След полета на птиците в сърцето...

                         Посвещавам на поетесата Цонка Илева

           Вече няколко пъти се опитвах да започна да пиша.Не ми се отдаваше.Четях написаното и си казвах:”Не,не е това!Освободи се от самоцензурата!Съблечи душата си и напиши твоята истина.Осмели се да я кажеш!”Започвах отново и отново...Но пак не се получаваше.Накрая се отказах.  Реших да не пиша нищо.Но тогава се обади съвестта ми.Дори започнах да чувам глас,който сякаш долиташе до мен от Отвъдния свят:”Пиши,пиши за мене, Дианче!Не бяхме големи приятелки,но бяхме сродни души.Само пред тебе съм разкривала най-съкровените си мисли и чувства,плановете си.Пиши,пиши!Ти можеш! Поне децата ми да узнаят нещо повече за майка си.”

 Нямаше по-интересна личност сред нашия випуск  на Политехническата гимназия в Нова Загора от Цонка Илиева.

         Тя беше русокосо девойче с красиви, сини очи като метличини.Средна на ръст, с     прекрасно момичешко тяло,изваян крак с фин глезен.Притежаваше леко алтов глас.Говореше без запъване с много ясна дикция.Беше неспокойна и жива като пръснат живак.Непрекъснато обхождаше  всички посоки на своя малък свят.Най- обичаше да общува с учителите.Често изпадаше в полемика,но всички много я обичаха.Тя не изглеждаше да е от старателните ученици.Ония,които залягат упорито над книгите.Но когато я изпитваха беше безупречна.Отговаряше кратко и ясно на всички въпроси.Затова средното си образование завърши със златен медал.Общуваше с всички,но нямаше приятелка,защото за нея  всички и бяха приятели. А за нас тя беше   забележителна личност,придаваща известност  на класа. Свободолюбива, дръзка, с твърда  воля, не зачиташе клишетата на така нареченото общество. А за това трябва много сила,много смелост...

         Веднъж срещнах на една от главните улици на Бургас мургаво момиче с тъмни очи и плитки, с ученическа униформа, на възраст около 16-17 години.То разговаряше с двама мъже.Така разговаряше,че гласът му се носеше по цялата улица.Разказваше нещо на двамата си познати и се заливаше от смях. Толкова шумно, че нямаше как да не привлече вниманието на минувачите. Аз също бях шокирана. Искрено учудена възкликнах неволно:”Кое е това момиче?”Една жена ме погледна,поспря се за малко и ми каза:”Не я ли познаваш? Това е поетесата Петя Дубарова.”Жената подмина,а аз  тъй като бях чувала вече за Петя Дубарова, не ми оставаше нищо друго, освен да завидя на свободата на това момиче.Неподвластно на наложените и измислени норми на поведение,тя демонстрираше бунтарската си „непригодност” да се впише в обществото. Макар че  знаеше,че същото това общество  мачка с железен юмрук различните.Петя доброволно излезе от тая матрица на насилие,принуда и ограниченост.

         Тогава се сетих за нашата Цонка.Те имаха с Петя един и същи прочит на живота. Цонка се държеше така  свободно,независимо и дръзко както и Петя в деня на моята среща с нея на улицата. Само че Провидението извади Цонка,която се задъхваше от  надзирателските похвати на  лишаващата я от всичко среда.То милостиво я изкара от играта...за да я спаси...Защото се беше родила твърде рано и беше попаднала в неподходяща епоха.

       Цонка Илиева не беше родом от селата,но живееше на квартира.   Хранеше се на ученически стол. Живееше повече от скромно,но умееше да се радва на живота.Такава съм я запомнила. Интелект,култура,еродиция се придобиват с труд и упоритост.Тя ги притежаваше по рождение. Обичаше да разговаря, да разсъждава върху различни теми. Всичко казано от нея беше плод на уникалното й мислене, винаги оригинално и интересно.Избягваше  да цитира чужди мисли. Проявяваше се като романтик,който  вярва в живота,запленен от него.С оригинална  философия печелише  симпатиите  на всички. Умееше да пее  хубаво,свиреше на акордеон.Танцуваше прекрасно,играеше волейбол.Нямаше област,в която Цонка Илиева да не се  изявява.

       Бяхме в десети клас когато позачух,че готвела рецитал и щяла да го изнася пред учениците от гимназията. Щяло да бъде  поемата на младия Бургаски поет Недялко Йорданов „Едно дете говори с баща си”.

