5.

Рано, не рано, спал, не спал – излязох из града. На лов... Трябваше да намеря нещо за ядене. Консервите и пушеното месо, бурканите с туршия, кутиите с бисквити щяха и можеха да чакат...

Добре, че тате обичаше да ходи сам до магазина, зареждаше веднъж седмично хладилника и големия шкаф в кухнята. Мама все го поднасяше за тая му планирана пестеливост, но той си знаеше своето. Огледах преди да тръгна съдържанието на склада му. Любимият му гъбен сос, някакви други сосове в пластмасови шишенца – тате си мажеше от тях като лютеница върху хляба, рибни и месни консерви – по десетина броя, пакети със сухари – и аз се научих от него да си гризкам сухарче, хем вкусно, хем леко, хем забавно, бисквити, вафли – мама пък си държеше едва ли не кашонче с тях, така си пиеше кафето, сокове в кутии...

Извадих от малкия шкаф два пакета сол, слязох до мазата и донесох от изпразнения хладилник няколкото парчета месо. И без това ледът в него се топеше, защо да рискувам с храната? Сложих големите подноси, на които мама сервираше, когато баба и дядо идваха на гости преди няколко години, посипах сол, наредих отгоре месото, после пак сол...

Реших да се опитам да го изсуша. Бях гледал, че и помагал на тате, който обичаше сам да си прави някои деликатеси. Е, нужна ми беше вряща вода, а ток нямаше... Но пък в мазето дърва бол, а печката беше изчистена, готова за зимата... Така че...

На улицата царуваха хаос и ужас. Видях през центъра да минават каруци... Каруци! На тях имаше натоварен багаж, край тях подтичваха стресирани хора, управляваха ги цигани – намерили приложение на транспорта си...

Други хора просто се лутаха. Някои спираха срещнатите, ръкомахаха, обсъждаха...

До банката чух трясък...

Двамина разбиваха банкомата и крещяха... Трябвали им пари, а той не пускал...

И защо им бяха? Никой никъде не искаше пари...

До сами центъра забелязах Стефко от нашия клас. Той живее в едно от селата, наречени квартали. Беше в спортно облекло, носеше пълна раница на гръб...

- Къде, бе селски? – викнах му, както си говорим в училище...

А той се стресна, завъртя... И в ръцете му – честна дума! – блесна нож... Позна ме, прибра го в канията на кръста му.

- Че ме стресна... Отивам при Янина...

Янина е любимото му същество. От десети клас е, дребна, кльощава, блондинка в истинския смисъл на думата. Той, както ви казах, живее на 2 километра от града, а тя точно в другия му край. Цяла година й ходеше на гости, пресичайки всичките възможни квартали. И тя отиваше до селото, ама с велосипед – момичетата винаги са по-хитри...

Отивал, значи, при Янина. Техните били решили да не мърдат от селото – все пак, не са в града, имат си някои запаси там, пък не се и знае колко ще продължи тая неизвестност. Та отивал да вземе Янина... Ако се съгласят техните – и тях, че и сестра й, да ги води в селото. Хем по-сигурно, хем има как да преживеят тия няколко дни хаос, дето се очакват...

- И кой ти каза, че ще са няколко дни?

Той ме погледна изумено:

- А ти как мислиш? Има държава, има армия, в ХХI век сме… Няма да е по-дълго от няколко дни. Ще оправят всичко, пак ще сме наред... Е, както бяхме до оня ден...

- Оптимист...

Стефко внимателно се вгледа в мен:

- Що? Ти да не знаеш нещо?

Разказах му какво сме чули нощес по радиото. Той се пресети, че и в тяхното мазе имало някакво старо радио, заразпитва ме как сме свързали акумулатора. На което можах само смътни указания да му дам. Ама той е отракано момче, ще се сети натам...

Разделихме се, Стефко тръгна към дома на любимото си същество, аз заоглеждах квартала...

Нощес, докато си приказвахме с класния и бай Кольо, внезапно разбрах някои неща…

Първо – сами сме с Павлинка на света. Не искам, не мога да приема, но... Изчезналият интернет и самолетите... Те не спират във въздуха като автомобилите...

Второ – нямам време за емоции. Ама никакво! Трябва да спася сестра ми... И себе си...

Трето – светът е променен. Много, много, много се съмнявам да се върне на същото ниво...

Нещо е станало...

И сме поне сто години  назад...

Което означава, че трябва да се науча да живея така, както преди сто години...

И което аз не зная...

Затова днес тръгнах да търся дребни, но изключително важни неща за оцеляването ни.

И се зарадвах, когато зърнах разбит железарски магазин. Просто разбит – витрините дори си стояха с инструментите на тях... Изплашените хора, внезапно превърнати в агресивна тълпа, бяха чупили, мачкали, вилнели... Но само отвън. Не е удобно да строшиш клещи или отвертки...

Под тезгяха намерих няколко пакета със свещи. Не се лакомих – взех единия. Увих в чувал оцелял фенер, помислих и сложих още един. Добавих тубичка с гас. В другата ръка взех металическо сандъче с инструменти. Не знам защо, но го взех. Бай Кольо беше заминал и в гаража му имаше хубави инструменти, обаче рекох да се запася.

Пък и магазинът не беше далеч – щях да се върна...

Което и направих – но привечер. При последното ми излизане. А другите две използвах да открия малка пекарна и да си тръгна с чувал брашно в ръчна количка, както и да вляза в мазето на бай Киро. На вратата имаше халки с катинар. Удар с камък и...

Никой не се показа – целият град беше като измрял...

Входът ни беше заключен. На първия етаж дежуряха класният, леля Марга от третия етаж и чичо Денчо от насрещния й апартамент. Бай Денчо си живее на село, апартаментът му е зает от голямата му дъщеря. Която точно тия дни е била заминала за столицата с мъжа си. И ето – баща й се оказал блокиран в града, тревожен, объркан...

Тъкмо класният го успокояваше, разправяше му как всичко ще се оправи и тем подобни небивалици...

И бай Денчо му вярваше...

Макар че дори аз разбирах – това е краят...

Но дали ще е начало...