---- 

Лукреция отвори големите си червени очи и усети силното желание за кръв, което я обхвана неочаквано. Положи огромни усилия да го притъпи, но усещаше как организма й изнемогва. Втора седмица вече не бе пила кръв, заслабваше с много бързи темпове. Дори виното не й помагаше да се закрепи.
С огромно нежелание и омраза към себе си, водена от кървавия си глад, тя покри тялото си с черна наметка, сложи качулката на главата си и излезе.
Мястото, което посещаваше, беше тъмна улица, на която живееха просяци, крадци и цареше насилие. Имаше млади, а и по-възрастни обитатели, намерили дом там. Тя избра за жертва мъж на около двадесет години, който току що бе откраднал от кръчма наоколо бутилка червено вино, считано за едно от най-добрите с вкусовите си качества, които можеха да се намерят на улицата.
Леко подпийнал, младежът забеляза фигура срещу себе си - красивите очертания на женски силует, покрит с наметало. Светлина обля тялото пред очите му във водопад от лунни лъчи. Той се приближи до сянката на жената, обгърна кръста й със силните си ръце и пиянска настървеност. Нагло я придърпа към себе си възможно най-близо, зарадван, че тя не оказва съпротива. Наведе се към нея, за да я целуне и тогава срещна блестящият й кървав поглед. Тя впи зъбите си в него и той потъна в прегръдката на опияняваща сладка смърт.
Кръвта се разля в цялото тяло на Лукреция, вкусът бе ужасен, но за нея тази живителна течност бе необходимост, за да не потъне в дупката на безвремието.
След като нощния "лов" приключи, сангуинката изпита огромна вина, но знаеше, че това просто е живота й - на кръвопиец.
Тазнощната жертва, точно като всички останали преди това, нямаше да бъде потърсена от никого. Младият мъж бе изчезнал от историята на света, а мига на живота му бе отвян от вятъра на вечността. Споменът посрещна погребването си някъде в небитието......