          В едно голямо междучасие видях отдалеч как нашата Цонка се разхожда в съседната на училищния  двор градска градина с  младеж, облечен в светъл,силно омачкан  шлифер.Оказа се,че това е  самият поет Недялко Йорданов. Разговорът им навярно е бил вълнуващ , защото те не чуха звънеца, възвестяващ края на междучасието. Продължиха да се разхождат по алеите...

           Е,най-после чаканият ден настъпи. Събитието се случи в старото кино, зад гърба на гимназията.То не беше  малко, защото имаше и просторен балкон.Всички места бяха заети.На първия ред седяха  директорът,учителите и гостите. Имаше и един военен, жена на средна възраст до него и момче на около 5-6 години.Това бяха родителите и братчето на Цонка. Разбрах,че жената е  втора съпруга на баща й.Първата му жена и майка на Цонка психически се разболяла и починала в психиатрична клиника.Момчето беше родено от втората жена на баща й.

        Цонка се появи на сцената, на която имаше един единствен стол. Когато тя започна да рецитира, ученическата глъчка се стопи, изчезна. Настъпи невероятна и неочаквана тишина. Аз бях омагьосана. Много изтъкнати артисти- рецитатори гледах и слушах през живота си. Но поне един от тях не беше на нивото на Цонка Илиева. Седях на стола си с отворена уста и разплакани очи почти през цялото време. Нямаше сричка,нямаше дума в тая поема да не е премерена точно. По интонация и паузи,по сила на звучене, по вътрешно преживяване,по настроение, мимика и сценично поведение.Наистина това беше някаква магия. Когато рециталът приключи, имаше няколко минути пълна тишина.После избухнаха аплодисменти.Бурни, невъздържани и искрени.Пред артистката се изсипа огромен куп от подаръци.Учителският съвет се беше погрижил да я облече от глава до пети.Тя беше бедно момиче и се нуждаеше от подкрепа.

    Един ден след училище Цонка изненадващо за самата мене ме покани в квартирата си. Живееше под наем в стара  къщичка при  възрастна жена. Стаичката й беше малко по-голяма от монашеска килия. Имаше  легло и  стол. Первазът на малкото й прозорче беше широк. Върху него Цонка беше наредила учебници,тетрадки и книги  за четене. Вземала ги от градската читалищна библиотека. Покани ме да седна до нея на леглото.Така почти допряли колене и с лица едно срещу друго, ние заговорихме за литература.Повече говореше тя.Разбрах,че посещава всяка свободна минута  на нея, литературата.Четеше почти само поети. Най- много я вълнуваше поезията. Говореше ми за Ана Ахматова, Александър Блок, Иван Бунин, Саша Чорни, Корней Чуковски, Иля Еренбург, Димитрий Горчаков, Александър Грибоедов,Михаил Исаковски, Лермонтов, Маяковски, Пушкин Роберт Рождественски, Константин Симонов,Владимир Висоцки, Марина Цветаева, Сергей Есенин.Поети от различни епохи, руски и съветски.Тя не говореше последователно за всеки от тях.Напротив! Типично в неин стил, задъхана от възхищение, тя галопираше през имената. Разказваше ми фрагменти от биографиите им,цитираше техни стихове.Беше все едно попаднала в друго измерение.Тя ту влизаше в това измерение,ту излизаше от него и непрекъснато наблюдаваше под око емоционалните ми реакции.Очите й искряха,бузите й пламтяха.Аз я слушах  с възхищение,но съвсем не бях съпричастна на нейното въодушевление. Защото аз просто обичах повече прозата.Четях също много,но предимно проза.През летата не пусках книгата от ръцете си.Обичах  български автори,приключенска литература от западноевропейски автори, романисти-руски, английски, френски, немски и други. Да си призная честно много, много не долюбвах поезията. Виждаше ми се скучна и ограничаваща полета на възвишеното човешко въображение.Това самопризнание пред Цонка ми излезе доста солено.Цял живот не можах да се откъсна от поезията и й посветих много години от живота си.Това е в резултат на един Вселенски закон, за който съм писала в други мои откровения. Което не харесваш,това те постига...Не помня колко дълго съм гостувала на съученичката си. Само за кратко време тя успя да ми разкрие дълбините на лиричната си душа. Когато си тръгнах,аз бях щастливо заситена с духовна храна.

