Искам тази мъка да спре. Иска ми се всичкото това страдание да приключи веднъж завинаги. Но болката се е впила здраво в сърцето ми като бурен и единственият начин да я унищожа е, като унищожа себе си.
   Стоя на ръба на стръмния хълм, който води право към реката. Долу се чува монотонното бучене на водата. Реката не е много голяма, но е достатъчно дълбока, за да се удави човек в нея. Особено такъв, който не може да плува - като мен.
   Точно заради това съм тук в този късен, нощен час. Тук и сега всичко ще приключи. Всички терзания, нещастието, липсата - това ужасно чувство, че част от теб я няма, че си я загубил безвъзвратно, че си счупен.
   Хладният вятър гали лицето ми и се вмъква през всяка пролука на дрехите ми. Приятната августовска нощ и кристално ясното небе, посипано със звезди, прилични на безброй златни пшенични зърна, изглеждат като извадени от приказка. Ах, само да не беше толкова тъжна тази приказка...
   Мисля си: Дали ще ми липсват тези красиви неща, когато си отида (където и да отида)? Дали ще ми липсва тази приятна тръпка да усещам живота около себе си, в себе си. "Не..." - шепне болезнено онова свенливо, поболяно гласче в мен, което напоследък се обажда доста често, за да ми напомни, че умира. То се моли. Всяка вечер, всеки миг, когато съм сама. Моли се на мен да го отърва от болките, моли се и на Него. Моли му се да се върне и да ми даде поне...обяснение, поне за миг да чуе колко много съжалявам за случилото се! Но не, аз знам, че срещна ли го отново не би ми стигнал само миг. Трябва ми вечността!
   И всъщност защо продължавам да се залъгвам? Защо продължавам да си казвам, че съжалявам? За кое по-точно? Затова че го обичах? Или затова, че любовта от душевна се превърна и в плътска? Но аз не можех да се контролирам, не и след като той постъпваше така с мен! Истината е, че аз и сега не мога да се контролирам. И точно това безцелно лутане в продължение на години ме докара до лудост, а лудостта - до тук.
   "Хайде, хайде, какво още му мислиш? Нали точно, за да се отървеш от проклетите мисли ще се самоубиеш?" Самоубийство - тази дума вече не буди в мен безумен страх, а по-скоро скрита плахост и печал. "Ами ако не съм готова за това? Ако не съм готова да си отида от този свят? Ако не му е сега времето?" Какво значение имаха вече светът, времето? Без моя Любим всичко губи смисъла си.
   Вятърът се усилва и се заиграва с къдравите ми кестеняви кичури. "Добрее..." - пристъпвам едва забележимо напред, вече съм съвсем до ръба. "Мисли си за него, за красотата, за радостта, за копнежите..за любовта".
    Затварям очи и вдишвам дълбоко. Сякаш има някаква вероятност да усетя аромата на моя Любим. Представям си обвитите му около мен силни ръце, които ме притискат към топлото му тяло. Извивам глава назад и си поемам дъх, готова да полетя...
   - Какво правиш? - чувам дълбок, мъжки глас близо до мен.
   Стряскам се, моментално отварям очи и инстинктивно се отдръпвам. Но в следващия миг губя равновесие и усещам, че се намирам във въздуха. Иска ми се да изпищя, но въздухът не ми стига и аз не издавам нито звук.
   Точно когато очаквам да дойде краят, се приземявам на нещо меко. Падането моментално спира и всичко притихва. Но аз съм толкова вцепенена, че не мога да помръдна нито една част от тялото си. Всичко ми изглежда като в просъница. Имам чувството, че потъвам в някаква тъмна бездна. И изведнъж осъзнавам, че съм със затворени очи.
   Гледката, която се открива пред погледа ми, ме сковава още повече. Не мога да повярвам, не мога да мисля, да дишам! Иска ми се да викам с всичко гърло, иска ми се пищя, да плача, но не мога!
   Той е тук. Той се върна и сега аз лежа в обятията му! Имам чувството, че всеки момент ще припадна. Звездите на небето се размазват, събират се и се разделят, а той се е надвесил над лицето ми и ме гледа кротко, сякаш...ми се любува.
   Същият е, съвсем същият! Черната като перушина на гарван коса се спуска до долната му челюст, устните му зоват безмълвно моите, а сивите му очи ме пронизват болезнено като стоманени остриета.
   - Добре ли си? - пита той спокойно и търпеливо зачаква да се върна в тялото си, за да му отговоря.
   Аз стоя като умъртвена още няколко мига, втренчила обезумял поглед в него. Представям си как в неговите очи изглеждам като безпомощно и подивяло животинче, което всеки момент ще го нападне.
    - Ти...ти... - заеквам, забравила родния си език; преглъщам болезнено и се опитвам да продължа, но вместо думи, на воплите ми се отзовават сълзи.
   Звездите, лицето му - всичко потъва в мъгла. Не издавам нито звук, сякаш съм онемяла. Започвам да се треса неистово в ръцете му. Усещам как той ме хваща по-здраво и ме притегля към себе си. А аз като лунатичка се вкопчвам в него. Опипвам жадно тялото му: ръцете ми минават по гърдите, а после се сключват около врата. Аз заравям мокрото си лице при рамото му и едва тогава намирам мир и заплаквам с глас.
   Той ме гали по косата. Дланите му обхождат гърба ми, милват лицето ми, раменете, за части от секундата докосват гърдите ми и после отново се връщат, за да си играят с тъмните рошави кичури.
