Слепота

Когато сложи очилата, Димитър прогледна. Дадоха му ги на долния етаж в луксозната клиника. Продавачката беше младо момиче, също с очила, малко беше прекалила с миенето на зъбите, те блестяха, за да привлекат вниманието на наблюдателя към своята неравномерност; но иначе девойката изглеждаше напълно зле. Тъпо е да се описва това. Жена е. И понеже беше първата жена след катастрофата, която виждаше наяве, стори му се прекрасна.

Докато почистваше стъклта на очилата му, за малко се си пореже вените. Ужаси се и тогава видя – да, това девойче беше прекрасно в най-тъжния нюанс на красотата.

Всъщност момичето беше зле и със зрението, и с краката, но бе тъй мило, че предизвикваше не просто умиление, а възхищение. Погледа я минута. Не знаеше със сигурност дали се радва на нея или на зрението си.

Обра паяжините около сухите цветя. „Димитър се казвам – напомни си. – Подходящо име!“ Паяка не уби, той бе по-пъргав от окото му. Съзря колко са мръсни прозорците. Не сподели това с кучето. Телефонът му се струваше съвсем малък – като този, който държеше в ръката си, а не оня през лупите на късогледството си. Там беше и онова изкуствено цвете, лале. Да, лале беше. Под него – покривка.

Включи телевизора. Погледа го и го изключи.

После излезе на терасата. И видя красота, която очите му не бяха съзирали скоро. Колково е хубаво да виждаш! – рече си.

Този Димитър, същият, се върна в гостната, разгледа новите списания и вестници, обади се на този и онзи да се похвали, че вече вижда.

Операцията му струваше цяло състояние. Знаеше, че родителите му са разорени. Те и затова се преместиха на село. Казаха, че имали нужда от свеж въздух. Не беше това.

– Колко е хубаво да виждаш! – рече на Изцъкления, как му беше името името вече не си спомняше, от пети клас бяха заедно.

– Ще почерпиш! – цъкли се оня.

– Естествено.

– Къде?

Ами къде?

Ще си направим купон у нас. Каза го:

– У нас ще купонясваме! Защо не?

– Хубаво, ама защо лаеш?

Разбърка телефона яко. Всичко беше ярко, в цветове. Толкова лесно се натискаха клавишчетата, всяка буква, цифра беше ясна, като... Като какво?

Димитър виждаше. Сложи на котлона да се варят яйца – едно от тях беше за кучето. Усили музиката.

Обади се на полицията – от там го наругаха, и правилно. Просто му беше кеф да го арестуват.

Докато вижда всичко това: телефон, разговори, усещаше, че е част от живота. Еех! Има ли смисъл животът без да го доловиш с поглед?

Искаше целият свят да усети, че вижда!

А не виждаше, нямаше и как...

Двама млади старци в същото време трошеха плесенясал хляб и си го подаваха в устата като гламави.

Не им се живееше.

И се молеха господ очи да им не дава да видят утрото. Димитър беше обрал всичко от дома им, преди катастрофата. Нямаха нищо. Последното дадоха за операцията.

И вече нямаше какво да дадат.

Това обезсмисля живота, нали? Липсата на възможност да даваш – имам предвид.

– Не е така – рече майката. Тя беше един от двамата, но трудно можеше да бъде различена от другия. Мълча дълго, по-дълго, откокото обичайно.

Старецът не я прекъсна. Той и не обичаше да говори. Тя обаче продължи:

– Знам какво си мислиш... че не е достоен да вижда. Не бива тъй, мъжо. То и птичето, дето пее, и то иска да гледа децата. Светът. Ти не ги рабираш тия неща.

Той пуфти – мъчи се да ѝ каже да спре. Но не става:

– Цял живот под земята си рабтил. Не знаеш как е отгоре. Хайде, де – иди да си запалиш от твоята арда...

В този момент старецът се ядосва:

– Няма я вече моята арда. И „Дунав“ няма. И „Слънце“. За „Арда“ да не говорим. Даже и „Булгартабак“. Преди години беше само бе-те. Всичко отиде на кино. Не ми се пуши.

Това очарова съпругата му и тя побърза да направи нещо хубаво.

След час установиха следното:

– Време е да вечеряме. – Помислиха го едногласно и задочно. Дълго преживените мигове заедно правят хората едногласни. Мисловно.

Отвори уста отново жената. И понеже не знаеше какво ще обича съпругът ѝ, попита:

– Гладен ли си?