---

Коахау`Щан ту Акаба Чан* влезе в едно от именията си, преотстъпено на нейните подчинени. Посрещна я група слуги, които я въведоха в стаята за гости, постлана със скъпи килими, накичена с луксозни осветителни тела. Там тя бепосрещната от домакините на имота - Барон Амбиенте и съпругата му.
Представиха й се топло, доколкото позволяваха сангуинските нрави. Тази двойка служеше на гостенката си вече от стотина години. С най-различни подаръци - от слугини до бижута, изразяваха благодарността си към нея за това, че тя им даде възможността да живеят вечно.
Семейството разпространяваше учението на сангуините - Лилит трябва да бъде забравена, че е недостойна за уважение. С течение на времето техният труд доведе до неписаното създаване на секта, наречена Ама. Амарите бяха от благородническо потекло - нещо като информатори за политическите, военни и изобщо всякакви събития на баронската двойка подчинени на Лукреция. За тях тя бе Кохау`Щан ту Акаба Чан - почитаха я като богиня.
Амарите кореспондираха помежду си чрез врани с червени върви около вратовете. Това се правеше с цел отличаване измежду другите птици, служещи за кореспонденти.
Барона и баронесата имаха седем деца, четиринайсет внуци, двадесет правнуци, чийто брой поколения бяха изгубили. И чадата на техните се бяха превърнали в прах, изчезнал в ръцете на благородното семейство. В момента двамата съпрузи трябваше да се представят на шесто поколение по тяхна линия.
Като егоисти до дъното на сърцето си, те не искаха да си и помислят за друг живот, нямаха и минимална възможност за това. Алчността ги бе погубила, довела до изгниване душата им. Следваха сляпо учението на сангуините през вековете.
Постоянно търсеха нова информация за това къде се намират петте предмета, съставящи душата на Лилит. Мрежата, която бяха изградили, имаше нишки навсякъде, но им предстоеше да привлекат към нея и хора от Изтока и Юга. Докладваха всичко на господарката си освен нещата, научили наскоро, свързани с Виторио. Това го спестяваха все още на Кохау`Щан ту Акаба Чан, защото знаеха за нейната слабост към него, също така бяха наясно, че тази новина определено ще  разконцентрира покровителката им, което ще доведе и до нарушаване на техния блажен живот до момента, а те не искаха това.
С дълбок поклон барон Амбиенте и съпругата му посрещнаха графинята, след което баронесата прегърна Лукреция, хващайки двете й ръце в своите с нескрита радост:
- Как сте, уважаема моя? Толкова сте хубава, че чак Ви завиждам! - големите й кафяви очи я гледаха с благоговение - Имам чувството, че разцъфвате като майска роза!
- Както е известно, тя също може да повехне, а листата й да се откъснат без време - тъжно се усмихна сангуинката - Благодаря за красивите думи, но да говорим малко по работа, а после ще обсъдим клюките, както се полага. - низ от перлени зъби се показа изпод плътните червени устни на графиня Д`Морейр.
- Моля да извините съпругата ми, обича Ви много, но също така много харесва да говори за други несъществени неща. - барона прекъсна потока от думи на жена си, усмихвайки й се закачливо. - Уважаема господарке Кохау`Щан ту Акаба Чан, моля позволете ни да Ви поканим на по чаша чай и да поговорим за някои неотложни и важни неща.
Лукреция измъкна внимателно ръцете си от тези на баронесата, кимвайки утвърдително. Тримата заедно се отправиха към огромната трапезария на имението, окичена с блестящи полюлеи, осветяващи пода, покрит с най-скъп мрамор.
На дългата правоъгълна маса бяха сложени порцеланови чаши, изографирани с прекрасна резба. Наредените видове сладки бяха от най-незнайните кътчета на континента, а броят им бе огромен. Вероятно имаха невероятен вкус, само да можеше да бъде усетен от сангуините.
-Какво ново казват информаторите? - с делови тон започна разговора Кохау, чието истинско име за подчинените й бе неизвестно с изключение на най-приближените.
-Както знаете, уважаема господарке, главният храм на Първата се намира между Метафия и Бурж, а ние първо там трябва да ударим, защото се носи слух, че камата, с която се правят жертвоприношенията на проклетото мрачно изчадие, не е обикновена. Предполага се, че е един от петте предмета и той трябва да бъде наш... Разбра се обаче, че не само ние имаме интерес към жриците на Лилит, а и други същества - смъртните хора. - възмутено заяви барона, а съпругата му кимна утвърдително.
-Това, че са хора, не ги прави по-слаби противници на последователките на Първата, дори напротив. Човешкият живот е кратък миг, но той е по-ценен от всичко друго за смъртните. Те се стремят да намерят смисъла и да изживеят всички възможни неща пълноценно. Поставяйки си цел, те я преследват до смърт с достойнство и чест. Това буди възхищението ми към тях. Не подценявайте нито един наш конкурент. Винаги може да се получи обратен ефект и силата да се намери в слабостта... Или поне тази, която ние сангуините си мислим,че причиняваме - мъдро каза Кохау`Щан ту Акаба Чан. - Какво е това момиче? Откъде идва? Сама ли е, защото ако е така, тя трябва да е или безумно смела или нечовешки глупава.......
-Момичето идва от Изтока. Не е сама, а с млад мъж, но най-странното е,че тя се вози на слон, което привлича излишно внимание. - отвърна барона.
-От Бурж със слон? Минала е през Халит или част от пустинята на това животно? Сигурно е интересен човек...-учудено попита графиня Д`Морейр - след толкова години, дори векове да има нещо, което да може да ме изненада! Невероятно!!
-Доколкото ми е известно, на Изток хората са търговци, но имат и специално обучена войска за охрана на главните фигури във финансовите отношения със Запада, а и на шейховете...- Баронесата се намеси в разговора с разсъжденията си
-Не прибързвайте с мненията си. Четох интересна книга наскоро, чрез която се потвърдиха мои лични съмнения. В столицата на Бурж - Даар, се намира магическата школа на Изтока - спомни си Лукреция.
-Училище за магия? Невъзможно! Мислех,че на Изток има само пустинни племена, пясък, търговия по бит пазарите и скорпиони...Също така, там се намира някаква долина Анх, от която никой не се е върнал жив досега..- попита в глас баронското семейство. След тази реплика на графиня Д`Морейр й се прииска да върне времето назад, когато даряваше с вечен живот тези същества или поне да ги изведе на разходка през деня..Наистина се ядоса на незнанието им, но след кратък размисъл се досети, че все пак те са сравнително млади сангуини и няма как да знаят някои неща.
-Тази магическа школа има няколко разделения: Земя, Огън, Въздух, Вода и Хаос. Използват се различни илюзии. Никога не съм срещала човек магьосник, но вярвам, че съвсем скоро това ще се промени - обясни Кохау`Щан ту Акаба Чан.
- Информаторите споделиха, че момичето изглежда доста младо, но не знаят все още как е името й. - уточни барона.
-Важното е да се срещнем с нея, да спечелим доверието й и да получим обяснение по каква причина отива при дъщерите не Лилит. Смятам, че ще е най-добре лично аз да се заема с този случай, а и може в нейно лице да намеря приятен събеседник. - обобщи Кохау`Щан.
-Добре, щом така желаете, повелителке, ще бъде, както искате. - уважително каза барона.
-Мда, понякога трябва да разчитаме на себе си.. - тона на гласа й жегна двойката, която обаче разбра колко мъдра е всъщност повелителката им и че е преживяла изключително много неща до момента.
След няколко неангажиращи разговоро Кохау`Щан ту Акаба Чан се раздели с домакините си, които я съпроводиха до изхода на имението. Обещаха си взаимно нови срещи, както и по-отговорно отношение към всичко, което ги свързваше по някакъв начин. Всякакви празни приказки, на които Лукреция знаеше, че не може да вярва. За пореден път трябваше да се справя сама с новоизникналия проблем, странна ситуация и конкуренция.

