1


Винаги сме били заедно.
Винаги, когато излезех във ветровит ден, с развяна ягодово-златна коса, той се появаваше. Рядко се случваше да не забележа сребърно-смарагдените очи сред сивеещите съдби на някоя уличка.
Винаги сме били заедно. Промъкна се в живота ми като нов ученик, но и като стар познат. В момента, в който влезе през безличната врата в класната стая, го разпознах. Спомних си. Бях го виждала. Отдавна. През ума ми проблеснаха видения. Държа меката ръка на мама, която ме води на училище и една руса глава се пронася край мен. Вървя необезпокоявано под чадъра си в дъждовен следобед и две пъстро-сребърни очи се плъзгат по моите. Не ми е съсед. Поне не през цялото време. Още един спомен – излизам на терасата, за да събера малко слънце или да запомня стелещата се мъгла, а русата коса с пъстрите очи привлича погледа ми отсреща. Но това беше преди много време. От няколко години в къщата срещу нас има една красива възрастна жена с двете си чернокоси дъщери. Очите и на трите са тъмни като дървесна кора.
Момчето с пъстрите очи замина. Дори не видях. Просто една сутрин научих от майка ми, че къщата срещу нашата е празна. После дойдоха трите хубави жени с тъмни очи. Постепенно забравих русокосото момче. Бях малка, очите му бяха прекалено бледи за детския ми ум и се стопиха. Началното училище се изниза като перли от скъсана огърлица.
Докато  падаха една след друга, аз играех с чернокосите момичета отсреща. Те са близначки. Никога не попитах къде е баща им. Никога не говорехме за предишните собственици на дома им.
Обичах вечер в сгъстяващия се мрак да се смея високо. Обичах да играя с близначките на гатанки. Обичах да се разхождаме и да клюкарстваме. Обичах да разресвам гладките им гарвановочерни коси, а после те да разресват моята и да ми плетат плитки. Обичах да си подхвърляме топка. Обичах да се мъчим да играем тенис без мрежа. Бях само на десет, а може би и на девет.
Това не е сладка любовна история. Тя не завършва с прекрасен край. Искате ли да ви я разкажа?

   
2

Предстоеше ми доста предсказуем ден. Училище. Излязох от вкъщи без големи очаквания. Кой ли очаква нещо страхотно от училището? Перленото небе с матовия цвят на бяла роза изглеждаше прекалено сухо, затова с доволство оставих чадъра на закачалката. Пък и нали имах кола. Сравнително леката чанта кротко лежеше на седалката до мен, когато запалих. Доста се потрудих докато намеря някаква прилична радиостанция. Пътят не беше дълъг, не бях в лошо настроение, а и не беше особено студено. Бях доволна от факта, че сигурно е над петнайсет градуса, защото можех да се облека по-леко.
На паркинга не беше особено пълно с коли. Ранно пристигане за мен. Прозинах се, сресах си косата и се измъкнах навън, сложила чантата си на рамо. Въздухът беше лек, ухаещ на дим. Тръгнах към сградата, като пътем забелязах червената кола на Мария. Ето един повод да се зарадвам, че съм тук рано. Сега ще бъбря с най-добрата си приятелка преди часа, ще клюкарствам и изобщо ще бъда една нормална седемнайсетгодишна ученичка. Почувствах се още по-добре, въпреки, че беше едва понеделник. В кабинета по биология заварих Мария на нашето обичайно място. Седеше на последния чин и изглеждаше развълнувана. В стаята имаше още няколко човека, които бяха твърде сънени, за да я попитат защо подскача така. Мария е много руса, с коса направо бяла в корените, с воднисти кръгли очи и стройни крака. Днес се беше издокарала в черно, подчертаващо слънчевата й коса. Ухилих се широко и тръгнах към нея. Преди да успея да я поздравя обаче, разбрах защо така се радва. Новият ученик. Момче. В интерес на истината бях забравила за това. В петък ни уведомиха, че в понеделник броя на учениците в класа ни ще се увеличи с един. И аз естествено бях забравила. Въздъхнах от облекчение, че днес изглеждам както трябва. Дънки, хубави обувки, кожено яке и бяла тениска с надписи. Добре, че бях изскубала веждите  си в събота.
Прекарахме следващите двайсетина минути в гледане на кафе. Как ли ще изглежда той, как ли ще се държи? Момичешки работи. Мария смяташе, че ще е секси и опасен. Твърде много „Бързи и яростни”, отбелязах наум, но се съгласих с нея. Вин Дизел, си е Вин Дизел. Аз си нямах на идея кой ще е той и дори не предполагах изненадата, която ме очакваше.
-Представи си някой, който само учи и не знае какво значи „навън” – изсмях се. Тя изобщо не беше възхитена от предположението ми. Мария може да е повърностна, но не е глупава. Даже напротив. Тя е един от малкото все още много четящи хора и е добра ученичка. Аз също съм доста повърхностна за някои неща, но кой не е?
Докато чакахме да започне часа, зяпах съучениците си. В класа ми има двадесет човека (след малко – двадесет и един). Учехме основно природни науки. Биология, химия, а също и минимум два езика, освен майчиния. Не мразех училището си, просто не бях влюбена в него. Стараех се да уча редовно и да изкарвам хубави оценки. Често след часовете оставах в библиотеката, където обичах да си пиша домашните. Понякога Мария оставаше с мен и когато приключехме с уроците, излизахме на кафе. Ходехме по магазини, отивахме в мола. Нормални момичета. И двете нямахме гаджета, но това не ни липсваше. Не се натъжавахме, когато видехме влюбена двойка.
Никога не се бях влюбвала. През различните си възрасти бях харесвала разни момчета, но само временно. Момчето със зелените очи изчезна прекалено рано. Мария ми беше разказвала за някакво нейно гадже още в началното училище. Смееше се с глас, докато си спомняше. И двамата били по на девет. Дори не можели да се целуват като хората. Кикотех се през цялото време, докато тя ми разправяше за нелепите любовни обяснения, които си разменяли. „Просто исках да съм интересна” – каза ми Мария.  „Исках да съм от тези, които са уж много пораснали” – допълни тя.  Никога не бях имала нейните желания.
Звънецът оповести началото на двойния час по биология. Госпожа Шнайдер, енергична червенокоса черноока жена, с бодри стъпки влезе в кабинета и ни поздрави. Записа заглавието на дъската, вметна, че урокът е дискусия и отвори дневника, за да провери отсъстващите. Загледах се във вратата. Новото момче все още го нямаше. Млечното небе сякаш ме наблюдаваше през прозорците. Чувствах се някак неловко, че още в първия ден могат да му направят забележка, че е закъснял. Не можех да си обясня вълнението, което бавно ме обземаше.
Точно когато госпожа Шнайдер стигна до 16 номер, вратата  плавно се отвори.


3

Ако до този момент се вълнувах, то сега изпитах шок. На вратата стоеше нашият нов съученик. Косата му беше светло руса, като на Мария, очите – странна смес от зелено, сиво и пъстро, а лицето му беше гладко и матово като кадифе. Имаше красива уста с добре оформени устни и дълго лице. Тялото му беше мускулесто, едро и много привлекателно, раменете му бяха широки. Беше доста висок, сигурно към два метра и беше облечен с черен пуловер, дънки и кецове. Устните му бяха разчупени в мила (и същевременно със сексапилни нотки?) усмивка. Изглеждаше по-голям на години от нас, беше красив, мъжествен и... Аз го познавах. От това идваше шокът ми. И, ако трябва да съм по-точна – бях шокирана, защото беше много променен. Момчето от спомените ми, момчето на терасата, беше слабо и тънко като вейка. Невинно и миловидно. Очите, косата, си бяха същите, но изражението на лицето му, мускулите и подчертания сексапил бяха нещо ново.  В същия миг, както стоях и го зяпах, сребърно-зелените му очи намериха моите. Просто се плъзнаха през лицата, обърнати към него и се впиха в моите. Това не беше случаен поглед. Той сякаш целенасочено търсеше очите ми. Усетих как нещо пробягна през гръбнака ми. Само след секунда  отново се обърна към учителката.
-Много се извинявам за закъснението.
Гласът му прозвуча като дъжд в пролетен ден. Нисък, топъл и неустоим. Примигах.
-Няма проблем. Вие сте новият ученик, нали? Простено ви е. – госпожа Шнайдер сякаш не забелязваше чара му. – Кажете  ми името си.
-Феликс Майер – очарователна усмивка.
Тя го прати да седне. Единственото свободно място беше пред мен. Забелязах как момичетата се извръщат да го гледат докато върви към стола си. Не можех да се сдържа и вдигнах лице към него. Погледът му отново прикова моя. Едва когато седна се обърнах към Мария. Със светнали очи тя драсна на едно откъснато листче:
„Много повече от всякакви представи!”

***

В залата за хранене не беше кой знае колко пълно. Но беше по-шумно от всякога. Лица, гласове, смесващи се в безкрайна какафония, сякаш идваща от някъде другаде. С Мария си взехме храна и се отправихме към нашата маса. Точно до прозореца в дъното на залата. След едночасовата обедна почивка имахме още три часа.
-Е, какво мислиш за новото момче? – как беше изтърпяла досега?
-Мисля, че е много готин – какво друго да кажа? – Има много яко тяло.
Тя отметна платинената си коса и се засмя.
-Мисля, че е не-ус-то-им! – изрече на срички Мария – Не бих се колебала, ако иска да ме.... покани на среща – тя ми намигна.
Ухилих се в отговор. Дали да й кажа? Не проумявах защо така се притеснявам. И какво като го познавам? Защо стомахът ми се гърчеше така при мисълта за него? Не, никакви пеперуди. Беше си направо болка, сякаш някой се мъчеше да ме изкорми. Параноя ли ме хващаше? Огледах се. Нямаше го.  Взех решение.
-Познавам го.
Очите на Мария буквално изскочиха. Тя се наведе напред.
-Я, пак!
-Познавам Феликс – опитах се да звуча уж неутрално.
-Не, шегуваш ли се? От къде? Защо не си ми разказвала за него?!
Започнах да говоря. И без това храната не влизаше в стомаха ми. Гърлото ми се беше свило. Откакто Феликс влезе в кабинета по биология, нещо се промени. Сякаш нещо се случи. Обхванаха ме смътни предчувствия и доброто ми настроение изчезна яко дим. От момента, в който буреносно-зелените му очи намериха моите времето започна да тече различно. Не искам да бъда разбирана погрешно. Не усетих желание към него. Не и само желание. У него имаше някаква промяна. Физическата беше едно на ръка, но можех да се закълна, че на няколко пъти, докато седеше пред мен в часа, а после и в другите кабинети, около него се мярна нещо. Сянка, аура, както искате. Не си казахме нито дума. Всъщност той си говори днес само с едно момче. Бяха ходили заедно в кабинетите, сядаха заедно и си говореха. Всеки път, щом очите ни се докосваха, имах чувството, че това се случва по негово желание. Или поне сякаш го е очаквал. Сякаш нарочно се взира в мен. В бледосиво-зеления му поглед нямаше страст. Не ме гледаше с интерес или с предпочитание. Очите му се впиваха в моите и не ми позволяваха да се обърна, докато той не реши. Сякаш безпристрастно изучаваше нещо зад очите ми, струваше ми се, че търси мислите ми, и, най-страшното от всичко, че успява да ги прозре. После се обръщаше и аз можех да гледам другаде. Но не успявах. Продължавах да го зяпам, докато болката в корема ми стваше непоносима и не ме заливаше паника. Денят беше започнал толкова нормално, а сега ми се струваше, че губя разсъдък.

4

Мария беше възхитена от него, а аз се стараех да се прикривам. Някак успявах и изглеждах нормална. Дори си изядох салатата. Прибрах си капачката от натуралния сок с надпис. През цялото време бърборехме за Феликс. Той така и не се появи. Новият му приятел обаче – Марк – дойде да обядва с няколко човека от нашия клас, които седнаха с нас.
Тръгнахме си от залата за хранене без Мария да е заподозряла нещо. Дотук добре. Вече бях започнала да се успокоявам и даже бях готова да си повярвам, че съм си въобразила всичко, когато го видях. Слизаше по стълбите точно срещу нас. Усмихна се чаровно:
-Здравейте, момичета! – и се отдалечи , но първо разбира се, потъна за миг в очите ми. Стомахът пак ме заболя.
-Разкошен е! – въздъхна Мария – Никой друг няма такива обноски и външен вид, истински джентълмен – и тя с копнеж се обърна назад.
Волю-неволю аз също се обърнах. Беше изчезнал. Съгласих се, защото и на мен ми беше направило впечатление. Беше учтив и доста по-мил от другите момчета. Наистина възпитан. Без дори намек за лигавене.
Останалата част от деня мина много бързо. Стараех се да не поглеждам Феликс, но се провалях. Само един единствен път го погледнах без той да ме види. Часовете се изнизваха, водех си записки и уж внимавах в уроците. Умирах да се прибера и едва дочаках последния звънец. Скочих и си събрах нещата, без изобщо да се обръщам към Феликс. Неумолимите му очи ме търсеха безспирно.
Веднага щом с Мария излязохме в свежия въздух и се отправихме към колите си, се почувствах по-добре. Част от тежестта в гърдите ми се стопи. Приятелката ми ме прегърна и бързо си тръгна, защото имаше час за фризьор. Закрачих към колата си. Покрай мен минаха три момичета. Прилоша ми като чух разговора им. Обсъждаха Феликс. Това бяха Мая, Галина и София. От съседния клас. Мая имаше кестенява коса и сини очи. Беше висока, с пищни форми. Галина беше русолява, ниска и кльощава, а София притежаваше най-къдравата и черна коса, която бях виждала. Очите й, с цвят на най-тъмната нощ бяха бадемовидни и влажни. Тя въртеше закръгленото си дупе, стегнато в тесни дънки. Всъщност и трите бяха на едно мнение с Мария. Говореха толкова високо, че дори далеч от тях можех да ги чуя. И чувах. Мая обясняваше съвсем необезпокоявано какви неща иска да прави с Феликс. Неприличните думи не ми пречат попринцип, но на няколко пъти се смутих. Галина и София ентусиазирано допълваха речта на приятелката си в същия дух. Не можех да проумея защо така викат. Още повече, че мръсните думи обикновено не се крещят с гордост пред хората. Въздъхнах. Те просто искат цялото внимание. Както и неговото. Поклатих глава, заобиколих синята кола на Марк и влязох в своята.
Този следобед ми беше много по-трудно да се концентирам върху ученето. Струваше ми се, че нещо не е наред. Сякаш се побърквах. Не можех да си обясня реакцията си към Феликс. Но докато седях и се взирах в учебника, започна да ми се струва, че не в мен нещо не е наред. С него ставаше нещо. Но пък от друга страна, май само аз забелязвах. Всички други момичета бяха се прехласнали по него. Дори аз усещах някакво смътно влечение.
Не казах нищо на мама. Нима мога да обясня с думи? Съобщих й само, че имаме нов съученик и, че е доста хубав. Тя не ме разпитва повече за него. След като вечеряхме тя започна да се приготвя за излизане. Имала среща с приятелки. Когато се приготви ми поиска мнението. Майка ми винаги е била красива. Много по-хубава от мен. Беше стройна, висока и елегантна. Вече не така млада, но по-красива от доста млади жени. Черната й риза подчертаваше бялото  младежко лице и златистокафявите гъсти коси. Изпратих я до вратата и се върнах при мислите си.
Тази нощ сънувах Феликс.



5

Когато я видях за пръв път, косата й летеше като ореол около лицето й. Това е първият ми спомен за нея: Стои на терасата срещу мен и със затворени очи приветства вятъра. Толкова е красива, че я гледам без да мога да се спра. Облечена е в черна блузка и дънки до коленете. Сините надписи по тениската сякаш греят. Скръстила е ръце на парапета, розово-млечната кожа се откоява на фона на черния метал. Ноктите й са лакирани в тъмен цвят – синьо, черно или може би зелено. Косата й е в красив оранжево-ягодов цвят и ми се струва, че пламти. Небето е облачно, сиво, тежко, аха-аха да се изсипе отгоре ни. Тя стои все така със затворени очи, а аз все така я изпивам с поглед. Бях само на осем. Всичко, което знаех за нея беше името й. Женевиев. Мислех, че не съм виждал по-хубаво момиче преди. Никога не бях виждал майка си. На осем години намерих любовта, на девет ми я отнеха...
И точно тогава тя отваря очи. Оттук не виждам какъв цвят са. Вдига ръка и ми маха. И тя е на осем години. Усмивката й боли. Махам й в отговор. Единственото, което знае за мен е името ми. Феликс. Лято е. Юли.
Това беше единствения ни контакт. Никога не посмях да я заговоря. Винаги бях около нея, но винаги безмълвен.
Никога не бях виждал родителите си.
Тези, на които казвах „мама” и „татко” бяха Силвия и Ханс. Тези, които бяха „мама” и „татко” дори не познавах.
Живях една година срещу Женевиев, но не учехме в едно училище. Тя ходеше в училището през пътя, а аз – в другия квартал. Засичахме се много рядко. Отблизо видях, че очите й са тъмни смарагди, но и също така топли. Устните й бяха като ягоди – сочни и червени. Никога не посмях да ги целуна. Никога не посмях да потъна в прелестните й зелени очи. Никога не докоснах косата й.
И когато ми я отнеха, когато си тръгнах от Женевиев, аз си обещах, че един ден ще я намеря, ще я заговоря и ще я докосна. Не знаех как, но обещах. И скоро разбрах. Чаках девет години и се промених. Искате ли да разберете какво се случи с мен? Останете, и ако можете не ме съдете.



6

Събудих се и първо не осъзнах къде се намирам. После мъждивата светлина на матовия ден благосклонно ме осведоми. Бях у дома. Дори чувах любимото сутрешно шоу на мама.
 Мътния вторник ме поздрави със сълза, веднага щом излязох. Седнах в колата и запалих раздразнена. Не бях отпочинала. Сънувах себе си, като малка. Спомен насън... Бях излязла на терасата за да се порадвам на любимото си време – ветровито, топло и облачно. Измъкнах се боса, въпреки, че мама ме съветваше да си сложа чехлите. Майките винаги остават нечути. Зарадвах се на вятъра, бях осемгодишна и обичах да рисувам. Реших, че когато ми стане студено, ще се прибера и ще нарисувам красива картина по памет, за да я дам на мама. Исках да я зарадвам. Исках да спре да тъжи за татко. Известно време стоях със затворени очи, за да се концентрирам. Когато отново погледнах, видях, че на отсрещната тераса стои Феликс и ме наблюдава. Усмихнах се и му помахах. Всъщност се смутих, че ме е гледал, но после си казах, какво от това? След това се прибрах, извадих пастелите си и нарисувах пейзаж. Феликс също присъстваше. Оттогава рядко виждах мама тъжна.
Училището ме посрещна както винаги. Потърсих колата му с очи, но осъзнах, че не знам каква е. Моето хубавичко BMW беше паркирано до черен Mercedes Benz. Черно до черно. Дали пък...?
Малко по-късно отново ме очакваше изненада. Преди часа исках да отида в библиотеката, да върна двете книги, които бях взела – „Гробище за домашни любимци” от Стивън Кинг и „Смърт край Нил” от Агата Кристи. Още се старувах да погледна в тъмните ъгли на коридора, да не би оттам да изскочи котаракът Чърч или по-лошо възкресения петгодишен Гейдж. Тръгнах натам без да се отбивам в кабинета по език. Изкачих стълбите и безшумно се вмъкнах в библиотеката. Тя е хубаво голямо помещение с огромно разнообразие от всякакви книги и няколко компютъра. Етажерките бяха от приятно тъмно дърво, в същия цвят като столовете на няколкото маси. Мислех, че няма да има никого освен библиотекарката толкова рано сутринта, но се излъгах.
С внезапен спазъм в стомаха видях, че на любимата ми маса вече седи някой. Изглеждаше съвършено спокоен в синия си пуловер, небрежно разлистващ книга – „Кръстникът”. Тази сутрин златната му коса беше бухнала и рошава. Несигурна какво да правя, леко отстъпих към другото помещение – тук беше читалнята. Явно ме беше чул и видял, защото...
-Добро утро!
Обърнах се по посока на копринения глас. Гледаше ме право в очите, леко усмихнат. Беше толкова хубав, че пристъпих към него.
-Здравей, Феликс.
-Чаках да си ме спомниш, но явно е било доста отдавна... – започна той. Подразних се. Разбира се, че го помня. На врата ли иска да му увисна?
-Помня те – заявих уверено – Ти живееше срещу мен, нали?
По лицето му пробяга сянка на някаква емоция. Толкова за кратко, че сякаш ми се стори. После обаче видях как само за миг очите му светват от болка.
-Да. Бяхме се преместили. Сега обаче отново съм тук и живея в съседния квартал. Близо до някогашното ми училище. – не сваляше очи от лицето ми. Стана ми неудобно.
-Толкова близо? – усмихнах се – Това е супер – беше ми някак неловко в присъствието му – Няма да се местиш повече, нали? – нямам идея защо попитах. Въпроса просто излетя от устата ми.
-Не, няма – странната му усмивка беше някак болезнена.
Върнах книгите си и той предложи да слезем заедно долу. „Не сме си играли заедно като малки, но сега можем да сме приятели”. По пътя разговорът вървеше отначало трудно, но после се заприказвахме за книги, за игри (той говореше, аз слушах) и после ми каза, че с облекчение се е върнал тук. Неудобството ми намаля.
Влизайки заедно предизвикахме зяпане. Очите на Мария буквално щяха да изскочат. През цялото време до обяда разисквахме пристигането ми с Феликс.
Очите му вече не бяха така сковаващи , когато погледите ни се срещаха. Днес не ме болеше корема и не се страхувах. Сега щом се поглеждахме, той леко се усмихваше. Странни тръпки се стрелваха по гръбнака ми, но ги игнорирах.
Щом заехме любимите си места на обяд, аз внезапно чух глас зад себе си.
-Да ви правя компания днес?
Мария и аз се завъртяхме. Феликс се усмихваше срещу нас с поднос в ръка. Естествено, че приехме предложението му. Той седна до мен, срещу Мария. След малко се появи Марк и Феликс го покани на нашата маса.  Стана много забавно. Марк е голям шегаджия, постоянно пуска майтапи. Някъде след около петнайсетина минути, усетих как не мога да се храня от смях. Обедната почивка мина страшно бързо и безгрижно.
Започнах да се държа по-свободно с хората.
Днес очите на Феликс бяха определено сиви.
Тази нощ не спах добре. През цялото време се будех, като ми се струваше, че някой ме вика. Обръщах се в леглото, а някъде, дълбоко в ума ми плуваше неясно и мъчително неговият образ.

7

Седмицата се изниза, мъглива и тежка като олово. Когато всяка сутрин се будиш по-рано и дори не дочакваш алармата за да станеш, когато отиваш възможно най-бързо на училище и веднага излизаш от колата, когато не успяваш нощем да заспиш, неминуемо започваш да се чудиш какво става. Феликс започна да се държи приятелски, очите му не ме плашеха вече. Погледите ни се задържаха върху лицето на другия, но аз вече нямах усещането, че това става само по негова воля. Струваше ми се обаче, че той продължава да вижда през очите ми, да достига до душата ми. Често нямах сила да откъсна поглед от неговия. Очите му бяха толкова красиви. Сякаш сменяха цвета си или имаха по няколко цвята. Сиво, зелено, пъстро, даже някакво странно светло, почти прозрачно синьо се промъкваше в ирисите му. Още на няколко пъти виждах особена сянка около него, но за твърде кратко време, за да повярвам, че е реална.
Започнах да подозирам,че постоянно ме наблюдава. Понякога без да гледам към него имах изключително странното усещане, че погледът му ме докосва. Обръщах се и той действително ме гледаше. Даже не извръщаше глава, просто се усмихваше почти неуловимо. Не мисля, че често му се усмихвах в отговор. Някак не се сещах. Единствено можех да го зяпам.
Измина още месец. Аз и Мария обядвахме заедно с Марк и Феликс всеки ден. Междувременно Феликс се беше сприятелил с почти целия клас и те често сядаха на нашата маса. Бяхме голяма група.  Изглежда всички го харесваха.
През втората седмица от идването си, той получи покана за среща от ... Мая. Тя преспокойно го причакала на паркинга и го попитала иска ли да излезе с нея. Феликс много забавно имитираше как през цялото време Мая му хвърля съблазнителни погледи. Смяхме се с глас. Той й отказал и тя останала много недоволна. Усетих непонятна радост.
Времето течеше много странно. В училище то изтичаше неприлично бързо, сякаш се стопяваше и докато едва станала суртин, аз вече трябваше да си тръгвам след последния час. Следобедите у дома и излизанията с Мария се влачеха. Тогава времето упорито се бавеше, като дете, неискащо да отиде на детска градина. Поглеждах часовника, а стрелките му не помръдваха. Слънцето замръзваше в небето. Опитвах се да уча или да чета, но се улавях, че час по час се зазяпвам в нищото.
Трудно заспивах, лежах будна с часове. Понякога в съзнанието ми внезапно изплуваше Феликс и отказваше да си тръгне, понякога се промъкваше в сънищата ми. Една нощ той ме целуна в съня ми. Събудих се почти веднага след това, в три сутринта. Главата ми тежеше. Устните ми бяха горещи. Очите ми отказваха да се затворят отново.
Тогава се запитах, наистина ли прекалено рано си тръгна той? Наистина ли го бях забравила? Или просто бях потиснала спомена за него, за да не боли. Минаха девет години. През тези девет години не бях мислила съзнателно за него.
Целувката му пареше върху устните ми. Но това беше само сън. Само подсъзнателен образ. Или? Долових ухание на мъжки парфюм, съвсем деликатно. В този среднощен час нищо не ми се струваше невъзможно. Разумът ми казваше, че ароматът е в ума ми, но нещо много по-силно от разума ме убеждаваше, че колкото и невероятно да звучи, устните на Феликс наистина са докоснали моите тази нощ.

