11.05.2021 г., 17:18 ч.

 След края на света-част 3 

  Проза » Фантастика и фентъзи
427 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

Илин

 

– Добре дошли в скромния ми нов дом, Ваше Величество! Благодаря ви за оказаната ми чест да бъда ваш гост. С какво мога да ви бъда полезен?

Не е истина! Просто не може да бъде! След толкова години да се срещнем отново и тя… или в каквото там се е превърнала да се обърне по този начин към мен! Но защо ли очаквах нещо различно? Ева винаги е била твърдоглава, горда и непокорна. Знаех с какво се захващам, когато се съгласих с годежа и въпреки това тя успя не просто да ме изненада, а направо ме шашна с изобретателността, която прояви за да избегне нежелания съюз.

Не ѝ се сърдя. Не бих могъл. Би трябвало да изпитвам унищожителна омраза към индивида, подиграл се с честта на династията ни, но не е така. Може би съм слаб, може би аз съм недостойният да бъда на върха, а не тя… той. Дързостта не бива да се наказва, когато се проявява в името на напредъка. Закостенелите разбирания на родителите ни ни доведоха до тук. Вместо да се радваме на мир, благоденствие и всенародно щастие, ние се избиваме взаимно в името на… какво? Свободата? Не, не бива да прехвърляме цялата отговорност на прелестния идеал, дал началния тласък на всички значими революции в историята ни. Достатъчно сме я експлоатирали, време е да ѝ дадем почивка. Може и да не остарява, но се изтощава, изпразва се от съдържание и се превръща в напълно непотребна дума в разговорите на големите и силни лидери, на чиито плещи тежи бремето на светлото бъдеще.

Аз съм господар на половината свят, но съм и съвсем обикновен човек и нищо от слабостите на поданиците ми не ми е чуждо. Да вземем например Ева… Ив. С него се познаваме откакто се помним. Традиция е децата на монарсите да дружат от ранно детство, за да може да се опознаят достатъчно добре преди да се обвържат официално. Тя… той… вече не знам как да го наричам, но едно нещо е неизменно- човекът пред мен беше и си остава най-подходящият за мой спътник в управлението, защото с него сме двете половини на съвършеното цяло, което се явява личността на всемогъщият монарх- владетел на видимото и невидимо. Затова и съм се подготвил подобаващо. Нужно е много повече от прост разговор, за да го убедя да вземе моята страна. Но когато  се случи, това което ще спечелим ще затъмни всичките ни дотогавашни загуби. Колкото и тежки да са били, платената от нас цена ще си е заслужавала.

– Скъпа моя Ева! Не бива да си толкова резервирана към човека, който те спаси от сигурна смърт и то два пъти. Спомняш си, нали?

– Ваше Величество се слави с  феноменалната си памет. В такъв случай, може ли да попитам как така сте забравили, че пред вас не стои Ева, а Ив?

– Нагла, както винаги. И все пак ти отива. Ох, мила моя, да ти призная… Наистина съм уморен. Уморен и отегчен от непрекъснатите ти откази да признаеш коя си всъщност и най-после да заемеш полагащото ти се място.

– Пуснете ме или ще се разкрещя така, че целият дворец да си помисли, че извършвате с мен някои доста… неприемливи за воргенаски монарх деяния.

Не, че ме стресна. Мен нищо не може да ме изплаши, но като че ме пробуди от някакъв дълбок и странен сън. Осъзнах, че през краткото време докато се намирах в килията съм я...го притискал към стената със собственото си тяло, а ръцете ми се бяха увили на примка около врата му. 

Отдръпнах се като попарен. Не дойдох тук за това. Определено и през ум не би ми минало да се опитам да го докосна по начина, по който изглеждаше че съм го направил. Тогава защо? Как? Да не би да полудявам?

Не. Сигурно просто съм се поддал на носталгията по отминалите дни на привидно щастие, предвещаващи измамно светло бъдеще.

– Не съм тук, за да си играем на глупави игрички. Нужен сте ми, доктор Холендер. Всъщност работейки за мен, вие ще помогнете на народа си да се приспособи към новата реалност и да я приеме. Никой освен вас няма тази сила, защото тя извира от кръвта течаща във вените ви.

– Няма да се подчиня на завоевател и тиранин. Не би могъл да ме принудиш, Илин. Няма нещо, с което да ти се удаде да ме шантажираш.

– Сигурен ли си? Аз не смятам така. Но нека да проверим!

Изнудване е грозна дума. Винаги съм предпочитал вместо това да употребявам понятия като “ превъзпитавам” и “ направлявам”, защото същността на извършваното от мен е да подтиквам своите поданици да направят единствения възможен правилен избор.

– Варвари! Как смеете да унищожавате такива безценни съкровища! Това е светотатство!