– Димитър обади ли се? – отговори онзи от леглото. Беше легнал възнак, а нозете му стърчаха от леглото.

– Не.

– Не съм гладен тогава.

Ето такива неща се случваха в селския дом на родителите.

Димитър купонясваше, прогледнал, далеко от тях. Изцъкления говореше на третия коняк:

– Как са вашите? Не съм ги виждал отдавна. Не и след катастрофата.

– Супер! Как да са? Прогледнаха на стари години. Като мен! Ела, куче!

Животното се свря между краката му и очакваше фъстъци.

– Как се казва? – попита Изцъкления.

– Няма име. Не бива всичко да си има име. Става нарицателно иначе. Стига му, че го виждам.

Изцъкления се напиваше по-бавно.

– Ти помниш ли какво стана? Операцията? Клиниката? Катастрофата?

– Не много. Ей! Я дръж! – и цяла шепа фъстъци се разляха по пода. Кучето са радваше. – Вече не ми дреме.

Помълчаха. Този купон не вървеше. Но Димитър искаше да се радва, да шуми и затова усили телевизора:

– Виждаш ли? Дават филм! Супер е!

Зрението му не беше напълно възстановено. Изцъкления му се радваше, но го насърчи да се вгледа в монитора:

– Това е футбол. Нали, приятелю? Или имаш друга визия?

Димитър намали звука, сякаш и той му пречеше да различава цветовете. Примижа. Да, футболен мач беше. Нещо го тресна по главата, кошмарен спомен беше, трясък, въртене на волани и злъвещо свистене на автомобилни гуми, кръв, ретина, нож, болница, майка, баща, плач, системи...

Изцъкления рече бавно:

– Баща ти също недовиждаше навремето. Като теб. Нали? Помня го. И той ли е добре...

– Нищо му няма на стареца. Какво ти дреме за него? Пушка е!

– Майка ти?

– Какво си се изцъклил, бре Изцъклен? Какви са тия въпроси? Не ме ли виждаш? Майка ми, баща ми... Я налей!

И намериха в шкафа още една бутилка от същото.

Те ослепяваха, умно, бавно, но категорично, особено единият. Светлото беше зад тях. А пред тях...

Животът, както обикновено, течеше, мързеше го да чете предците си, безразлични му бяха. А и за това не му трябваше зрение. Не. В никакъв случай. Той знаеше къде иска да стигне и как да се прероди.

Изцъкления каза на Димитър на другата сутрин, когато отказа да пие кафе:

– Ти си ослепял напълно.

Димитър се ядоса:

– Като теб, нали? Махай се!

Изцъкления напипал вратата, после копчето на асансьора. Той беше свикнал да не вижда. Било му мъчно за Димитър. Знаел, че при него е временно. Всичко е при него било временно. Като живота.

Димитър върна очилата за корекция след месец. Трябваше му по-голям диоптър, така му казаха от клиниката, дадоха му снимки, цифри и писмени предписания в плик. Попадна на същото хубаво момиче, което изглеждаше добре със зъбите си и напълно зле на долния етаж в луксозната клиника. И тя се оказа късогледа. Поговориха.

– Как си? – попита Димитър. Даде плика.

– Добре, господине.

– Не изглеждаш така.

– Благодаря.

Димитър се изхилва.

– Винаги ли благодариш? За какво и да е ли?

Тя се изчервява. Не отговаря. Отваря плика и отблизо изучава съдържанието.

– Корекцията ще бъде готова след час. Благодаря за документите. Ако обичате, моля изчакайте.

Димитър отива да пуши или да се преструва, че го прави.

Той пушеше, когато направи катастрофата. Оттогава не е запалвал цигара. Ето удобно време да се върне във форма. Но точно в тази болница не се продаваха цигари – ти да видиш. Остана на кафе и кроасан. След час беше при момичето, а то:

– Всичко е готово, господине. Благодаря ви, че...

– Стига! – ядосва се Димитър. – Нали си плащам! Не е нужно да ми благодариш.

Късогледото момиче вижда как тялото на този мъж се отдалечава и става все по-прозрачно, почти невидимо, разлагащо се във въздуха. И се надява никога повече да не го различи. Пожелава си наум никога да не направи това, което ѝ изглеждаше, че е способен да стори със зрението си гордият и самовлюбен собственик на коригираните очила. Каквото и да е то. Например – да изхвърли от балкона насред нощ кучето си, на улицата, пред входа, защото е пиян и не желае да го храни повече или по друга човешка причина. И на другата сутрин да долива по навик вода в паницата му, пустата, сякаш нищо не се е случило. И чак после да се досети какво е сторил. А вместо да се разкае – да почне на лочи с език от паницата като помияр, защото така смята, че е правилно да поиска опрощение. И да се смее на превъзходството си след като се въобрази, че е опростен.