Моят стар познат граф Ашелон Де Ла Винхазър...Метафия? Та той не беше ли там важна личност? Като че ли ще се наложи да се видим в идните дни с него, ако не успея да намеря по-добър начин да се срещна с младото момиче, тръгнало към беизходна ситуация.. Горката тя, дали изобщо е наясно в какво се набърква??
Както и да е, трябва да говоря с младият граф на Метафия... Трябва да намеря някакви негови координати...Чудесен събеседник, стига да му се привлече вниманието по някакъв начин..

---

След като изпратиха Кохау`Щан ту Акаба Чан, барона и баронеса Амбиенте установиха, че не са постъпили правилно, скривайки от господарката си информацията за другия сангуин на Юг, защото не смятаха, че тя трябва да знае. Знаеха за любовта й към него, защото просто бяха достатъчно умни, за да се досетят, че нейната глава също може да се размъти от любовни неволи.
-Трябваше да й кажем за херцога. - тъжно заключи баронесата.
-Да, тя има нужда да го знае. При следващата ни среща ще й се извиним, после ще кажем всичко, което знаем за него. Никой не обича да страда и да бъде самотен, дори това да е силна, сурова и мъдра жена като нашата господарка. Тя също има право на любов. - съгласи се барона - А ако нещо се случи с нас, ще й напишем писмо с обяснения.
-Нещо да се случи с нас ли? Защо? Как така? - уплаха разтрепери гласа на жената - Смяташ ли, че някой, който разбере за нас, ще ни унищожи?
-Всичко е възможно, обична моя съпруго. Нищо сигурно няма в света. Затова нека изживяваме всеки миг пълноценно, истински и сякаш е за последно. - с тези думи барона прегърна тялото на баронесата, а ръцете им се сплетоха във венец, завършващ с целувката им - една от многото, които си разменяха постоянно.

