1.10.2008 г., 9:55 ч.

След хиляди лунни изгреви.. 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1447 0 4
16 мин за четене

 

----------------------------------

Лукреция затвори с изящните си дълги бели пръсти поредната книга, която четеше. Стана, разходи се из огромната, изпълнена със скъпи, антични мебели и ограяна от хиляди свещи, стая, стигайки до прозореца. През тежката червена завеса преминаваше лека светлина - може би залеза целуваше нощното небе или пък Луната го къпеше с лъчите си, тя не знаеше. Отдръпна леко завесата и бе посрещната от сноп лунни лъчи, които тя сяакаш посегна да хване, докато с грациозно движение отвори прозореца. Палавите червени кичури около лицето й се развяха от лекият ветрец, а дълбоките и тъжни червени очи отразиха пламъчетата на звездите в себе си. Поемаше всяка глътка въздух така, сякаш го усещаше, но знаеше, че това бе просто далечна заблуда на човешкото й съществуване. Тя не бе човек, бе сангуин от дълго време насам, но едва наскоро бе осъзвнала, че е живяла в една огромна илюзия и заблуда, че е велика, защото бе сангуин. Това бе проклятието й, както и огромното й нещастие.
На вратата се почука тихичко, след което млада слугиня влезе в стаята и дълбоко се поклони.
- Графиньо, време е за вечерята ви. -притесненото момиче зачака търпеливо отговор.
Лукреция обърна лицето си и погледна изпитателно девойката с дълбоките си очи. Един поглед й бе достатъчен, за да се досети какво точно мъчи момичето и се усмихна дружелюбно.
- Адамантине, тази вечер не искам да ям, но бих желала да ми донесеш една чаша червено вино възможно по-бързо, защото се досещам, че имаш ангажимент, а и тази нощ искам да постоя сама. - каза привидно развеселено Лукреция.
Момичето се изчерви и сякаш се покланяше все по-ниско, докато безшумно излизаше. Затвори вратата, а младата владетелка се упъти към любимото си старо пиано. Дори на сто години, то за нея не бе вещ, а скъп приятел, чрез който изливаше мъката си, към когото доверието й бе безрезервно. Изпод пръстите на Лукреция се разля тъжна мелодия, изразяваща болка, тъга и безмерно страдание, превърнато в сребърен звън.
Отново се почука на вратата - почукване, което прекъсна мелодията. Слугинята влезе, изчака търпеливо грациозния жест къде да постави чашата вино на господарката и тъкмо се запъти да излиза, когато бе стресната от дълбок нежен глас:
- Благодаря ти, свободна си да излизаш, когато пожелаеш вечерно време. Знам, че имаш любим и не искам да отнемам от времето, което трябва да му дадеш. Отиди при него и се радвай на живота. Всеки един миг е нещо ново, различно, а когато си влюбен, дори секундите минават с огромна скорост. Бързай, гони и взимай всичко от любовта и емоциите, битието е като прашинка, летяща във вечността, но също така и изчезваща - замислено каза Лукреция, а момичето я слушаше с възхищение и гледаше очите й с безкрайна благодарност. В следващата минута руменина я обви и тя се поклони отново, излизайки бързо.
Младата графиня засвири отново познатата тъжна мелодия, но само тя изразяваше най-правилно чувствата на тази, която я свиреше. Низ от перлена белота, кристална чистота и дълбока тъга се разнесоха из стаята. Плътните устни на Лукреция се разтвориха леко и от тях потече историята на една любов, родена и убита от вечността, после забравена. Прашинките на спомените в главата на графинята се рееха на воля, но също така и изчезваха. Бледи картини на минали случки и лица се размиваха още повече в женското й съзнание. На този фон обаче нещо изпъкваше - по-ярко от слънце, по-тъмно от нощ - спомена за чувствата, никога не приспивани в сърцето на Лукреция.

След хиляди
лунни изгреви
помня очите ти.

Студени сънища
и ледени утрини
носи ми вятъра.

На утрото сляпа е
зеницата синя
и сънища спят
в душата ми пуста.

Кънти самотата
в сърцето, което
след хиляди
лунни изгреви
помни очите ти.