8

През тези мъчителни девет години аз бях гневен. Яростта ме разяждаше, течеше във вените ми. Гъста и лепкава като кал, точно тя движеше сърцето ми. Никога не бях виждал родителите си. Бяха ме отдалечили от Женевиев. Силвия и Ханс не ме обичаха. Нямах приятели. Децата не ме харесваха. Изгарях от любов.
Силвия никога не ме прегръщаше. Ханс никога не ме подкрепяше. Живеех сам, макар и с тях. В училище почти никой не искаше да е с мен. Смееха ми се, че не обичах това, което те обичаха и не правех това, което те правеха. Така и не свикнах с новия град. Така и не забравих Женевиев. Бях добър ученик, но това не ми даваше увереност. Бях слаб и дребен, затова ме обиждаха. Исках да бъда по-умен, по-знаещ, натискаха ме надолу. Исках  да успея, спъваха ме.
Имах един-единствен приятел. Фриц. Той беше едър и с него се чувствах в безопасност. Винаги съм искал да приличам на него. Не че някой се опитваше да ме бие. Не ме тормозеха физически. Пребиваха ме с думи.
Ханс и Силвия никога не се опитаха да сложат лед върху натъртените места.
Въпреки всичко не станах безчувствен. През тези години копнеех за истинската си майка. Знаех, че тя ме е зарязала и вероятно не ме иска, но отчаяно копнеех да я прегърна.
Опитвах се да убия чувствата в себе си. Но те бликаха. Как ли не се наричах. Женчо, педераст. Нямаше ефект.  Никога не бях виждал майка си.
Две години живях така. Две години живях с непрестанна болка. Две години сънувах кошмари. Две години мечтах за родителите си.
После, на третата година всичко се промени. Фриц ми помогна. Никога не го забравих. Промених се, но не забравих.. Когато поисках да му се отплатя, той ми каза, че вече има всичко. Знаех, че е така. Когато по-късно поисках да го убия, те, както и той ме надвиха. 
Сега ми оставаше само Женевиев.


9

През двете години, през, които живях като слабото унижавано момче се чувствах като ненужна вещ. През средата на втората година у мен започна да се заражда едно желание. Отначало смътно, само в съня проблясваше и изчезваше. Щом се събудех несъзнателно го потисках. Бях толкова обсебен от страстта си към Женевиев, която се подклаждаше от невъзможността ми да я виждам, че в първите седмици не съзнавах желанието си.
В началото усещах просто болка и гняв. Кипях от ярост, исках да се бия, но бях прекалено слаб. Никакви тренировки не ми помагаха. Блъсках като луд боксовата круша, вдигах тежести, крещях от безсилие срещу дърветата. Във вените ми течеше отрова, изгаряше всичко в мен.
След доста месеци на чиста ярост, желанието ми се оформи. Исках да управлявам нещата. Исках да бъда всесилен, да ми се подчиняват. Исках да накарам Силвия и Ханс да се страхуват от мен. Исках всички, които ме тормозят да треперят пред мен. Мечтаех да контролирам събитията, да се случват така както аз пожелая. И Женевиев да е до мен.
Бих сложил света в краката й.
Събрах смелост един ден. Разказах на Фриц за огъня, който ме изгаряше. Треперех от гняв, чувах сърцето в ушите си и не можех да се контолирам. Желанието ми ме измъчваше и денем и нощем. Спортувах постоянно, спазвах хранителен режим, учех много. Тялото ми си оставаше слабо, макар и стегнато. Нощем или безсънен мечтаех за Женевиев, или заспивах и сънувах как управлявам всички. Живеех на единия край на страната, а тя – на другия. Почувствах се малко по-спокоен, когато разказах на Фриц.
Помня, че много внимателно ме изслуша. Бяхме в едно кафе, седнали на терасата, цигарата димеше между пръстите ми. Дръпнах силно, за да се успокоя. Фриц наведе глава на една страна, изпусна пушека от устата си и се усмихна.
-Аз ще ти помогна.
Простичкото изречение промени всичко.


10

Красивата борова горичка процеждаше меката златиста светлина. Седяхме на голямото одеало, образувано от две по-малки. Кошницата със сандвичи и сладки стоеше до един стар бор. Хладилната чанта, пълна с безалкохолни беше облегната на кошницата. Най-накрая събота. Въпреки, че беше средата на ноември, беше невероятно топло. Температура – някъде около двайсет градуса, гората беше рядка и малка, въздухът блестеше. Излетът беше спретнат набързо, породен от чудното време. Бяхме аз, Мария, Марк и  ... Феликс.
Рано сутринта просто ми се обади Мария с прекрасната идея на Марк да излезем на пикник четиримата. Веднага се навих. Не исках да призная желанието си да видя Феликс дори на себе си.
Предложих с майка ми да направим сандвичите, Мария щеше да донесе сладки неща, а от Феликс и Марк беше пиенето. Отидохме до там с мерцедеса на Феликс (да, предчувствието ми се оказа вярно) и заради това Марк през цялото време пускаше многострадални въздишки, че няма да има алкохол. Много се смяхме на вицовете му, а зеленоокият ни приятел замалко да блъсне колата. Когато обаче Мария извади от чантата си бутилка водка, очите на Марк светнаха.
-Има и порокалов сок, нали? – попита тя лукаво.
Феликс избухна в звънък смях.
-Ехх, знаех си аз, че трябва да вземем доматен сок – въжделено простена Марк.
Колата сякаш се разклати от смеха ни.
-Значи няма да пием Блъди Мери! – възкликнах.
 Докато Феликс караше, ние се шегувахме и се радвахме на необичайно слънчевото и топло време. Хващах се, че постоянно зяпам частите от гърба и врата на Феликс, които седалката не закриваше, както и виждащата му се ръка. Случваше се очите ни да се докоснат в шофьорското огледало. Днес неговите бяха пъстрозелени със сиви пръски. Всеки пък, когато погледите ни се пресичаха, аз усещах някакви тръпки във вените и гръбнака си. Свеждах глава към бедрата си и се  опитвах да се овладея. Вдишвах дълбоко, а после отривисто отмятах коса и се включвах в шегите. Очите му непрестанно ме следяха.
Пристигнахме на определеното място за пикника. Майк го беше избрал. Той често идвал тук с родителите си, когато сестра му била мъничка. Мястото беше страхотно. Рядка борова горичка, пропускаща слънчевата светлина. Земята беше посипана с изсъхнали оранжеви иглички, жълти на силното слънце. Боровете блестяха като смарагди. Небето беше ярко, блестящо синьо, безоблачно. Разстлахме двете одеала на нещо като полянка, хубавко малко пространство, цялото обсипано с иглички. Разположихме се върху тях и всеки си взе по сандвич. Извадихме сладките и момчетата решиха, че е време за коктейли. Всеки получи по чаша водка с портокалов сок.
-И нека излетът започне! – театрално с високо вдигната чаша възкликна Феликс.
Говорехме си весело, безгрижно и се забавлявахме. Радвах се на почивката, на хубавото време, радвах се на приятелите си. Вдишвах кристалния въздух, отхапвах от сандвича със сирене и пиле и се наслаждавах на непринудения разговор. Феликс седеше срещу мен, облечен в черна риза със спортна кройка, втъкната в колана на дънките му. Много, много беше късно за мен. Марк се беше облякъл в коралова тениска и черни дънки, Мария носеше готини зелени дънки и бяла блузка, отгоре с черен суитшърт. Аз бях по кожено яке, кецове, дънки и  тениска. Чувствах се хубава и развълнувана.
Водката придаваше интересен алкохолен вкус на сока, без да го разваля. Марк и Феликс се заприказваха за компютърни игри (League of Legends) и аз се обърнах към Мария.
-Не съм и подозирала, че ще станем такива добри приятели с него. За толкова кратко време – пошушна тя.
-Дай Боже повече – намигнах.
Тя се разкикоти. Слушах разговора на момчетата, от който почти нищо не разбирах и се мъчех да не гледам само във Феликс. Златната му коса меко светеше в полусянката и макар обърнат към приятеля си, имах чувството, че някак пак ме гледа. Може и вече да знаех какво се случва с мен, но все още  потисках чувствата си. Седях унесена от красивия ден, а и от водката и се опитвах да поддържам разговор с Мария. Момчетата още си прказваха за някаква кървава компютърна игра.
Малко по-късно следобед обаче, те преминаха на чиста водка. Не се напиха от половин шише разбира се, но настроението се покачи. Не отказах, когато ми предложиха (дано да не ни спрат полицаи) . Феликс запали цигара. Димът излизаше на пепелнобели талази от съблазнителните му устни.
-Хайде малко на разходка – скочих, изненадана от смелостта си. Той се завъртя към мен  - Хайде, хайде – подканих го преди да съм се разколебала. – Много ядох.
С периферното си зрение видях как Мария, без изобщо да се прикрива сръгва Марк в ребрата. Той многозначително повдигна вежди към нея и двамата избухнаха в необуздан хилеж. Намръщих им се и ги отписах като безнадеждни случаи. Феликс ме погледна внимателно. В рехавата сянка приличаше на ангел. Покварено красив ангел.
-Идвате ли и вие? – обърнах се само от учтивост към Мария и Марк.
-Ъм, всъщност някой трябва да пази нещата – веднага се усети Мария – Нали, Марк? 
-Да,да, а и хич не ми се мърда – колко ги обичам и двамата – Така добре съм си хапнал, че мога само да изпуша една цигарка . С майка ти правите страхотни сандвичи – той се ухили и едва забележимо ми намигна.
-Тогава ще се разходим с Феликс – оповестих без нужда. Сърцето ми заблъска в гърдите.
-Хайде, Женевиев – и той тръгна към вътрешността на гората. Последвах го, после го изпреварих, задушавана от неудържими, непонятни емоции. Повървяхме заедно известно време. Вече не виждах Марк и Мария. И тогава пред нас изникна огромно повалено дърво. Не бих могла да го прескоча.
-Ела да седнем – промълви той.
Внимателно загаси цигарата си в кората на мъртвото дърво и седна. Разположих се до него. Дървото беше на открито пространство. Не е имало други, които да го подкрепят при буря и то просто се се строполило. Силният вятър го е пречупил и плитките му корени не са издържали. Сега дървото беше мъртво, студено и разпадащо се. Въпреки това, огряно от слънцето в този момент, то беше красиво. Като умряло младо момиче с медена коса.
Феликс се обърна към мен. Бавно, сякаш се опасява от нещо. Лицето му беше по-бледо от всякога. Очите му изглеждаха още по-красиви от светлината. Зелени, изпъстрени със сребърни пръски. Косата му светеше като самото слънце. Усетих силна болка в гърдите. Въздухът между нас беше наситен с електричество.
-Много си се променил през тези години. Помня те съвсем различен – проговорих. Усмивката му ми причини физическо страдане.
-Ти също си се променила. Станала си по-висока – подсмихна се той .
Засмях се. Вече се чувствах почти нормално с него. Все още бяхме като немного близки познати, но топлината започваше да се усеща.
-Радвам се, че си тук вече. Не съм имала възможност да те опозная, но сега мога. Сега можем да сме приятели и да си говорим. – почти не съзнавах какво говоря. Усещах единствено, че се е приближил към мен.
И тогава започнах да говоря. За себе си, задавах му въпроси за предишното училище, за предишните приятели. Леко се дръпнах от него даже, без да обръщам внимание на желанието да се приближа. Отговаряше ми пестеливо на въпросите по тази тема за това я смених. Отворих дума за книги и музика и се оказа, че там е доста по-приказлив. Както ми разказваше за любимата си книга, изведнъж се прекъсна. Замълча и ме погледна право в очите.
-Те ме мразеха – гласът му ме проряза като ледено острие. Думите рукнаха една след друга – Преди да стана мускулест хубавец, нямах приятели. Само Фриц беше до мен. Той беше истински човек. Преди да заприличам на боксьор, никое момиче не ме поглеждаше. Всички зяпаха мощните батковци със скъпи коли. Единственото, което искаха от мен беше домашното ми. Никоя от тях не виждаше, че съм интелигентен, възпитан, никоя не се интересуваше от възпитанието ми, никоя не искаше да е с мен, защото тогава нямах мерцедес, нямах хилядарки по джобовете. Те искаха само да преписват от мен. Да ме използват – прекрасните му очи бяха пълни с гняв. От него Феликс ставаше още по-красив – А после, когато вече съм такъв, какъвто ме виждаш сега, момичетата, които ме пренебрегваха се хвърлят на врата ми. Сега имам пари и мускули, имам хубава кола, живея в чудесна къща и мога да имам всяка от тях. Дори не съм ги докосвал. Нито една. Не могат да ме прелъстят. Не искам да спя с тях. Не мога дори да ги гледам. Затова се върнах тук. Тук винаги съм си бил у дома. Тук животът ми започва на ново – замълча за миг, плъзна очи по мен – Но изгубих себе си. Не мога вече да се позная. Аз...
-Замълчи... – промълвих. Не успях да добавя нищо повече. Тръпките по гърба ми бяха безумно силни.
В мига, в който сиво-зеления му поглед докосна устата ми, разбрах, че ще ме целуне. Осъзнах, че пръстите ми докосват устните му. Уплаших се от неочаквания пламък в очите му. Чувствайки се абсолютно уверена, без капка стеснение се наведох към него, прмествайки ръка на бузата му. Устните му бяха толкова близо до моите, че усетих аромата на цигара върху езика си.
-Ехоо! Феликс! Женевиев! Къде сте, по дяволите?!
Внезапния крясък ми подейства като камшик през лицето. Подскочих и се дръпнах толкова назад, че почти загубих равновесие. Феликс се изправи. Видях как затваря очи и ноздрите му се разширяват. Гневът сякаш се излъчваше от порите на кожата му.
-Да ви вземат мътните! Оглушахте ли...? – нечии глас, много наподобяващ този на Марк се чуваше иззад няколко гъсто разположени борчета. Той изруга по най-долнопробен начин (ъм, да, само ще се престоря, че аз не ругая) и застана пред нас.
-Защо не отговаряте като ви викаме?! Не сте ли видяли колко се е стъмнило вече?! Гората не е нощен клуб! Ако искате да се забавляваме по тъмно, по-добре да отидем на дискотека – беше доста раздразнен. Дали не преиграваше малко? Примигах. Наистина се беше поздрачило. Небето беше с наситения цвят на настъпващата нощ, а около дърветата се прокрадваха призрачни сенки. Внезапно осъзнах, че е захладняло.
-Съжалявам – усмихна се пленително Феликс. Реших и аз да се включа в преструвките.
-Бяхме се заприказвали, Марк. Не сме ви чули. – докарах невинен тон, докато отвътре всичко ми вреше и кипеше.
-Много сте се отдалечили – поомекна той – В началото реших, че се преструвате.
Върнахме се с него при Мария. Най-старателно се опитвах да избегна любопитния й поглед, като се спуснах да прибирам нещата. Не можех обаче да задуша гнева си. „Марк, та той щеше да ме целуне!!”
По пътя за вкъщи, усещах, че тя ме наблюдава, но нямаше как да й кажа нищо. Гледах през прозореца и отвреме-навреме се включвах в разговора. С многозначителен поглед към мен, Мария слезе от колата пред дома си, вземайки си довиждане с другите. Те й пожелаха лека вечер и й помахаха. Следващия беше Марк. Феликс го остави пред къщата му и двамата си стиснаха ръцете, а Марк го фрасна по гърба в знак на приятелска обич, докато се шегуваше. Феликс го потупа по гърба, докато се смееше.
Останах само аз. Бях последна по ред на къщите. Слънцето залязваше. Залезът беше един от най-красивите, които бях виждала досега. Синьото на небето бавно се разтапяше в златните искри на гаснещото слънце. Самото то беше тъмнооранжево, почти червено, обградено от прасковенорозово. Хребетите на планината пред нас, изглеждаха тъмносини, почти черни. Не съм знаела, че тук, на този път залеза се вижда така добре.
-Хубав залез, нали? – почти бях забравила, че не съм сама. Думите на Феликс ме извадиха от унеса. Изразих съгласие. Мярнах отбивката за улицата, на която живеех. Тъкмо отворих уста да му кажа да завие и пак я затворих. Той прекрасно знаеше къде живея. Сви в уличката и спря пред градинската портичка.
-Хайде, хубава вечер, Женевиев. Ще се видим в понеделник, нали?
-Разбира се. Благодаря, че ме докара – и в пристъп на умопомрачение се наведох напред и долепих устни до бузата му – Лека вечер. Чао.
Той се обърна така рязко, че почти ме целуна. Слязох от колата със замаяна глава и му махнах за довиждане. Той вдигна нагоре палец и се засмя. Разсмях се в отговор и тръгнах към вкъщи. Едва наболата му брада още боцкаше устните ми.


11

С бодър глас разказах на мама за пикника. Дори не споменах Феликс повече, отколкото изискваше нормалния разказ. Радваше се, изглеждаше доста доволна, че дъщеря й има повече приятели и излиза с тях. Освободи ме от задължения , като ме информира, че ще се оправи с остатъците и отпадъците.
Изкъпах се хубаво. Внимателно измих косата си, намалих обема на душ гела с шоколад на половина и дълго стоях под струите почти гореща вода. От плочките се вдигаха чисти кълбета пара, огледалото сериозно се беше изпотило. Чувствах се много добре. Боровият въздух ми се беше отразил благотворно. Затворих очи и оставих водата да ме облива. Сетих се за Мария, която най-вероятно в този момент бомбардира профила ми в Скайп с въпроси. Усмихнах се на себе си. 
Излязох от банята, последвана от вълма водни пари. Облякох се в домашни дрехи, увих косата си в кърпа и включих компютъра. Скайп се зареди и аз изпуфтях. В подскачащата оранжева сферичка до името на Мария пишеше 6.
Мария: „надявам се, че няма цяла вечер да се криеш на offline”
„какво толкова правиш?!”
„мислиш, че ще можеш да се измъкнеш?! Сякаш няма телефон...какво? и батерията ли му извади?!!”
„уникално жестока си”
„знаеш колко съм любопитна... защо мълчиш???”
„моля те, Женевиев, пиши ми ;( ;( ;(((((((( ”
Завъртях очи и сложих пръсти на клавиатурата.
Аз: „добре, ето тук съм”
Мария: „господи, какво чакаш, разказвай!!”
Аз: „нищо не се случи, Мария”
Мария: „как?! Бяхте се отдалечили много... не ни отговаряхте като ви викахме... а да си беше видяла само лицето на връщане!! ”
Изтръпнах.
Аз: „говорехме си за най-нормални неща – книги, за музика и за детството, просто ъм, се опознавахме, нали се сещаш, не сме били много близки, а сега вече той е дружелюбен към мен”
Мария: „вече започвам да не издържам. Ще те прекъсна само за момент – за една сочна информация – може и да не си забелязала (или си - хммм), но той така те зяпа.....  толкова е хлътнал...”
Значи не бях си въобразила. Може би не си бях въобразила нищо. Прехапах устна и продължих чата.
Аз: „не знам как се случи, но изведнъж той се промени... започна да говори за себе си, ама искрено, сякаш дори не бях там (предадох й разказа на Феликс). и тогава аз му казах да замълчи, не можех да го слушам повече, стана ми много странно ...”
Мария: „за Бога, момиче, продължавай, наистина вече имам сърцебиене!!!!!”
Аз: „заклевам се, че поиска да ме целуне, даже почти го направи... ръката ми беше на бузата му.... и аз се наведох към него... устните ни бяха почти допрени... и точно тогава цъфна Марк!”
Мария не ми отговори веднага. Сигурно не е могла да сдържи вълнението си и се е разскачала из стаята. Или просто е стояла и е гледала в екрана. За миг пред очите ми отново проблесна сцената на дървото. Лицето на Феликс е на сантиметри от моето, вкусвам дъха му, усещам топлината на устните му върху своите... и Марк се появява и разваля всичко... Най-накрая получих отговор.
Мария: „е, това ако не е новина.... Феликс.... как можах да предложа на Марк да ви потърсим?! Как да се досетя, че.... ?!! трябваше да се сетя :@ :@ , той направо те изпиваше с поглед... от първия ден, в който дойде, оттогава не е спирал да те зяпа, всеки път... те поглъщаше с поглед, но аз сякаш не”
Явно не й достигаха думи. Значи и тя е забелязала. Дива радост ме прониза през стомаха. Само за миг.
Аз: „не се ядосвай, ти за нищо не си виновна... никой не е виновен.. всъщност аз се ядосах, но нито ти, нито Марк сте виновни”
Мария: „да знаеш само как изглеждаше, когато Марк се върна с вас!!! Добре се прикри после, но само за миг лицето ти беше толкова странно, сякаш всеки момент ще ревнеш... а после сякаш си сложи маска бум! И се усмихна”
Спомних си. Разводнения блудкав гняв, който ме връхлетя, когато Марк дойде при нас. Беше ужасно глупаво, но едва сдържах сълзите си. Реших, че всичко е било моя фантазия. Реших, че той изобщо не е искал да ме целува, просто съм задрямала за миг и Марк ме е събудил. Защото, ако беше истина, той щеше да притисне устни в моите, а не да стои като статуя, сякаш чакайки Марк да се появи. Ако беше истина, Марк щеше да ни завари да се целуваме, а не да стоим на метър един от друг.
Но ето, че всичко е било истина. Феликс наистина е щял да го направи. Което пък от друга страна беше лошо, защото той не ме беше целунал. Беше се разколебал. Беше осъзнал, че не иска това да се случи.
Вцепених се. Но от думите на Мария ставаше ясно, че той ме харесва! Точно така. Харесва ме. Не е влюбен в мен. Има голяма разлика.
Аз: „наистина беше така”
Мария: „ти си влюбена”
Затворих очи. Пръстите ми бяха ледени.
Аз: „как го измисли това?”
Мария: „е, хайде де, и слепият вече разбра! Влюбена си във Феликс, откакто го видя да влиза през вратата в кабинета по биология”
Разтреперих се. Притиснах длани една в друга и сключих пръсти. Усетих как очите ми започват да парят. Замигах усилено. С отмалели пръсти написах отговор.
Аз : „грешиш. Влюбена съм в него откакто го видях на отсрещната тераса преди девет години”        
 
        
12

Повярвах на Фриц неестествено бързо. Не се наложи да ме убеждава или като ученичка да ми се обяснява. Не се смях. Не почувствах страх. Не помислих, че ми се присмива. Запозна ме подробно с това, в което ще се превърне животът ми. Бях съгласен. Нямах колебание относно  нещата, които сега трябваше да направя. А и вече знаех, така че, връщане назад нямаше. Всъщност, единственото, което изпитвах беше изгарящо нетърпение. Исках новия си живот.
Фриц ме посъветва да изчакаме лятото, за да няма училище. Така никой няма да се усъмни, като види, колко бързо се променям. Оставаха само два месеца. През тях той трябваше да ме подготвя да се явя пред него.
Още не се досещате какво щеше да стане с мен? Щях да получа възможност да имам всичко, което поискам, да изглеждам както искам, да се държа както искам, да живея колкото искам, но при две условия. Едното от тях беше да променям хората. Да ги превръщам в себеподобни и да увеличавам армията ни.
Точно като Фриц. Аз бях поредния му изпълнен дълг.
Вече би трябвало да ви е ясно какво се готвех да направя. Да изпълня и другото условие, което беше първо и по ред, и по трудност.  Изобщо не се замислих. Тогава не ме беше грижа, че по моя вина Злото в злия свят ще се увеличи още. Че то ще се пребори с Доброто. Но пък, Злото винаги е било по-силно. Това, което се случи с мен накрая, е неоспоримо доказателство. Всичко случващо се, е неоспоримо доказателство.
Може би, ако поне имах истински родители, нямаше да се съглася така лесно. Ако имаше поне един човек, които искрено ме обича, щях да се откажа и да оставя Фриц да изтрие дори спомена за мен.
Но аз приех. Защото мразех и бях мразен. Защото бях млад. Защото обичах и не бях обичан. Защото исках власт и сила. Защото бях просто човек.
                                                     


13

Фриц започна моето един вид предварително обучение. Подготовката ми за срещата с него. Не правеше нищо специално, просто ми говореше, учеше ме как да се държа:
-Не забравяй – почтително, но с достойнство. В никакъв случай не показвай раболепие. Нито намек за страх, нито намек за възхита. Не забравяй кой си и той кой е. Ако можеш – погледни го право в очите – тук Фриц направи болезнена гримаса – Никой от нас не е успявал да издържи погледа му за повече от секунда, но ти трябва да опиташ – издържиш ли очите му върху своите – ще си негов любимец и довереник. Той мечтае за довереник от началото на света, но никой досега не е бил достатъчно добър.
Побиваха ме тръпки, но не исках да го показвам. Трябваше да се изправя пред него като мъж, не като уплашено десетгодишно момченце. Не можех да си позволя страх. Фриц каза, че да се страхувам е равнозначно на смърт.
Вслушвах се в съветите му, репетирахме поведението ми, интонацията, дикцията. Фриц не ме жалеше. В началото реши, че няма надежда за мен, че веднага щом се изправя пред него, той ще ме ликвидира. После обаче започнах да възприемам по-добре.
Бях учтив, без да съм раболепен. Бях уверен, без да съм нахален. Бях спокоен, (не) без да съм изплашен. След месец Фриц вече беше много доволен от мен. Бях надхвърлил очакванията му.
-Май най-после Интерферон ще си има довереник.
Да, той действително се радваше за мен. Знаеше, че ако оплескам нещата той ще ме замести.
Интерферон. Това беше неговото име.
Никой нищо не забелязваше, понеже не се интересуваха от мен. А и да се интересуваха, все още нямаше нищо, което могат да забележат. Така наречените ми „родители” до последния си миг не разбраха какво става.
Измина още месец и вече бях готов да се срещна с Интерферон.