Момичето с куците крака и късогледството престава да мисли за видението и се заема с другите си задължения; постарава се да забрави завинаги сянката, която се отдалечава и изчезва през стъклените врати на болницата – така призрачно, както се вдига маранята на кошмарен сън рано сутрин. То не иска да си спомня как това видение предложи да я вземе от работа и да пийнат по едно с мъжа ѝ...

Не помагат. Не са достатъчно силни. Димитър се тревожи. Тези нови очила не стават. Налага се по-висок диоптър да поръча. А такъв няма, предупредиха го в клиниката. Дори и оная ненормалница, куцата, кьоравата, не е в състояние да помогне, май. Кофти работа. Да отиде ли отново при нея? Не! Кокошка. Нали вече ѝ плати. Тая и куртизанка да стане, ще благодари за удоволствието, че е кучка.

Изцъкления не му вдигна телефона вече. Нито родителите. Сухите цветя пак образуваха паяжини. Жив беше паякът.

Димитър пак беше катастрофирал по някакъв начин. За миг си помисля, че за това кола не ти трябва. Както и очи – за да виждаш.

Но само за миг. Едно премигване време.

Това не може да продължава повече. Мъчи го.

Отива на адреса на Изцъкления и звъни. Ще звъни ден и нощ, докато не отвори вратата.

Вратата се отваря след секунди.

– Здравей, Изцъклен! – казва на вратата. – Може ли да вляза?

– Не, Димитре.

– Брей, че си строг! Не ме ли позна!

– Съжалявам, че те познавам.

Изцъкления сложи ръка на рамката на вратата.

– И защо да не мога да вляза в твойто свърталище? Ти си ерген, откакто те помня... Да не би да си забил салама...

Ококори се, когато видя в далечината онова, сакатото момиче от болницата, кьоравото. Ама не повярва на зрението си.

– Всичко знам, Димитре – съобщи делово Изцъкления. – Защо си дошъл?

– Добре, няма да влизам. Нещо ми си привидя. Женско. В домата ти. Като през воал. Не е вярно, ясно. Не виждам добре пак. Исках само да те питам... Аз как катастрофирах?

– Не си катастрофирал.

Димитър се изсмя.

– Хайде, не се бъзикай. Всички говорят за това.

– Кои всички? Майка ти ли? Баща ти? Говори ли с тях?

– Тях не ги питам, старци са. Ама защо тогава ослепях? Защо не виждам? Какво не помня?

Изцъкленият се обади по телефона и каза:

– След пет минути ще те вземе такси оттук. И забрави адреса ми. Моля.

Понечи да затвори вратата, но Димитър го спря с крак:

– Къде да отида?

– Където те заведе паметта на зрението. Или зрението на паметта. Изчезвай! За твое сведение само – опита да се самоубиеш, смотаняко. И в колата е била жена ми. Тая с цайсите, дето сега ти помага в болницата. Трудно ходи. Но ти не я помниш. Колко е удобно, нали? И защо я взе със себе си? За да види героизма ти ли? Или да я вземеш от работа, понеже ти е на път? Приятелски. Помияр нещастен! Не знам какво ти става, но наистина – забрави и телефона, и адреса ми! Махай се!

– Чакай, Изцъклен, моля!

– Какво?

– Защо съм го направил?

– За да убиеш. Вяра. Живот. Надежда. Всичко, което не ти принадлежи. Помияр! И погреби кучето си поне! То ти беше...

– Чакай, бре човече! Ние пихме цяла вечер скоро! Ти нищо не ми каза. Това игра ли е? Какво става?

Чу, че вратата се тръшна пред лицето му.

Отвън клаксонът на такси го призоваваше да побърза.

Докато опипваше перилата на стълбите надолу, се чудеше какъв адрес да съобщи на таксиджията.

– Да минем първо да купим цигари – рече му. Шофьорът харесваше такива клиенти. Знаеше, че ще се лутат, докато решат къде искат да пристигнат. Този вероятно пътуваше към нещо важно. – Знаеш ли къде продават „Дунав“? Или „Слънце“? „Арда“?