"ЩЕ ТАНЦУВАШ ЛИ С МЕН,  МОЯ ЛЮБОВ ?"

• - Осемнадесет червени рози, моля. - каза мъжът на възрастната

продавачка на цветя.

          Такива имаше много по улиците винаги, а на св.Валентин бяха повече от всякога. Жената извади свежите цветя от кофата, опакова ги нескопосано, взе подадената й банкнота със стойност, която можеше да покрие няколко пъти по толкова рози и посегна да върне ресто. Той махна с ръка за отказ, докато се отдалечаваше.

          - Но, господине, това са много пари... защо... благодаря... и весел празник... - говореше зад  него, неразбираща неочакваната щедрост жена.

          "Весел празник" - повтори наум и иронично-горчива гримаса се появи за миг на лицето му. Може би жената си представяше вечеря на двама влюбени в разкошна обстановка, свещи, осемнадесет красиви червени рози в красива кристална ваза на масата и красива жена, облечена в красива рокля, която го гледа влюбено с красивите си очи. Да, така ще бъде. Очите на жената са красиви, но погледът само изглежда влюбен.  Това знае единствен той. И тя, Валентина, съпругата му, майката на двете им прекрасни деца.

          Купуваше й червени рози всяка година на този ден - Св.Валентин, нейният имен ден. Броят им се увеличаваше всяка година с една - толкова на брой, колкото бяха годините, откакто се познаваха. А те се познаваха от 14-годишни. От подготвителния клас на езиковата гимназия, която и двамата завършиха. Вече осемнадесет години. Възрастта на една зрялост. "Зрялост" - отново леко презрителна гримаса, подобна на усмивка, пробягна по лицето му.

          Влезе в луксозния бутик за женско облекло. Продавачките му се усмихнаха. Жените винаги и навсякъде му се усмихваха - беше доста привлекателен мъж и го знаеше.  Една от тях го приближи с желание да му помогне.

• - Какво търсите, господине? - попита любезно.
• - Вие сте много мила и красива, госпожице, но ще се справя сам.

Благодаря.

          Момичето се усмихна. Комплиментът явно му достави удоволствие, а това беше само любезен начин да я отпрати, защото искаше да остане сам. Искаше сам да избере роклята, която жена му ще носи тази вечер. Направи го след като дълго оглежда всичко, което се предлага. Правеше го с някакво  мазохистично удоволствие, като че искаше да се накаже за някаква вина. Каква - не знаеше. Може би това, че я проследи. Дали не беше по-добре да не търси истината, да не се рови в подробностите, да не рови из мръсното бельо, а да се задоволи с подозрение, граничещо със сигурност. Опипваше материите, представяше си как се докосват до кожата й, до тялото й, което вече и друг мъж беше докосвал. Мачкаше ги в шепата си, така както се мъчеше да смачка гнева, който се беше свил в него. Бореше се, не искаше да му позволи да вземе власт над съзнанието му, но той живееше вътре и растеше там като някакъв злокачествен тумор, който го обсебваше и не  му позволяваше да мисли за друго. "А дали е само един?". Въпросите го изяждаха отвътре и сипваха сол в прясната рана. Нейното тяло, единственото тяло, което обичаше и желаеше вече осемнадесет години. Колегите му не го разбираха, защото той отклоняваше явното ухажване на много красиви жени и момичета. Смятаха, че е старомоден глупак, но това не го притесняваше. Веднъж опита, не му хареса. Липсваше му близостта, чувството, че обладава нещо свое, нещо, което принадлежи само нему, до което никой друг не се е докосвал, чувството на цялост, което изпитваше в миговете, когато се изливаше в нея. Обожаваше я!

          Отхвърли нахлулите спомени и чувства и продължи да избира - трябваше да изпълни намеренията си. Днес е нейният имен ден и тя го очаква, не трябва да закъснява. Този ден трябва да е като всеки имен ден - цветята - винаги червени рози, подаръкът - винаги скъп, подбран с вкус, на който тя винаги се радваше. За първи път той си помисли, че може би не  се е радвала, а просто умело е прикривала досадата си.

          Не бързаше, бавеше се нарочно. Искаше да се прибере вкъщи, когато децата вече са си легнали. Избира роклята дълго, макар и да знаеше, че ще бъде оная, която се наби в очите му на един от манекените веднага - дълга и много секси рокля от изумрудено-зелена тежка и еластична материя с мек перлен блясък. Ще отива на очите й - нейните красиви синьо-зелени очи, които никога не му омръзваше да гледа.