----

 Какво направи с мен, Виторио? Защо ме използва и после предаде? Виждаш ли как изтича кръвта през всяка една малка веничка на тялото ми? Защо ми отне живота, защо ме уби и остави за храна на неизвестното? Защо, защо, защо?

Думите отекваха във всяка една малка частица от съзнанието на сангуина, а лика на младата жена, разкъсан и кървящ, разпръснат по цялата земя повтаряше дума по дума всичко, което Виторио беше причинил на Лукреция. Усещаше гърчещото се под него тяло, чуваше ясно стоновете на удоволствие, които той й причиняваше, срещаше жадния й поглед за още милувки и нежност, а тя се предаваше в ръцете му. След това нежното й лице, вратле, ръце и крака се откъсваха от нея, разпадайки се пред него, изгаряни от светлината на слънцето. Само красивите й кафеви очи го гледаха с обич и любопитство, докато умираше в леглото, сгушена в него, а той загубваше топлината на туптящото й сърце.
Това сънуваше всеки път, когато се осмелеше просто да спи, вместо да ловува. Лукреция.. Сигурно живееше някъде в нощта, но къде, той не знаеше. Чувстваше, че тя не е мъртва, а кошмарите му допълнително го убеждаваха, че е прав. Дали интуицията го заблуждаваше или размътеното му съзнание го лъжеше, но той беше сигурен, че тя е някъде там, но се страхуваше да се отметне от клетвата си, дадена към графиня Батичели.
Навън кървавата луна осветяваше небосклона, сипейки лъчите си над всичко наоколо. Клоните на дърветата се къпеха в сребърна светлина, а отражението на светилото в езерата подканваше да посегнеш и да го обвиеш с ръка. Небето - ясно и без облаци, сякаш служеше за фон на нощното божество, а за мечтателите създаваше илюзията, че могат да летят и никога вече да не кацнат. Всъщност това се оказваше истина...
Виторио отвори прозрачните си очи, насълзени и измъчени от сънуваното. В някакъв полутранс той отиде до прозореца, заскрежил се заради студа навън и побелял заради снега високо на върха на планината. Снежната покривка - жестока и мразовита, успокояваше с бялата си красота, създаваща усещането за чистота. С леки движения на тънките си фини пръсти сангуинът внимателно очерта от вътрешната част на прозореца лицето на Лукреция - тази, която помнеше. След мнимия чертеж той се наведе и целуна студеното стъкло и горещи сълзи протекоха по страните му. Всеки път след като я видеше в съня си, той плачеше. Срамуваше се от тази си слабост първоначално, след това я възприе като нещо нормално, а сега имаше нужда от мокрота в очите си.. В пристъпа си на лудост и поредния сблъсък в душата му само това го успокояваше.

За кратък миг той изля всичката си болка, самота, съжаление и най-вече загубата си в кристалчетата, образувани от очите му и с безмълвни вопли. Когато погледа му се изясни до празнота, сините езера на очите му се превърнаха в прозрачни стъклени и студени бездънни дупки. В тях удавянето нямаше да е никакъв проблем, той запали камината, но дори пламъка й не играеше, а стоеше като изкуствен. Седна на пианото си и засвири. В такт с мелодията, запя най-тъжната песен, която можеше и знаеше - любимата му:

Безброй сълзи - мечти неизречени,
се стичат по лицето ми.
Ръцете ми - с пръсти сгърчени -
като животински нокти
впиват се във вечерния мрак.
Вик на болка и безумие надавам пак.
Омраза, Ярост и Тъга,
ще шепнат устните ми,
докато обгръща ме
воалът на Нощта.

Отдавна беше слушал тази песен, но помнеше всяка една думичка от текста й. Сричките отговаряха точно на състоянието му. В моменти като този в него бушуваше вечна борба между миналото и настоящето, битка между клетви, обещания и лични желания. Раздвоението му приличаше на неизлечима лудост, която можеше да има само два възможни изхода - смърт на човека или такава на чудовището - кръвопиец.
Успокоен, той застана отново до прозореца, наливайки си чаша червено вино и се загледа през него. Луната го зовеше, нощта предразполагаше за лов - красива, студена, жадуваща за горещина, за страст, но той не искаше да излезе. Изпитваше нежелание да търси за пореден път жертви. Не усещаше и вкуса на виното, разливащо се в него. За първи път от много време насам, той се чувстваше наистина като мъртвец, дори най - малкия живец в него го нямаше.