– Щеше да бъде, ако вярвахме в Бог. Но ти вярваш в науката си, а аз- в силата на волята. Моята е да работиш за мен. Ако се съгласиш, ще получиш пълен достъп до всички тях и ще имаш възможността да поправиш стореното от така наречените от теб варвари. Ако пък откажеш, разрязването на глави и мозъци на либертийски омеги ще продължи докато не изкопчим от тях и последната тайна, която могат да ни предоставят.

Мълчание. Не мога да го тълкувам по никакъв друг начин, освен като смирено признаване на безапелационната ми победа.

– Добре. Но искам веднага да наредиш да прекратят издевателствата над тях. Бедните деца! Какъв кошмар, Господи!

– Сериозно ли? Това ли ще кажеш?

– Върви по дяволите, Илин! Нали отдавна вече си един от тях! Да, ти не си нищо повече от хладнокръвен нарцистичен садист.

– Сигурно. Но подобни думи, излезли  от устата на объркана разглезена принцеса с мания за непрекъснато себедоказване не значат абсолютно нищо.

– Жалък си! Да дойдеш тук, да ме унижаваш и изнудваш. Не, чакай! Да ме “ превъзпитаваш”, нали така беше? А, виждам, че уцелих в десятката. Иначе изражението ти не би се вкаменило така.

– Откъде знаеш за това?

– Много неща, които смяташ че пазиш в дълбока тайна са ми известни, Илин. И още повече ще ми се разкрият ако продължаваш да се перчиш с несъществуващото си надмощие над мен. Как мислиш, защо тези омеги са ви позволили да ги хванете и да ги подлагате на безумните си експерименти?

– Защото са схватливи и са разбрали, че съпротивата ще им донесе още повече болка и страдание. Те се регенерират. Направиха го вече няколко пъти. Раните им ще зарастнат, стига да не са смъртоносни. А възстановените им мозъци излъчват все по-мощни вълни с всяко следващо проникване. Затова искам ти да се заемеш с тях и да съдействаш на Еленик Антелиос в проекта му.

–А! Ето, че стигнахме до същината на въпроса. Еленик Антелиос. Момчето-чудо на Воргенас. И ние си имаме един такъв, нали знаеш? С него даже май се падаме далечни роднини. Кръвта, както ти казваш, носи голяма сила. Което е вярно е невъзможно да се отрече. И точно тя е ключът към разгадаването на способностите и потенциала на поколение “Омега”.

Х-м, х-м, х-м.

– За нещо смешно ли се сети?

–О, да! Смешно е как понякога ловците са достатъчно глупави, за да позволят на жертвите си да заемат тяхното място. Благодаря ти, Илин!

– За какво?

– Даде ми предостатъчно време да те изуча до последната ти клетка.

– Не разбирам…

Нямаше нужда да казва повече. Очите ми започнаха да изпращат към мозъка тревожни сигнали, но въпреки че сетивата ми биеха непрекъснат набат, времето ми за ответна реакция се удължаваше все повече и все повече ме отдалечаваше от каквато и да била възможност да се възпротивя и предотвратя крайния резултат от извършващото се пред очите ми превъплъщение.

Ив Холендер се променяше. Цялото му тяло се гърчеше, шипеше като кипяща вода и светеше с пулсиращо сияние. Процесът наподобяваше метаморфозата на гъсеницата но темповете ѝ сякаш протичаха със скоростта на мисълта.

След малко пред мен вече не стоеше Ив, а някакъв висок и слаб младеж с дълга кестенява коса, завързана на небрежна опашка. Отровно зелените му очи ме пронизваха като куршуми, чийто барут беше най-чиста форма на  омраза. Кълна се, чувствах се така, сякаш той имаше властта да реализира най-големите ми страхове и то в най-ужасяващата им форма.

Но и в този си вид не се задържа дълго. Процесът на преобразяване се повтори и съвсем скоро гледах с изумление абсолютно точно триизмерно копие на самия себе си.

– Какво означава това?

– Че сте изигран, Ваше Величество. Но не бива да се обвинявате. Не сте толкова глупав. Просто ние сме по-умни.

– Ти не си Ив.

– Не съм. И няма да ви кажа къде е той. Натовариха ме с важната задача да ви осведомя, че от днес и за неопределено време, тази килия ще изпълнява функцията на ваш дом. Разполагайте се и се опитайте да се насладите максимално на удобствата, предлагани от най-елитния ви затвор. 

Бих останал още, но ме зоват неотложни държавни дела. О, да не забравя най-важното- не се опитвайте да избягате или да убедите подчинените си, че сте истинският крал на Воргенас, а ваш имитатор се подвизава, приел облика и подобието ви. Уверявам ви, че причиненото неудобство няма да трае дълго и съвсем скоро отново ще заемете мястото си. Но дотогава е нужно да си траете, както се казва на прост език.