• - Ще взема тази. Моля, опаковайте я много красиво.

          Момичетата опаковаха красиво кутията, той плати, като отново остави голям бакшиш и по една мила усмивка на всяко и излезе. Усмивките тази вечер му струваха голямо усилие. И не би могло да бъде другояче - товарът на мислите му беше тъмен и тежък. После купи бутилка френско шампанско, два от любимите шоколади на децата и хвана такси.  Накара го да обикаля дълго по нощните улици на града. По ония улици, които бяха свързани със спомени. С нея. Улицата на първата им ученическа целувка, улицата на студентските им срещи, улицата на квартирата, където тя стана негова. Накара шофьора да спре пред къщата, погледна към нея, излезе, запали цигара, облегнат на таксито. Споменът нахлу като торнадо и сякаш изсмука мисълта от мозъка му. Нервно хвърли недопушената цигара в блестящата в краката му локвичка, тя изсъска, а той се върна обратно в таксито. Мълчеше. Шофьорът чакаше. Нямаше защо да се бави повече, всяко удължаване на времето удължаваше агонията. Агонията на душата му. Тя се гърчеше смачкана и унизена в него, обхваната от безсилие. Безсилие и разкъсващ гняв от невъзможността нито да промени събитията, нито да върне времето.   

          Изгарящият съзнанието му гняв и желанието да накаже за отнетото щастие, той успяваше да прикрива с неимоверни усилия на тренираната си воля. От няколко дни живееше в този свой ад. Бяха мъчителни и дълги дни, изпълнени с болка. Неописуема и осезаема болка, някъде в гърдите му, която набъбваше с всеки изминат час, вместо да отслабва.

          Задачата, която си постави след оня ден, когато я проследи и я видя да излиза с непознатия мъж от непознатата сграда, където тя влезе сама няколко часа преди това, беше най-трудната в живота му досега. Макар че се беше справял с много трудни задачи и се беше сблъсквал с много заплетени ситуации, защото службата му  го изискваше, сам не беше уверен дали сега ще успее, както успяваше всеки друг път. Беше мислил  вече няколко дни и беше стигнал до решението да надделее над ада на мъчителните чувства, сред който се озова след баналната изневяра на жена си. Реши да го направи заради децата си. Прекалено много ги обичаше, за да постави преди тяхното щастие нараненото си его на отхвърлен мъж. Та нима има нещо по-важно в живота на всеки родител от щастието на децата му. Сянка на презрение пробягна през лицето му. За някои явно  собственото им удоволствие е по-важно. Не и за него. Той знаеше и ценеше истинските неща в живота, които носят радост и мигове на щастие.

          Най-после каза на шофьора адреса на дома си в престижния квартал, където живееше семейството му.

          "Семейството..." - отново се усмихна иронично-горчиво. Беше се борил съзнателно и целенасочено и постигнал всичко в живота - престижната си работа, благосъстоянието, хубавият дом - всичко - заради нея, заради децата им, заради семейството си. Той беше лишен от такова - загубил баща си рано, израснал само с винаги тъжната си майка, той мечтаеше, че ще има хубаво и истинско семейство, с добри и щастливи деца и жизнерадостна жена. Затова я беше обикнал - беше винаги весела, жизнерадостна и много красива. Беше момичето, за което мечтаеха всички момчета от класа им. Мислеше, че е постигнал мечтата си. Доскоро мислеше така.

          Таксито спря пред дома му, плати, като остави поредния голям бакшиш и погледна към къщата. Прозорецът на детската стая и на хола светеха. Те още не бяха заспали. Децата му, неговите ангели. Не бяха близнаци, но бяха в един и същи клас, първолаци. Синът му беше роден в началото, а малката принцеса - в края на годината. Докато стоеше и гледаше към прозореца, почувства, че сълзи напират в очите му.

          "Хайде, стига... Със сълзите дотук!" - заповяда сам на себе си. "Истинско или фалшиво, онова вече е минало. Сега започва театъра и ти, приятелю мой, трябва добре да изиграеш ролята си".