       Може би след около две седмици се похлопа на желязната ни порта. Намирах се в лятната ни кухня,чийто прозорец гледаше към портата. Погледнах и видях,че беше Цонка.В тоя миг аз просто скучаех над един учебник. Бяхме вече в последния клас на гимназията.Чудех се от къде ме налази тоя чудовищен мързел. Колкото повече наближаваше края на годината, на мене все по-малко ми се учеше. Затова много се зарадвах на Цонкиното неочаквано посещение.Бях сама у дома и й казах да се чувствува напълно спокойна. Легнахме по корем на леглото и вдигнахме крака с подгънати колене.Беше ни удобно,беше ни хубаво. Зная,че наскоро се  разпадна еърдечната й връзка с един съученик от друг клас.Това момче беше харесвано от много момичета.То притежаваше доста”екстри”.Баща му, който почина преди две- три години беше бивш партизанин и първи секретар на градския комитет на партията.Момчето имаше вроден интелект  и също завърши с пълен отличн гимназия...На всичкото отгоре излъчваше и физическа красота. Романът му с Цонка не трая дълго. Защото разглезеният от живота младеж се влюби в моя първа братовчедка, две години по-малка от него.Мисля,че Цонка беше дошла да получи някаква информация за това как върви любовта между братовчедката ми и момчето. Но аз нищо не знаех за тях, освен това, което знаеше и самата Цонка.Погостува ми тя, поговорихме си на различни теми, но усещах колко й беше трудно да прикрие сърдечната си болка.Очите й не искряха както преди, а бяха потъмнели от несподелената вече любов.

       Дойде краят на годината. Пръснахме се като пилци. Всеки пое пътя си в живота. Повечето от нас продължиха да учат във висши и полувисши учебни заведения. Научих за моя голяма изненада,че Цонка е отишла да следва в Минногеоложкия институт в София. Бях шокирана.Такъв талант като нея да се погубва така безразсъдно.Тя беше фина, изящна, елегантна, интелигентна,талантлива.А да се запише в такова мъжко ВУЗ и да овладява такава груба професия! Не можех да го побера в главата си. За себе си имах само едно обяснение. Навярно там е можела да получава социални помощи като безплатно жилище, безплатна храна...Може би...

      Когато завърших полувисшето си образувание  и се дипломирах през лятото започнах работа на Слънчев бряг.Там се запознах с един преподавател от МГИ.Той познаваше Цонка Илиева. Каза ми, че тя се омъжила за африкански студент. Но когато завършил висшето си образование, той поканил Цонка да отиде да живее в неговата родина. Тя отказала и се развели.

На юбилейната двадесетгодишнина от завършването на гимназията научих най-горчивата вест. Предната година се случило голямото нещастие.При влизане на Цонка в  мината се откъртва  парче от скала и я затиска. След четири месечна кома нашата  Цонка губи живота си.Тя оставя след себе си втори развод с алкохолизиран мъж, баща на двете й малки деца-момче и момиче. Оставя стар баща, който по неволя да се грижи за децата й.

       Повече от половин век отмина.Но  не  я забравих. Не вярвах, че си е отишла завинаги. Много пъти си спомнях за нея. Разбирах,че ще ми е  трудно да говоря...Защото всяка моя дума е сълза от душата ми. Макар че  докато преминавах по магистралата на живота си, аз не преставах да се гордея, че съм имала щастието да я познавам. Да се докосна до красивия й дух , до творческото й съзнание и до таланта й все още само като актриса. Още веднъж ще кажа. Благословия беше това наше мимолетно познанство. Бях си направила неписана колекция от бележити личности в моя живот.Бележити не поради общественото признание, а поради  мое личностно признание, основано на личните ми преценки. Цонка винаги присъствуваше в тая колекция.