Тягостното му състояние се прекъсна от почукване на вратата. Знакът. Три поредни почуквания означаваха, че на гости са негови хора и информатори от сектата Ама, с която работеше от известно време. Използваше я, за да укрепи позициите си, но не разбираше, че те крият важна тайна от него, използвайки го също за свои собствени цели.

- Влезте. - каза Виторио с нескрито отегчение и крайно голяма досада, предвид състоянието му. С лек жест посочи на гостите място, където да седнат.
- Благодарим за гостоприемството - усмихнаха се барон и баронеса Амбиенте и се настаниха удобно.

Херцог Артонос, облечен във винено червен жакет и дълъг черен панталон, не изпускаше от ръката си кристалната чаша, която разклащаше от време на време. Блестящата му черна коса се спускаше свободно под раменете му, докато се движеше с походка, вдъхваща респект. Доближи се до гостите си и впи кристалните си очи в тях, преценявайки първо баронесата, която изтръпна и в същото време пожела този мъж, а след това и съпруга й, по чийто гръб пропълзаха тръпки и дори не забеляза порива на страст към сангуина в сърдечната си половинка.

- Какво Ви води насам? Нима сектата Ама няма ангажименти и само се разхожда по различните ядра от мрежата си? - арогнатно попита той, усмихвайки се иронично на новопристигналите, които веднага се досетиха, че определено не са дошли в подходящ момент. - Дано е нещо сериозно, щом се е стигнало до нарушаване на личното ми спокойствие.
- Извиняваме се за безпокойството, което причиняваме, но наистина смятаме, че това, което искаме да споделим с Вас е от изключителна важност. - виновно и загадъчно казаха в глас двамата съпрузи.
- Целият съм в слух, дано си заслужава, че времето ми е ценно. - безсърдечно и студено каза сангуинът.
- Към Метафия пътува момиче, което доколкото знаем, има за цел да стигне до храма на жриците на Лилит. Проблема е обаче, че с нея има мъж, а по други слухове в цялата история се намесват и Демони... Не знаем точно кои и по какви причини. Наскоро е унищожен петия храм на Лилит от някакво изчадие, което е избило всички там.....- започна внимателно разказа си барона.
- Какво е това момиче, че се е осмелило само да ходи към Метафия? Вероятно има някакви протекции, но горката, сигурно не е наясно с кого и с какво се забърква...А относно демоните... Някои от тях мразят Лилит, но определено начина им на действие е необмислен и без капка стратегия. Само безумно същество би постъпило така - да действа без да мисли. Но щом сега е унищожило този храм, значи иска да унищожи и другите. Това означава проблеми за нас...... - гласните разсъждения на Виторио се прекъснаха отново от баронесата:
- Да, прав сте, Милорд. - с нескрито възхищение и треперещ, леко възбуден глас каза тя - но нещото, което искам да Ви кажа е, че не сте първия, който ни го казва. Все пак може да има полза от това унищожение, причинено от демона.

Баронът изгледа косо съпругата си, защото тя не усещаше, че изпуска информация, която не трябваше да споделя с никого. Виждайки леката руменина по страните й, както и благия й поглед, той се вбеси, усетил тайната страст на жена си. Обзе го ярост и гневна ревност, но тъй като беше свикнал с постоянно шарещите очи на Кира, баронът се овладя мигновено. Със спокоен и радушен тон каза:

- Човека, който ни сподели вижданията си относно тази ситуация, мисли точно като Вас, но най-вече това е една много силна жена с висок обществен сан, която се стреми да се насочи към главния храм на Лилит.
- Виждам, че видимо сте впечатлен от тази благородна дама, уважаеми барон Амбиенте, но личните Ви интереси мен изобщо не ме вълнуват, така че говорете по същество. За какво точно става въпрос и тази височайша особа, отнела спокойното Ви и трезво мислене? Каква позиция има по дадения въпрос? - видимо раздразнен попита Виторио - Всъщност коя точно е тази аристократична личност?