          Закрачи със сигурни и твърди крачки, пресече градината, влезе в къщата. Тя го посрещна весело чуруликаща още във вестибюла, той я целуна по бузата както винаги, каза няколко думи - както винаги, подаде красиво опакования подарък - както винаги, тя го отвори трескаво - както винаги, когато видя красивата рокля, извика възхитена, очите й блеснаха - както винаги, после й подаде розите - както винаги, тя ги взе - както винаги, каза му няколко думи - както винаги, целуна го по бузата - както винаги и се затича нагоре по стълбите, за да облече новата си рокля. Знаеше, че дълго ще се върти пред огледалото - както винаги. Едва тази вечер осъзна, че отдавна правят всичко както винаги, толкова банално и повтарящото се, винаги еднакво, че би могъл да предскаже всяка нейна следваща реакция. Сякаш чак сега разбра, че отдавна щастието им беше се превърнало в банално повтарящо се ежедневие. Погледна отстрани с очите на външен наблюдател и като че ли разбра, че дори и в празника им вече нямаше нищо празнично. Не беше го забелязал, защото на него това му стигаше. Да достави радост на нея и на децата за него беше достатъчен празник. Беше очаквал, не, очаквал не беше точното дума, той беше вярвал, че и нейната любов е като неговата - всеотдайна и безапелационна. Сякаш започваше едва сега да разбира, че може би на нея й е липсвало нещо. Да се чувства харесвана, желана, обект на внимание. Но тя беше обожавана от него. "Явно това не й е било достатъчно. Може би трябваше... Глупости! Безполезни мисли. Трябвало е, но вече е късно...".  Заизкачва се нагоре по стълбите, влезе в детската стая. Децата скочиха от леглата си и се хвърлиха към него. Вдигна малката принцеса в скута си, тя се гушна като малко коте  и започна да чурулика в ухото му. Малкият мъж искаше да направи същото, но "мъжкото" му достойнство като че ли вече не му позволяваше. На самия него винаги му липсваше бащина ласка, затова никога не лишаваше сина си от своята, но сега за първи път се възпря. Помисли си, че може би е по-добре ако той свикне да няма нужда от ласки. "Дали наистина се свиква с това? Дали мъжът може наистина някога да стане толкова суров, че да не се нуждае от ласки? Ще трябва да потърся и да почета литература по този въпрос."- помисли той, разколебан за първи път във възпитателния си подход спрямо момчето. Даде им шоколадите, изчака ги да хапнат няколко парченца, докато му разказваха един през друг как е минал денят им в училище. Слушаше ги, прегръщаше ги, галеше ги, а в душата му се надигаше болка само от мисълта, че тяхното безоблачно детско небе би могло да бъде помрачено. После ги сложи в креватчетата, зави ги грижливо, целуна чистите им личица и им пожела "Лека нощ".

          Взе набързо душ, преоблече се в подходящи за случая дрехи - елегантен светъл панталон и риза, върху която сложи бял пуловер."А сега ми предстои да изиграя добре баналната роля на нелюбим съпруг, който не знае, че на челото му растат рога. Това е ролята, която ми се падна от житейската баница с късметите. Сигурно и аз имам вина за това, но ще я търся друг път. Сега - на сцената."

          Слезе долу, където в просторния хол тя беше подредила празнично масата. Вече беше облякла новата си рокля. Беше прекрасна, както винаги. Еластичната материя обгръщаше плътно красивото й, женствено тяло. Дълбокото деколте откриваше достатъчно от едрите й и предизвикателни, стегнати гърди. На врата си носеше както винаги единствено тънката златна верижка с неголямо сърце, което той й беше подарил още на първия Свети Валентин след сватбата. Не носеше сутиен, защото все още нямаше нужда - гърдите й бяха запазили своята приятна еластичност и красива полусферична форма. Естествено пепеляво-русите й коси бяха свити на стегнат възел високо на тила, а в него беше втъкнала една червена роза. Красивите синьо-зелени очи, заедно със сочните устни и правилното малко носле, все още му напомняха за малката  Валя, оная, която омайваше всичките им съученици. Неговата Валя. Някога беше само негова. Явно и други бяха привлечени от всичко това, което той мислеше, че е само негово. Той винаги искаше да е само негова. Не искаше да работи, печелеше предостатъчно, за да могат да си го позволят, но тя не се съгласи. Казваше, че това би я убило, че не е родена да бъде домакиня, че има нужда да бъде сред хора, за да се чувства жива. Отстъпи. Когато децата тръгнаха в предучилищна детска градина, тя постъпи на работа в една външнотърговска фирма. Използваха я предимно като преводач, поради отличното владеене на езика. Налагаше се понякога да остава до късно във фирмата, когато трябва да превежда документи или да придружава гости на вечеря. Докато това започна да става подозрително често и той реши да я проследи. Оказа се точно онова, което очакваше. Видя я да влиза в непозната кооперация, видя ги да излизат заедно прегърнати, смеещи се, видя ги да се качват в колата, с която той я отведе близо до дома им, беглата, почти небрежна целувка, преди тя да слезе. Дълго след като тя се раздели с оня мъж и тръгна пеша за вкъщи, той стоя в колата, вцепенен от шока. Макар че уж го допускаше, дълбоко в сърцето си се надяваше, че това все пак ще се окаже нещо друго. Но надеждата се разби на парчета. За тези няколко часа пред него се беше срутил целият му свят. Невъзвратимо. И това го ужасяваше. Не знаеше какво да прави, как ще живее по-нататък. Мислеше за смачканата си гордост, за погазената мъжка чест, за нараненото си достойнство. Гняв и жажда за мъст, желание да я нарани, да я отстрани от живота, се вихреха в главата му,  а болката стягаше гърдите, от което те го боляха почти осезаемо. Само мисълта за децата го спираше да не влети вкъщи и да руши, да чупи, да мачка, да унищожи всичко, което беше останало цяло от досегашния им свят. В онази нощ не се прибра, което се случваше и друг път, защото работата му го налагаше.  Върна се в службата, изръмжа по телефона някакво измислено набързо обяснение и прекара нощта на дивана в офиса, борейки се с гнева, обидата и яростта си. За сън и дума не можеше да става.