До болка познатите куплети на старата песен, научила приживе, преди петстотин години младата двадесетидве-годишна жена. Тя вече не беше жива, но силата на болката и тежестта от самотата бяха непроменени. Много лица, случки, картини на смърт, удоволствия и илюзии се трупаха като песъчинки в съзнанието на сангуинката, но също като тях се сливаха с общия пейзаж - на пустиня. Измежду тях обаче един беше бленуван като оазис и ярък като слънцето, което Лукреция едва си спомняше и не бе виждала от хиляди залези.
Изгаряща болка и дълбока тъга пробуди романтичния спомен в сърцето на младата графиня - първата и любов.Тази емоция бе изпепеляваща като огъня на камината, прегърнал мъртвите и сухи дървета в огромната стая, която бе празна в очите и душата на плачещата жена.
Сълзи на радост, мъка и прозрение се стичаха по нежното продълговато лице с огромни непресъхващи очи.
Лукреция отпи внимателно от чашата червено вино, като в устните й се разля горчив вкус - смесица от гроздовата течност и солена вода.
Когато се поуспокои малко, стана от пианото, затвори капака му и взе решението тази вечер да се отдаде на спомени, размисли и плач. Имаше нужда от такова изживяване, но което дори тялото й не се противопостави, а неистовия глад за кръв просто отстъпи пред силната й воля. Отиде до голямото си удобно кресло и комфортно се настани в него, вземайки чашата вино внимателно в деликатната си длан.

Колко мигове от вечността пропилях, гледайки пред очите си картините на безумни кървави битки, в които брат убиваше близките си, мъж жена си, майка децата си, а броят на войните, които гледах отстрани е неизброим. Пред очите ми минаха сцени на насилие, страст, лудост, диви емоции, чието изживяване не си спомням вече.
Прашинките на миналите неща се реят в главата ми свободно, но също така изчезват безвъзвратно, почистени от невидимата четка за прах на времето. Виждам размито, а всичко е така бледо и почти прозрачно, сигурно така изчезва някъде дълбоко в гробницата на мислите ми..
Човешкия ми живот бе кратък - двадесет-и-две години. От тогава започнах на ново, преродих се, без дори да разбера как стана това. Като сангуин, започнах да живея с илюзията, че моят вид е нещо повече от човешкия, демонския и ангелския. Преди сто години обаче разбрах, че далеч не е така. Възрастта ми е петстотин години, много епохи се изредиха пред мътния поглед на празните ми очи.  Страниците, които изчетох са безброй. Прочетох неща, които се покриха с  прах, дори бяха изгорени. Видях случки, които дълго се помнеха и се забравиха. Наситих се на удоволствия, за които никой не знаеше и опитах неща, чийто вкус така и не усетих, защото просто не можех. Нито храната, нито виното, нито страстта на дългите нощи не разбрах както хората, защото просто не съм човек. А бих искала. Толкова обичах приживе красивите слънчеви залези, обливащи небето в розова светлина, чиято бройка не помня, защото е твърде нищожна на фона на вечните нощи, с които живея. Да, луната е красива, но някак си не пробужда вече тръпката в мен. Хиляди лунни изгреви гледах сама, стотици нощи живеех само заради вкуса на кръвта.. Безумна страст ме изгаряше при усещането за илюзорна сила, която се разливаше в тялото ми, изпивайки жизненоважната течност на смъртните... Доставяше ми нечовешко удоволствие, дарявайки ме с все по-силна самозаблуда, че живота ми е един вечен низ от емоции, красота и новости. Бях млада и глупава - първо като човек, после като създание на нощта. Сега съм просто като безплътна сянка, изтъкана от смърт и неизползваеми знания, попити от безбройният брой библиотеки, които изчетох. Дори осъзнах, че демоните и ангелите са по-истински от мен. Завиждам на първичността на чувствата им, защото те просто изпитват нещо, за разлика от мен. Имат богатството на страстта - могат да я изпитат, сигурно и да обичат, а ангелите имат преимуществото да избират между любовта си, самоусъвършенстването си, дори това да е равносилно на смъртта им. Това би било красив край за мен, но аз не съм като тях - вече не чувствам, защото няма нещо, което да не съм усетила и видяла от човешкият свят, който просто не ми е интересен вече. Меланхолията, еднообразието и хаотичността в моя вечен живот взеха връх.

