Над осеяното с трупове бойно поле се бе спуснала тягостна тишина. Армиите на двете враждуващи страни се бяха оттеглили на близките хълмове, където се готвеха за ново сражение. Нямаше кой да погребе войниците, които бяха дали живота си за съмнителните каузи на властниците.  

  Черният гарван, който стръвно кълвеше разкъсаното бедро на един мъртъв ефрейтор, изграчи ядосано. Някой го беше уцелил с камък по крилото. Хищните лъскави очи на голямата птица се вторачиха в приближаващата се жена.

  – Махай се, проклетнико! – извика младата жена и понечи да ритне гарвана. Той размаха бавно криле, прелетя двайсетина метра, а после кацна до един обезглавен топчия.

  – Само да си посмял! – изписка тя и се извърна, за да не гледа какво прави гарванът.

  Жената продължи напред с бавна крачка, като придърпваше дългата си бяла рокля нагоре, за да не се спъне. Забеляза, че по сатенените й обувки има кръв и потрепери от ужас. След това събра психически сили и пак насочи вниманието си към труповете.

  Търсеше любимия си. Бяха й казали, че е паднал в боя.

  Някой от мъртъвците приличаха на заспали, други бяха застинали в неестествени пози и сякаш гледаха небето с изцъклените си погледи. Имаше и такива, които приличаха на живи. Като слабичкият мускетар, който седеше на земята, подпрян на забития в гърдите му щик, и като че ли се любуваше на лъснатите си до блясък ботуши.

  Младата жена трепереше, коленете й се подгъваха от нервното напрежение. Тя никога преди това не бе виждала такава ужасяваща гледка. Но нямаше да се откаже, докато не намереше любимия си. Трябваше на всяка цена  да го целуне по челото и да се сбогува с него.

  На няколко пъти й се наложи да прикляква и да обръща настрани войниците, чиито лица не се виждаха ясно. Страхуваше се, че може да не разпознае любимия си.

  Дали смъртта не го бе загрозила до неузнаваемост?

  Тя въздъхна тежко, избърса челото си с длан и се загледа в хоризонта. В далечината пропукваха топове. Започваше нова битка.

  Тя чу стон и в сърцето й пропълзя плаха надежда. Ами ако Пиер е жив? Приближи се до ранения войник и надеждата й се изпари. Не беше Пиер. Раненият, който беше паднал върху един обезобразен труп, протегна умолително ръка и пририта с крака. Лицето му беше изкривено от болка.

  Жената се поколеба за момент, после се огледа притеснено наоколо и коленичи на земята. В гърдите на войника зееше огромна дупка, в която се бе събрала локвичка кръв. Виждаха се счупени ребра.

  – Потърпи мъничко – каза жената и откъсна парче плат от роклята си. – Ще ти помогна.

  Раненият изпъшка и зарея помътнелия си поглед в далечината. Жената попи кръвта после откъсна още едно парче плат, с помощта на което превърза гърдите му.

  – Трябва да тръгвам. Не мога да остана при теб. Знам, че те боли, но нищо повече не мога да направя. Трябва да намеря Пиер.

  Раненият й отговори на някакъв неразбираем език. Чак тогава жената разбра че погрижила за вражески войник.  

  – Не си от нашите. Изобщо не обърнах внимание какъв е цветът на мундира ти – промърмори жената. – Не съжалявам обаче, че ти помогнах. Трябва да тръгвам, дано да се оправиш. Ще намина пак по-късно, когато се сбогувам с Пиер.

  Жената обикаля още дълго време, но не можа да намери любимия си. По пребледнялото й лице се четеше не само мъка, но и огромно разочарование.

  – Трябва да си тук. О, как искам да те видя за последно, мили – промърмори тя под носа си.

  Реши да се върне при ранения. С радост забеляза, че той изглежда по-добре. Погледът му се беше прояснил, а и от раната му вече не течеше кръв.

  – Кажи ми какво да правя, войниче? – попита тя и приседна за момент на земята.

  Раненият й отговори нещо на неразбираемия си език.

  – Пак ще тръгна да го търся, нищо друго не ми остава.

  Тя се изправи. Поприглади разкъсаната си рокля, а после отново огледа бойното поле.

  – Довиждане, войниче. Пак ще се върна.

  Не беше направила и крачка, когато нещо я преряза отзад в глезените. Обърна се рязко назад и видя, че раненият държи окървавена сабя.

  – Защо! Защо! Защо!

  – Не изоставя мен. Иска теб стои тук – Бръщолевеше разпалено раненият.

  Жената се олюля. Опита се да пристъпи напред, но не можа, защото ахилесовите й сухожилия бяха прерязани. Залитна и падна по гръб върху ранения, който успя в последния момент да дръпне сабята си настрани.

  – Съжалява, много лошо направил. Просто мен страх – продължи раненият. Жената се обърна по корем и посегна да издере лицето му. Не можеше да сдържа гнева си.

  И тогава видя прекрасните сини очи на любимия си. Бяха изцъклени и невиждащи, но бяха неговите – очите на Пиер.

  – Ти си лежал отдолу, любими! Как са те обезобразили само! Затова не те познах! – Тя се разплака, радваше се, че е намерила любимия си. Когато се поуспокои, погледа ранения и каза: – Благодаря ти, войниче. Без теб нямаше да успея да го намеря... А ти... ти... не си го убил ти, нали?