      Дори не зная как се случи,но един ден както се ровех из Нета попаднах на името Цонка Илиева. Изтръпнах цялата.Как така Цонка?! Защо Цонка Илиева?Възможно ли е това да бъде само съвпадение на имената? Изписах  името Цонка Илиева  и  истината блесна. Загадката беше разгадана. Нямаше никаква грешка.Това беше нашата Цонка. Оказа се,че тя е работила в редакцията на Врачански областен вестник”Отечествен зов” като редактор. Внесла е в редакцията готова за печат нейна стихосбирка, която близо  22 години е отлежавала и събирала праха в едно  чекмедже на редакцията. Докато накрая види бял свят. Намерих и стихосбирката й. На един дъх прочетох стиховете й. После още веднъж и още веднъж.Те  силно ме развълнуваха. Имаха неподражаем стил. Изразни средства ,които бяха идеален център на поетичната й гледна точка. Нетрадиционна лекота на мисълта, измамно спокойна дълбочина на изграждане на образи, оригинален метафоричен фон. Зная,че на тоя свят нищо не се случва случайно.Обхвана ме безпокойство. Сякаш ме откриха да бъркам с лъжица в скритото за гости сладко на мама в долапа. Духът ми беше развълнуван.Сякаш започнах да чувам гласа й,който ме подканяше,молеше се да напиша  нещо за нея.Най-после я послушах. Седнах и започнах.След няколко неуспешни опита все пак върнах спомените, възкресих емоциите.Към тях добавих и новите впечатления.Стараех се да бъда искрена и да събера до край детайлите от спомена за Цонка.

      Духът й беше напуснал света твърде рано.Тръгнал си беше в средата на житейското и творческото й поприще.Цели 22 години е трябвало да минат за колегите й от редакцията на „Отечествен зов”,за да издадат книгата й.В „Сълза за Цонка” авторът  Марин Ботунски пише:”Сто пъти,Цонке, камбаните на нашата съвест и човешка скръб удрят за тебе”Перефразирайки стиховете й в поетическата и творба:”.Сто пъти за тебе,горо,майчице хайдушка.И за първата ти свята и последна пушка.Сто пъти-за поп Матея,бойното клепалоИ за оня, синеокия,бесило изгряло.”

Все повече чувствувах колко много болка има у мен ,че такъв талант си отиде много рано.Но защо се учудвам?!.Нима най-великите, най-талантливите ни поети  дочакаха своята старост!Ботев,Яворов,Дебе-лянов,Смирненски,Вапцаров,Гео Милев,Христо Ясенов,Петя Дубарова...Все големи имена в нашата литература.Ти беше, Цонке,една от тия имена. Сама си го изрекла:”Като рилска ела съм висока и хубава,

като пирински връх”

        Всеки ден беше неин до тръпка.Тя казва: „Аз трябва да го изживея. И нямам време от него дори и капчица да разпилея, дори за теб любов.”

            В спомените ми тя наистина остана като”игрив поток във първата си пролет.”Цитирам стиховете й:  „Аз лъч ще бъда, глътка, тръпка луда и вик за обич до последен час. Една любов, от сетен дъх по-кратка,

изпепели до корен мойта жажда.

И на живота ми в учебната тетрадка записа как смъртта в човек се ражда.” Защо  ти,неповярвала,че може да има и друга любов,позволи на тая,старата да запише в живота ти как се ражда смъртта у теб.Но като всеки поет,подвластен и на противоречиви чувства, ти възкликваш в друго свое стихотворение:”Аз ще се полутам,налудея.Жива съм и с обич ще живея!”Затова ти,Цонке, мина през света „обичана,отричана,но нужна като въздух и вода”За малкото време успя да създадеш поезия силна,въздействуаща,защото тя докосва вътрешното ни „аз”не с количествота си,а с качеството си.Ти създаде поезия пълна с магия,митичност и мистика.За мене ще останеш един модерен,съвременен поет- символист.

                Посвещавам на Цонка Илиева

Такава ще останеш

в паметта ми.

Ръкойка  залюляни класове

в прегръдка вихърна

на ветрове.

Под тях изгрява  светлина

от две тинтяви синьоцветни.

Усмивка   съхранили

във зеници  летни.

Със дух на ято птици

и тяло на момиче задъхано,забързано ти тичаше... 

За да откриеш

кода на живота.

От ключа сол да го четеш,

до сетна нота.

   По дух- висока,а по достойнство хубава  като  ела.С таланта безусловно силен

като деветата вълна.

 До тръпка дните бяха твои.

 Изживя ги достойно-

стъпка по стъпка.

Нямаше време и право капчица

да разпилееш.

Като игрив поток

във първа пролет

 сърцето ти пееше.

Очи ми даде

,за да прогледна ,

да те потърся

и  опозная...

Тъй както златния дъжд

 узна в тъмница-Даная.  

Зачена смърт,

но се роди безсмъртие... 

Макар че от раздялата

  боли,

там нейде в небесата

духът ти,Цонке,

във перото влюбен

отново стихове реди.

Които помнят

,винаги ще помнят.

Защото смърт

не значи край.

Туй аз го зная.