За кратко Лукреция спря да мисли, отпи малка глътка горчивина от чашата си и стана. Не искаше вече от няколко дни да пие кръв, бе й омръзнало. Разбира се, трябваше да го стори скоро, ако не искаше да се самоунищожи, което понякога й се струваше привлекателна идея, но безсмислена. Именно тогава кръвопиеца в нея говореше, че тя трябва да стори така, че да не потъне във забрава - така й бе обяснено след като се превърна в сангуин. А и мисленето й на аристократ не позволяваше да се отделя задълго от главната мисия на съществуването й - превръщането на Сангуините в нещо силно, могъщо и незабравимо, което можеше само да стане, ако споменът за Лилит бъде унищожен, а тя самата потъне във забрава.
Запъти се към огромното си легло, в което безкраен брой нощи бе се отдавала на физическа близост с млади мъже, които й послужваха за храна. Именно в него, бе започнала отново живота си. Там кръвта на Лукреция бе изпита от единственият мъж, в когото бе влюбена и чийто очи помнеше още, дори след толкова много години - Виторио. Той бе нейн любим, който й се довери преди да я убие, след което си тръгна, мислейки си, че тя няма повече да отвори прекрасните си лешникови очи на човек, сега придобили цвета на кръвта.
Изпи чашата си с вино на един дъх. Съблече дрехите си и се сгуши между дебелите завивки, тогава се отдаде на спомена за мъжа на живота й.

---------------------------

Беше вечерта, когато баща ми организира бал с нечувана дотогава пищност, защото името на Херцог Луиджи Д`Морейр бе известно на всички. Той търгуваше с неизвестна страна от Изтока - Бурж, от която доставяше по суша и вода най-фини тъкани за роклите на съпругите на богати благородници, както и за самите тях. След два неуспешни опита да бъда омъжена поради моето нежелание и противене на общоприетите традиции, бях обявена едва ли не за нечиста жена според тогавашното мислене. На двадесет-и-две години трябваше да мина под венчило, иначе баща ми щеше да ме прокуди в някой манастир, а аз определено не бях от най-набожните, но бях много изгодна за брак - умна, поетеса, богата и очарователна, а апетитите на хората винаги са били към материалните неща. Нямах възможност да избирам - или същата вечер трябваше да имам вече посочен съпруг или на следващия ден отивах за монахиня. Но тъй като не желаех нито да се омъжа, нито да влизам в манастира, смятах да избягам, без да знам къде ще отида. Имах верни слуги, които бяха обяздили кон за мен, а прислужниците ми бързо бяха подготвили инвентара ми за пътуване.
Облякох най-красивата си рокля - от тежък лъскав плат, в която едва дишах, защото корсетът ми бе прекалено стегнат. Косата ми бе прибрана в сложна прическа, от чиято обсебваща прегръдка няколко червени кичура избягаха. Майка ми - херцогиня Вера Д`Морейр ахна и ми каза, че съм неотразима. Още помня доволството по лицата на родителите си, когато влязох във залата за танци.
Тълпа млади ухажори се упътиха към мен, един бил син на някой барон, друг на някакъв граф, трети на неизвестен за мен благородник, при положение, че знаех абсолютно всички имена на владетели в тогавашната история, защото това ми бе слабост, велик монарх.. Разбира се, целта им бе да ми направят впечатление, да ме накарат да ги избера и да осигурят живота си до старини.. Сред цялата тази суматоха до мен  се доближи, сякаш от нищото, прекрасен млад мъж, който коленичи и целуна ръката ми. При допира на устните към кожата му усетих как тръпка премина през цялото ми женско същество, която ме обля първо с горещи вълни, а после със студени. От устните му се разляха най-красивият и истински стих, който някога чух. Още го помня, сякаш беше вчера.


"Само сърцето може
да говори красиво,
устните винаги лъжат,
дори и неволно.

Но колко е сладка
лъжата на нечия тиха
женска усмивка.
Молиш се да те лъже,
докато светът изтече
в безпределното.»