14

Остатъкът от ноември изчезна като сняг на екватора. С Мария, Марк и Феликс бяхме използвали последните необичайно хубави дни за излети и разходки. И четиримата не бяхме много запалени по шумните забави, които предлагаха нощните барове, и затова предпочитахме да се забавляваме както на нас ни харесва. Наречете ни бебета или пенсионери, но предпочитахме да отидем да вечеряме в някой ресторант или пицария, а после да се разхождаме из улиците до късна нощ , вместо да се наливаме с алкохол като свине в някоя дискотека до сутринта. Разбира се, че обичахме да пийваме по нещо. Но не го превръщахме в цел. Да се напием до самозабрава не беше най-голямата ни мечта. Аз и Мария предпочитахме коктейлите, докато момчетата пиеха бира или концентрати. И въпреки това се случваше да отидем и в някоя дискотека.
Често с нас идваха и още хора. Понякога се събирахме и по петнайсет човека, но рядко. Обикновено бяхме или само четиримата, или максимум десет. Покрай Феликс и аз намерих доста приятели (но Мария винаги ми е била най-добрата приятелка). Оказа се, че повечето са мили и дружелюбни. Марк,както и Мария, също беше много общителен и аз постепенно се заразих от тях. Вече не се чувствах неловко в компания. Странно, в това училище съм от три години, а едва сега обшувам свободно с хората в него. Новите ни приятели, които почти постоянно са с нас бяха Макс, Валерия, Долорес, Денис и Кристиан. Валерия и Кристиан учеха в един клас с нас, а Долорес, Денис и Макс бяха от съседния. Веднага ми допаднаха щом ги опознах. Бяха много симпатични, духовити и искрени.
Макс беше най-високото момче в групата ни след Феликс. Имаше буйна къса черна коса и сини очи. Тялото му беше като върлина – дълго, тънко и жилаво. Беше отличен бегач и играеше баскетбол като професионалист. Никога не удряше жена. Валерия притежаваше сиво-сини очи, млечнобяла кожа и дълга рижава грива. Не беше особено висока и красива, но беше един от най-милите хора на света. Винаги можеш да разчиташ на нея за подкрепа. Долорес беше красавицата. Косите и очите й бяха с цвета на нощното небе. Косата й беше толкова черна, че хвърляше сини и кехлибарени отблясъци на слънце. Кожата й беше бледа, абсолютно чиста и равномерна. Тялото й беше с добре подчертани форми, привлекателно, имаше дълги крака и доста големи гърди. Долорес не беше само външно красива. Разбираше се с всички, беше контактна и възпитана. Умът й също не беше за пренебрегване. Денис беше мускулест и строен. Косата му беше с цвета на лешник, а очите – зелени. Беше умен, забавен и общителен. Обичаше да се прави на интересен и да се изживява като мачо. Знаехме, че Денис е сериозно хлътнал по Долорес, а той не се и опитваше да го прикрива. Те бяха нещо като гаджета. Целуваха се, държаха се за ръце. Кристиан  приличаше малко на Феликс – рус и висок, но неговите очи бяха кафяви, а устните му – тънки и бледи. И той беше едър, но не така мускулест. Беше най-добрият ученик в класа и винаги беше в настроение.
Чувствах се чудесно в компанията на приятелите си. Естествено най-много обичах Мария, Марк и Феликс, но бях силно привързана към Долорес, Кристиан, Валерия, Макс и Денис. Те почти всеки ден се хранеха с нас на обяд. Изненадвах се от себе си – колко естествена бях с тях, как лесно общувах без да се чувствам скована.
Въпреки близостта на Феликс, въпреки хипнотичния му поглед, аз успявах да се държа нормално. Без никакво притеснение разговарях с него. Усмихвах му се. Седях до него. Гледах го в очите. Той от своя страна продължаваше да се държи както преди , но без ужасната странност от първия ден в училище. Все още виждах сянка около него. Гледаше ме почти постоянно, очите му ме изгаряха, почти ги усещах върху кожата си, но вече не се надявах. Стараех се дори да не мисля за онази случка в гората. Отклонявах приказките на Мария по този повод. Просто бях спряла да очаквам нещо. Приемах го за приятел и не се надявах на повече.
Бях убедена, че любовта на приятелите и майка ми е достатъчна. И наистина се чувствах щастлива. През повечето време. Та аз имах всичко. Любовните ми проблеми за много хора бяха като меко легло и пухена възглавница. Имаше майки, които нямаше с какво да нахранят гладните си деца. Имаше хора, които нямаше къде да се приберат. Имаше хора, които умираха от неизлечими болести. Имаше хора с отвлечени деца. Имаше хора с умиращи деца. Имаше жени със съпрузи, загинали във война. Имаше деца, с кръжащи над главите им лешояди...


15

Денят неумолимо си отиваше. Слънцето бавно се топеше в обятията на нощта. Карминените отблясъци се размиваха в оранжевите пътеки на умиращите слънчеви лъчи. Обагрените облаци плуваха в синьото небе. Въздухът беше вече тъмен и плътен, въпреки ярките искри злато.
Слънцето бляскаво чезнеше зад хоризонта. Последните лъчи, плътнооранжеви и заслепяващи потопиха планината в сянка. Голите клони на дърветата красиво контрастираха на фона на небесния пожар. В последните секунди на залеза, времето сякаш спря.
Огнения ореол на слънцето някак изведнъж угасна зад снежните върхове. Небето придоби онзи стоманеносин цвят, който така бързо преминава в аметист и накрая в черно. Тежки сиво-виолетови облаци се плъзнаха от всички страни, бавно поглъщайки синьото. Малкото островче сиво-сино небе се покри с тъмносини развяти като коса на девойка облаци. Вятърът се усили. Тъмното все по-бързо обвиваше светлото.
Фееричната красота постепенно прерастна в плътен воал. Наситеноаметистовите коси се спуснаха по светлосиния гръб на небесната шир.
Чернотата погълна и последните парченца цвят. Небето се надвеси над земята тъмно, плътно и безкрайно. Нощта –така неземно красива повика тишината. Подлуден от хубостта й, само вятърът още се въртеше насън.
Седях и наблюдавах смъртта на деня. Не бях запалила лампата. Стаята беше съвършено тъмна. Нямах нищо по-любимо от залезите. Те бяха по- красиви дори от изгревите с тяхната перлена, сънено-розова зора.





***



 Единственото ми изпитание бяха сънищата ми. Само тях не можех да контролирам. Те изобщо не се интересуваха от волята ми. Волята да си наложа да не мисля за случката в гората. Да си наложа да не се надявам.
Сънят ми отново и отново ни водеше в гората. Мен и Феликс. Не всеки път, но достатъчно често за да ме измъчва. Непрестанно един и същ.
Отново се озовавам на грамадния боров дънер, седнала срещу него. Но тук – в Страната на Сънищата освен нас няма никой. Никой, който да изкрещи имената ни и да ни измъкне от унеса. Затова Феликс се навежда към мен и ме целува. За миг ми причернява. В следващия момент от раменете му се посипва черна аура и ме обвива като плащ. Обикновено в този миг се събуждам. Дишам учестено и ми е горещо. Сърцето ми диво бие в гърдите ми.
И всеки път ми се струва, че Феликс е бил тук, че някак противно на всякакви доводи е бил в стаята ми. Че изчезва в мига, в който се събудя.
Това се повтаряше почти всяка нощ. Нищо не можеше да ме разубеди, дори и евентуалната ми лудост, че Феликс идваше в стаята ми и ме целуваше докато спя. Как иначе целувките биха били толкова реални? Нима можех да си измисля нещо подобно? Не, сигурна бях, че той идва. Не знаех как. Знаех, че е невъзможно,но бях убедена.
После заспивах отново. Вече не сънувах. До следващата нощ.

16

Беше ужасно студено, но аз вървях с изпънат гръб и изправени рамене. Фриц отново ми беше напомнил да се държа на положение. Вървяхме през един сякаш безкраен коридор, целия от мрамор, леден и стерилен. Нямаше прозорци, само някакви орнаменти високо по стените. Отново от мрамор. Само за миг обърнах глава назад. В края на коридора, или по скоро на входа имаше само плътна тъмнина.
Спомних си усещането, когато преминах през портала. Обгърна ме такъв мраз, толкова интензивен, че сякаш самите ми кости изстинаха. Носех се през мрака сякаш ослепял, скован от студ и изведнъж краката ми удариха нещо твърдо. Почти паднах на белия под, превих се надве и осъзнах, че отново виждам. Фриц беше до мен, издърпа ме на крака и ми даде последни съвети.
И така тръгнахме по дългия леден коридор. Рамо до рамо. Не говорехме. Времето беше спряло, може би и то бе замръзнало. Никъде не виждах лампи или свещи, или нещо друго, с което да свети, но самите стени, таван и под излъчваха светлина. Някак ми се струваше, че точно на нея се дължи парализиращия студ. Може пък и само на мен да ми е било студено.
Равната повърхност започна сякаш леко да се спуска.
-Наближаваме – промълви Фриц – Добре си, нали?
Кимнах. Естествено, че се страхувах. Но бях силен и помнех уроците на Фриц. Въпреки това не се стърпях.
-Студено ли ти е? – полюбопитствах. Исках да знам. Той се обърна към мен със странна усмивка.
-Разбира се. Но за мен вече няма значение. Студът не може да ми повлияе. И с теб ще стане така.
Продължихме по снишаващия се вледеняващо бял мрамор. Бях сигурен, че изглеждам спокоен. Дори студен. А може би и отегчен. Внезапно, пред мен се появи лицето на Женевиев. Изплува пред очите ми и се загнезди в ума ми. Виждах пълните устни, смарагдените очи, черните гъсти мигли и тази разкошна коса. Дълга и червена като залеза. Беше така красива. Виждах, разбира се осемгодишната Женевиев, така както я помнех. Убеден бях, че се е променила откакто я видях за последно. За миг само спрях и се подпрях на стената.
-Хайде, Феликс. Не може точно сега да се поболяваш от любов – думите бяха така студени, че в коридора ми се стори топло.
Вдигнах смаяни очи към Фриц. Никога не му бях казвал за Женевиев.
-Мислиш, че не знам ли? – изглеждаше ехиден, зъл – Виждам я всеки миг в съзнанието ти. Да, мога да чета мисли, не знаеш ли? – досега не го бях виждал така злобен – Ще я имаш. Ще е твоя. Когато пожелаеш ще се появи при теб – изражението му поомекна – Но. Сега. Не. Можеш. Да. Мислиш. За. Нея. Трябва да те предупредя за нещо. Почти сме стигнали, затова ме слушай много внимателно. Интерферон, или както ти ще го наречеш, Господарю (ние също го наричаме така) , приема образа на този, с когото говори. Ще се срещнеш със себе си. Запази самообладание – заповяда Фриц.
Не обърнах чак такова внимание на тази информация, колкото на очевидната промяна у Фриц. Приближавайки господаря си, той явно започваше да сваля маската.
-Добре.
След часове или секунди усетих промяната. Самият въздух се сгъсти. Освен това в далечината видях нещо като врата. Ставаше все по-ясна с всяка крачка. Да, врата беше.
-Усещаш го, нали? – от гротескно въодушевения глас на Фриц ме полазиха тръпки – Моят господар.
Усещах единствено трудности в дишането. И болезнен страх. Обърнах се към него и видях, че в очите му горят огньове. Те не блестяха радостно, те пламтяха от злост. Чертите му се бяха изкривили от извратено щастие.
Влязохме в разкошно красива зала. Всичко беше от мрамор и кристали и блестеше студено и изкушаващо. Някои биха съзерцавали залата с часове. Не забелязах красотата й. Виждах само съществото в центъра й. Седеше на мраморен трон и се взираше право в мен.

17

Някои го наричат Сатана. Други – Дявол. Трети изобщо не вярват в него. Четвърти смятат, че противоположността му е Господ. Аз обаче виждах единствено себе си. Мое гротескно копие седеше в средата на залата и леко се усмихваше.
Фриц ме беше предупредил. Забравих. Беше ми казал да не се страхувам. Забравих. Беше ми дал безброй съвети. Забравих. Шокът ми беше толкова голям, че вече не усещах студ. Усетих дъха да се слепва в гърлото ми.
През мъглата на ужаса пристъпих напред. Лицето ми веднага се изглади. Преборих се със себе си и се приведох в поклон.
-Господарю – гласът ми беше равен, спокоен и премерен.
Смътно осъзнах, че и Фриц е направил същото. Не бях в състояние обаче да регистрирам нормално присъствието му. Усетих погледа на Интерферон върху себе си. Насмешлив, изгарящ, зъл. Моят поглед. Той изопачаваше моя поглед. Вдигнах глава и впих очите си право в неговите.
Изглеждаше точно като мен. И беше коренно различен. Всичко в него беше някак извратено. Усмивката. Очите. Позата му. Целият той. Беше много по-блед от мен. Кожата му беше съвършено бяла, като току що паднал сняг. Устните му бяха извити в перверзно копие на моята усмивка. Беше облечен в моите дрехи. Седеше в обичайната ми поза – леко облегнат на дясно. Беше слаб, стегнат и висок като мен. Без подчертани мускули. Косата му беше с цвета на жълти есенни листа, пригладена назад като моята. Очите му бяха най-изопачени от всичко. Причиниха ми физическа болка, толкова силна, че едва не извърнах поглед.
Очите винаги са били най-хубавата ми част. Променяха цвета си според частите на деня, настроенията ми или времето. През повечето време бяха пъстро-зелени, но ставаха сиви, чисто зелени, прозрачно сини или само пъстри.
Сега Интерферон ме гледаше със зелените ми очи. Може би не може да променя цветовете им, както аз мога. Изпитах тайно задоволство под овладяната маска.
-Приближи се – изопаченият ми десетгодишен глас звучеше като подигравка.
Изправих глава и тръгнах към него без за миг да отделя поглед от отровните му очи. Когато бях на метър от Интерферон, той вдигна бяла длан. Сега го виждах съвсем отблизо. Стана ми ясно. Студът лъхаше от него. Спрях и упорито го загледах право в черните зеници. За мое огромно учудване те се разшириха и той наведе глава. Това продължи само миг, но аз разбрах. Бях издържал най-страшния поглед на земята. Бях принудил чистото Зло да сведе очи.
Страхът ми се взриви на пух и прах. Сега аз владеех положението. Въпреки превъзходството си, Интерферон беше загубил битката. Той обаче отново твърдо се взря в мен. Беше ядосан, кипеше от гняв, но се усмихваше подигравателно с моята уста.
-Виждам, че си готов за обучението си. След около месец ще си един от нас – виждах как устните ми мърдат върху моето лице – Внимавай, дете, силата ти може да се окаже слабост – явно намекваше, че няма да се измъкна безнаказано, затова, че го смутих – Отведете го в Стаята за подготовка – с всяка негова дума ме обливаше ледена струя. Предположих, че дишайки изстудява всичко наоколо. Облегна се назад и махна с ръка.
Едва сега забелязах, че залата не е празна. Покрай стените й се бяха наредили хмм, хора. За разлика от Интерферон, те не бяха смъртнобели, имаха нормален цвят. Зърнах дори един негър. Всички бяха облечени съвсем обикновено, със съвременни дрехи – виждах дънки, панталони, пуловери и ризи и това ме навя на мисълта, че най-вероятно не са им необходими доспехи. Четирима пазачи се спуснаха към мен.
-Фриц, ти отивай да си вършиш работата. Доволен съм от теб.
-Благодаря, Господарю – чух как Фриц се отдалечава към другия край на помещението. Установих, че и на допир тези хора са нормални. Кожата им беше топла, сякаш изобщо не беше студено. Сетих се за думите на Фриц : „Студът не може да ми повлияе”. Явно не само на него.
Поведоха ме, без да ме блъскат. Почти нежно ме насочиха към черната врата отпред. Обърнах се и само миг преди да Интерферон да се скрие от погледа ми, видях как една млада жена с бяла коса увива ръце около врата му  и притиска устни в неговите.



18

В началото на декември зимата се показа от скривалището си. Заваля сняг, натрупа прилично и всичко се заледи. През повечето време беше необичайно тихо и небето имаше пепелявия цвят на напрашен сняг.
Бяха изминали два месеца, откакто се върна Феликс. Девет години и два месеца. Всичко в училище вървеше нормално. Имахме уроци, книги за четене. Любимото ми време беше обедната почивка. Тогава се събирахме в залата за хранене и весело си изкарвахме едниния свободен час.
Около Феликс имаше момичета. Лъскави. Глупави. Със самочувствие. Курви. Грозни с богати родители. Красиви благодарение на тоновете грим. Всички те бяха решени, че ще го имат. Една от тях беше Мая от съседния клас. Тя беше комбинация от първия, втория и третия тип. Часовете ни по биология, езици и математика се провеждаха в съседни кабинети. Врата до врата. Всеки ден по няколко пъти тя се изпречваше пред погледа ми. Докато чакахме пред съответния кабинет класа се събираше на групички. Аз бях с Мария, Кристиан и Валерия. Феликс и Марк се разхождаха насам-натам, обикновено погълнати от оживен разговор за компютърни игри или коли. Естествено Мая не пропускаше да е в зрителния обхват на Феликс. Тя беше приятелка с две от съученичките ми – Сю и Черил. Всеки път идваше да си приказва с тях, като заставаше така, че при всяко си движение Феликс да я вижда. Отмяташе лъскавата си идеално права меднокафява коса, смееше се високо и го попоглеждаше с нахалните си сини очи. А ако беше наблизо, тя го заговаряше и тикаше изскочилите си бомби под носа му. Носеше впити в гърдите дрехи, които ги напомпваха допълнително и дълбоки деколтета. Умееше обаче да се облича предизвикателно без да прилича на уличница и почти не слагаше грим. Не й беше необходимо. Неволно я оприличавах на Долорес, но веднага се упреквах. Долорес никога не се държеше толкова евтино пред някое момче. Тя си имаше Денис и не се сваляше с друг. Сякаш отказа на Феликс изобщо не влияеше на Мая. Явно смяташе, че той така се е правел на голям мъж и не се отказваше.
Всеки път имах неустоимото желание да изскубя хубавата й косица косъм по косъм. Обикновено Кристиан и Валерия се смееха на неуспешните й опити да впечатли Феликс, но Кристиан често-често я зяпаше. Тогава Валерия го ръгаше в ребрата и той веднага се връщаше при нас. Мария се заливаше от смях, но виждах как ме попоглежда. Усмихвах се и се преструвах, че не ме интересува.
По-лошото беше, че Феликс не беше безразличен към евтиния флирт на Мая. Забелязах, че я следи с очи, когато не гледа мен. Нямах идея защо ме зяпа. Бях му страшно ядосана, че ме заблуди така в гората онзи път. Никога обаче не бих допуснала той да разбере. Сигурно просто се е опитвал да бъде интересен. Искал е слушател, пред който да се покаже силен мъж. И за по-убедителен разказ използва чара си. Нищо. Може пък с Мая да са си лика-прилика.
Държах се нормално с него, без особени предпочитания. Често дори, щом той се приближеше почти интимно до мен, се дръпвах. Виждах нещо като обида в очите му. Не ми беше лесно да го правя, но бях ядосана и не исках да създавам впечатлението, че умирам за него. Не проумявах обидата му, сигурно я бърках с друго чувство. А той продължаваше да ме зяпа.
Седмица преди края на срока дисциплината в училище съвсем се разхлаби. Вече нямахме нови уроци и домашни. Беше понеделник – само четири дена ни деляха от почивката. Почти не обръщах внимание на г-жа Шнайдер, която разсеяно, без особен ентусиазъм ни приканваше към тишина. Мария ми тикна бележка между страниците на учебника. Разгънах го. Мълчаливата дискусия започна.
„Какво по дяволите мислиш да правиш с Феликс?!”
„Какво трябва да правя?”
„Стига бе! Трябва да му кажеш за чувствата си!”
„Защо? Какво ще спечеля?!”
„ Можеш да изпуснеш шанса си! Той те харесва, но ако се бавиш прелкалено ще му писне – няма вечно да те чака, я!”
„Изобщо не искам да говоря с него! Бясна съм. Нямам какво да му кажа! ”
„Искаш ли аз да го направя?”
„Не! Казах ти, че нямам нищо за казване!”
„Ти си знаеш! Но когато тръгне с Мая да не ми плачеш, защото съм те предупредила! Никой мъж, а особено такъв като него няма да чака някоя си там! „
Сгънах листа и се обърнах към нея. Повечето ни съученици си говореха, темата на разговора ни оживено обсъждаше нещо с Марк, така че просто й казах:
-Нищо не мога, а и не искам нищо да му казвам!
-Глупости, това е много лесно! Аз съм казвала на почти дванайсет момчета, че ги обичам. Е, после се оказваше, че не е точно така, но... – тя се засмя.
-Да, но ти не си ги обичала наистина – вяло възразих.
-Ти май сериозно си сгазила лука! – Мария изглеждаше искрено разтревожена.
-Обичам го – дори не знам защо изтърсих това. Просто имах нужда да споделя с някого – Никога не съм спирала. Това е много време, нали, Мария? Девет години...
Тя ме гледа известно време, после ме прегърна през врата.
-Ще се справим с това. Той  е влюбен в теб. Само трябва да му покажеш, че отвръщаш на чувствата му,  а не да се дърпаш като от чумав всеки път щом те приближи – упрекна ме тя.
-Наистина ли си личи? Аз съм бясна, че не ме целуна в гората. А и не искам да се надявам без причина. Той не е влюбен в мен, Мария! Ако беше, щеше да иска да ме докосне или да ме целуне, а той не прави никакви опити! – думите горчаха в устата ми.
-Как ще прави опити, като ти непрекъснато го отблъскваш?! Приближава се към теб – ти бягаш. Гледа те – извръщаш очи. Това, че се сърдиш няма да ти е от полза. Предприеми нещо. Усмихвай му се. И това спря да правиш. Докосвай го уж случайно. Ти стоиш като истукан пред него!
Звънецът би. Тя беше права. Още един път се убедих в това, когато излязох в коридора и видях как Мая и Феликс преплитат погледи.


