Някои говорят, че адът е в сърцето на човек, други пък твърдят, че на Земята е положен, защото Бог решил животът да е сложен. Трети мислят, че адът е живота без любов, а за други пък, облечени в пижами и пантофи, е просто порция със пиле без картофи. Какви сте идиоти... какви кретени само, нима си мислите, че щом Бог ви даде своя дъх, щом даде ви на мозъка кората, сте най-велики на земята. Глупци... адът съществува, и си е отделно място... искате ли да ви заведа, искате ли да ви стане тясно?! Искате ли огъня му да опърли, дори и само отдалече вашите нозе, искате ли сярата да задуши, дори за малко вашето носле... Добре, елате с мен тогава... ще ви заведа до портите на ада!

Et I Tego Arcana Dei…

След битката, посято е съмнение,  май дошло е времето на демона за откровение...

Щурецът свиреше злочеста песен в жегата на ада, а архангелът юмрук оплетен във верига надигна отдалече, силно ме придърпа и почти ме свлече. Той оковите задърпа бързо, силно, кръвта ми шурна тъй обилно. Аз затичах се...придърпан от окови тежки бях към своя враг, вдигайки по пътя облак прах. Щурецът песните си спря от страх! Свлякох се, разтресе се земята, и след миг остана тишината, адска топлина и отвсякъде полепващ прах.

 - И сега какво... мислеш се за много важен – грачейки и със задавено дихание подхвърлих аз, криейки, че съм уплашен. И отново тръгнахме със Михайл по пътя адов прашен, а слънцето прижуляше тъй гневно, сякаш… божеството древно бе решило да стопи на лава,  белезниците на демона за своя лична слава. Малък бяс прикрит, с червена козина покрит, клоните на близкото дърво отвори, и като се ококори изненадан в Михайл, нададе писък гневен, изсъска и отново сгуши се в сухия гъстак, сякаш криейки се от гнева господен пак. Архангелът на Бога спря и впери в мене взор... Очите му, макар и черни като две бездънни дупки, тъй с живот блястяха, че Бог имаше си право навремето да ги нарича “звезди на небесата”. Беше силен и красив, но никога не ще му кажа... той бе слуга на Бога... ангел, който скоро ще накажа!

- Искаш ли вода – попита Михаил, отвори  шепата си пред устата, духна в нея леко, и дъхът му се превърна в това, което странникът в пустинята, с миража си съзира отдалеко. С появилата се в шепите вода той, съвсем по ангелски си пожела устните ми да намокри, гледайки лицето ми с вина. Но не дочаках аз водата, оголих зъби и ухапах по ръката войнът най-голям на небесата. Долу в прахта образуваха се малки мокри петънца. От дясната страна на пътя подаде се ръка на грешник, опита се да изпълзи човекът, но беше върнат от змия, увила се около крака. Той за миг изправи шия и щом архангела съзря, сякаш се превърна в червей гнусен, изваден на божествената светлина,  очите му напълниха се с влага и протегна умолително ръка. Михаил не му отвърна. Блясъкът в очите му за миг изчезна без причина, и усмивка лекичко фалшива по страните му премина. Отново той към мен глава извърна, от благият му лицемерен израз идеше ми да повърна – Ще ти измия и нозете... постой за миг, ако пък те заболи, надай отново адският си вик – И той наведе се и сам поля раните, на няколко места.  Целуна ги и после ги намаза със елей...какво ли следваше сега... да не би да ми извади още някакъв Божествен спрей! Аз изсъсках... ритнах му ръката, и запратих малкото шишенце със елея, някъде във високите треви на долината.

- Да не мислиш, че ще получиш орден ти от своя Бог – изсмях му се в лицето. Ръката му обаче копието силно стисна и кръвта ми, светеща по острието, сякаш плисна се в небитието. Навремето успяваше да контролира всеки жест, всеки мускул върху собственото си лице, дори потрепването със криле... “Отслабваш, Михаиле... скоро във ръцете на козела ще заблее шиле!” – Глупако... осъзнай се... Той използва те като маша, виж демоните, виж дори човешките деца... защо си още ти слуга? Защо отказа се от волята свободна, къде е тази, която с обич да наричаш “майко родна”? Ти нищо си, нищо нямаш... пееш песните си с другите хвъркати векове, славите Го, и какво? Получавате от Него просто съществуване едно. Вашият живот е нищо... ”Нищо”-то дори си има  стойност по-голяма от това, което Той ви дава във замяна... не усещаш ли как лъха на измама?