След тези изпелетени от лунни лъчи и сребро рими, под натиска на строфите, аз бях покорена . За пръв път в живота ми бях съгласна да бъда на някого. Това беше този мъж със стъклено сини прозрачни очи и прекрасни черни коси. За миг забравих всичко останало, исках да се отдам изцяло на него в този момент. Опомних се бързо, червенината, обляла страните ми за кратка частица от времето, изчезна, което ми костваше неимоверни усилия.
- А кой сте Вие? - попитах с трудно прикрито вълнение и любопитство аз.
- Просто един поет, запленен от красотата Ви. Името ми е Виторио Артонос. Не смятам, че ако изброя титли на измислени аристократи, ще направи добро впечатление на дама като Вас, по-скоро бих събудил в очите Ви отегчение, поради което ще ми откажете така желаният танц, за който смятам да отправя покана към жената на вечерта - графиня Д`Морейр. - очите му отправиха към мен предизвикателство и ме дариха със сигурност в същото време. Околните благородници определено не одобриха тази форма на поведение, баща ми едва въздържа смеха си, а майка ми гледаше озадачено.
- За първи път ще танцувам с човек на изкуството, със сигурност умел в сплитането на римите, които биха обвили в тънката си мрежа всяка млада жена, искаща да чуе точно определени думи. Но нека не се лъжем, поезията е за тези, които трудно могат да впечатлят с нещо друго. Тъй като обаче съм трогната от наглостта Ви, млади поете, ще приема поканата Ви за танц, за да докажа, че определено не можете да танцувате. - арогантно казах аз, подавайки дланта си на Виторио, които я пое внимателно и отново я целуна. В същото време наоколо се чу тих кикот и лека глъчка. Родителите ми вероятно разбраха, че и този път няма да успея да мина под така исканото от тях венчило.
За мое огромно разочарование обаче, Виторио бе великолепен танцьор, който сякаш цяла вечност бе се движел под ритъма на музиката.
Докато телата ни бяха сплетени сякаш в едно цяло, аз усетих колко студен бе всъщност Виторио, чувствах дъха му - така тежък и пронизващ, а ритъма на сърцето му едва се чуваше. Изпитах някакво безумно привличане към него, а докато потъвах в очите му, той ме притискаше все по-силно до себе си, почувствах желанието да ме има само за себе си и се изчервих от неудобство. В себе си усещах изгаряне и пробудена страст за пръв път, от както бях започнала съзнателния си живот. Тогава разбрах, че той е човека, който винаги съм искала да срещна и за когото бях готова да жертвам всичко. Явно усетил това, той впи устните си в моите в дълбока целувка, която за срам пред всички наоколо, пробуди в мен нечувана заблуда и изведнъж ми стана горещо сякаш бях в Ада... Тогава не се интересувах от това, което мислеха другите, отвърнах на зова му за усамотение, както и желание за пълно сливане.
След като музиката спря, Виторио отпусна хватката на ръцете си от кръста ми, а аз имах чувството, че пристегнатия ми корсет всеки момент ще се пръсне. Имах нужда от чист въздух и излезнах на терасата на залата да поема глътка живинка.
Докато се успокоявах, младият поет дойде при мен с чаша червено вино. Притесних се отначало, но заговорихме за най-различни теми от историята, търговията, политиката. Учудих се, колко много знае, сякаш бе преживял всичк събития отпреди двеста години. Тогава не проумявах, че този млад двадесет-и-пет годишен мъж всъщност наистина е видял всички тези неща.
Часовете се нижеха бързо, а сноповете лунни лъчи изтъняваха, тогава аз реших вече да се оттегля към покоите си, но Виторио не пожела да ме пусне, започна да ме целува така, сякаш пиеше от устните ми с всеки допир, спусна косата ми и започна да гали кичурите, лицето и тялото ми. Не се противях, знаех, че не е редно, но вътрешно исках това. В един момент направих най-нетипичното нещо в живота си - помолих го да ме придружи в покоите ми. Знаех какво ще последва, но исках изцяло да бъде негова, чувствах, че така е правилно.
Той ми показа нечувани неща, телата ни се вплетоха така, сякаш никога нищо и никой нямаше да ни раздели, така и не се наситихме един на друг. Малко преди изгрев слънце обаче, аз бях изморена и се унасях, когато той ми разкри истинското си лице - бе сангуин. Не знаех какво е това, но бързо разбрах.
След като каза "Обичам те, Лукреция, ти си най-истинската ми и чиста любов, която не срещнах за двеста години". Нямах дори време да осмисля това, което чуха ушите ми. Впи зъбите си във врата ми и започна да пие кръвта ми по начин, с който не можех да сравня нищо друго - болка и страст ставаха едно цяло под ласката на зъбите му. Обливаха ме топло-студени вълни, тялото ми сякаш крещеше за още и в един миг.....край.. Всичко изчезна от главата ми, потънах в мрак, затворих очите си, а сълзи на мъка, тъга и щастие, се проточиха като тънки капки по порцелановите ми бузи, зачервени от възбуда и радост. Явно тогава умрях.
Събудих се в ковчег, с неустоим глад за кръв, а до мен имаше писмо от любимят ми, с което обясняваше всичко подробно за сангуините, по-точно тяхното учение, преливането на неговата кръв в мен и чувствата му към мен. Оттогава започнах живота си в нощта, а споменът за Виторио ме крепи жива, търся го несъзнателно и съзнателно, но местоположението му ми е неизвестно, знам само че е жив, чувствам го с цялото си същество, живота му тече през вените ми. Но самотата от този момент насетне ми стана спътница във всичко, кънти във всяка фибра на тялото ми и също всяка такава, иска отново да погълне милувките на Виторио, уви, невъзможно е, сега го разбирам. Отначало ме бе яд на него, после ми стана безразлично, а в момента ми е ясно, че съм празна и вечността ме смазва малко по малко, защото съм съвсем сама с илюзиите, заблудите и неосъществимите си мечти. Аз съм нещастна, това само мога да помня сега и завинаги, докато не полудея от безкрайното отегчение или не бъда убита от дневната светлина, която исках поне веднъж да посрещнем с Виторио. Слънчевият изгрев е неосъществим блян за мен, който ще ми донесе само смърт и забрава. Може би ще стана една прашинка от праха, до който винаги се стига по един или друг начин. Но не искам да потъна в битието на забвението просто така. Ще се боря заради себе си и заради Виторио, за да победя Вечността. Ще направя всичко, за да я премажа.