19

След часовете минах през библиотеката. Направих бърза справка в една енциклопедия, почетох малко книга и се отправих към вкъши. Убедих Мария, че не е нужно да ме чака. Училището беше съвършено тихо. Всички бяха бързали да се махнат оттук и сега сигурно нямаше жив човек.
Държах няколко учебника, две книги и телефон. Изпълвах се с ужас само като си помислех, че ще мина отново по лъскавия лед.
Едва стигнала паркинга се сетих, че ключовете ми са останали в кабинета, в който имахме последен час. Бях ги оставила под чина. Изругах. Без тях нямаше как да запаля колата. Тръгнах наобратно. Внимателно запристъпвах по заледената настилка. Във въздуха плуваха снежинки.
Изкачих трите етажа и се отправих към вратата с надпис 312. Вероятно щеше да е празна, но може би някой учител даваше консултации тук. Рискувах и направо отворих вратата без да чукам.
Пред очите ми се разкри толкова неочаквана гледка, че отначало не осъзнах какво виждам. Облегнати на стената до бюрото за учителя, погълнати от доста занимателна дейност, бяха Мая и Феликс. Целуваха се толкова шумно, че бях изненадана, че отвън нищо не се чува. Тя го беше стиснала хищно за задника, докато той я натискаше в стената. За момент ми причерня.
-Опа! – провикнах се високо – Май ви прекъснах.
Грабнах си ключовте без даже да ги поглеждам и тръгнах да си излизам. Докато отварях вратата, най-невъзмутимо заявих:
-Не се притеснявайте, преструвайте се, че ме няма.
Затворих вратата и едва тогава започнах да тичам. 
Никога не съм била спортистка. На втория етаж ми се изчерпаха силите. Спрях се на стълбите, облегнах се на стената и се превих одве. Няма да мисля сега. Само да си поема дъх. Само да си тръгна оттук и ще се успокоя.
Чух тичащи стъпки и пак хукнах надолу. Не исках да се срещам с когото и да било. Не. Оставете ме!
-Женевиев, чакай! Стой! – о, ужас, той тича след мен. И ме настига. Гласът му е твърде близо!
Слязох на площадката между втория и първия етаж и се обърнах. Феликс слизаше по стълбите, завидно незапъхтян. Наместих чантата и якето си и с любезно (поне така се надявах) изражение го зачаках. Стигна до мен и си пое въздух.
-Ще ти обясня...
-Няма какво да ми обясняваш – възкликнах и тръгнах надолу. Последва ме. Дишаше учестено.
-Нека все пак да ти обясня! – настоя Феликс.
-Наистина, защо си правиш труда? Защо ще ми обясняваш? Не съм ти гадже, че да ми се оправдаваш. Целувай се с когото си искаш. – изобщо не ми се слушаха глупости, а и какво го беше накрало да изостави Мая с нейните стръвни целувки и да ме последва? Той продължаваше да върви до мен. Стигнахме до входа. С ръка на дръжката обърнах глава към него.
-Още ли си тук? Какво искаш? – бях ненужно груба. Погледът му се плъзна по лицето ми, поспря на устните ми, но на мен вече триковете му ми бяха ясни. Въздъхнах и отворих вратата – Хайде, Феликс, отивай при Мая.
-Не, няма да отида. Да не мислиш, че съм влюбен в нея? – изглежаше странно напрегнат.
-Не разбирам какво ме интересува това.
-Ела да излезем навън, да си поговорим.
Тръгнах след него, без да знам защо въобще го изчаках. Мъглата се спускаше към главите ни и обвиваше сградата. Вече не валеше сняг. Беше станало още по-студено. Преминахме през ледената пътека и спряхме близо до паркинга в снега. Застанали един срещу друг, се погледнахме в очите. Беше пребледнял, русата му коса беше грижливо сресана назад, очите му бяха по-зелени от всякога. Черният пуловер разко контрастираше със снежния фон. Дори не си беше сложил якето. Стоях и го гледах мълчаливо. Беше божествено красив в мъгливия зимен ден.
-Аз не съм влюбен в Мая. Поддадох се на опитите й да ме сваля. Тя дойде в кабинета малко след края на часа уж да търси Сю. Видя, че съм само аз и веднага превключи на друга вълна. Подпря се на рамката на вратата, преметна крака, отметна коса и директно ми каза: „Сега сме само двамата”.
-Дори не знам защо ми разказваш! Не се унижавай, като се оправдаваш! – наистина беше излишно.
-Искам да разбереш, че аз знам, че тя е подла. И иска да е с мен само защото всички момичета ме харесват. Не ме прекъсвай моля! Та аз й казах да се отмести, но тя предизвикателно измърка: „Няма”. Опитах се да мина през нея, но се натисна в мен, разтвори си краката и аз превъртях – беше по-блед от всякога. Представих си я. Как нахално го гледа, облизва се, придърпва го за бедрата към себе си... Като истинска уличница.
-Добре, но не разбирам защо смяташ, че това ме интересува? – спотаих бясната ревност в себе си и се преборих с желанието да го сграбча за раменети и да го разтърся – Не съм ти никаква, защо ме гониш за да ми обясняваш? След като не искаш да си с Мая, това трябва да го кажеш на нея, не на мен.
Феликс се поколеба. Изправи гръб, пое си въздух и бавно издиша със затворени очи. Изглеждаше като човек, който събира смелост. Изведнъж в мен се породи съмнение. Докато го гледах, то бавно се засили в болезнено вълнение. Опитах се да преглътна, но не успях. Ръцете и ходилата ми изстинаха.
-Не не трябва да говоря с Мая, а с теб – звучеше овладяно и спокойно – Не случайно те догоних. Отдавна искам да ти кажа, всъщност от първия ден, в който те видях, още преди девет години – гласът му потрепна от вълнение, очите му потънаха в моите. Не можех да помръдна. Не смеех даже да мисля.
-Обичам те, Женевиев. Винаги съм те обичал. Влюбих се в теб на осем години, влюбен съм и сега на седемнайсет. Ще те обичам и на седемдесет. Завинаги. 


20

Първите дни не бях на себе си. В началото нощите бяха страшни. Дните – прекалено светли. Трудно свиквах. По филмите сте гледали, че хората невероятно лесно се разделят с душите си, а после си живеят нормално, но с мен не беше така. Болеше. Чувствах се като след операция. Сякаш са извадили жизненоважен орган и са ме обявили за здрав. Физически се чувствах чудесно. По-добре не съм бил. Имах повече сили от всякога за тренировки, мускулите ми помалко се увеличаваха всеки ден, имах чудесен апетит, бях красив и свеж. Отвътре обаче кървях.
Да, аз „продадох душата си на Дявола”. Вие така го наричате. Има нещо вярно. Но той не беше с външността на секси манекенка като във филмите, не живееше под земята в огнена пещера, не беше и с рога както го описва Библията, нямаше врящи котли пълни с грешници и домът му беше най-студеното място на Земята.  Освен това дори не беше Дявол.
Повече никога нямаше да се подчинявам на Силвия и Ханс. Обучението и постоянният ми престой в крепостта на Интерферон, щеше да продължи три месеца. А после... После щях да отмъстя на всички, които някога са ми причинили вреда. Тук трябваше да бъда обучен, подготвен и пуснат обратно в човешкия свят. За да доведа други.
Нощите бяха най-ужасни. Не можех да заспивам. Нямах душа. Тялото ми беше превърнато в почти безсмъртно лъскаво парче Зло. Бях по-хубав от всякога, красотата ми беше подсилена, приличах на шлифован диамант. Бях също така мъртъв като него. Красив, бездушен, блестящ, примамлив.
Не, че не ми се спеше. Беше някакъв кошмар. Очите ми се затваряха, липсващата ми душа ме болеше повече от всякога, но легнех ли, желанието за сън си отиваше, а болката се засилваше. Беше толкова непоносимо. Женевиев болеше по същия начин, но любовта ми към нея пареше като нажежено желязо и беше така различна от ледената мъка в опустялото ми тяло. Запазването на чувствата след изтръгването на душата ми, ме учуди. Не бях вярвал, че ще продължа да обичам след като се променя. Мислех, че само ще мразя. Че ще съм студен. Но не бях. Изгарях. Още я обичах.
Докато бях в „училището” за Бездушни на няколко пъти виждах Жената с бялата коса. После разбрах, че се казва Фелисия. Ходеше по коридорите като привидение, сякаш се носеше над пода, прелиташе покрай нас, „учениците” и вече обучените и се понасяше към обятията на Интерферон. Със съвършено бяла коса, винаги облечена в бяло и почти толкова бледа, колкото любимия си. Толкова млада. Толкова красива. Устните й бяха плътни и червени като вишни, а очите й – така яркосини, че беше трудно да се гледат. Фелисия беше единствения човек, който той обичаше. Да, странно нали? Той да обича. Но както вече казах, дори Бездушните изпитват любов. Интерферон обичаше само нея и никой друг. Към всички беше безразличен или ги мразеше, но Фелисия обичаше горещо. А тя сякаш съществуваше само за неговите прегръдки.
Чудите се откъде знам това ли? Всички го знаеха. Бяха необходими очи за да разбереш. Пред Фелисия Интерферон се показваше истински. Той не се криеше. Всички бяхме виждали как изглежда в действителност. За мен беше голяма изненада – двамата бяха като еднояйчни близнаци от различен  пол. Същите очи, същите устни, същите коси, същите черти на лицето. При нея нежни като роза, а при него – силни като тигър. Истинският Интерферон беше висок около два метра , без големи мускули, но с мъжествено тяло – широки рамене, тесен ханш, дълги, стройни крака и стегнат корем. Беше едър и Фелисия се губеше в обятията му, макар и височка. Не се криеха от нас. Много често, когато Интерферон разговаряше с някой от Бездушните, тя беше до него и държеше ръката му. Понякога седеше дори в скута му, обвила ръце около него. Само два пъти бях виждал целувката им. Тогава Интерферон се променяше. Толкова заприличваше на човек, че усещах болка.
Аз от своя страна също се променях. След около две седмици, освен липсващата си душа започнах да усещам и Злото. Надигаше глава, отначало само в полусъня, а после и наяве. Новата ми същност бавно се появяваше. Заедно с нея, дупката от душата ми се зейна още повече. Разбрах, че до края на живота ми ще боли. Злото не заличаваше болката. То я усилваше, но вече можех да живея така.
Точно три седмици след отнемането на душата ми, се появи Екатерина. 
        
 
21

Беше съвсем нова. Когато за пръв път я видях, беше дошла едва преди четири дни. Вече нямаше душа. Тук не ти дават никакво време. Още в момента след срещата с Интерферон изтръгват душата ти.
Намерих я в Голямата кула. Бях излязъл на нощна разходка. Не издържах звяра в себе си. Той искаше смърт. Усещах желанието да убивам хорските души. Тогава имаше моменти, в които исках да осакатя възможно най-много хора, да ги превърна в свои подобия. Да изтръгна душите им със зъби, за да страдат. Но това беше тогава.
...втората промяна в мен настъпи с прекрачването на прага на кабинета по биология в септемврийската мрачна сутрин. Умрях, точно защото в онзи момент отказах да бъда Бездушен. От тази секунда спрях да се подчинявам на Интерферон. Изненадан съм, че чака толкова дълго, преди да ме накаже. И че избра толкова милостиво наказание...
Разхождах се из коридорите на замъка. Беше толкова огромен, а дори не можеше да бъде открит по нормалния начин. В известен смисъл дори не съществуваше. Не беше нито на, нито под, нито над земята. Беше видим и откриваем само за Бездушните. Трябваше да се премине през специални портали, точно в определени интервали от време, на точно определени места. Само Бездушен можеше да премине сам или с човек, воден от него. Порталите бяха абсолютно неуловими и невидими за хора, само Бездушните можеха да ги усетят, но пак не ги виждаха. Никакъв уред не можеше да засече порталите за Преминаване. Всичко в замъка беше разкошно луксозно. Всичко беше от мрамор. Всичко излъчваше студ, но от мига, в който ми взеха душата, той престана да е проблем. Усещах го по-скоро като външно въздействие, което не ми пречи. Но разбира се, пак можех да преценя, че е сковаващо ледено.
Голямата кула беше беше най-високото място, откъдето се виждаше всичко. Беше затворена като купол, но от всяка страна имаше по един прозорец от пода до тавана, издаден напред, показващ четирите посоки – изток, запад, север и юг. Половината от всеки прозорец беше покрит с витраж в съответните преобладаващи тонове. За изток беше златно, за запад – розово-оранжево, за север -  синьо-зелено, а за юг – кърваво червено.
Екатерина седеше на земята до южния прозорец. В нощта червеното изглеждаше черно като небето. Седеше с кръстосани по турски крака, облегната на стената, с глава, обърната към звездното небе. През деня гледката е красива – безкрайна равнина от всички страни, а над нея се е проснало небето и сякаш дърветата се забиват в него. Сега нощта беше изпила цветовете и беше разстлала черния си шал в небосклона. Розалия неподвижно се взираше през стъклото и с нищо не показа, че е чула да се качвам по стълбата. Едва, когато седнах срещу нея, тя се обърна и ме погледна. Имаше луна, осветлението около замъка беше включено и затова не беше напълно тъмно. Видях очите й – пробляснаха в кехлибарено. Беше по пижама, дългата тъмна коса се спускаше около нея като бляскав водопад, лицето й беше остро и на тази свтлина бяло като на Интерферон. Босите й ходила бяха два пъти по-малки от моите. Беше много слаба, с малки кости, но висока. Очите й бяха раздалечени, бадемовидни, носът – малък, устата й – плътна и малко по-широчка, но привлекателна. Усмихнах й се. Изглеждаше тъжна, не отвърна на усмивката ми. Злото в нея още не се беше събудило или го прикриваше, както всички тук, както и аз. Със сигурност я болеше много.
-Не искам да стоя сама в малката си стая – гласът й беше изненадващо плътен за такова нежно момиче, но беше приятен за ухото.
-Аз също – сгънах крака и се подпрях на стената.
Тя пак се обърна към небето. Профилът й беше толкова привлекателен, че отклоних очи.
-Винаги ли ще усещам липсата? – думите се отрониха от устата й като есенни листа – Теб още ли те боли?
-Да. От сега нататък ще живеем с болката. Но повярвай ми, когато Злото те обсеби, ще стане поносимо.
-О, моля те, то не може да ни контролира. Не е задължително да си Бездушен и зъл. Задачата ти е просто да водиш хора тук, което може би не е хубаво, но аз избирам този начин на живот. Вярно е, че Интерферон е това, което хората наричат Сатана, но той изпитва любов към Фелисия, а злите не могат да обичат. Ние просто сме друг вид. Не сме хора. – вече ме гледаше настойчиво, убедена, че е права – и също като хората трябва да съществуваме, както съществува и  Господ . Интерферон просто е решил, че ще се мери с него и променя хората, докато Той не го прави. Може и да говоря глупости, но това е мнението ми! – отсече Екатерина и вирна брадичка към мен.
-Не, има логика в това, което казваш – замислих се на глас – Това е една нова гледна точка за това, в което се превърнах.
-Защо изобщо реши да се превърнеш в Бездушен, след като съжаляваш? – звучеше доста борбено. Нима знаеше как се чувствам? Хареса ми.
-Исках да имам власт над хората – изтърсих истината.
-Ето, и ти не си стока! – възкликна Екатерина и се засмя – Аз исках просто да имам възможност да убивам безнаказано.
Смях се от жестоките й думи.
-Да, тук сме само такива – властни, жестоки, амбициозни, хитри, егоисти, които искат всичко да се случва само както те кажат – прямостта й ме грабна веднага. Тя вече се усмихваше. Гледаше ме се усмихваше, почти се смееше. Засмях се срещу нея. С всяка секунда ми харесваше все повече. 
Женевиев беше ужасно далеч от мен. Бях сам и объркан от промените. Изтръгната ми душа кървеше. Може и да бях на десет, но това бяха само цифри. На външен вид не бях на по-малко от шестнайсет. Вътрешно се чувствах поне на двайсет. Тя беше права. Всички бяхме тук защото сме зли, алчни, властни. Аз бях такъв. Тя беше такава. Женевиев беше толкова далеч. Аз бях мъж. Тя беше красива. Усетих силно влечение към Екатерина. Желание да я притежавам. Беше най-близо до влюбване. Пожелах я и се приближих към нея.
Обърна се към мен и се наведе напред. Седяхме на пода с кръстосани крака, небето беше черно кадифе, а лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Когато я целунах, дори не се поколеба. Отвърна ми и ме притегли към себе си. Устните й бяха плътни и уверени върху моите. Усетих парфюма й – ухаеше на нощни цветя. Отлепих уста от нейната и я погледнах право в очите. Екатерина се усмихваше. Наведе се отново към мен, погъделичка устните ми с цитрусовия си дъх и промълви:
-Целуни ме пак, Феликс – хванах острото й лице в дланите си и дълго я целувах.

22

Снега променя цвета си. Небето се разтича в странни фигури. Мога да чуя сърцето си. Училището се изкривява.
Примигах.
-Ама че обрат в събитията... – успях само да изръся. Веднага ми се прииска да си прережа гърлото. Едва ли има по-неподходящ отговор на любовно обяснение. Видях как по лицето му плъзва гняв.
-Това ли е отговорът ...?  - за миг изгуби дар слово – Значи това ще ми кажеш – виждах как се дави от гнева, отстъпи няколко крачки назад и понечи да си тръгне, стиснал зъби.
-Не! – извиках – Чакай! Съжалявам! Аз.. Не, няма да ти кажа само това... Прости ми, че така.... Изненадах се – мразя се, мразя се, когато започна да пелтеча така – Моля те, Феликс! Почакай малко! – ядосвах се все повече на себе си и се мъчех да не заеквам. Той стоеше и ме гледаше как се мъча да не изглеждам жалка – Феликс – поех си дълбоко въздух, вдигнах глава и го погледнах право в изгарящите очи – Обичам те.
За момент сякаш се вкамени. После по лицето му се разля безумна усмивка. Беше толкова широка, че приличаше на карикатура. Дотук със сърденето. Тъкмо понечи да тръгне към мен, когато един писък го спря:
-Феликс!! Какво правиш с тази мърша? – Мая крещеше колкото й глас държи, провесена през прозореца на кабинета по математика. Дори не се засегнах.
-Ей Мая – провикнах се – Трябва да влезеш в книгата с рекордите за най-бързо късане с гадже! – знам, че беше злобно, но тя ме нарече „мърша”. И се целуваше с Феликс!
-Уличница, какво...?
-Мая, не се унижавай! – намеси се Феликс – Спри да крещиш като побъркана! Не ти отива.
-Какво иска да каже тази вещица?! – изпищя тя – Че сте гаджета?!
-Че ще бъдем! – извика той към нея.
-Ти си мой! Ти ми принадлежиш! – направо виждах как от ноздрите й летят искри.
-Не съм ничия собственост. Остави ме на мира. Никога не съм искал да съм с теб – и той й обърна гръб.
Вдигнах поглед към нея. Направо беше позеленяла от яд. Въздържах се от хаплив коментар.
Феликс ме сграбчи за ръката и ме повлачи към паркинга. Каза, че повече не му се слушат глупости. Спряхме да бързаме едва, когато стигнахме колата му. Застанах пред него, той се облегна на вратата й. Впих в него очи, обхваната от гордост и срам едновременно. Феликс сложи ръка на бузата ми, плъзна пръсти по кожата ми. Загледах го в пъстрите очи. Хванах лицето му и го дръпнах към себс си.
Летен ден насред морето. Зима в планината. Палми в белия пясък. Айберг сред вълните. Портокалова горичка. Водопад. Огърлица от перли.
Не говорихме много този следобед. Просто стояхме във времето, хванати за ръка. Не мога да опиша устните му върху своите. Мога да сравня целувката му с лятната ваканция. Гореща, свободна, уханна, продължаваща сякаш само миг. И никога не е достатъчно дълга.

23

Лежах на една страна на каменния под в ранната юлска сутрин. Небето беше покрито с плътни бели облаци, спускащи се почти до земята. Мраморът беше студен, но почти не го усещах. Наоколо беше тихо, нищо не се чуваше. Голямата кула винаги беше безлюдна. По небето безмълвно се понесоха птици.
Екатерина лежеше в прегръдките ми. Ръцете ми я обвиваха, гърбът й се беше точно пригодил към тялото ми. Сгънала ръце пред себе си, дишаше равномерно и бавно и разбрах, че дори и тя иска да може да спи. Косата й се стелеше по земята, тъмна и лъскава като махагон. Кожата й не беше толкова светла, имаше лека мургавост. Леко се надигнах и се вгледах в профила й. Миглите й бяха толкова дълги, че опираха бузите й. Беше красива. И двамата бяхме се умълчали със затворени очи. Нямаше нужда да си говорим постоянно. Екатерина въздъхна. Ръцете ми се стегнаха около нея. Обърна се рязко в ръцете ми и сплете пръсти на врата ми. По тялото ми плъзнаха тръпки. Бях сериозно хлътнал. Прокарах пръсти през косата й. Спомних си грубите й ласки снощи.  
Решихме да не стоим повече тук, а направо да слизаме на закуска. Днес беше неделя – единствения напълно свободен ден.  Щяхме да хапнем заедно и да излезем навън. В трапезарията беше почти празно. Повечето „ученици” обичаха в неделя първо да избият злобата си някъде и после да дойдат да ядат. Бях ги виждал. Излизат още преди изгрев и се връщат. Някои дори водеха по няколко човека със себе си. Не знам как успяваха да се справят при положение, че още не бяха завършени Бездушни, но на Злото какво има да му учиш? А и биваха добре възнаградени.
Аз и Екатерина влязохме, хванати за ръце. Закуската беше бъркани яйца с шунка и гарнитура домати. За пиене си избрах кафе, а Екатерина взе чаша черен чай. Седнахме на най-близката маса един срещу друг. Освен нас тук бяха Виктория – момичето с острите очи, Йохан – злия плейбой, Мариана – симпатичната и Доли – забавната. Седяха на една маса в другия край на залата, хранеха се и се смееха високо. Познах ги, защото се бяхме засичали в библиотеката.
Тук не беше училище в точния смисъл на думата. Нямаше преподаватели, които по няколко часа на ден да дават уроци. Тук човек се научава сам. След отстраняването на душата в Стаята за подготовка, отиваш в съседната стая, където един много близък до Интерферон Бездушен преценява какви книги да ти даде. Чрез въпроси и задачи (нещо като изпит) Бездушният се ориентира за характера ти, умствените ти възможности, готовността ти да се предадеш на Злото и избира книги за теб. Наричаме ги Книги за обучение.  Всички те се намират в библиотеката, голяма колкото бална зала. Беше разделена на четири крила. В трите имаше Книги за обучение, а в последното най-различни романи, речници, сборници, списания... В момента моя списък наброява седем дебели книги, четири от които задължителни за всеки нов и три, които са по-особени. Бездушният, който ме оценяваше, подбра тези три книги, като уклончиво се опита да се измъкне от въпросите ми: На всеки нов се давали специални книги, те били различен брой, изобщо не било странно, че имам допълнителни книги, даже било хубаво и т.н. Аз обаче изобщо не вярвах, че той не знае нищо. И така, задължителните ми книги са: „Духовития бездушен”, „В дните след отнемането на душата”, „Вечно жив”, „Всевластен”. Общо всето само „Всевластен” ми допада. Тя е нещо средно между философски роман и наръчник. Написана е от Едмон Деверний. Специалните книги са „Дясната ръка на краля”, „Присъда: Привилегирован” и „Смъртна присъда” и трите от някой Притий. Сигурно сте забелязали, че заглавията на книгите са директно насочени към мен. Дори са нещо като трилогия. Още щом записах имената им и ги прочетох внимателно, изтръпнах. Бяха тежки, трудни за четене книги, особено ако се виждаш на всяка страница. Всъщност те показаха наистина какво ще се случи с мен, макар още да не бях „Дясната ръка на краля”.
След закуска с Екатерина излязохме навън. Беше задушно, миришеше на дъжд. Докато търсехме усамотено местенце, тя ме стискаше за ръка. Намерихме чудесна пейка с облегалка точно под Голямата кула. Седнахме един до друг, държейки ръце. Когато падна първата капка дъжд, й казах, че я обичам. Тя просто наклони лице към моето. Целувахме се докато не се измокрихме до кости. Вече вътре в замъка, отидохме в Голямата кула. Отсега – Нашата Голяма кула. Играеща със златната ми коса в скута си, тя ми каза, че ме обича.
Никога не си простих за Екатерина.


24

Снегът валеше на едри парцали от сивеещо-белезникавото небе, което вече беше придобило лилаво-розов нощен оттенък щом се прибрах. Затворих вратата, заключих и се облегнах на нея. Не знаех какво да направя сега. Да се разскачам, да се разпищя, да се разкикотя или веднага да се обадя на Мария. Оставих чантата в стаята си и слязох във всекидневната за да погледам телевизия, докато майка ми си дойде.
Не пищях, не виках и не се смях. Единствено се подсмихвах радостно през цялото време. Направо се обадих на Мария. Започнах с обичайните реплики и преминах на темата: „Няма да познаеш какво се случи днес!”. И за да не й дам възможност да отгатне, без да се бавя й разправих за мен и Феликс. Разказът ми отне малко над седем минути и я остави без думи. Вълнувах се, докато говорех. Спомнях си наново прекарания следобед с него. Беше като миг. Като извадка от дневник. Като изрезка от сънищата ми, но посребрени от зимата.
-Направо нямам думи! – чувах как си вее с нещо пред лицето – Е, бях права, нали? Кажи, че бях права! Кажи сега, че не е влюбен в теб!
Не отрекох.
Мария беше наистина развълнувана. Говорихме половин час, през който тя обсипваше със суперлативи Феликс и псуваше безмилостно Мая. Смяхме се, обсъдихме подробно частта с целувките и се разбрахме, че утре няма да ограничавам допълнителните въпроси, хрумнали й през нощта.
Засега реших да не казвам на мама за Феликс. Първо щях да поизчакам, за да съм сигурна, че това е сериозно. След вечеря седнах уж да уча. Разположих се удобно на бюрото си, отворих учебниците и зачетох без да схващам смисъла на текста и без дори да се старая да го правя. След около десет минути непълноценна работа, осъзнах, че седя и зяпам едно място в страницата.
Спомних си дългата целувка за довиждане. Страстна. Пристрастяваща. Каза ми, че много ме обича. Прегърнах го. Отговорих, че го обичам повече. Не си спомних дори, че съм му ядосана.