Баронеса Амбиенте едва успя да прикрие тихия си кикот, който знаеше, че не е правилен, особено спрямо съпруга си. Съзнанието й обаче, размътено от красотата и интелекта на лорда, отказваше да се подчини на високите морални норми, на които се възпитаваше цял живот. Миглите й запърхаха, сякаш подканващи за пеперуден танц отегчения херцог.
Баронът се възмути от поведението на жената, която наричаше своя съпруга, но се засрами от директната нападка на херцог Артонас, който въпреки аристократичното си високомерие събуди възхищение и респект в този притеснен мъж, който претендираше, че е благородник. Прехапа устните си незабележимо и насочи целия си ум към целта да отклони вниманието на херцога от жена му. Представяйки се като лоялен изпълнител на възложените задачи, той прикри с усилия обзелата го безумна ревност и гняв. Знаеше, че е най-важно да спечели блоговолението на стоящият пред него благородник, защото като умен и горд мъж това е най-логичното нещо, което трябва да се направи.
С радушен глас се занизаха спокойно и бавно дълго стаените думи:

- Нека Ви разкажа цялата история от началото до сега, уважаеми Милорд. Дълго крихме от Вас, поради причините, които ще посоча в разказа си, една тайна, която сметнахме, че ще Ви навреди, а също и на дамата, за която става дума. - поглеждайки остро и хладно баронесата, в чийто поглед се прочете негласно обвинение, примесено с ужас и страх, продължи започнатото дело на разкритие.

Виторио продължи да гледа студено, но се усмихна тънко и заслуша поредната, според него, измислена история, която обикновено целеше да привлече вниманието му. Отегчен, взе чашата си с червено вино, оправи леко с ръка дългата си черна коса, която блестеше, огряна от лунните лъчи, навлизащи от прозореца, пред който стоеше той. Заслуша с привидно внимание разказа на благородния мъж.
„Преди петдесетина години, с моята любима Кира Лисари, настояща баронеса Амбиенте, млади и влюбени, се заклехме във вечна вярност и както се разхождахме из нощните улици заради романтиката, излъчваща се при пълнолуние, пред нас излезе безумно красива млада дама. Предложи ни вечен живот и  както всички глупаци, ламтящи за вечен живот, се съгласихме без много да мислим, вярвайки, че думите й са истина.
И наистина се оказаха верни, но ние вече не сме хора, ние сме немъртви, живи трупове, излизащи само нощно време. Благодарността ни към нея е огромна, защото въпреки тези неприятни неща, ние сме заедно до сега. Нашата отплата към дамата, чието име е херцогиня Лукреция Д`Морейр, се състои в това да я информираме за важните събития в световен мащаб. Тя създаде сектата Ама, чиито последователи сме ние..."

- Лукреция???!! - втрещен , Виторио прекъсна разказа като очите му се разшириха от изненада - Тя е жива????!?! Защо не ми казахте по-рано - разгневен, той насочи ръка към врата на барона с желанието да го сграбчи.
В този момент баронесата се изправи бързо и дотича до двамата мъже, хващайки китката на сангуина, за да спре безпогрешната му атака. Погледна го умолително със сълзи на очи - той се овладя и вбесен, седна на черния фотьойл да се поуспокои. Хвана двете си ръце под формата на триъгълник, преглътна един път и пое въздух. Устните му бяха пресъхнали и той отпи малка глътка от чашата си с червено вино, очаквайки продължението на разказа. Баронесата се сгуши в съпруга си с извинителен поглед. Пое дълбоко въздух, успокоена, че най-лошото се е разминало. Засега.