          Тя се приближи до него и го изтръгна от кошмара на пресния спомен, целуна го по бузата и леко лизна с върха на езика ухото му:

          - Любов моя, благодаря ти за красивата рокля, много е секси - прошепна.

          Той потръпна, почувства как кожата му настръхна от допира на влажния й език и топлия дъх в ухото си, но отвращението отвътре го накара да потрепери и да се дръпне от нея. Седнаха един срещу друг. Върху масата беше оставила две от розите, а останалите бяха натопени в голяма кристална ваза.

          Започнаха вечерта обичайно с питиетата и ордьоврите. Тя бъбреше непрекъснато. Говореше за децата, за службата си. Говореше така, както винаги, дори му се струваше, че говори повече, все едно, че нищо не се е случило. Но за него нищо не беше както винаги. Почти не отговаряше на думите й, унесен в спомена, представата за случилото се и мислите за оная нощ. Нощта, която не излизаше от ума му вече няколко дни, която не можеше да забрави. След ордьоврите вечеряха. Поливаха храната с хубаво вино, каквото той имаше винаги вкъщи. Гледаше я, без да я слуша. Бузите й бяха зачервени, опиянението от алкохола вече й личеше. Мълчанието му не й правеше впечатление - бъбреше ли, бъбреше. "И слава Богу" - помисли си той. Алкохолът беше нахлул и в неговата глава. Чувстваше, че гневът, подтискан през последните дни, се опитва да се надигне. "Трябва да се овладея. Трябва да издържа. Трябва да съм добър актьор. Оттук нататък ще бъде така. Трябва... Заради децата."

          "Той е чудесен и аз съм щастлива, че ме обича. Слава Богу, че не знае нищо за онова, което се случи. Не трябва да му позволя да разбере. Беше глупост. Но явно трябваше да се случи, за да разбера, че не си струва. Сега трябва да говоря, да говоря... Всичко трябва да бъде както винаги, защото той е най-добрият, най-милият, най-секси мъж. И най-добрият любовник. Беше тъпо, онова, което направих. Нищо повече не получих, освен угризения. Единственото удоволствие беше ухажването, вниманието, усещането, че съм желана, но после... Не, не... Беше банално, долно, унизително-подло. Трябва да говоря, да говоря... Всичко трябва да е както винаги, дори и по-хубаво, за да не забележи... Добре, че срамът ми не е изписан на лицето ми. Та аз го обичам толкова много!"

          Тя стана от мястото си, пусна блус и се приближи зад стола му. Беше запалил цигара. Обичаше да го гледа, когато пуши. Намираше маниера, по който държи цигарата, за много секси, обичаше ръцете му - силни мъжки ръце, обичаше аромата на косите му. Ръцете й галеха раменете му, наведе се, зарови нос в косите му и вдъхна дълбоко. Силните тренирани мускули под дланите й, топлината на кожата му и тази миризма я възбудиха, тя почувства желанието, което се надигаше в нея, почувства топлината, която я заля и започна да пулсира и продължи да го гали. Ръцете й се спускаха надолу, влизаха под ризата, поемаше с целите си длани неговата мъжка топлина в себе си. Почувства втвърдяването на зърната при допира им до него.