25

Най-накрая се сбъдна заглавието на първата специална книга. Месец откакто бях пристигнал, стоях в стаята си. Седях на бюрото, ровех в интернет и чаках Екатерина да приключи работата си в библиотеката. Небето беше безупречно синьо, безоблачно. Слънцето грееше, застинало, ярко и ослепително в центъра му. Чувствах се временно добър, временно небездушен. Светлите лъчи пронизваха въздуха и стопляха стаята ми. Отворих прозореца и вдишах августовския въздух. Дърветата бяха обляни в зеленина, листата блестяха в горещия ден. В слънцето видях кехлибарено-кафявите очи на Екатерина. Примигах. Цветът бавно се промени, стана тъмнозелен и аз видях Женевиев. Лицето й плуваше във въздуха пред мен. Отскочих от прозореца с пищна ругатня, обърнах се и в този момент вратата се отвори.
Двама Бездушни, облечени в еднакви черни дрехи безшумно влязоха в стаята ми. И двамата бяха доста по-мускулести и грамадни от мен и аз неволно се сетих за „приятелите”, които лихварите изпращат да те „посъветват” да върнеш заема. Започнах да ги преценявам. Единият беше малко по-едър от другия. Нямаше да успея да ги преборя. Не изглеждаха много нападателни, но пък и аз не се страхувах. Усетих агресията във вените си. Сърцето ми се разтуптя по съвсем различен начин от преди. Дишането ми се учести и ръцете ми затрепериха от болезненото желание да се забият в нечия плът. Мускулите ми се напрегнаха. Приготвих се за бой. Наведох се леко напред. Адреналинът блъскаше в слепоочията ми. Исках насилие. Исках аз да съм причина за него. Стиснах челюсти.
-Успокой се, момче – с басов глас ми нареди по-високия. Заради обръщението „момче”, агресията изригна и аз се хвърлих към тях. Преди обаче да им разбия устите те ме усмириха. Извиха ми ръцете и ме принудиха да стоя мирно. Сякаш го направиха от разстояние. Целия треперех от гняв.
-Много е силен вече – отбеляза другия – Май трябва да го упоим.
-Не, недей. Трябва да изгаря. Мисля, че е готов. Той наистина е правилния избор. Душата му е тотално заличена. Завършен Бездушен – съгласи се едрия.
Говореха сякаш ме няма. Чувствах се много зле. Яростта ми вече се оттичаше и настъпваше някакво гнусно изтощение. Все едно имах остра кръвозагуба. Пуснаха ме да седна на леглото си. Коленете ми се подвиха. Почувствах се като момиче. Хванах глава с подпряните си на коленете ръце. Дланите ми бяха ледени. Пред очите ми заиграха блестящи черни звезди. Усетих болка в очните си дъна. Наведох още повече глава, пъхнах я между краката си.
-Добре ли си вече? – студеният глас ми прозвуча отдалеч. Вдигнах бавно лице към тях – Слушай, момче.
Кимнах.
-Стана ни ясно, че си завършен Бездушен след изблика на ярост. Тук сме по друга причина, но първо ще ти кажем, че щом си готов, вече не се налага да четеш Книгите за обучение. Ще останеш тук още два месеца, но няма да ти се налага да учиш – по-едрият ме гледаше право в очите с леденосин поглед. Чувствах се доста по-добре. Почти се зарадвах, че вече няма да ми се налага да чета злокобната трилогия  „Дясната ръка на краля”, „Присъда: Привилегирован” и „Смъртна присъда”. Кимнах отново. Имах някакво тежко предчувствие обаче за истинската причина за посещението на Бездушните. Едва сега ги познах. Това бяха Александър и Никита. Най-близките до Интерферон. Никита (именно той беше моя изпитващ) заговои:
-Тук сме за да ти съобщим нещо. Наблюдаваме те през месеца, в който беше тук. Развиваш се много бързо. Досега не сме имали човек, който да се превърне в истински Бездушен само за месец. Нашият господар, Интерферон, очаква вече да започнеш да допринасяш за увеличаването на империята ни. Очакваме от теб да докажеш, че си ценен и способен.
Притеснението ме разяждаше. Предчувствието ми вече се изясняваше. Искаше ми се да си изям ноктите, но не беше прилично. Никита ме изгледа и продължи:
-Феликс Майер, обявен си за Пръв довереник на Интерферон, какъвто не е имало от началото на вечността. Отсега нататък ти ставаш дясната ръка на нашия господар. Ставаш втория по важност Бездушен в империята.
И с тези думи Никита взе ръката ми и сложи на пръста ми дълъг сребърен пръстен.


26

Останал сам, заразглеждах пръстена. Обхващаше целия ми безименен пръст, беше сребърен с формата на пламъци. Тежеше. Слънчевата светлина се отрази в него. Пламъците проблеснаха ослепително-оранжево.
„Обявен си за Пръв довереник... Пръв довереник... Пръв довереник... Ти си втория по важност Бездушен...Империята... Довереник... Пръв довереник...Ти си Пръв довереник... Нашият господар... Дясна ръка... Пръв...”
-„Дясната ръка на краля” – промълвих. Дори книгата лежеше до мен на възглавницата. Прокарах ръка по златните букви на корицата. Фриц беше прав. Знаел е.
„Дясната ръка на краля”. „Присъда: Привилегирован”. „Смъртна присъда”. Едно по едно. Първото вече се случи.
Осъзнах, че телефона ми звъни. Отидох до бюрото си. Беше Екатерина.
-Здравей, скъпа.
-Любов моя, приключих. Къде си? – звучеше весело и толкова нормално, че чак се изненадах. Бях напълно вцепенен. Нищо не ми се струваше естествено. Не се страхувах. Не изпитвах нищо. Бях абсолютно изолиран и парализиран. Пръстена тежеше леден на дясната ми ръка.
-В стаята си съм. Ще дойдеш ли? – гласа ми звучеше странно и тя го усети.
-Миличък, добре ли си? Какво се случва?
-Всичко е наред, мила. Ела, чакам те.
Затворих телефона и останах загледан прец прозореца. Поех дълбоко дъх и затворих очи. „Стегни се. Ти си мъж”. Разтърсих глава като мокро куче. Завъртях пръстена-пламък. Аз бях Първия довереник. Първия довереник е силен и самоуверен. Ако Интерферон усети в какво състояние съм, веднага ще сбъдне заглавието на последната книга от трилогията.
Сега трябваше да се стегна, да изглеждам нормално. Седнах на въртящия стол на бюрото и започнах да описвам полукръгове, нехайно сложил глезена на единия си крак върху коляното на другия. Болката от липсващата ми душа се възобнови. Прекрасния летен ден вече не ми действаше. Чувствах се кух и болен. Въртейки се, се сетих за Женевиев. Ужасно исках да я видя, исках да я докосна, да я имам. Но сега тук беше Екатерина. Обичах я, въпреки изпепеляващата страст към Женевиев. В първата нощ с Екатерина, се чувствах сякаш изневерявам на Женевиев. После – не. Бях обещал на себе си да я намеря и да съм до нея. Знаех, че ще напусна Екатерина. И че ще боли.
На вратата се почука. Станах да отворя. Тя се хвърли в обятията ми и ме целуна силно по устата. Притиснах я към себе си. Бях влюбен в нея. И в нея. Екатерина обхвана лицето ми с ръце и като настойчиво се взираше в очите ми попита:
-Сега ще ми обясниш ли какво става?
Поведох я към леглото. Седнахме и аз просто й подадох дясната си ръка. Взе я в своите и дълго се взира в огнено-сребърния пръстен. Наблюдавах сведеното й лице, дългите мигли, черната коса, паднала около нея като воал. Отметнах косата на гърба й. Докоснах лицето й. Екатерина вдигна кехлибарени очи. Протегна ръце, хвана лицето ми и го придърпа към своето.
-Сега вече си голяма работа – усмихна се горчиво на сантиметри от устните ми – Не че съм изненадана. Още щом те видях разбрах, че си по-различен – наведе се към мен и ме прегърна. Сложи глава на рамото ми – Именно заради това се влюбих в теб. Заради силата ти. Заради красотата ти. Заради необикновеното ти излъчване – сърцето ми се топеше от тези думи. Как бих могъл да я изоставя? – Влюбих се в теб още щом те видях. Усетих силата около теб и си казах: „Ето този вече ще стане Довереник”. И се оказах права. Всички говорят за теб. Как си накарал Интерферон да сведе очи. Как си го смутил. Имаш ли идея колко си силен? – притиснах я по-силно и се дръпнах за да видя лицето й. Очите й светеха, пълни със сълзи.
-Обичам те – прошепнах и притиснах уста в нейната – Обичам те откакто те видях – не само нейните очи се бяха насълзили. Изпитвах такава мъка, че ми беше трудно да говоря. Притеглих я към себе си, върху себе си и оставих сълзите й, мъката ми и любовта ни да се смесят.
Не успях да сваля единствено пръстена. Беше станал част от мен.

27

Оказа се, че е много трудно да избягвам Мая. Вече две седмици, тя сякаш беше навсякъде. Всички зяпаха как аз и Феликс влизаме в кабинета по химия хванати за ръце. Усетих завистливи погледи и се изпълних с гордост. Стиснах ръката му. Той седна до Марк, а аз заех обичайното си място до Мария. Тя ме сръга с лакът и се изкиска. Завътях очи ухилена. Извадих си учебниците и тя се обади:
-Мая беше тук.
-Какво?! – възкликнах – Какво пак е намислила?
-Разправяше на висок глас на Черил, че се е натискала с Феликс. Целият клас я чу. Поне обаче не каза, че са гаджета – тя въздъхна.
-Сериозно? Сега няма да ме остави на мира.
-Най-вероятно. Но според мен няма особени шансове.
Обърнах се към Феликс. Докато влюбено го оглеждах забелязах, че носи страхотен дълъг пръстен на дясната ръка. Преди не го бях забелязала. Металът беше оформен като пламъци и проблясваше с оранжеви оттенъци. Днес беше с черно кожено яке и дънки. Очите му проблясваха в сиво-зелено.
Не чух и думичка от урока. През цялото време зяпах страницата в учебника на едно място и не мислех за нищо. Часът мина в някаква странна унесеност, думите на госпожа Монтгомъри се сливаха в безкрайна река от букви и изречения.
В междучасията постоянно виждах Мая. Гледаше ме стръвно, готова да ми прегризе гърлото. В междучасието преди последния сутрешен час, Валерия и Мария се обзалагаха дали Мая ще получи инфаркт, ако види мен и Феликс да се целуваме. Кристиан се мотаеше около нас. Феликс разсеяно стоеше до мен. Мая ни следеше с очи.
На обяд седнахме Феликс, аз, Мария, Марк, Валерия и Кристиан. Феликс седеше до мен. Марк и Мария бяха срещу нас, а Валерия и Кристиан седяха един срещу друг. Хапвахме преспокойно, приказвахме си и говорехме за празници, когато една ръка ме потупа по рамото. Рязко се обърнах и видях Мая – разкошно красива в сапфирения си пуловер. Лъскавата медна коса се спускаше около нея. Лицето й беше разкривено в красива злобна гримаса. Да, злобата при нея беше красива.
-Какво има? – попитах уморено. Изобщо не бях в настроение за нея.
-Ще видиш – закани се Мая и се врътна мятайки косата си.
-Много филми гледа – отбеляза Феликс и всички се разсмяха. Довършихме обяда си в предишното настроение.
След училище Мария и Валерия отидоха в МОЛ – а, а аз поканих Феликс къщи.  Мама щеше доста да позакъснее. Знам какво си мислите. Определено ми хрумна. Не е като да съм на тринайсет. Исках да прекараме един приятен следобед и междувременно да ми помогне (ъъъ, тоест да ми реши) задачите по математика. След това мислехме да отидем на кино и на вечеря. Щом го видях лежерно полуизлегнат на дивана обаче, пред включения телевизор, забравих за математиката. В главата ми се разиграваха какви ли не сюжети. Седнах до него, но ми беше доста трудно  просто да седя и да гледам телевизия, държейки ръката му. Обърнах се към него с намерението да го попитам не иска ли пуканки или чипс, но не успях дори да си отворя устата. Очите му, блеснали като подпалени скъпоценни камъни ме изгориха. Дръпна ме с безумен поглед и ме повлече към себе си назад върху дивана...
Лежахме безмълвни. Той притвори очи. Започнах да прокарвам пръсти по клепачите му. По телевизията вървяха новини. Навън валеше дъжд. Като омагьосана движех пръстите си по очите му.
-Така е много приятно – измърмори Феликс – Продължавай да го правиш. Лицето му приличаше на кадифе – матово, меко и безупречно. Русата му коса сякаш светеше. Устните му бяха като изрисувани. Беше толкова красив със затворени очи. Толкова някак отрицателно привлекателен, караше ме да се чувствам толкова уверена, красива и силна. Обичайното ми стеснение изчезваше с него. Перфектността му не ме комплексираше, не ме потискаше. Напротив, чувствах се сякаш тя преминава върху мен, когато сме заедно. В този момент през пръстите ми премина ток и около него се раздвижи сянка.

28

Ставаше още по-трудно. Докато Екатерина лежеше до мен свита на една страна, безмълвна, аз отново се борех с болката и Злото. Взирах се в тавана и въртях огнения пръстен. Беше се заоблачило, слънцето се бореше с облаците и стаята ту се обливаше в светлина, ту потъваше в облаци. Изпитвах непреодолимо желание да хвърля дългия пръстен през прозореца. От него сякаш лазеха невидими нишки и обхващаха цялото ми тяло, цялото ми същество. Не можех да го сваля. Колкото и да го дърпах той си оставаше неумолим и не се преместваше по-нагоре от фалангата ми. От него ме побиваха тръпки и ми се струваше, че съм уязвим. Носейки го, сякаш бях отворена книга за Интерферон.
Не бях разговарял с него от първия си ден тук. Не ме беше викал при себе си, но присъствах на екзекуцията на един Бездушен, седмица след идването си. Всички бяхме в Залата за Съвета – „ученици”, готови Бездушни, Съвета и Фелисия. В центъра бяха Интерферон и провинилия се. Съвета беше в предните редици. Това са Бездушните, които са най-близо до Интерферон, доказали се с нещо голямо, без значение възрастта. Фриц беше един от тях.
Обвинението срещу Бездушния беше предателство. Стоеше гордо изправен пред Интерферон, млад и силен. Присъда: предател. Обикнал хората, намерил любовта сред тях и отказал да ги превръща в едни от нас. Заявил, че мрази господаря си. Искал да забрави, че е Бездушен и да се ожени за Моргана. 
Умря с нейното име на уста. Интерферон, придобил точния му външен вид, собственоръчно му счупи врата. Почти с любовна ласка хвана лицето му в ръце и изви главата му. Красивият младеж падна назад. Интерферон се изправи и погледна право в мен. Вцепеняващите очи на истинската му външност се впиха в моите. Веднага разбрах. Вирнах уверено глава, точно като убития мъж на земята и отвърнах на погледа му. Гледах го, докато не се сведе очи. Помня как повечето Бездушни от Съвета се обърнаха към мен. Очите им горяха от омразя, гняв, учудване и дори нещо като възхищение. Те веднага бяха забелязали как карам Интерферон да свежда поглед. Нещо невиждано. Аз бях по-силен от тях. Бях по-силен дори и от него. Накрая обаче, Злото победи. Защото аз събудих Доброто...
Докато си припомнях всичко това, Екатерина се примъкна до мен и легна на гърдите ми.  Прегърнах я. Дълго се излежавахме така, а после получих първото си съобщение като Пръв довереник.
Пръстенът-пламък започна да става по-студен. Когато най-накрая го погледнах, беше станал нетърпимо леден. По дължина върху него се бяха врязали думи:
„Доверенико, явете се веднага в Залата за Съвета”   
Екатерина също го беше видяла.
-Мисля, че трябва да отидеш – каза тя сериозно – Това е лично от Интерферон.
Облякох се бързо, пригладих коса и се обърнах към нея. Още лежеше в леглото ми, увита в чаршафа. Усмихна ми се насърчително. Каза, че ще остане тук и ще ме чака. Целунах я по челото и излязох. В коридора цареше пълна тишина, освен студа. В неделния ден нямаше много хора в замъка. От прозорците се виждаше шареното небе. Перести облаци назъбваха слънчевата светлина. Залата за Съвета беше същата онази Зала, в която се представих на Интерферон. Заслизах по мраморните стълби без страх. Струваше ми се, че пръстена, освен, че ми даваше привилегии, влияеше и на емоциите ми. Сякаш изсмукваше страха ми и насаждаше злоба в мен. Малко преди да стигна Залата, осъзнах, че се радвам на Злото и агресията, които бълбукаха във вените ми.
Отвориха ми вратата и пристъпих вътре. Сякаш се върнах в първия си ден тук. Разликата обаче беше, че вече не се страхувах. Приближих се до него, поклоних се и го погледнах право в лицето. Очаквах да се видя и едва не възкликнах от изненада.
Интерферон беше себе си. Бяла коса, бяла кожа и непоносимо сини очи. Седеше на трона си, а Фелисия бе до него. Държеше ръката му, седнала на почти същия трон като неговия. Рентгеновият му поглед срещна моя. Болката беше неописуема.  „Присъда: Привилегирован”.
„Смъртна присъда”.


29

Около месец след началото на връзката ни, започнах да я усещам. Силата. Нещо се случваше. Случваше се с него.
Феликс се променяше на свръхестествено ниво. Спомняте ли си, че споменах за някаква трепкаща аура около него? Нещо като мараня? Виждах я по-често. Постоянно носеше пръстена с формата на пламъци и непрекъснато го въртеше. Когато го попитах, отговори, че е бил на ръката му през цялото време.
Осмелих се да попитам Мария дали не вижда нещо странно около Феликс. В началото тя се смееше, а после започна да ме попоглежда притеснено.
Понякога очите му просветваха с истинска светлина. Понякога виждах само за секунда отразен огън в тях.
Когато му предложих да си сапуниса ръката за да свали пръстена, той каза да, но после не направи нищо.
Когато въздухът се диплеше около него, ме обземаше странно чувство. Питах го какво му е, но той само се усмихваше и ме прегръщаше.
Промяната обаче се усещаше най-силно, когато ме целунеше. Макар и рядко, от него струеше електричество като от оголена жица. Понякога дори се дръпвах защото сърцето ми прескачаше. Навеждах се и се закашлях.
В училище всичко беше наред, освен Мая, разбира се, но тя си беше егоцентрична кучка и не ме интересуваше. Бях запознала Феликс с майка ми и тя беше доста доволна от избора ми. Не й бях споделила обаче за лудостта ми.    
Тревожех се. Не знаех какво става. Нещата определено не бяха нормални. Отношенията ни бяха чудесни, но с него се случваше нещо, което ме плашеше. Вече не ставаше дума само за релефното тяло и секси усмивката. Феликс беше нещо друго.
Сякаш се превръщаше в друг вид.
Не знам защо още не бях попитала колко хромозоми има.

30

Вторият срок започна с досадни контролни и безконечни изпитвания. Дните се топяха като лед залян с вряла вода. Януари беше озъбен, студен и язвителен.
Живеех в няколко свята. В единия чертаех синусоиди , извършвах опити върху бялата дъска, характеризирах видовете изменчивост, анализирах параграфи от романи, изброявах видове галактики, вкарвах кошове, заграждах верния отговор, попълвах таблици, създавах нови текстови файлове, четях за безмилостни, кървави войни... Във втория се смеех на глупости, пусках шеги, пиех коктейли, разхождах се с още десетина човека, купувах си нови дрехи, миришех парфюми в парфюмерията, седях търпеливо докато Мария ми къдри косата или рисува по ноктите ми, цъках възмутено с език, гледайки някой сериал, четях книги до среднощ... В третия свят винаги съм живяла. И винаги щях. В него виждах най-различни образи, комбинирани по всякакви начини, виждах го само със затворени очи. Той обединяваше всичките ми останали светове... В четвъртия свят бях с Феликс. Това беше светът, в който наистина пасвах. Тук се чувствах в свои води, не се притеснявах от нищо, чувствах се красива, силна и истинска. Но това пространство беше разделено на две паралелни Вселени. В едната бях добре, в другата – луда. В едната Вселена не виждах нищо странно покрай Феликс, но в другата той не беше обикновен. Двете Вселени постоянно се оплитаха.
Обожавах Феликс. Той беше единствения мъж, когото бях обичала. Никога, дори и за миг не съм се страхувала от него. Страхувах се за него и от себе си. Подозирах, че нещата, които се случват с него са плод на въображението ми. Винаги съм имала развинтена фантазия. От малка обичах да си съчинявам истории и с часове да си говоря сама. Може би умственото ми разстройство е започнало от тогава.
Не.


31

Застанах спокойно, изправен пред Интерферон и зачаках да каже нещо. Погледът ми попадна върху Фелисия. Рентгеновите й очи гледаха в пода, фините й дълги пръсти бяха сплетени с неговите.
-Любов моя, би ли ни оставила? – гласът му излезе подобен на шепот. Лишен от всякаква студенина, топъл и кадифен. Погледнаха се. Тя се усмихна, кимна изящно и се изправи без да пуска ръката му – Благодаря – промълви Интерферон – Отиди в библиотеката да почетеш от любимата си книга или си побъбри с Даная.
-Добре, любими - Фелисия стисна силно пръстите му и понечи да се обърне към вратата. Интерферон обаче я привлече към себе си, обви лицето й в ръце и долепи устни до нейните. Очите ми се заковаха в тях. Зачаках да видя как той се изменя. Очите му се затвориха, лицето му се смекчи, сякаш се стопли, лека руменина плъзна по снежните му бузи. Той я обичаше. Наведох поглед. Бях смутен, както всеки път, щом ги видех заедно, от факта, че Интерферон изпитва любов. Усещаше се във въздуха. Изведнъж ми се прииска да не съм там. Толкова силно пожелах да избягам, че краката ми трепнаха. В този момент Интерферон пусна Фелисия и тя се отдалечи, усмихвайки ми се.
Сега той вече ме гледаше както преди. Лицето му отново беше снежнобяло, очите – ужасяващо пронизителни, чертите – остри и жестоки. Само устните му бяха някак зачервени и единствено това го оприличаваше на човек.
-Господарю, за мен е чест да видя истинската Ви същност – казах кротко, но не и раболепно – Изказвам Ви най-искрени благодарности за избирането ми за Пръв Довереник.
-Това е голяма отговорност, Доверенико – Интерферон леко се усмихваше срещу мен – Очаквам напълно да оправдаеш титлата си – от гласа му по гърба ми лазеха тръпки, но не се страхувах – Пръстенът, който носиш не е обикновен. Чрез него ще имам пряка връзка с теб. Чрез него ще получаваш заповедите ми – гледаше ме право в лицето – Сега, когато вече не си длъжен да учиш, трябва да използваш цялото си време за попълване на нашата армия. Един ден, когато станем достатъчно силни и многобройни ще завладеем света и аз очаквам ти да си дясната ми ръка в това начинание – Интерферон се изправи и пристъпи към мен. Изправих глава и срещнах сините му очи.
-Ще Ви служа вярно – изрекох – Ще докажа, че заслужавам титлата си.
-Време е изцяло да се отдадеш на Злото – гласът му изпълни празната студена зала. Висок, смразяващ и едновременно с това – красив. От тялото му лъхна невероятен мраз. Приближи се до мен почти интимно и хвана брадичката ми с ръка. Кожата му беше смайващо нормална на допир. Топла, суха и мека. Нямаше нищо общо с ледената му аура. От пръстите му сякаш започнаха да извират импулси, които попиваха в мен. Усетих как изпълват главата ми с напрежение. Сърцето ми ускори ритъма си. Дишането ми се учести. Рентеновите му очи се бяха впили в моите. Нито един от двамата не можеше да свали поглед. Примките енергия се плъзнаха по врата и раменете ми, изпълниха дробовете ми. Почувствах как се увиват около сърцето ми и у мен се надига ярост. Злите нишки, струящи от пръстите му, обхванаха цялото ми тяло, потекоха с кръвта ми, попиха в клетките ми. Той се доближи толкова близо до мен, че почти се долепихме един до друг. Отблизо лицето му беше съвършено гладко и матово като на модел от списание. Усетих гняв, злост, радост и невероятен порив за насилие. Още някакво чувство се мъчеше да пробие навън. Целият бях окован в нишките на Злото. Интерферон сякаш беше залепнал за мен с пръстите на ръката си. Целият свят изчезна и останахме само аз и той.
Злото ме обгърна като тъмна, плътна завеса. И тогава дланите му обхванаха лицето ми. Извратените емоции ме заслепиха. Цялата вихрушка от насилие, злоба, ярост, мъст,омраза се усука и аз обвих с ръце лицето му. Злото беше заменило кръвта във вените ми. Беше се просмукало в мен, изграждайки нови кости и органи, беше опустошило напълно предишния Феликс, разяждайки спомена ми за душа. Сега бях втори Интерферон. Сега бях чистото Зло.
В момента, в който устните му докоснаха моите разбрах, че един ден ще ме убие. В момента, в който аз го целунах, разбрах, че винаги съм го знаел. Осъзнах, че ако не ме убие, аз ще го заменя. И, че той е наясно. Усетих как част от него преминава в мен, докато ме целува. Отвръщайки на целувката, усетих, че я приемам. „Присъда: Привилегирован” .

