватизиран и нарязан за скрап.

- А бе Токи, ти ли си, бе брато – цапнах го и аз зад врата и веднага изплюх лавина от въпроси: - Че, как тъй... ти... скулптор... конкурси... награди...?

- Ами тя е дълга, ама чуй краткия вариант – тури ме да седна на едно диванче Токито и занарежда: - Та значи, като затвориха Кораборемонтния, постъпих в един пункт за вторични суровини. Там ламарини и арматура бол, а като ги понамачка кранът при разтоварването заприличват на разни работи. Щраквам ги аз значи на снимка, качвам я в профила си, слагам отдолу по една английска дума и ги пращам по разните му там журита. И изведнъж, бам – покана за участие в международен конкурс. Грабнах аз чука и електрожена и за една седмица такива чудесии натворих, че после едва в един „ТИР” ги събрахме. По-зор ми беше с имената, но си купих английски речник. И така-така, прочух се и станах известен – заключи краткия си вариант Тошката.

- Добре де, ами традиционната скулптура, ами бюстовете в парка, барелефите?

- С подизпълнители, ама не винаги случвам. Ти нали си видял оня народен артист, как сме го издокарали като извънземно? Голяма излагация, ама замазах работата. На приемането, ония от Творческата комисия зяпнаха да критикуват, ама само като им рекох „това е за да се акцентира на извънземния му талант” и тъй си останаха зяпнали.

На туй място се усетих, че и аз съм зяпнал, но Тошката пак ме тупна зад врата и заключи:

- Те кво разбират, нали не са печелили конкурси, тъй ами!