          "Тези силни ръце, тези силни рамене, този широк гръб, тези мускули... Цялата тази  мъжка сила ми принадлежи... Той е толкова мъжествен, силен и сигурен и е само мой..." - мислеше тя, докато, застанала зад него, ръцете й го опипваха, а езикът й се плъзгаше отзад по врата, в началото на тила и по-надолу и леко зад ушите... Обичаше да го гали и да го лиже, обичаше точно неговата човешка, мъжка миризма. Но след онази глупава случка, това й доставяше още по-голямо удоволствие, може би защото миризмата на другия мъж не й хареса. Всъщност нищо не й хареса. Имаше усещането за преходност, за това, че е поредната, че преди нея е имало много други и че след нея ще има още, че тя е поредната, една от всичките. Това я унижаваше, чувстваше се ничия, не се почувства обожавана, притежавана и свободна, както се чувстваше винаги със съпруга си, защото беше уверена в себе си, в любовта му, във въздействието си върху него. С него се чувстваше властница и робиня. Отдаваше се докрай на любим, който я обичаше докрай.

          Ръцете й го докосваха, галеха, плъзгаха се по раменете, по ръцете му. Дъхът й стопляше кожата му, влагата на езика й, който се плъзгаше и оставяше пътечки по кожата на врата му и по-надолу, го караше да настръхне. Възбудата му нарастваше заедно с яростта, която се превръщаше в отвращение и омраза, към тези лъжливи ръце, с които беше галила другия, към този възбуден горещ дъх, търсещ единствено наслада, този влажен език, който играеше и трептеше като езика на  змия и вливаше отровата на греха, на първична страст в тялото на самеца, тази чужда и непозната жена, тази разгонена самка, която правеше всичко по нов, по-различен начин, като опитна курва, тази жена го отвращаваше и възбуждаше. Чувството беше непознато за него, чувство, лишено от нежност, само нечисто желание за грях, за грубост, за насилие, за мъст... надигаше се, набъбваше, растеше, изопваше мускулите му, задъхваше се, усещаше, че се превръща в напрегната пружина, тогава...

• - Ще танцуваш ли с мен, любов моя? - прошепна в ухото му,

като го лизна дълго и влажно, захапа мекото връхче, стискайки леко, после пъхна върха на езика си вътре. Харесваше всичко негово, нищо не я отблъскваше...

          Той стана рязко от стола си , събори го, ритна го, обърна се, сграбчи я  и впи устните си в нейните. Не, това не беше нежна целувка на влюбен мъж, това беше захапка на звяр, който иска да разкъса. Хапеше устните й, а тя се извиваше в ръцете му, възбудена от необичайно страстната целувка. От гърлото й се изтръгна звук, който идваше от вътрешността на възбуденото й тяло. Хапеше я толкова силно, а тя му отвръщаше с още по-голяма ярост. Тогава я завъртя рязко, с гръб към себе си, хвана с две ръце дълбокото деколте на роклята на гърба й, дръпна силно и я разкъса до долу. Зелената материя се свлече на пода и откри тънката шия, красивия гол гръб, тънката талия, закръгленото дупе. Под роклята не носеше бельо, дръпна фуркета, с който беше събрала косата си, тя се пръсна по гърба й като разпиляна светла свила, натисна врата й надолу, тя се хвана за ръба на масата, разкопча бързо с трескави ръце колана си, хвана я за раменете и влезе в нея изотзад със силен тласък, в който беше събрал целия гняв, който подтискаше от дни. Тя извика. Не от болка. Извика от удоволствие. Този вик сякаш го подлуди и той продължи  да тласка, искаше да я нарани, да я разкъса, не жалеше това тяло, не беше останала нежност за него, "Кучката трябва да си получи заслуженото! Ще чукам кучката като кучка" - мислеше.

• - Така! Харесва ли ти, а? - процеди през стиснати зъби.
• - Да! - отговори тя, почти ръмжейки.
• - Харесва ти, а!
• - Да!
• - Ето ти още!
• - Давай!
• - Така!
• - Още!
• - На ти!
• - Силно!
• - Кучка!
• - Да!
• - На!

...........