32

Екатерина веднага разбра какво е станало с мен. Бяха разбрали и всички останали, разбира се. Докато се връщах към стаята си, в един от коридорите се засякох с Фриц. Бихме се докато не осъзнахме, че не можем да се нараним. Той нямаше и драскотинка по себе си. Какво ли не бях опитал – да му счупя врата, да му разбия зъбите, да му насиня очите, да му счупя носа, изобщо исках да го размажа от бой. Фриц явно беше поискал същото. Беше ме удрял с такава сила и злост, че мислех, че ще превърне ребрата ми в прах. И двамата обаче бяхме невредими. Дори не се бяхме изпотили. Стояхме един срещу друг и се гледахме. После той ми подаде ръка и ме придърпа към себе си. Прегърнах го и го потупах по гърба.
-Браво, приятелю – възкликна той – вече си истински Довереник!
Екатерина ме чакаше в стаята ми. Седеше на перваза на прозореца, сложила крака на стола. Косата й беше преметната на една страна и се стелеше като абаносов водопад наоколо й. Пристъпих към нея и хванах ръцете й. Тя веднага видя разликата в очите ми.
-Феликс?
Поклатих глава. Наведох я надолу и се загледах в пода. Чувствах се толкова отвратително. Чувствах Злото в себе си. В момента то бе затворило очи, защото Екатерина бе с мен. Но вече знаех, че съм втори  Интерферон и това означава, че ще съм добър само около нея. И около Женевиев. Обичах единствено тях двете. 
Разяждащата омраза към Интерферон ме изпепеляваше отвътре, смесваща се с омраза към себе си. Раната от изтръгната ми душа беше само привидно затворена. Под шевовете горяха пламъци. Стисках пръстите на Екатерина. Бяха топли под моите.
-Вече не съм Феликс. Вече съм Интерферон – гласът ми прозвуча мъртвешки.
-Феликс! – повтори тя твърдо – С мен си Феликс. Ще останеш Феликс и с нея – в очите й видях образа на Женевиев. Тя знаеше. Облегнах чело на коленете й и замръзнах.




***

Главата ми лежеше в скута на Екатерина. Радвахме се на залеза.  Хоризонът представляваше златист пожар. Сякаш гигантски огньове горяха, обграждани от гъст дим. Тя въртеше кичури от косата ми между острите си пръсти с искрящи нокти.  Небето хвърляше платинени отблясъци около нас. Кехлибарените й очи светеха като късчета злато. Черната й коса блестеше.
Екатерина беше много интуитивна. А може би можеше и да чете мисли като Фриц. Не бяхме говорили много за Женевиев. Тя не прави сцени, просто ми каза, че знае откакто ме е видяла. Допълни, че може да разбере много неща за някого и да узнае какво си мисли в общи линии само като го погледне. Сякаш разчита някаква скрита информация. Така била от малка. Каза, че тази способност й била много полезна в училище, защото често можела да „прочете” в ума на учителя отговорите на въпросите. 
Слънцето бавно потъна зад хоризонта и аз се надигнах. Трябваше да изляза навън и да доведа някого. Това беше задачата ми. Да увеличавам Злото. Екатерина беше още „ученичка”, затова беше решила да не убива още. Прегърнах я. Тя ме потупа по гърба, каза ми да не се тревожа, да не се чувствам виновен. Незабавно се почувствах още по-виновен. Целунах я.
Веднага щом излязох през портата на замъка и нощта хвърли наметалото си върху мен, усетих как се преобразявам. Целият бях обхванат сякаш от пламъци, исках да навредя на някого. Злото бавно започна да ме поглъща. С всяка стъпка в нощта, то ме сграбчваше все по-силно.
Пренесох се през портала. Отърсих лепкавия мрак от себе си и се огледах. Бях в града. Затворих очи. Усетих хората около себе си. Малката уличка, на която се бях приземил бе в близост до казино, ресторант и хотел. Хора. Много хора. Живи хора. Толкова много души. Почувствах се като вампир. Обаче аз не исках кръвта им. Аз исках само да ги превърна в свои подобия. Исках да ги нараня, да ги накарам да страдат. Да ги управлявам. Да държа света в ръцете си...
...момичето беше младо. Веднага почувствах потенциала й за Бездушна. Амбициозна, уверена, красива, надменна. Учудващо лесно се поддаде на сексапила ми. Разказах й в каква ще се превърне. Обещах й власт и сила. Тя щеше да стане отлична Бездушна. Съгласи се без колебание. Стояхме в бара до среднощ. Преведох я през портала. Бавно започнах да заличавам себе си.     


33

Лежахме на огромната спалня, разсеяно зяпащи плазмения телевизор. Февруарското небе ядосано фучеше над къщата. Дъждът блъскаше по прозорците, вятърът пищеше в ъглите на сградата и виеше под вратите. Зима?! Големият пакет пуканки между нас бавно  намаляваше съдържанието си. Феликс се беше разположил невъзмутимо, полулегнал върху купчина възглавници. Аз се бях обърнала на една страна към него със свити крака. Той местеше каналите, свирукаше си с уста и дъвчеше. Беше дошъл у дома уж да пишем есета. След около двайсет минути обаче, разбрахме, че не сме в състояние да извършваме каквато и да е мисловна дейност. Взехме си по един аспирин, направихме си две силни кафета и се качихме да гледаме телевизия с пакет пуканки. Майка ми беше у приятелка.
Днес Феликс беше отново както преди. Не усещах напрежение около него. Беше спокоен, не въртеше пръстена като обезумял. От няколко дни вече беше така и аз спрях да се тревожа. Ръката му се просна през чаршафите към моята. Хванах я. Беше хладна, затова я стиснах с две длани.
-Искаш ли да си направим една дъждовна разходка? Не е студено, само е ветровито и ще ни подейства освежаващо – гледаше ме пленително със сребърно-зеления си поглед. Дори с махмурлук беше убийствено привлекателен. Това едва ли обаче се отнасяше за мен. Снощи и двамата бяхме пийнали повечко. Цялата група щяхме да ходим на гости на Денис, но се оказа, че Мария е на вечеря със семейни приятели на майка й, Валерия си е докарала настинка, Кристиан е на рожден ден на братовчед си, Макс е на кино, а Марк е наказан да си стои вкъщи. Денис с неохота предложи да го отмени за събота вечер, но аз и Феликс бяхме се настроили, а Долорес така или иначе щеше да ходи у тях, така че отидохме. Имаше повече пиене, защото бяхме само четирима. Установих, че и с една шепа хора може да се направи купон. Пуснахме музика, наляхме чашите, потанцувахме, дори решихме, че трябва да крещим през терасата и прозорците в два часа през нощта. Добре, че Денис не живееше в блок! Не мисля, че се напих до отказ, но сега изобщо не се чувствах във форма.
-Може пък и да е добра идея – усмихнах се – Отивам си в стаята да се приведа във вид.
Облякох се по възможно най-бързия начин и седнах пред огледалото. След около петнайсетина минути вече изглеждах прилично, благодарение на тоновете пудра. Сресах се и тръгнах по чорапи нагоре по стълбата.
Наистина да излезем беше чудесна идея. Дъждът обливаше качулатите ни глави, вятърът блъскаше лицата ни и аз усетих как махмурлукът изчезва. Безкрайното бяло небе се беше разляло над нас, някак мътно и движещо се, а черните клони на дърветата се извиваха към него, сякаш искаха да го прегърнат. Гората беше близо до вкъщи. Калта жвакаше на места под краката ни. Въздухът се стелеше на талази, плътен и млечен. Кората на дърветата изглеждаше съвършено черна от дъждовните капки. Клоните бяха като напръскани със сребърни сълзи. Тук-там още имаше зелена трева, натежала сякаш от роса. Чуваше се единствено шума на дъжда, въздишките на вятъра и звукът от стъпките ни.
Малко по-навътре в гората имаше пътека. Постлана с камъни, тя водеше към езеро. То не беше много голямо, но беше наистина красиво. Идеално кръгло, с бистра неподвижна вода. Бреговете му бяха каменни и около него в точен кръг се издигаха дърветата. В слънчеви, безоблачни, тихи дни езерото беше с цвят на най-синия сапфир. При вятър водата се накъдряше в леки вълнички като развяваща се коса. Езерото ставаше стоманеносиво в мъгливи дни  и беше особено привлекателно. То винаги, дори във ветровито време приличаше на голям ледник, студен и статичен. Именно натам бяхме тръгнали. Вървях пред Феликс, внимателно пристъпваща по мокрите камъни.
-Не ме зяпаш в задника, нали? – реших да се пошегувам.
-Очите ми са залепнали за него – в този момент усетих едно доста силно шляпване отзад. Завъртях се, ухилена, с намерение да му се скарам, но останах без дъх. Стоеше с леко обърната настрани, леко наведена глава, втренчил в мен синьо-зелени очи. Устните му бяха леко разтворени, усмихваше се. Буквално престанах да разсъждавам. Кълна се, че лигите ми бяха потекли. Като в транс пристъпих към него. В момента, в който примигнах, Феликс се върна към предишното състояние. Ухили се като глупак и ми смигна. Разтърсих глава.
-Извинявай, съблазнявах те за да не ми се сърдиш – втренчи в мен мили очи, изведнъж заприличал на петгодишно русичко ангелче. Разсмях се и тръгнах по пътеката.


34

На трети март започнаха Дните за Работа Навън. Обожавах ги. Всяка година от началото на март до края на юни в училище се провеждаха така наречените Дни. Четири месеца вместо да ходим в училището, ние изкарвахме учебните си часове сред природата. Всеки месец бяхме на различно място. Прибирахме се за уикенда, а през учебните дни бяхме в нещо като хотел. Той беше само за ученици и учители и се самопострояваше на мястото, където сме отишли. През време на Дните, ние нямахме съвсем различни уроци от тези в училището. Те бяха предимно литературни, но имаше и практически и се провеждаха за всички, навършили шестнайсет, ученици. Тук имахме повече самостоятелна работа, сами трябваше да откриваме разни неща и да си водим записки. Например в Планината на Кристалите изучавахме различните видове кристали, изследвахме техния строеж, за задача имахме да открием някои от тях и да ги опишем, но най-вече имахме да пишем есета. Учебните занятия се провеждаха от сутринта след закуска до вечерта преди вечеря с двучасова обедна почивка. Нямаше точно определено разписание на часовете. Просто след закуската всеки клас се събираше около ръководителя си, той обясняваше задачата за деня и до вечеря всеки един от нас трябваше да я е изпълнил. Всяка вечер ни се пишеха оценки за работата ни през деня, които в края на всеки месец се сумираха и така общо накрая получавахме четири официални оценки. Ако не си изпълнил задачата си до вечерта, тя остава за другия ден, заедно с новата. Идеята беше просто да се разчупи скучната училищна система и учениците да прекрват повече време в здравословна среда.
На втори март вечерта се приготвях за седмицата. Утре трябваше да отидем в училището както винаги и оттам да се отправим към първата местност. В петък всеки от нас беше получил списък с четирите дестинации:     

Март - Планината  на  Кристалите

Април - Ливадата на Нощните Макове

Май - Перлените хълмове

Юни - Сухите реки           


Натъпках в куфара си дрехи за една седмица, бельо, шампоан, серум за коса, чантичка с тоалетни принадлежности, една книга, чифт обувки, суитшърт. В чантата, с която обикновено ходех на училище сложих парфюм, дезодорант, няколко химикалки, голяма (двеста листа) тетрадка, чантичка с най-необходимите лекарства, пакет мокри и сухи кърпички, списъка с местности, декларацията, подписана от мама, че няма пречки да замина, пудра за лице, огледало, портмоне, ключове. В джоба на дънките си сложих личната си карта и дребни пари. Щях да си дойда в петък вечер, едва ли ще е фатално, ако съм пропуснала нещо.
Мама ме изпрати и ми поръча да звънна щом пристигна. Прегърнах я и обещах. Целунах я по бузата и се качих в колата си. Нагласих радиото на някаква идиотска станция с ужасни песни и подкарах към училището. Нямах търпение да отида отново в Планината на Кристалите. Беше любимото ми място, заедно с Перлените хълмове. Сутринта беше приятна, прохладна, мрачна и дъждовна. Ако по време на Дните за Работа Навън имаше лошо време, оставахме в хотела и гледахме презентации и филми.
Веднага забелязах колите на Мария и Феликс. Бяха паркирани една до друга, а притежателите им (Мария се криеше под чадър, а Феликс бе нахлупил качулка), заобиколени от Кристиан и Марк, бяха погълнати от оживен разговор. Паркирах и отидох при тях. Поздравих ги, Мария ми смигна, Кристиан се ухили, а Марк направи остроумна забележка за времето. Феликс притисна устни в моите за миг и ме хвана за ръка. Облегнах се на колата на Мария и зачаках да се появи класния ни ръководител – Миранда Щрасенмарк. Щяхме да я последваме с колите до Планината на Кристалите.
-Довечера ще си направим парти – обърнах се и видях Денис и Долорес, хванати за ръце да се приближават. Тя беше страшно красива в яркорозовата си блузка с къс ръкав – Този път няма да сме само четрима – продължи Денис и разклати раницата си. Чух подрънкване на стъкло. Смигна към мен и Феликс и се разсмя. Щеше обаче да се наложи да си купонясват без нас двамата. Бяхме решили да прекараме тази вечер насаме. Всеки от нас има отделна стая в хотела. На теория беше позволено да си гостуваме до единайсет часа. На практика обаче беше по-различно. След проверката всеки си правеше каквото си знае. Засмях се.


35

Светлината изчезна напълно. Злото ме погълна в изпепеляващите си пламъци. Те бяха последните ярки искри, които видях. Мислех, че повече никога няма да настъпи ден. Не исках да бъде ден.
Младата жена не беше единствената. Последваха я много други. Бях унищожителен. Бях зъл. Бях студен. Не спрях да обичам.
Единствено Екатерина внасяше леко изсветляване на катраненото нощно небе в мен. Единствено до нея бях като в ранно зазоряване. Изгубех ли я, потъвах в дълбините.
Изплувах след девет години. Прекалено рано, но твърде късно.
Вършех чудесно предназначението си. Никога не се замислих. След петата задраскана черта престанах да се мразя. Започнах да обичам Злото. То ми даваше всичко, за което бях мечтал. Имах контрол над хората. Имах власт над мислите им. Манипулирах съзнанието им. Престанах да чакам да изгрее слънцето. Престанах да копнея за изгрева. Реших, че не искам да виждам майка си. Не забравих Женевиев.
Перфектната машина за душевна смърт. Лъскава. Изкушаваща. Безразлична. Примамлива. Идеалното оръжие. Най-добрият войник. Втори Интерферон. Душевен вампир. Дъхът на Смъртта.
Екатерина беше свещта в тъмната нощ. Затвор за Злото. Сянката на Доброто. Облекчението. Помощта. Болката. Обичта. Вината ми. Вечната вина.
Женевиев беше огънят. Изпепеляващата любов. Клада за Злото. Слънцето на Доброто. Спасението. Изгнанието. Сърцето. Душата. Болката. Мъката. Смъртта ми.
Бях прекрасен Довереник. Интерферон ми се доверяваше като на себе си. Шлайфаше ме още повече. Напълно заслужих титлата си. Бях най-добрият му „войник”.
Чувствах се мъртъв, но това ми харесваше.
Измина още един месец.

В последния месец от „обучението” си, реших да „посетя”  Ханс и Силвия. Беше късно вечерта. Оставих Екатерина да боядисва ноктите си с оранжев лак в стаята си и излязох навън. Августовската вечер беше топла, уханна и звездна. В портала беше студено, в сърцето ми – ледено. Много добре си спомнях пътя. Зачаках на автобусната спирка. Беше около единайсет и се надявах по-бързо да мине някое такси, идваха през по-големи интервали. Някакво  момиче с покварена (и доста нагримирана) красота и дълги изрусени къдрици преметна прелъстително крак върху крак щом ме видя. Късата рокличка откри почти целите й бедра. Изпъчи гърди и ме погледна мръсно. Подуших, че няма капацитет за Бездушна. Единственото й предназначение беше за забавление. Миришеше на секс дори от мястото, където бях застанал. Не можеше да ме изкуши. Въпреки, че не беше проститутка, изглеждаше толкова евтина, че предизвика у мен само съжаление. Бяхме само аз и тя на слабо осветената спирка. Високите й токчета лъщяха. Сигурно смяташе, че съм поредния безмозъчен (и без вкус) тип, който ще проточи лиги по нея. Заех небрежна поза и извърнах глава. Оставих я да гледа красивия ми профил. Носех светлосини дънки, тениска с цвят бордо и черни кецове.
В този момент дойде такси с подходящ за мен маршрут и ме избави от неприятната компания. Погледнах я, качвайки се и видях, че хапе начервени устни, зяпнала ме отзад. Уф. Пътуването ми се стори като миг. Сякаш само след секунда слязох на главната улица, близо до така наречения ми дом. Задуха лек ветрец. Тръгнах бавно по задната улица. Видях къщата в далечината. Обзе ме същото настроение, като в деня, в който Никита и Александър влязоха в стаята ми. Ръцете ми се разтрепериха от нуждата да удрят. Омразата нахлу във вените ми, ободряваща като адреналин. Прозорците светеха. Представих си русата гладка коса на Силвия и черните къдрици на Ханс. Вероятно гледат телевизия в дневната. Може би тя е в кораловия копринен халат. Почти загубих разсъдък от желание за мъст.
Докато се усетя, вече бях пред градинската порта. Хванах я с две ръце и затворих очи. Няколко пъти вдишах дълбоко през нос, изгладих лице и безшумно се вмъкнах в двора.
Силвия отвори вратата. Стройните й гладки крака се показваха до колената от червения й халат. Лъскавата й руса коса се спускаше по раменете. Колко жалко, че това беше последната й вечер.


36

Дори не си спомням реакцията й. Помня, че нахлух в хола и издърпах шнура на телевизора. Ханс се втренчи в мен и тогава се хвърлих към него. Силвия влезе смаяна и аз я повлачих към дивана. Натиснах ги един до друг и се изправих пред тях. Ограничих възможността им да се движат с мислите си. Страхът им ми хареса.
-Феликс? – гласът й беше слаб. Тя трепереше – какво е станало с теб, детето ми?
-Не съм ти син. Никога не ме наричай така. Докато бях при вас не ми казваше „детето ми”, недей и сега – казах с равен тон.
-Феликс, какви са тези изпълнения? На какво си се направил? – Ханс се мъчеше да се покаже смел – Да не си се забъркал с мафиоти? Ние не им дължим нищо.
-Дължите много, но само на мен – пророних – Ще ви убия.
-Да не си се побъркал? На какви наркотици си?
Стигнах до него преди да се е доизказал и го стиснах за гърлото. Очите му изскочиха. Силвия изпищя. Затегнах хватката си около шията му.
-Ще ми се отплатиш с живота си! Ще те убия, Ханс! Десет години ме тормозихте, сега аз ще ви изтормозя! – пуснах гърлото му и го ударих с всички сили през лицето. Силвия изпищя отново. Целият се разтреперих. „Спри!” – крещеше тя. Обърнах се към нея. Шамарът ми изплющя в стаята като камшик.
-Десет години ви търпях! Десет години ме потискахте, крастави псета!
Силвия се взираше в мен, разтреперана, пребледняла, шокирана. Ханс, загледан право в очите ми, промълви:
-Ти не си човек – беше видял огъня в очите ми. Беше усетил силата ми.
-Точно така. Вече не съм човек – потвърдих спокойно – Знаете ли какво направих? Вие го наричате да си продадеш душата на дявола. Това направих. Сега съм тук за да се разплатим.
Застанах точно пред тях. Ханс ме зяпаше със странна смесица от страх и усмивка. Силвия плачеше. Нямах нужда от оръжие, за да ги убия. Вдигнах едната си ръка и започнах да събирам въздуха във вихрушка.
-Вие никога не сте ме обичали. Никога не сте се държали добре с мен. Не мога да ви го простя. Вие ме мразехте и аз ви намразих. Ще умрете, но няма да боли. Дори няма да усетите.
-Веднага ще те хванат! Ще влезеш в затвора, копеле такова – извика Силвия.
-О, мислиш ли? – усмихнах се зловещо – Никой няма да разбере. Дори няма да знаят, че съм бил тук. Нещастен случай, какво толкова? Стават такива неща – промълвих любезно – Нима си мислите, че не мога да избягам? Мога само с една своя мисъл да залича спомена за вас от главата на всеки, който някога ви е виждал дори за миг. Аз съм непобедим. Никой не може да ме надвие – не блъфирах. Наистина можех да го направя. Бездушните имат сили, за които хората дори не са мечтали.
Убих ги без дори да ги докосна.
Затворих очи и си представих огън, представих си как пламъци обхващат цялата къща и скоро чух пукането. Отворих очи и видях как цялата къща гори. Само около мен имаше нещо като защитна сфера, за да мога да се измъкна. Огромни пламъци лижеха всичко наоколо. Изгубил напълно себе си, се измъкнах само миг преди пожарникарите да са се приближили до двора.
Никога не разбраха как точно се е случил пожарът.
Никога не ме свързаха с това.
Никога не изпитах нито вина, нито щастие.


37

Планината на Кристалите винаги е била вълшебно място. Най-красивото място на Земята. Беше разположено в източната част на страната и заемаше площ, колкото голям град.  Представляваше дълга, относително ниска планинска верига, оградена от ливади и езера. Беше слабо заселено, предимно със земеделци, чиито животни пасяха тучната зелена трева. Най-много бяха вилите на бизнесмени, с външни басейни и огромни градини. Дотук звучи съвсем обикновено. Най-нормална пасторална картина. Необикновеността на Планината на Кристалите идва от това, че кристалите не бяха само име. Те съставляваха това място. Всичко беше от кристали. Почвата, камъните, скалите, дори къщите на хората. Достатъчно е да разтвориш гъстите стъбла на тревата за да ги видиш. В първия момент ти се струва, че почвата е от разноцветен пясък, но вгледаш ли се ще забележиш, че песъчинките са прекалено едри, някак прозрачни и бляскави. Милиони парченца натрошени кристали и скъпоценни камъни. Тукашните растения се развиват от самите камъни, корените им са в тях, те излизат от тях. В никакъв случай Планината на Кристалите не е пустиня. В строежа на бляскавите камъни има над осемдесет процента вода.
Стана скучен урок по география, нали? Нека да оставим химичните формули и размишления. Планината на Кристалите е райско място. Целият планински хребет хвърля матови отблясъци на лъчите на слънцето. Грамадни кристални скали, покрити с фин слой натрошени камъни изграждат чудната планина. Освен кристали тук има и изобилие от скъпоценни камъни – рубини, смарагди, сапфири, диаманти... Всички те изглеждат като шлифовани и покрити с прах от самите тях, от който са станали матови. Планината е обагрена в различни цветове в различните си части. Ето оттук е синя, малко по-наляво е розова, после се облива в наситено зелено, има места, където няколко цвята се преплитат. По пътеките е невероятно хубаво. Там вървиш сякаш по цветни кръпки – жълти, зелени, червени, кафяви, виолетови, карамелени. Ниските дървета, храстите и тревата се издигат направо от шарената пръст и сякаш са нейни продължения.
Истинската спираща дъха гледка е обаче при езерата. Дъната и бреговете им са от кристали, които ослепително блестят в слънчев ден. Толкова ся ярки, че е трудно да се гледат отблизо, затова до езерата може да се ходи само в облачно време. Дори тогава е чудно хубаво. Водата трепти над елмазеното дъно и се обагря във всички познати цветове. А има ли слънце, то сякаш из целия свят започват да играят цветни светлинки. 
Седях на терасата в стаята си и наблюдавах прелестния залез над кристалните хребети. Цялата околност беше обагрена в рубинено, оранжево и златно. Бях удобно седнала на черния кожен фотьойл, докато краката ми си почиваха на ниска табуретка. Косата ми се вееше на лекия вечерен ветрец. Първия ден от пристигането тук е свободен. Отделен е за почивка и подготовка. Можеш да правиш каквото пожелаеш, стига да не напускаш пределите на Планината на Кристалите. Бях прекарала деня с Мария и Феликс. Тъй като имаше слънце, не можехме да се разходим до езерата и безцелно се разхождахме по сочните ливади. До вечеря оставаше един час. Мария се „освежаваше” преди вечеря, а Феликс се беше запилял нанякъде. Чувствах се свободна и лека.
Срещнахме се във фоайето на хотела. Щом Мария излезе от един от асансьорите, ченето ми увисна. Тя винаги е била красавица, но сега направо ме заслепи. Дългата  платинена коса се спускаше по гърба й, права и гладка като свила. Беше облечена в синя риза и черни дънки, обута със стахотни черни високи обувки. Очна линия подчертаваше светлосините й очи. Изглеждаше като излязла от филм за манекенки. Усетих рязко пробождане на завист.
-Колко си красива! – възкликнах, когато дойде при мен – Със сигурност ще вземеш ума на момчетата!
Тя се разсмя и ме сръга в ребрата. Феликс се появи от стълбището. Изобщо не беше честно да си заобиколен от такива плашещо съвършени хора. Приличаше на някакво забравено божество. Въобще не забелязах дрехите му. Пригади ми се. Извърнах очи от него и се опитах да се стегна. Замигах усилено. Апетитът ми изчезна. Ужасена забелязах как Феликс огледа Мария, може би неволно, с гладен поглед преди да ме прегърне. Притиснах го до себе си и сложих уста върху неговата със собственическо чувство. Влязохме в ресторанта, но на мен вече ми се повдигаше. Да, понякога приятелите ти те карат да се чувстваш доста зле.