- Престани, бяс злочест... веднага прекрати речта зъбата, пес  – Архангелът затвори ми устата с едно единствено движение в ръката. Устните ми мигом се напукаха и прегоряха, сякаш се превърнаха в трева на долината. Кръвта се стече и опари подутия език, и със затворена, по ангелската воля и повеля, зла уста нададох демоничния си вик... той излезе глух и тих. Михайл, вдигна си ръката със сенджира към измъченото ми лице, юмрукът му се сви във тази страшна топка, която вчера тялото ми натроши, и гласът му продължи   – Ти се би добре, но пак бе победен. Пиката ти беше остра, но я ме виж добре...Ранен ли съм, дори и малко аз?... Ще ти кажа... Не! Мощта на Бога е голяма, затова  затвори сега бездънната си яма. Да продължаваме напред, към участа, която Той в ръката си е взел...да те превърне пак “за отпущение козел”. След демоничните деяния,които съм видял, празни приказки не ще търпя, или мислиш, че съм оглупял? С тях желаеш да ме умориш от смях, щом със пиката си не успя в замах – Опита се да се засмее, но смехът излезе нервен, опита се и блясъка в очите си да върне, но единствено с мъгла успя да ги обгърне.  Той побутна ме напред, и след думите си на месия, взети на версия, от неговия Господар, пак повтори с жар – ... “За отпущение козел”... Хайде, тръгвай Азазел!

Босите краката покрити с мръсни рани, и в ангелски вериги оковани,  аз затътрих пак по пътя прашен...дали архангелът усещаше, че съм толкова уплашен. След битката ми с Рафаил, той единствен бе ме победил. Но сега архангел Михайл, за първи път от векове насам, бе се осмелил да каже името ми сам. Дали това не бе прогрес... дали започваше във царството небесно, ера на регрес? Той беше ме нарекъл Азазел... макар, че съчета го с “за отпущение козел”... но пак си беше мъничка победа... Ах трябваше да му го кажа... Архангеле... аз трябва да говоря... протегни ръка... устните ми отвори със твойта воля... Моля! Аз трябва да ти кажа... защо Той беше пратил най-големия си войн срещу мен да ти покажа. Защо Бог беше странното решение приел, да прати военначалника на всички, да послужи сам като войник, а после и като ескорт обикновен... не виждаш ли... във ямата ще бъдеш хвърлен ти със мен. Бог усетил май е колебанието в теб, и сега си цел... мишена... някой смяташе да се отърве дори и от ръжена. Отвори устата ми,проклето същество хвъркато... и сякаш точно толкова и глуповато. Ще ти го кажа, та дори и да се наложи истината, с ръка в лицето, аз да ти размажа. Защо си мислиш, че сме толкова различни... защо от векове участваме във битки тъй епични... Сякаш нямаме за друго да се грижим, та сме се захванали един със друг да се убиваме, раняваме и после раните да ближем. Ще ти го кажа... само да отворя аз уста! Ако не се бием помежду си, взорът ни ще се насочи към места, където вече се намират други Същества. Но ще усетиш ти прехвалената мощ, още утре щом се свечери... още следващата нощ!

Краката ме боляха, лицето ми гореше, а кръвта от раните валеше. И това проклето слънце, тъй ужасно си печеше, че във ада, ад настъпи, сякаш Бог законите природни сам пристъпи. Искаше с иронията си той да ме накаже... искаше изчадието от ада, онова, което беше преди време неговото подопечно, да се мъчи в ада... в родния си дом... проклето... вечно. Но тази болка беше нищо в сравнение с онази, която чакаше сега децата на Земята. За утрешният ден, планът на Бога вече бе скроен, и той същинска Пенелопа, започваше със страшна сила да разплита туй платно, което векове наред кроеше... и сега ни сила, ни мощ, ни дори божествен гняв върху децата си щадеше...

Какво се случи после?! Някъде по пътя бе посято пак съмнение, и по демоничното си вдъхновение, аз успях архангелът господен да прилъжа... и без дори да се налага да го лъжа! Но едва ли бих успял, ако във сърцето на архенгел Михайл, не беше се въпрос едничък скрил. А въпросът незаконен, и всъщност толкова изконен бе защо ли Бог на всички твари...?