   - Ще умра, ще умра!!...- чувам се да казвам приглушено с истеричен глас.
   - Няма, няма да ти се случи нищо лошо! Спокойно, миличка, спокойно, вече съм тук! - шепне той в ухото ми и аз замирам, докато топлият му дъх гали кожата ми.
   Аз не бързам да се успокоя, а точно обратното - давам пълна свобода на емоциите, защото, най-малкото което е, аз имам нужда от това. След толкова време, прекарано в мълчание, най-после заслужавам  да излея всичката мъка, насъбрала се в душата ми.
   А моят Любим ме чака търпеливо, точно както аз го чаках цели две дълги, мъчителни години. И сега, когато сме заедно, аз не знам как да се държа, имам чувството, че съм забравила дори как да дишам нормално.
   - Миличка, моля те, успокой се! Плашиш ме вече, моля те, съвземи се! - заговаря той с притеснен глас и ме отдръпва леко от себе си, за да ме погледне в очите.
   Аз съумявам по някакъв начин да се вслушам в думите му и избърсвам очите си с опакото на ръката. После преглъщам, заповядвам си да се държа прилично и, вече с по-прояснени възприятия, поглеждам към него.
   Аз стоя притихнала, все още в скута му, но не обелвам и дума. Нямам представа какво да изрека. Хиляди пъти съм си представяла тази среща, хиляди пъти съм си повтаряла какво ще му кажа, но уви - в този момент не е останал нито помен от тази реч.
   - Бедното ми момиченце! - продумва той, като устните му едва потрепват.
   Аз стоя вцепенена и с трепет слушам дълбокият и дрезгав глас, но ми се струва, че някакъв ангел кръжи около мен и ми внушава тези думи.
   - През цялото време съм грешал...Не аз...любовта ще те погуби! - той замълчава за кратко и ме поглежда още по-настойчиво, а аз в отговор потрепервам. После отново заговаря, докато маха един кичур от лицето ми. -  О, мило, мое Слънчице! Как можа да ми дадеш така безнаказано сърцето си?
   Аз премигвам няколко секунди в недоумение, сякаш досега са ми говорили на чужд език. Един от първите въпроси, които ми идват наум е " Защо ме нарича свое Слънце?" Звучи много мило и сладко, някак... влюбено дори. Тази мисъл ме стопля и аз, сякаш за първи път тази вечер, за миг чувствам чиста радост, без непрестанната мъка да ми напомня за себе си.
   Аз си придавам нещо като строгост на погледа и заговарям с изгубен глас:
    - Ти ми го открадна! Ти ми открадна сърцето!
   Той си поема шумно дъх и бавно обхваща лицето ми с длани. Аз притварям очи и простенвам едва чуто. Не, не, няма да го пусна! Знам, че той също няма да ме пусне! Не и докато не направи това, което го накара да избяга преди две години.
   И двамата знаем това! Знаем също, че ако той ме изостави, аз няма да осъмна жива! Животът и сърцето ми са в неговите ръце. Съдбата ми зависи от него. Ако той смята, че заслужавам да живея, ще остане до мен, ако ли не - ще си тръгне! Толкова просто звучи, но всъщност изобщо не е.
   Усещам горещите му пръсти по кожата си. Усещам как сякаш се разпадам на безброй нищожни парченца. Усещам колко съм нищожна в сравнение с огромната му сила. Искам да се сгуша в здравите му ръце и да остана там завинаги, прикована от веригите на любовта. Надмощието му над мен изпълва пространството помежду ни и аз едва сега се замислям, че бих се хвърлила в дерето доброволно, стига той да го поиска от мен. Ала преди аз да изпълнявам заповедите му, искам той да изпълни една-единствена моя молба:
   Дланите му вече са на врата ми, прогаряйки от страст всеки мой нерв, когато от гърдите ми се изтръгва жалостен вопъл:
   - Целуни ме, целуни ме, моля те! Моля те, целувай ме!
   Взряна в сивите му, студени очи, аз се притеглям към него и го хващам за яката на черното кожено яке. Ароматът на тялото му ме омайва още повече: мирисът е на прясна растителност и нещо специфично, което ме побърква...
   И в този момент той ме сграбчва, долепя крехкото ми тяло до себе си и миг по-късно захапва грубо устните ми. Жестовете му са резки и непремерени, но ми доставят несравнимо удоволствие. Аз извиквам леко от блаженство и увивам ръцете си около моя Любим.
   Той ме целува страстно и настойчиво. Хапе устните ми, смуче ги. После ги разтваря повече с език и намира моя. Сплитаме ги и се притискаме един в друг. Аз цялата горя и...стена, докато моят любим се разпорежда с тялото ми. Всеки тласък на езикът му предизвиква незабравима еуфория в мен.
   Ние се целуваме бясно и неукротимо, сплели се един в друг и в този момент аз съм убедена, че на света няма сила, която да ни раздели. Устните и на двама ни са горещи и мокри, което само услажда изживяването.
   Той ме поваля на земята и, без да отлепя устни от моите, ляга над мен и продължава настойчиво да подчинява на прищявките си безпомощното ми тяло. Започва да пипа гърдите ми, а аз повдигам неконтролируемо таза си към неговото тяло.
   Ръцете му се промъкват под дрехите ми и започват да мачкат гърдите ми, докато ние не спираме да се целуваме бясно без никакви задръжки. Зърната ми са набъбнали и пръстите на моя любим се заиграват с тях. Аз неистово търкам корема си в тялото му и жално скимтя под тласъците на изпепеляващите ме желания.