38

След вечерята минахме през стаята на Кристиан, където вече беше започнал купон. Мария беше решила да остане, а Феликс и аз отидохме за по едно „наздраве”. Стаята беше пълна с хора. Всички държаха чаши и цигари или и двете поотделно. Въздухът беше почти синкав от пушека. Валерия, Долорес и Денис седяха на дивана и си предаваха една цигара от ръка на ръка (марихуана?). Кристиан се спусна към нас.
-Хайде! Откога ви чакаме! – издиша той дим в лицата ни. Обясних му, че сме минали само за по чашка и ще си тръгваме. Остана много разочарован. Сипахме си водка с доматен сок и седнахме за малко. Тъкмо се заприказвах с Валерия, когато мярнах гъста тъмна грива.
-Тя какво прави тук? – не се стърпях. Долорес се обърна към мен.
-Самопокани се. Кристиан не можа да й откаже – завъртя очи – Мъже.
-Хайде, Феликс, тръгваме си. Не искам сцени – изправих се и го дръпнах за ръка. Меденокафявата грива се приближаваше.
-Чакай, какво толкова? Ще дойде, ще ни изгледа презрително, ще каже нещо тъпо и ще си тръгне – хилеше се насреща ми Феликс. Май нищо не му беше ясно. През мътния въздух видях лицето й. Не се беше отказала.
-Добре! Остани! Прави каквото искаш! Аз си тръгвам, защото не мога да я понасям! – сопнах се и се обърнах. В мига, в който той ме дръпна за ръката, Мая се промъкна през тълпата към нас. Завъртях се, косата ми се разлетя от дръпването на Феликс.
-Пусни ме! – изсъсках срещу него. Ръката му се отпусна. Изправих се срещу Мая. Тя ме гледаше като пепелянка. Лицето й беше пребледняло като сняг от омраза. Стори ми се, че всички около нас утихнаха.
-Какво правиш тук? – гласа й прозвуча като шумолене на копринен плат по бедра. За миг се запитах: Дали пък не го обича?
-Сети се сама – вирнах брадичка – Подсказка: Не плета пуловери.
Очите й се стрелнаха към Феликс. Върнаха се на мен.
-Виж ти! – прошепна тя в замръзналия от тишина въздух.
Въздъхнах.
-Мая, не искам да се карам с теб. Тъкмо си тръгвах – изрекох равно.
-Прав ти път – усмихна се тя с усмивката на змия.
Обърнах й гръб. Феликс се обади:
-Аз също си тръгвам.
-Махай се – нежно и заплашително изгука Мая.
Той вървеше след мен по коридора. Отворих вратата на стаята си и го пуснах да мине пред мен. Докато си събувах обувките, го видях как се мята на леглото. Загаси лампата и тъмнината се провлачи в стаята, погълната от ослепялата крушка. Метнах се на леглото до него, както си бях с дрехите.
-Извинявай – промълви Феликс прегръщайки раменете ми. Примъкнах се до него и се вгледах в профила му.
-Няма за какво да се извиняваш – поклатих глава – Нищо не си направил.
Замълчахме в тъмното, полуобърнати един към друг.
-Целуни ме – сладко прошепна той в мрака. Гласът му почти уханно изпълни въздуха. Устните ми докоснаха неговите.
-Не е ли много късно? – промълвих, когато устата му се смъкна на шията ми.
-Не мога без теб – ръцете му се стегнаха около мен...
Заспала съм толкова дълбоко, че дори не разбрах, че сънувам.
Стоях съвсем сама на безкраен черен път. Велурено черното небе обвиваше сякаш целия свят. Огромна бакърено-жълтеникава луна се взираше в мен оттам, откъдето пътят се губеше на хоризонта. От двете страни на пътя лежаха зелени ниви. Изведнъж чух някого да ме вика. Огледах се. Наоколо беше пусто, а плътният женски глас се приближаваше. И тогава момичето изникна пред мен. Имаше дълга черна като нощното небе коса, спускаща се права и лъскава до под кръста й. Беше висока и фина, с леко мургава кожа. Медно-кехлибарените й очи проблясваха. Помаха ми с ръка и се обърна тичешком. Хукнах след нея. „Чакай” исках да извикам. Не можех обаче да помръдна устни. Косата й струеше след нея като мастило. След миг спря и се извърна към мен. Заковах се намясто. Очите й бяха като кехлибарени диаманти. Тя плачеше. Наведе се и вдигна някакъв вързоп от пътя. Взрях се в зелените очи на новороденото. Русата косица светеше на млечната светлина. Красивото момиче сведе очи и целуна бебето по перленото чело.

39

Вървях в тъмнината със свит стомах. Кой дявол ме беше накрал да се отклоня от булеварда и да тръгна по задна уличка? А и далеч не бях в най-доброто си състояние. Главата ми се въртеше от изпития алкохол, краката ми бяха омекнали върху високите токчета. Мракът капеше от листата, свличайки се заедно със студените остатъци от дъжда. Вече беше спряло да вали и тежките пари се издигаха над асфалта като облаци. Как може в един през нощта да е толкова горещо? А и този Гайстершмид как ме измами! Беше обещал да работя и в магазина му, за да изкарвам допълнително пари, а днес ми сервира като мезе към пиенето, че си е наел друг човек. Знаех, че така ще стане. На предния купон отказах да спя с него.  Знаех, че ще ме вземе на работа само ако се унижа така, но все пак се надявах. Сега пак трябваше да сервирам бургери и понички в онази вървежна закусвалня. Поне ако ходех на училище, щях да правя и нещо друго.
Погълната от яд и унижение, все повече забавях крачка. Ходилата ме боляха. Сериозно обмислях дали все пак да не тръгна боса. Преди година прекъснах училище. Бях на петнайсет. Започнах да работя. Майка ми умираше. Заплатата като мияч на чинии не стигаше до никъде. Едва успявах да взема най-необходимите лекарства. Не можеше да се живее повече така. Баща ми избяга от нас, когато бях на седем. До преди две години мама работеше, но се разболя от рак. Спря да ходи на работа, а моят единствен вариант беше да започна да я издържам. В началото миех чинии и учех, но се оказа непосилно за мен. Едва изкарах годината. Реших да се откажа от училището. А и нямах друг избор. Увеличиха ми работния ден, а оттам и заплатата. Но парите пак не стигаха. С дни нямаше какво да ядем. А майка ми се влошаваше все повече. Тя имаше нужда от пълноценна храна. Неведнъж обмислях с последните си пари да купя шишенце отрова, да сипя половината в супата й, а другата половина да запазя за себе си и да се свърши. По-добре да го бях направила.
Точно в един такъв ден на отчаяние, докато избърсвах последните чаши и мислех да отида до аптеката с току-що взетата заплата, при мен влезе Меган. Тя беше на деветнайсет, сервитьорка. Имаше гъсти кафяви къдрици и голям бюст.
-Шефът те вика, Катя. Каза,че било важно.
Дори не се опитах да я поправя за сетен път, че името ми е Екатерина, а не Катя. Е, можеше да мине и за умалително. Както и да е. Причерня ми. Устата ми изсъхна. „Сега ще ме уволнят. Какво ще правя?!”. Кимнах, оставих чашите и се отправих към кабинета на шефа. Поспрях пред вратата за да се преборя със слабостта си и натиснах дръжката.
Седеше зад бюрото си, облечен в спортна риза с дълъг ръкав в хубав син цвят. Черните му очи бяха съвсем същия цвят като косата му. Усмихна се. Пристъпих напред.
-Сядай, Екатерина. Не се притеснявай.
Седнах на ръба на мекия червен стол.
-Разбрах, че имаш семейни проблеми... – започна той – Не, моля те! Не се притеснявай, няма да те уволня!
Почти се бях разплакала. Видял е как очите ми се наливат и се зачервяват. Избърсах лице.
-Съжалявам – измърморих.
-Добре, виж, разбрах, че имаш затруднения, майка ти е болна, нямате пари за лекарства.. И си помислих: „Защо да не я направя сервитьорка?”. Заплатата ти ще се увеличи доста – гледаше ме право в очите.
-Наистина ли? Това е много мило от Ваша страна. Благодаря много! – бях доста приятно изненадана.
-Това обаче не е всичко – полуусмихна се той. Събра пръсти пред лицето си, долепяйки върховете им и ме погледна от едната страна. Изтръпнах. Усмивката му беше странна. Очите му сякаш се изпълниха с вътрешен смях. Бях гледала достатъчно филми. Знаех какво ще поиска от мен. Преглътнах и усетих лицето и ръцете си студени. Сякаш някой бе заменил кръвта ми със замръзнала вода. Знех, че ще приема. Парите ми трябваха. Трябваха на майка ми. Прехапах устна. Бях само на петнайсет. На него не му давах по-малко от четирийсет. Сведох очи, впих пръсти в едната си длан и започнах да я мачкам.
-Съгласна съм – промълвих – Тези пари ми трябват.
-Споразумяхме се – каза той с глас като дъжд – Заплатата ти ще се увеличи двойно, а за всеки празник ще имаш и бонуси. Само трябва да спазваш обещанието си.
Кимнах, все така забила поглед в коленете си. Дългата ми черна коса с мирис на унижение се спускаше около мен. Струваше ми се, че ще потъна вдън земя...
Станах любовница на четирийсет годишния си шеф. Той наистина увеличи заплатата ми двойно и още за Коледа получих солиден бонус. Никога не се държеше грубо с мен. Срещахме се у тях. Нито веднъж не ми повиши тон. Нито веднъж не се наложи с насилие над мен. Винаги ми говореше с равен, спокоен глас. Винаги ме гледаше нежно, с омекнали очи.
Две години живях така.Много добре си спомням последния път, когато се видяхме и му казах, че напускам работа. Тогава получих последната си заплата. Вече бях на вратата, посягах към дръжката, когато той извика: „Чакай, Екатерина!” и ме задържа. Притисна ме в обятията си и прошепна:
-Прости ми, моля те! Прости ми за всичко! Прости ми, че ти отнех детството! Наистина те обичах. Обичах те, Екатерина! Съжалявам! Ако можеш ми прости! – думите му тежаха от сълзи. Увих ръце около него. Миришеше на душ гел. Хванах главата му и залепих дълга целувка на устните му.
-Ти беше един от най-добрите хора в живота ми – пригладих косата му – Сбогом.

40

Дните ме поглъщаха. Живеех като насън. Ту се пробуждах, ту заспивах. Въртях се в кръг. Едно и също, едно и също. По-малко от месец ми оставаше тук. Водех на Интерферон човек след човек. Вече не се чувствах зле. Буден бях само с Екатерина.
Тя започна да се променя. Често плачеше. Понякога лежеше на рамото ми безмълвна, втренчена в нищото. Косата й се стелеше по мен като черен плащ. Разбирах. Знаех защо е така. И аз се чувствах ужасно. Края на престоя ми в замъка щеше да е край на връзката ни. Аз заминавах в отредената за Пръв довереник къща, а тя трябваше да остане още тук. После... После Екатерина отиваше при майка си чак в другия край на страната. Изискването беше ясно: Да нямаме нищо общо помежду си. За първият Довереник е забранено да има любовни връзки с други Бездушни. И да избягва такива с хора. Трябваше  да се разделя с Екатерина. И според правилата не трябваше да обичам друга. Нямах право да обичам Женевиев.
Нощем, лежейки в леглото до Екатерина ме обхващаше такава ярост, че се задъхвах. Всякакви чувства течаха през вените ми, докато гледах белия й тесен гръб. И двамата не спяхме, мълчахме и мислехме. Злото не можеше да ме победи. Често вземаше връх над ума ми, но се оказвах по-силен от него. В дупката, останала от душата ми тихо просвяткваха живи въглени. Изпадах в някакво полусънно състояние, потъвах и пак се събуждах, обзет от тръпки на гняв. Екатерина не помръдваше, раздвижваше се само, когато я прегръщах. Стараеше се да не плаче пред мен, но аз предпочитах това пред сухите й пламнали очи.
Няколко пъти съм я намирал задавена от плач в стаята й. Опасявах се за нея. Оставаха ни само три седмици заедно. Тя беше много нещастна. Аз се измъчвах ужасно. От една страна ежечастната борба със Злото в себе си, от друга Женевиев и Екатерина. Женевиев беше първата ми любов, страстта към нея ме изгаряше, всеки ден се изтезавах от желание да я имам. Чувствах изпепеляваща вина към Екатерина. Обичах и нея, но не както Женевиев. Бях толкова виновен пред нея. Подлъгах я да се влюби в мен. Използвах я. Точно както са го правели всички в живота й. Точно като шефа на ресторанта, като другите мъже и като онзи Гайстершмид, поискал да я унижи. Кога щях да си простя това, което й причиних? Имаше ли някакво изкупление?
Именно нейната съдба беше моментът, в който реших да се опълча на Интерферон. Срещата ми с Женевиев не беше началото. То започна много преди това. Всъщност никога не съм му бил верен. Винаги съм бил срещу него. Никога не се привързах към него. Мразех го през цялото време.
Всичко започна с една новина и едно писмо.
Никога не си простих.
Изправих се срещу Интерферон. Той победи, но аз се чувствах все по-силен.

41

Седях на един голям объл камък, грееки се на слънце. Тетрадката, в която трябваше да пиша съчнинение, лежеше кротко на коленете ми, забравена. Въздухът беше кристален, свеж. Всичко около нас блестеше меко. Мария се излежаваше до мен на пейката. Беше прехвърлила крак върху крак и безгрижно люлееше едното си стъпало във въздуха. Платинената й коса почти се влачеше по земята. Стройните й крака бяха голи до средата на бедрата. Отгоре започваха зелени дънкови панталонки плюс бяла тениска. Огрявана от слънцето беше красива като самодива.
-Виж какво ни карат да правим при това страхотно време! – тя намести слънчевите си очила – Да имаше само един басейн!
-Уж е март – съгласих се. Беше толкова топло сякаш е юни – Представи си, имам цяло есе – изпуфтях.
-Ами всички имаме да пишем, но се съмнявам, че някой изобщо ще си е мръднал пръста – измърмори Мария. Сви рамене – Какво толкова? Ще го напишем утре.
-Да, чудесна идея! – подиграх я – Заедно със следващата задача!
-Остави това сега! – възкликна тя – Снощи на купона видях Мая с момче – обърна към мен очилатото си лице и се ухили.
-Разказвай! – заповядах.
-Няма кой знае какво. Само се натискаха. Но, предполагам, защото са били пияни.
-Браво, поне ще остави Феликс намира – смръщих вежди.
-Познаваме я, съмнявам се – засмя се Мария – Тя е луда. Иска всичко да е на нейната.
-Тя не ме притеснява – свих рамене.
Загледах се в люшкащия се крак на приятелката си. Яркочервения й педикюр блестеше. Как само не ми се пишеше есе! Исках да хвърля тетрадката, да се излегна на земята и да се излежавам, докато не изгоря като препечена филия. Около нас имаше още хора. Не виждах някой да се занимава усилено с учене. Наблизо Марк и Кристиан играеха карти, по-нататък някакво русо момиче и един дванайсетокласник, мисля, че се казваше Робърт, доста задълбочено изучаваха човешката физиология. Под едно дърво се беше събрала група единайсетокласници. Те се смееха високо. Феликс беше някъде наоколо, каза, че искал да потърси някакъв рядък камък, за който бил чувал. 
-Мария?
-Хмм?
-Искаш ли да отидем да си вземем нещо за пиене? Умрях от жега. А и ако останем още малко така ще заспя! – възкликнах.
-Добре, да вървим – въздъхна и се надигна от пейката тя – Няма да е зле да пийнем нещо студеничко.
Отправихме се към кафенето. По пътя покрай нас мина Мая. Хвърли ми изпепеляващ поглед, но си замълча. Може и да започнала да поумнява. Седнахме в кафето. Беше празно. Стъклените стени гледаха към езерата. Дори от такова разстояние блясъкът беше ослепителен. Гледайки ярките лъчи се сетих за снощния си сън. Дори сега, под блесналото слънце той ми се струваше много странен и потискащ. Още не можех да избия от ума си хубавото момиче и малкото бебе. Тръпки полазиха по гърба ми. Когато разливащата топлина вече не ме обгръщаше, някаква топка заседна в гърлото ми. Фрапето сякаш не можеше да стигне корема ми.
-Какво ти е? – вдигнах очи. Мария ме гледаше напрегнато – Хайде, слушам.
-Снощи сънувах кошмар. Имам много лошо предчувствие – смръщих се измъчено.
-Нормално е, все пак е лош сън – тя всмукна с наслада от сламката – Добре, виждам, че си притеснена. Разкажи ми го.
Разправих й съня си. Луната, черния път, мастилената коса на момичето, зелено-сивите очи на бебето. Тези образи си спомнях най-ясно. Завърших с целувката по челцето на детето. Имах много гадното чувство, че разказа ми е недовършен. Последните думи висяха на езика ми. Наложи се да прехапя устни, за да си замълча. Мария обаче се беше досетила:
-Момченцето е било копие на Феликс.
-Абсолютно копие – поклатих глава – Сякаш видях него в умалена форма.
-Разказа ли му?
-Не.
-Направи го – посъветва ме тя.
Свих устни, но кимнах. Очите й се взряха в мен, не, зад мен. Сякаш нещо й се въртеше в ума, но не ми казваше. Вероятно аз също мислех някакви неща, но подсъзнателно. Исках това да е просто един лош сън. Просто поредния кошмар. Странна смесица от действителност и измислени образи. Изобщо не съм суеверна, не вярвам в тълкуването на сънища. Как може тогава да имам някакви смътни опасения? От какво? Гаден сън, нищо повече. Постоянно преувеличавам и си съчинявам. Пъхнах сламката в устата си, полуизлегнах се на удобния стол и затворих очи.


42

Оказа се, че е много лесно. Трябваше само да се простя с душата си. Направих го на драго сърце. Беше ми писнало да се гаврят с нея. Почти нищо не обясних на мама. Казах й само, че ще ме няма известно време, но тя и без това нямаше нужда от мен вече. Ракът беше изчезнал. Това беше наградата ми, че съм се присъединила към Бездушните. Винаги съм мислила, че тя знаеше. Знаеше за шефа ми, знаеше откъде идва голямата заплата, а сега знаеше и за това. Никога нищо не каза. Беше приела опитите ми да я спася.
Откакто се помня съм имала само нея. Баща ми беше отвратителен човек. Сменяше любовница след любовница, без дори да се крие. Не се интересуваше нито от мен, нито от майка ми. Всичките му пари отиваха за лесните курви, с които спеше. Мама го търпеше заради мен, вероятно, но аз я намирах за слаба, за страхлива, убеждавах я, че не ми е притрябвал такъв баща. Питах я : „Защо не го оставиш??”. Срещах само пълните й със сълзи очи. И започвах да я намразвам. Защото знаех, че го обича въпреки всичко. Единственото хубаво качество на баща ми беше, че у него липсваше всякаква агресия. Дори не повишаваше тон. Не крещеше, не обиждаше, не посягаше. Просто отсъстваше. А щом навърших седем, направо изчезна.
Никога не съм била особено загрижена за образованието си. Ходех на училище до петнайсет години, без изобщо да знам защо го правя. Изкарвах прилични оценки. Гледах да не отсъствам само заради майка ми. Но на единайсет започнах да пуша трева и се запознах с едно момче. Беше на шестнайсет. Беше много красив. Имаше черна коса, сини очи и добре развито тяло. Много бързо ме убеди, че е луд по мен. Веднага хлътнах. Бях малка. Излизахме от две седмици, когато той поиска да спи с мен. Съгласих се, защото бях много влюбена. Мислех си, че ще е с мен завинаги и дори ще се оженим. След като се позабавлява с мен няколо пъти обаче „любимият” ми ме заряза. Не бяхме заедно дори и три месеца. Остави ме без да го интересува. Каза, че вече съм му омръзнала. Изпаднах в депресия. Един джойнт не ми стигаше на ден. Започнах да пуша по два-три. Училището не ми вървеше много. Мама работеше, вземаше прилични пари, стараеше се да се грижи за мен, но не се справяше съвсем. Оттогава е била болна, макар че стана ясно когато навърших тринайсет. Затъвах. След два месеца около мен се появи друго момче. Отново хубавец. Плейбой. Отново се влюбих. Връзката ни продължи шест месеца. През това време той ме влачеше постоянно по купони. Беше почти пълнолетен, пушеше, пиеше алкохол, дори взимаше наркотици отвреме на време. Покрай него посегнах и към чашата. На единайсет години. Една вечер на едно парти, където бяха всичките му приятели, пияни, надрусани, той ме убеди да смъркам кокаин. Главата ми се завъртя, изобщо забравих къде се намирам. Правихме секс, но това не му стигна. Още петима негови приятели се възползваха от положението. Не помня почти нищо. Спомням си обаче, похотливите им усмивки, опипванията им. Най-лошото беше, че те не ме изнасилиха. Аз бях съгласна. През цялото време ме наливаха с питиета. На сутринта се събудих в непозната къща. Определено бях стигнала дъното.
Разделих се с него, малко преди на навърша дванайсет. Вече нищо не ме интересуваше. Дори не ме заболя. Останах без приятел, спрях марихуаната, не пиех алкохол. Пушех само обикновени цигари. Започнах малко по-добре да се справям в училище. Разбирах се със съучениците си. На рождения ми ден мама ми направи торта с цифрите 1 и 2, купи ми подарък. Четири месеца всичко вървеше добре.
Имах усещането, че започвам да изплувам, даже пропусках понякога цигарите. Но подсъзнателно търсех мъжко присъствие, каквото нямаше вкъщи. Исках да има мъж покрай мен за да запълня липсата на баща си. И така се появи той. Осемнайсетгодишен, висок, сваляч, тъмнокос. Започна да ме сваля. Засичахме се в квартала. Той беше нов. Обръщаше ми внимание, уж случайно се срещахме. Харесах го и си помислих, че този вече ще е сериозен. Не се дрогираше и беше добър ученик. Още на петата ни „случайна” среща станахме гаджета. Започнахме да излизаме. Държеше се добре с мен. Беше мил. Започнах да се надявам, че съм намерила свястно момче. Съвсем спрях да пуша след един месец. Чувствах се доста добре, майка ми съвсем се успокои, спря да се тревожи за мен. Превръщах се в нормално момиче.
Три месеца след началото на връзката ми с него, той поиска да спим заедно. Бях толкова слаба. Знаех, че ако не се съглася ще го загубя. Знаех, че не ме обича истински. Аз също не го обичах, но имах някаква извратена нужда да съм с него. Казах „Да”. Той ме заведе в квартирата си близо до университета, където живееше сам. Държеше се мило, не ме притискаше, включи телевизора и предложи да си сготвим нещо. Беше много забавно докато приготвяхме вечеря. Режех салатата, а той се занимаваше с картофите. Смеехме се. Разказваше ми смешни случки с негови приятели от университета.  Беше ми приятно в неговата компания.
Седнахме да вечеряме. През цялото време ме гледаше влюбено, говореше ми хубави неща. Започнах съвсем да се отпускам. След вечерята погледът му започна да се променя. Целуваше ме прекалено властно. Започна да се държи много грубо. Хвърли ме в леглото. В началото не се усещах какво става, но после започна да ме хваща страх. Първият му шамар ме свари неподготвена. Каза, че няма да ме удря повече по лицето, за да не го разваля. Когато ми стана ясно какво се случва, опитах да се измъкна. Вратата беше заключена. Очите му блестяха от радост, предизвикана от страха ми. Отчаяно задърпах дръжката на вратата. Обърнах се към него, разтреперана, точно в момента, в който той се нахвърли върху мен, обезумял... Преби ме и ме изнасили като животно.
Не казах нищо на никого. Не казах на мама, не казах на полицията. Тогава се страхувах. Той повече не ме закачи. Явно това е била целта на този психопат. Да ме набие и изнасили. Много по-късно го открих. И го убих. Като всеки садист той ужасно се страхуваше от болката. Точно затова му я причиних в изобилие. Тогава вече бях Бездушна. Убих го без да ми мигне окото. Без чувство за вина. Без чувство за наказуемост. Никой не можеше да ме накаже. Никой не можеше да разбере, че аз съм го убила. И не само него....
Но все пак си останах слаба. Предадох се, въпреки, че бях понасяла толкова неща. А може би вече бяха прекалено много и ме пречупиха.