Стиснал зъби, продължи да влиза всеки следващ път все по-силно и 

по-често, безкрайно дълго, изхвърляйки от себе си на тласъци греха, обидата, гнева, яростта, омразата. Не беше усетил кога силните му ръце са се впили в изящната й шия и я стискаха като клещи, след всеки следващ тласък все по-силно и по-силно, докато, отметнал назад глава, ръмжейки като див звяр, изля в нея и последната капка от яростта си. Най-после отпусна изопнатите като пружина мускули на тялото си, изпразнено от усещания, отпусна желязната хватка на силните си ръце.

          Тогава тя се свлече безжизнена като бяла дреха в краката му върху зелената мека постеля  на разкъсаната рокля.

          Гледаше я, без да разбира какво се е случило. Опита се да я повдигне, но я почувства като парцалена в ръцете си, а главата й клюмна настрани. Погледна ръцете си и разбра. Сякаш целият свят се стовари върху него. Гледаше ту нея, ту ръцете си. Гледаше, без да вижда, без мисъл, без чувство. Свлече се до нея на пода, взе внимателно и сложи главата й на коленете си. Остана така цяла вечност.

          И в това безвремие, в което се носеше безтегловното му тяло, единствената картина, която не изчезваше от съзнанието му, бяха две спящи в стаята си деца. Две деца, които вече нямат майка, а от утре, когато му сложат белезниците, няма да имат и баща.

         Постепенно времето се върна. Трябва да действа, не трябва да позволи това да се случи, не може неговите две слънца да живеят подхвърляни от съдбата като бездомни кученца, зависещи от милостта на чужди хора. Не! Няма да позволи това да се случи! Не и на неговите деца! И тогава взе решението. Най-трудното, най-жестокото, най-нечовешкото в живота си.

          Стана, прекрачи над безжизненото тяло на майката. Отиде, взе пистолета си, сложи му заглушителя. Взе две възглавници и влезе в стаята на децата. Светна лампата. Не се събудиха. Приближи до леглото на сина си. Погледна го. Погали леко челото му. Почувства слабост, уплаши се, че ще се разколебае, натисна силно едната възглавница върху лицето му, опря дулото, затвори очи и натисна спусъка. Телцето сякаш подскочи в леглото. Направи всичко бързо, трескаво бързо, за да не се откаже. Сега вече не би могъл да се откаже.

          Отиде до леглото на малката принцеса. Погледна красивото й, спокойно личице. Наведе се и целуна челцето й. Тя се усмихна насън. Той повтори отново трескаво всичко - възглавницата, натиск, изстрел... И отново подскачането на тялото.

          Излезе от стаята и се свлече. Седеше, затворил очи, с пистолет в ръка, облегнал гръб на вратата.  Беше обезумял. Пък и нима можеше да бъде другояче за човек, който само за час беше станал троен убиец. Баща, убиец на децата си. От оня момент, когато разбра, че ръцете му сами бяха лишили от живот майка им, всичко, което вършеше, подлежеше на своя логика, необяснима и непонятна за оня, който не го е преживял.  Не можеше да остане тук и да чака. Не! Трябваше да се махне. Не, не и без децата. Не можеше да избяга от тях. Не можеше да ги остави тук. Ще ги вземе със себе си. Къде ще отидат, ще реши после, но трябва да се махнат от тази ужасна къща. Слезе и отключи гаража и колата. Качи се отново в детската стая. Повдигна с ужас възглавницата от лицето на сина си. Куршумът беше пронизал главата и под нея се стичаше кръвта. Уви го в чаршафа, после в одеялото, повдигна увития вързоп и го отнесе в колата. Положи го на задната седалка. Върна се и направи същото със трупчето на дъщеря си. "Готово. Оная ще остане тук. Кучката, виновна за всичко, няма да дойде с нас!"

          Качи се в колата, запали и потегли в нощта със зловещия товар зад себе си. Къде отиваше? Там, където отиваха  винаги заедно, когато бяха все още едно щастливо семейство. В родния им град. "При баба и дядо. При родителите на оная... Да видят какво е направила дъщеря им. Да видят какво чудовище са създали."  Караше, а в главата му се блъскаха в безредие спомени, картини, мисли, говореше си сам, говореше на нея, викаше, крещеше, кикотеше се злобно, говореше на децата и плачеше. През цялото време плачеше.

          Градът не беше близо. След няколко часа пристигна. По познатите улици стигна пред къщата на родителите й. Спря колата. Взе пистолета от седалката до себе си, опря го до слепоочието си и натисна спусъка.

П.П.

Разказът е по истински случай. Тя беше моя позната.