С тези спомени, причинили силно вълнение на Лукреция, тя прегърна Съня си, защото тялото й бе развило усет към това кога настъпва Деня и слънцето се усмихва над всичко наоколо в света на хората, които за разлика от графинята преди, но не и в настоящето,можеха да се радват на дребните неща от краткия си житейски път -само мъничка частица от песъчинките на времето.

 

Забележка: Използвани  стихове на cherno_slance, известен още като Антон Фотев (в hulite.net e anton_fotev). Останалият текст е лично мое произведение.

© Виктория Минева Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • и тук бях...пишеш чудесно...впечатляващо...
    с обич за теб.
  • Това е така, защото има продължение (то утре), а самият разказ е по-точно пост от игрови свят (участвах сериозно в създаването му , в който това е много важна героиня и има движение. Просто това са първоначалните срещи с нея. Иначе си прав, че трябва действие да има и го има, но не съм го публикувала днес. Прото всичко,което пиша и което за себе си смятам за най-добро, започва и свършва с Лукреция. Но мисля,че сбърках като почнах да публикувам тук нещата, написани за нея и взаимствани от света, в който пиша. Но станалото станало, ще ги пусна всички части, поне ще ми каже някой, надявам се какво точно да оправя в стила си на писане, защото то е неизличима болест.
  • Разбира се, благодаря за отбелязаната грешка. Ще го прегледам пак още сега. Ако пропусна нещо, моля да ми се каже, що се отнася до проза, приемам критика, за да изградя стила си на писане още по-добре.
  • Извинявам се за честата употреба на глагола "съм" във всички времеви форми, просто това е по-старо мое произведение, което писах все още с честа употреба на "бе", "беше" и прочие. Не съм го редактирала, защото ще изгуби посланието, което даваше тогава, когато го писах. Има доста неща за преправяне и доошлайфване, но няма да го променя.
Предложения
: ??:??