– Няма да позволя да ми се подигравате по такъв унизителен начин! Стража!

– Боя се, че персоналът е отзован с оглед на личните дела, които имате да обсъждате със затворника Ив Холендер и конфиденциалната информация, която той споделя с вас. Така че не се надявайте на лесно спасение. Но ако все пак последвате съвета ми е възможно нанесеният на достойнството ви удар да е съвсем незначителен.

Младежът, приел моя вид понечи да напусне килията, но успях да го сграбча за ръката. За жалост изведнъж тя стана толкова гореща, че беше невъзможно да я задържа в своята.

– Какво си ти?

– Ще  благоволя да ви осветля по въпроса. Вярвам, че ви го дължа предвид услугата която ми оказахте, като ми се разкрихте напълно. Аз съм формоменяч. Омега-формоменяч. Нека името ми остане в тайна засега. Когато е нужно, ще го научите. А сега- довиждане!

Не вярвах, че е възможно човек да се изпари като призрачна мъгла в ясен слънчев ден, но точно това се случи. Или поне това бе последният ми спомен, преди да се събудя облян в студена пот и треперещ от безпричинен страх.

Да, бях в спалнята си. Да, беше сутрин. Да, лицето ми, ръцете ми, тялото ми… Да, пак съм си аз. Нима е било просто сън? Отново? Защо, в името на всички богове, нощ след нощ ме тормози един и същ кошмар? 

– Ваше Величество, извинете за безпокойството! Въпросът е спешен!

– Говори, Вермеер! Не обръщай внимание, просто не спах добре!

Сух като върлина , изпънат като струна, с някога буйна черна коса, а сега с напредващо оплешивяване, началникът на гвардията ми винаги е излъчвал сигурност и увереност, особено когато тъмносините му почти виолетови очи се присвиваха надменно, за да удостоят опонента си с презрителен блясък. Ако можех да се уповавам на някого във Воргенас напълно, то това беше Вермеер де Артелис.

Но този път тревогата, която забелязах в погледа му след като нахлу тъй безцеремонно надвишаваше хилядократно моята. Нещо наистина сериозно се беше случило.

– Убийство, милорд. Негово Превъзходителство Шаломис Енгелщайн е намерен намушкан в дома си. 

– Това вече става досадно, Вермеер! Какво за Бога правите? Защо още не сте го заловили?

– Правим всичко възможно, но престъпникът е доста хитър. Измъкна ни се отново.

– И какво? Някой избива членовете на най-близкото ми обкръжение, а вие едва ли не чакате да дойде и моят ред за да го хванете? Имате една единствена задача: Да ме пазите жив. За какво ми е гвардия, ако не върши нищо?

– Затова съм тук, Ваше Величество. Налага се да ви скрием от широката общественост за известно време.

– Шегуваш ли се? Да ме скриете? Аз да не съм предмет, Вермеер? Какво си позволяваш?

– Не ни остава друг избор, милорд. Ако е възможно, не се приближавайте толкова до прозореца. Не знаем…

– Изчезвай!

– Но Ваше Величество…

– Махни се от очите ми и не се появявай докато не измислиш нещо наистина смислено. Не ми се слушат дебилни оправдания! Щом ще съм под домашен арест, оставам тук. Поставете камери, учетворете охраната… каквото и да е, но никъде няма да мръдна от тук! Народът ми се нуждае от крал на място, значи той трябва да си седне на задника и да бъде такъв. Същото се отнася и за вас, затова стига си ме гледал тъпо и върви да си вършиш задълженията, гвардеецо!

– На вашите заповеди, милорд!

Естествено, че ще се подчини. Колкото и да го е страх да не ме убият, перспективата за собствената му мъчителна смърт ако измени на клетвата си към мен го ужасява двойно повече.

Убиец в двореца? От това би излязла прекрасна история, стига да бъде разказана по правилния начин. Х-м… Дали е възможно да стана неин съавтор? Защо не? Нима главните действащи лица не могат да бъдат писатели на собствената си съдба? Кой ако не господарят на половината свят заслужава да носи титлата на най-умелия разказвач?

Ще кажете, че егото ми е твърде голямо. Но нима вашето не е такова? И не сме ли всички владетели на собствени вселени, когато става въпрос за живота ни?

Ще обмисля добре сюжета на следващата глава. Кой знае-може пък да открия връзка между кошмарите на сън и тези наяве. Някъде там, по средата ме чака отговорът на загадката.

Да, от това би излязла интересна история. Само почакайте и ще видите...

» следваща част...

© Мария Митева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??