Мрак. Тишина, от която оглушаваш. Тръпки. Поглед, забит в нищото. Изправяш се бавно. Навеждаш се, за да вземеш падналият лист хартия и усещаш пронизваща болка - точно отляво. Позната, за жалост. Затваряш очи, докато болката изчезне. И тогава виждаш отново Онези очи - познати, любими, желани. Изгубени. Липсват ти, това отдавна си го осъзнал. Те те гледаха по един странен, непознат начин, но той те караше все повече да ги обикваш. Потъваше в тях всеки път, щом неволно ги погледнеше. Забравяше какво искаш да кажеш. В моментите, когато Тя не беше доволна и ти не й се подчиняваше ... превръщаше те в пепел : катранено черна, студена, забравена. И го правеше само с поглед, без задръжки. Ти не можеше да и устоиш, дори тогава. А как обичаше сочните й устни, помниш ли? Изпиваше ги страстно, жаден, всеки път искаше още и още. Беше ненаситен.
Листът. Защо е тук? Отиваш бавно и несигурно до другия край на стаята, опипваш цялата стена, докато намериш копчето. Светлината от крушката осветява всичко. ...