" Сектата Ама е нашият живот. Постоянно сме на път. Основното ни убежище се намира в Двианор, където всъщност се намира и замъкът на херцогинята, както и повечето й имения, в които тя настани нас и други доверени й лица. Сега тя е в близост до Метафия, но дори ние не знаем къде точно, защото тя тръгна натам, за да се види с близък нейн приятел - графът на тази страна, за да обсъди с него именно проблема относно пътуващото момиче. Тя идва от Близкия изток, страната Бурж, но причината за пристигането й там ни е неизвестна все още. Вече писахме писмо на лейди Лукреция Д`Морейр относно това, което сме разучили. Казваме Ви това, защото обстоятелствата в момента се стекоха по неблагоприятен начин. Това може и да е последната ни среща с Вас, защото ние предадохме херцогинята, а тя няма да ни прости това, не го и заслужаваме."
С жест Виторио прекъсна почти разплаканата жена. Зареян в мислите си каза:

- Предателството и болката са неща, които са спътници в живота на всеки един човек, дори и немъртъв. Вие заслужавате да бъдете наказани от нея, именно защото се подиграхте с доверието й, а спрямо мен вие сте измамни егоисти и лъжливи използвачи. Причината е, че работите за двама господаря. Благодарение на Вас обаче аз се информирах за много важни събития и именно затова ще Ви пощадя. Наказанието, което ще получите от Лукреция - тази, която помня, ще е справедливо и сурово. - с равен тон приключи разговора херцогът.

- Благодарим, че ни дарихте с още малко дни живот заедно и затова ще Ви кажем другата тайна - нашата повелителка и спасителка все още Ви обича. Надяваме се да се срещнете в най-скоро време. - двамата съпрузи, подкрепяйки се взаимно, се изправиха гордо и тръгнаха към вратата да излизат. Усетиха, че младият мъж има нужда да постои сам. - Ако Ви потрябваме, докато все още сме на този свят, знаете къде да ни намерите.

Той махна с ръка леко и ги отпрати. Отвори широко прозореца, на който стоеше и се отправи към леглото си. Тъжен и изморен от приключилия разговор, както и от безкрайните си кошмари, сангуинът притвори очите си, спомняйки си всеки един детайл от Лукреция Д`Морейр - такава, каквато я помнеше - С игриви лешникови очи, чаровна тънка усмивка и арогантна, правейки се на надменна. В съзнанието му изплуваха деликатните й меки устни, които той целуваше в продължение на цяла нощ. Млечната й кожа, по която той рисуваше с дългите си фини пръсти внимателно и нежно. Спомни си как се давеше в морето на вълнистата й червена коса, потъвайки в блаженство. Допирът на тялото на тази жена той усещаше с такава сила, сякаш тя в момента лежеше сгушена в него. Топлината, която излъчваше го топлеше и сега - в студената нощ.
Но..това живееше като мемоар на отдавна отминало време. Виторио не знаеше каква е тя сега, в каква жена се е превърнала - същата сурова и справедлива дама ли щеше да застане пред него, когато се видят.. Срамуваше се да я погледне в очите, но желанието да го направи, да я докосне отново и да бъде негова го изгаряше от вътре. Спомена за неговата учителка, майка и първа любов от дълго време насам ставаше мъглив. Постепенно нейният образ се заменяше с този на жената Лукреция, която цялото му тяло и остатъка от човешкото му сърце помнеше и идеализираше като негова богиня.
А дали тя отговаряше на определенията, с които Виторио я асоциираше? Траябваше да я види. В този миг на безумие и слепота той реши да замине към Метафия да я търси и да разбере повече за предстоящите събития там. Интересът му бе достатъчно разпален, а любопитството му започваше да се изравнява с котешкото.

---

Следва Продължение........

Забележки:

1.Лукреция Д`Морейр се нарича в сектата "Ама" Кохау`Щан Ту Акаба Чан, което на маянски значи "Господарката на Нощното небе" (отбелязано с *)

2. Стихът, използван от Виторио НЕ е мой.