43

Вечерта се оказа, че нито един от нас не си е написал есето. Слънчевият ден беше предразполагащ към мързел и сънливост. Хората бяха предпочели да пият скрежина и айс кафе в кафенето, отколкото да пишат есе. И наистина, топлината днес беше толкова разлагаща, сякаш беше юли, а не март. Имаше малко конско от класната, дадоха ни задачата за следващия ден, като трябваше да направим и есето. После ни пратиха да ядем.
Седнах на една маса с Мария, Кристиан, Феликс, Марк, Долорес, Денис и Валерия. Чувствах стомаха си пълен с жега, затова си взех само салата и газирано. Докато бавно отпивах студената напитка, оглеждах приятелите си. Добре си бяха прекарали деня. Денис и Долорес ходили до Смарагдената гора. Там си направили нещо като пикник.
-А бебе направихте ли си? – изкиска се Феликс. Цялата маса захихка. Долорес каза, че дори не се била сетила за съчинението, след като хвърли уж гневен поглед през смях на приятеля ми.
Забелязах, че Мария седи умислена, когато не се смее. Много странно. Какво ли й ставаше?
Залязващото слънце блестеше в косите на Кристиан и Феликс. Валерия постоянно гледаше в Кристиан. Той непрекъснато се правеше на интересен. Марк се мъчеше да остроумничи с пълна уста. Феликс хващаше често ръката ми под масата.
След вечерята излязохме навън. Във вечерния здрач всичко беше много красиво. Всякакви перлени и диамантени оттенъци преливаха по скалите. Седнахме на една дълга пейка и Марк извади пакет слънчогледови семки. Феликс запали цигара. Ароматният пушек се изви около нас. Долорес също зарови из чантата си за запалка. Всмукнах топлия цигарен дим. Денис запали от мен. Погледът ми се устреми към оранжевото слънце. Всичко беше толкова тихо и спокойно. Прасковеният залез изпиваше шума. Дъвчехме семки, пушехме и си приказвахме. Мария издишваше дима на кръгчета. Така и не се бях научила. Покрай нас преминаваха ученици, по двама, по трима, сами. Слънцето чезнеше зад портокалово-вишневия хребет. Въздухът захладня, тъмни сенки се устремиха към нас от всички страни. Подуха лек ветрец и кръгчетата на Мария се размиха.
Когато слънцето се скри и стана доста хладно, Мария се изправи. Хвърли цигарата си в кошчето и каза, че си ляга, защото я боли глава. Проследих я загрижено с очи. Още от вечерята й имаше нещо. Утре щях хубаво да я разпитам. Долорес се оплака от студа (ами с тази секси изрязана тениска...) и дръпна Денис да влизат вътре. Кристиан и Валерия заедно се отправиха към кафенето с тях за да пийнат нещо преди да се приберат в стаите си. Ръцете им почти се докосваха. Марк доизяде последните семки, разправяйки вицове и се протегна като котарак. Снощният купон му беше изсмукал силите. Пожела ни лека нощ и тръгна леко изгърбен към хотела. Небето беше кадифеносапфирено, тук там по него се плъзваха черни облачета.
Останахме сами с Феликс. Луната изплува под формата на тънък сребърен сърп. Притиснах се в него. Той ме прегърна през раменете за да ме стопли. Всъщност не ми беше кой знае колко студено.
-Как прекара деня? – ухили се той срещу мен, смигайки. Обърнах се към него засмяна.
-Добре. С Мария ядохме мелби в кафето. Много мързелив ден.
-Притеснява ли те нещо, Женевиев? – погледна ме странно Феликс – Струваш ми се много неспокойна... Познах нали? – усмихна се като ангел – Шесто чувство – смигна ми.
-Всъщност, снощи сънувах много странен сън. Дори не беше страшен, но ми остави тежко предчувствие – облегнах глава в бузата му. Изведнъж пулсът ми се ускори. Спомних си бебето.
-Разкажи ми го – подкани той тихо.
Когато стигнах до частта с детето, усетих, че Феликс е някак напрегнат.
-И то страшно приличаше на теб – завърших – Имаше твоите очи и коса. Дори имах чувството, че това си ти, скъпи – въздъхнах.
-Ами... –започна той, гласът му трепна. Обърнах лице към неговото. Видях как преглъща. Какво...?
-Ами... – повтори той. Изведнъж усетих, че ръцете му са изстинали. Беше някак се сковал. Сякаш знаеше за какво става въпрос. Почувствах внезапен спазъм в стомаха. И тогава отново видях аурата около него. От дълго време не я бях забелязвала. Очите му просветнаха. Въздухът около него се раздвижи. (Лудостта ми се завръща) Феликс рязко се изправи, сякаш за да избяга. Изправи се срещу мен и ме погледна в лицето. Изглеждаше по-висок, по-силен. Някак неземен и още по-красив. Зелените му очи буквално фосфоресцираха в мрака. Тръпки полазиха по кожата ми.
-Аз не ти казвам всичко, Женевиев – нежно прошепна той – Не мога да крия повече – гласът му беше така прелестно тъжен, че сърцето ме заболя.
-Любов моя, какво не ми казваш? Аз те обичам – усетих съмнения, но се помъчих да ги игнорирам – Трябва да ми споделяш. Искам само да ми кажеш защо се променяш. Защо ставаш различен.
Дивното му лице се озова под мен, когато падна на колене, с блеснали от сълзи очи.
-Аз съм мъртъв, Женевиев – капка сребро се търкули по кадифената му буза.


44

 Улових капката с възглавничката на показалеца си. Хванах лицето му в ръце.
-Кажи ми. Разкажи ми.
Феликс примига. Сребристозелените му очи светеха дълбоко. Сложи длани върху моите и внимателно ги отмести. Кръстоса крака по турски и стисна пръстите ми в ръце. Наведох лице към него.
-Вече трябва да ти кажа всичко – започна той тихо – Не бива да крия нищо.
-Мисля, че вече наистина е време – прошепнах.
-Момичето от съня ти... Това е едно много интересно момиче. Обичах я. Името й беше Екатерина.
-Беше... – повторих като ехо.
-Да. Тя... почина. 
Ахнах.
-Но нека да караме по ред. Помниш ме като дете, нали? – едва кимнах и Феликс продължи – Бях доста по-различен от сега. Бях слаб, немного мъжествен, чувствителен. Всъщност никога не са ме харесвали в училище. Нито когато живеех срещу теб, нито после. Нямах приятели. Много от децата ми се подиграваха. Изолираха ме. Гей съм бил, педал, смотаняк. Представяш ли си? Седем годишни деца употребяваха думата „педал” и ме смятаха за задръстеняк, защото не пушех. Тормозеха ме непрекъснато. В къщи не срещах никакво съчувствие. Знаеш ли, че съм осиновен? Приемните ми родители се държаха с мен като с боклук. Не ме разбираха, не се грижеха за мен. И ги намразих. Намразих ги така силно, че исках смъртта им... После се преместихме на друго място. В тамошното училище намерих един приятел. Фриц. Единствен той се сприятели с мен. Караше се на копелетата, които ми се смееха. А през това време трупах омраза и гняв. Всъщност, аз бях откърмен с гняв. През годините той ме обсебваше, изпепеляваше душата ми. Към цялата работа се добавяше и това, че бях влюбен в теб. Обикнах те на осем. Никога не посмях да ти го кажа, или да те заговоря. Обичах те и те обичам ужасно много. През всичките тези години изгарях от страст към теб – погледна ме право в очите – Дори сега ми се струва, че отново пламвам, когато си спомня. И яростта ме заслепяваше все повече с всеки ден. Не знаеш по колко спортувах. Скъсвах си задника от тренировки. Спазвах хранителен режим Блъсках по фитнес залите с цели часове. Тъпчех се и с добавки. Нищо. Оставах си същата хърба. Хапчетата обикновено помагат, но не и на мен. Мечтаех да стана мускулест, силен, здрав, само като ме видят някои от пикльовците, които ми се подиграваха, да се подмокрят от страх. Мисля, че винаги съм искал сила и власт. Все ми се е искало да държа нещата в ръцете си – думите му загорчаха осезаемо – Е, да случи се. Получих си исканото. Но умрях. Знаеш ли, че на практика в момента дори не би трябвало да дишам. Не би трябвало да съм тук и да те докосвам.
-Какво се е случило с теб? – прошепнах в мрака. Тънкият резлив вятър долепи пръсти до костите ми, но не му обърнах внимание.
-Много е студено. Да отидем някъде на по-закътано – потупа ме по бедрото той.
Отидохме в моята стая, на терасата. Облегнахме се на високия парапет.
-Ще ти го кажа направо: – отсече Феликс – Продадох душата си. И моля те, облечи този суитшърт. Да, добре – загледа ме как нахлузвам ръкавите – Докъде бях стигнал? А, да. Нямам душа – загледах го. Изобщо не бях изненадана. Дори не бях почувствала нещо различно, когато ми го съобщи. Сякаш просто си припомням отдавнашен епизод от любим сериал.
-Феликс – натиснах ръката му върху белия камък – Ти си безсмъртен, нали?
-Може и така да се нарече... Какво? – опули се той срещу мен – Защо не се изненадваш?
-Ами, как да ти кажа? Просто ми омръзна да гадая какъв си. Чесно, мислех си дори за вампирските романи  – никога не се бях чувствала по-спокойна – Промяната ти беше просто много повече от физическа и... Наистина ми олекна, като разбрах какво си, ъ какъв си. Сериозно, беше ми писнало да се чудя дали болният ми мозък не ражда образи като аурата ти, светлината в очите ти, електичните ти целувки... Много, много ми беше омръзнало – въздъхнах сякаш свалях скала от плещите си.
 -Женевиев! – той се обърна към мен, невярващ – Какво... как?
-Успокой се – възкликнах, обърнах се към него и хванах лицето му между дланите си. Притиснах устни в неговите. Сладкият му дъх облъхна лицето ми. Прегърнах го – Много те обичам. Защо да ме е страх? Ти си моят живот...
-Точно затова трябва да те е страх – развълнувано ме прекъсна Феликс – Не толкова от мен, трябва да се страхуваш, че ме обичаш така силно!
Измърморих име на герой от роман за вампири. Сега сигурно ще каже, че е прекалено опасен за мен, че не трябва да сме заедно...
 -Защото ще ме загубиш! Разбираш ли, любима? Дните ми са преброени! – прекъсна мисловното ми бърборене Феликс.
-К-какво, какво? – заекнах.
-Те ще ме убият. Няма да ми простят. Обърнах се срещу тях и те няма да търпят дълго. Той ще ме убие. Разбираш ли? – очите му светеха в тъмнината. Изглеждаше по-решителен и смел от всякога – Дори се чудя, че още не са ме повикали.
-Не разбирам! – гласът ми се извиси – Не разбирам какво ми казваш! Кои са те, Феликс?! Кой е той?! Не мога да допусна някой да ти причини нещо лошо! 
-Нищо не можеш да направиш. Аз също – гласът му ромолеше като шоколадов дъжд – Не се опасявай, няма да се дам така лесно. Заради теб. Ще остана възможно най-дълго. Ако ми дадеш възможност ще ти разкажа останалата част от историята – придърпа ме към себе си и ме целуна дълбоко и страстно.


45

Багажът ми беше готов. Още само двайсет и четири часа ми оставаха тук. Вечерното небе висеше през прозореца сапфирено, безоблачно и безмълвно. Утре, точно в двайсет и един часа порталът към новия ми дом щеше да се отвори. Събирах последните дреболии от бюрото, когато на вратата се почука. Оставих една химикалка върху „Смъртна присъда” и се запътих към вратата.
От прага я придърпах в прегръдките си. Уханието на плодове и цветя от косата и шията й попи завинаги в носа ми. Щях да пазя този аромат. Запомних всяка нейна целувка. Запомних всяко движение. Всеки поглед. Запазих ги в паметта си, за да не се притъпи вината ми. Запазих ги като изсушен еделвайс между страниците на роман.
Преливах лъскави гладки кичури черни коси между пръстите си. Запомних идеално структурата на кожата й. Запомних точно парещата вина.
Запомних устните й. Меки, гладки, плътни, уверени, сладко-горчиви. Запомних очите й – кехлибарено-медени, разтапящи. Запомних профила й. Дръзката брадичка, елегантния нос. Фантастично дългите гъсти мигли. Дългата й прелъстителна шия.           
В стаята беше съвършено тъмно. Един единствен заблуден лунен лъч пронизваше въздуха и оставяше бяло-сребърна пътека по килима. Белите й ръце се увиваха около мен. Във въздуха се носеше наситеното ухание на парфюма й. Овалът на лицето й, обграден от тъмните водопади на махагоновата коса, неподвижно се взираше в очите ми.
-Екатерина...
-Не – въздъхна тя, усетила какво искам да й кажа – Недей. Не искам да ми се извиняваш. Не искам да изпитваш вина. Не си виновен за нищо – звучеше прекалено спокойно – Моля те, просто ме прегърни. Нека не приказваме излишни неща. Кажи ми просто, че ме обичаш.
-Обичам те, Екатерина – отчаяно възкликнах – Обичам те много – чувствах се ужасно зле. Като изплашено момиченце, а не като здрав мъж – Целуни ме.
Устните ми пареха, когато най-накрая тя спря да ме целува. Лежеше в обятията ми и не казваше нищо. После изведнъж се обади:
-Много ми е лесно така. Слушам те как ми се обясняваш в любов и ти вярвам! Боли ме много по-малко, когато ти вярвам.
-Не – промълвих – Не, Екатерина. Аз те обичам. Нима не го знаеш? Нима си мислиш, че съм способен да лъжа така? Знам, че те наранявам много, знам, че ти причинявам болка, така е, но те обичам.
-Не, ти обичаш истински само Женевиев. Дори да не беше станал Довереник, ти щеше да отидеш при нея. Никога не си имал намерение да оставаш с мен – гласът й звучеше странно, даже мъртвешки спокойно – Тя е твоят избор. Не отричай.
-Не искам да те лъжа. Права си – признах – Но не обичам само нея. Ти ме спаси, когато мислех, че Злото ще ме завладее. Ако не беше до мен, щях съвсем да загубя себе си.
-Ти всъщност изобщо нямаш намерение да спазваш заповедта на Интерферон, нали? Никога не си му бил подчинен както останалите. Никога не си му бил верен изцяло.
-Да... Съжалявам. Аз съм поредният, който оставя рана в теб – надигнах се на лакът и се взрях в нея. Под плаща на мрака приличаше на водна лилия.
-О, така е – сякаш се усмихна Екатерина – Знаех го от началото, но се надявах. Нормално. Но, това, което искам да ти кажа е, че нямаш вина за това, че съм влюбена в теб. Ти можеш да принудиш само човек да те обича, но не Бездушен. Аз те обичам ужасно много, но това не е по принуда. Просто се влюбих. Но се надявах, въпреки, че разчетох в ума ти всичко. Знаеш ли, дори бях сигурна, че ще станеш Довереник. Интуиция – въздъхна тя отново.
-Екатерина, можем да поддържаме връзка, нали знаеш? Можем да сме приятели – започвах да се чувствам все по-отчаян. Все по-виновен. Намразвах се с всяко нейно вдишване.
-Мислиш ли, че ще мога да понеса да съм само приятелка с теб? Ще мога ли спокойно да си бъбря с теб по телефона, докато спомените ми ме изгарят? Или докато си представям ръцете ти по друга. Бих ли могла да обсъждам с теб новото ти гадже, докато си спомням как си ме целувал? – сухите й медени очи засветиха в тъмното – Не, Феликс! Разделим ли се – край! Никаква комуникация. Сякаш никога не сме съществували един за друг!
Наведох лице и го забих във възглавницата.
Гърлото ме заболя, сви се. Ужасяващ звук се надигна в гърдите ми. Сякаш чувах някой друг, а не себе си. Не можех да възприема факта, че плача. Никога не бях плакал. Освен заради Екатерина. Очите ми засмъдяха. Захапах възглавницата и стиснах колкото сила имам.
Когато най-накрая вдгнах лице, Екатерина се беше изправила. Стоеше  с отметната коса, гледаше през прозореца в трико от луна, сребърна, красива, неземна, болезнена. Втренчих се в нея, безмълвен и бездиханен. Приличаше на някакво непонятно божество. Лунния шлейф се разстилаше от раменете й до земята. Като в транс се раздвижих. Отидох до нея и със страхопочитание докоснах бледата й буза. Очаквах ръката ми да премине през копринената кожа, да усетя единствено неподвижния въздух.
-Толкова си красива – едва успях да продумам. Тя затвори очи.


46

Докато Феликс говореше, аз се вглеждах в него. Слушах разказа му, който едновременно ме плашеше и въодушевяваше. Моментите, датите, имената... Всичко оживяваше пред очите ми. Представих си Фриц – висок, мускулест, опасен и красив почти колкото Феликс. Видях бледия Интерферон. Видях и малкият изплашен Феликс, дивно прелестен, застанал  с твърди, пламнали очи срещу него. Пред очите ми оживя Фелисия. Видях замъка, пазачите, децата с изтръгнати души, Никита и Александър, буквите по дългия леден пръстен.
Не разбрах как ти отнемат душата. Не попитах.
Феликс говореше ли, говореше, думите се лееха от красивата му уста. Стисках ръката му. Небето беше сякаш бездънен океан. Черен, тих, кадифен, неподвижен.
Видях Екатерина. Красивата Бездушна. Вечната вина на Феликс.
Той не скри нищо от мен. Нищо не премълча. Видях мъртвите Ханс и Силвия. Бях много облекчена. Всичко ми се изясни. Обясни ми, че в началото не е успявал да контролира електричните импулси в себе си, затова съм виждала аура и ме е боляло от целувките му... Когато замълча...
В гърдите ми заклокочи остра болка. Едва сега започвах да осъзнавам какво ще се случи. Тя бавно се разпростираше до гърлото ми. Малко по-късно разбрах, че болката оформя думи. „Той ще умре”. Никога не съм се страхувала от Смъртта. За мен тя винаги е била нещо естествено, неизбежно и дори интересно. Не се бях сблъсквала лично с нея. Възприемах я като част от живота, като преход, като ново начало. Говорех свободно за нея. Дразнех се от всички тези „не-говори-за-смърт” забрани. Без страх. Вярвах, че е абсолютно ненужно да се страхувам от нещо неизбежно. Просто го приемах.
Сега обаче всичко се промени. Изпепеляващият страх стягаше гърдите ми. Дишането ми се струваше трудно. Мисълта, че Феликс ще умре ми се струваше толкова абстрактна, безсмислена и излишна, че исках да я отхвърля. Разбира се, бях наясно, че не е безсмъртен, но очаквах, че ще живее толкова дълго колкото той иска. Не очаквах, че ще му отнемат живота. Че Интерферон ще отнеме живота му. Ужасът, че всеки миг могат да ми го вземат набъбна в мен като отровна гъба. Осъзнах, че вече не съм способна да се задържа на крака. Осъзнах, че съм се свлякла на земята, опряла гръб в стената на терасата. И че се взирам пред себе си, с изстинали ръце. Че не мога да дишам. Феликс се надвеси над мен с помръкнали очи.
-Не – проговорих – Не – очите ми не се пълнеха с влага, въпреки че устните ми трепереха. Той коленичи пред мен. 
-Женевиев, моля те...
Поклатих глава. Нещо в мен се беше пречупило. Беше се скъсало непоправимо. И болеше толкова силно.
-Женевиев, любима, любов моя, стига. Има много време. Те все още ме ценят. Въпреки че знаят за теб. Знаят, че съм срещу тях, но все още не могат да го докажат – обви пръсти около китките ми. Усетих как очите ми се наливат с мъка – Не плачи, умолявам те! Бих преобърнал света за всяка твоя сълза!
Затворих очи. Топлите сълзи се спуснаха по кожата ми. В този момент той се приближи до мен и долепи устни до солените капки.
-Не... – мълвеше той, докато обираше сълзите ми с устни.
Лицето ми беше вече сухо, когато се отдръпна от мен. Отворих очи и го погледнах. Кога го бях обикнала толкова силно?
Известно време се взирах в очите му. Той просто си стоеше пред мен. Безкрайно мой за безкрайно малко време. Не можех да допусна да му се случи нещо. Сложих ръка на бузата му със скована полуусмивка.
-Кажи ми какво да направя за да сме заедно възможно най-дълго.
Той се засмя:
-За начало се изправи.
Кимнах. Поех протегнатата му ръка. Краката ми бяха омекнали, коленете странно ме боляха. Феликс се усмихваше срещу мен. Сребърните смарагди в очите му проблясваха. Светлината стана златно-кадифена. Едната му ръка се скри в джоба на дънките.
-Сега ще ти кажа какво искам – думите му потрепнаха като листа на вятъра.
Почти не проумявах какво става докато той бавно се снишаваше. В мига, в който падна на едно коляно, едновременно ме обляха гореща и студена вълна. В дланта му имаше малка кутийка. Пръстенът в нея матово-искрящо блещукаше. Прехапах устни. Никога не съм си се представяла като майка и съпруга. Никога не съм искала този живот за себе си. Винаги съм искала да намеря любовта, но не и да стана съпруга. Исках да бъда свободна и влюбена.
-Ще се омъжиш ли за мен, Женевиев? – не го бях чувала по-развълнуван.
На всеки друг бих казала „Не”. Но сега, тук, разбрах, че това е грешният отговор. Нашият брак никога нямаше да като другите. Нямаше да е обикновен. Нямаше да е дълъг.
-Да – и точно в този момент зората плисна в лицето му, разсипа се и превърна косата му в златен пожар.  


47

Мирисът на страх изпълни ноздрите ми като амоняк. Стоеше на вратата и се взираше в мен с широко отворени очи. Усещаше аурата около мен. Бях я отприщила с пълна

сила. Очите ми светеха от мъст. Разтреперан се опита да затвори вратата, но за мен не беше никакво усилие да я задържа само с един пръст. Бях пуснала най-съблазнителната си усмивка. Бях облякла най-предизвикателната си рокля – снежнобяла, плътно прилепнала по кожата ми, до средата на бедрата, без ръкави. Носех и най-високите си обувки – черни, елегантни, затворени, с петнайсет сантиметра ток. Сама се учудвах на себе си – движех се с тях сякаш по вода, сякаш бях със съвършено равни кецове. Черната ми коса,  която винаги е била дълга до кръста, гладка като свила, гъвкава и лъскава, беше преметната през едното ми рамо. Устните си бях подчертала с най-яркочервеното възможно червило. Умерено дебела очна линия подчертаваше кехлибарените ми очи. За пръв път се гримирах толкова тежко. Без проблем го избутах вътре в стаята и затворих вратата зад гърба си. Показвайки му белите си зъби застанах срещу него. Виждах страха му.
-Здравей, любов моя – измърках прелъстително – Откога не сме се виждали? Разхубавил си се. Жалко – престорено въздъхнах – Колко жалко, че красотата ти ще бъде похабена.
-Екатерина, какво правиш тук? Какво е станало с теб? – опитваше се да не трепери той.
-Дойдох да си побъбрим по приятелски. А, и за да ти благодаря за отношението ти към мен – гласът ми беше копринен като устните ми, сякаш думите ми се изливаха под формата на мед – сладък, топъл, лепкав – Искам и да ти се отблагодаря, защото, нали знаеш, само с едно голо „Благодаря” не става – засмях се заплашително.
Видях как целия се разтреперва. Коленете му поддадоха и той седна на стола до масата. На стола, в който бях седяла аз някога. Усетих, че сексапилният ми външен вид му действа повече ужасяващо, отколкото възбуждащо. Това беше и целта.
-Защо се страхуваш, слънчице? – изгуках – Много лесно си се плашел,не съм знаела. Доста по-смел беше, когато ме биеше онази вечер, помниш ли? Не ти липсваше смелост и когато ме изнасили, помияр такъв! – гневът ми забълбука, не успях да го потисна.
Той изскимтя, без дори да съм го докоснала.
-Моля те, не ме наранявай! Ще направя каквото поискаш! Ще ти дам каквото кажеш!
-Нищожество! Единственото нещо, което искам да правиш е да крещиш с пълно гърло! Единственото нещо, което искам да ми дадеш е живота си, утайка такава! Ще ме молиш да те убия – неспособна да се сдържам повече се наведох към него...
И той наистина доста си покрещя тази нощ. Не бях гледала филми на ужасите и не можех да направя сравнение, но крясъците му бяха толкова силни, че ако не бях направила някоя и друга манипулацийка на умовете на съседите, щях да се озова в полицейската кола още преди да съм дори прерязала гърлото му. Оказах се права. Най-страшното нещо за него беше физическата болка. Видях го в мозъка му. Устроих му малка благодарствена екзекуция. По роклята ми не остана дори молекула кръв.
Някъде след десетия разрез на шията, усетих как започва да губи съзнание. Естествено, дойдох подготвена. Инжекцията щеше да го държи буден докато не издъхне. Нарочно правех разрезите плитки, с бавно движение на ръката. Исках да удължа агонията.
Не беше в състояние да говори. Можеше само да крещи от болки. Седях зад него, придържах го, а кръвта се лееше по гърдите му. Въздухът беше натежал от мириса на кръв, страх, болка и убийство. Прокарах ножа по гърдите му. Кръвта шурна като от извор. Писъците му ме заглушаваха. Пуснах го, изправих се и заобиколих така, че да се окажа лице в лице с него. По пода бавно капеше кръв. Лицето му беше бяло като сняг. Дишаше тежко, плитко, агонизоращо. От устата му течеше кръв. Очите му безумно се взираха в мен.
-Ти... – изхриптя той – Ти си чудовище!
-Прав си. Вече съм чудовище – кимнах – Но все пак няма да те мъча повече. Мисля, че разбра. Мисля, че вече си наясно, че има един чуден момент, в който трябва да платим за грешките си. При теб този момент е тук и сега.
-Убий ме – извика той в агония – Убий ме, убий ме да се свърши!
Приближих се към него. Усетих лъх на изтичаща кръв. Хванах лицето му с една ръка, обвих бузата му и без да трепна прерязах гърлото му. Той целия потрепери, очите му се обърнаха и умря.
Дълго се взирах в свлеченото му тяло, изправена насред всекидневната. Застинала си припомнях всеки един от мъжете, преди Феликс. Не направих нищо единствено на бившия си шеф. Този тук беше последния човек, когото убих.
Не оставих никакви отпечатъци. Никой не ме беше видял. Никой нищо не беше чул.
Потънах в тъмнината като призрак.

48

Времето бе сякаш река препускаща надолу по стръмното си корито. Март се топеше в обятията на април. Ставаше все по-топло. Дните се удължаваха. С всеки ден разсейването ставаше все по-лесно. Събирането на камъни, изследването им в хладната стерилна лаборатория, съчиненията, свободните вечери, всичко се сплиташе в огромна плитка от време.
Лутах се между радостта и мъката. Между изгрева и залеза. Между затъмнението и пълнолунието. Трудно се съсредоточавах върху каквото и да е. Сядах да чета, да гледам телевизия, да уча или просто да си почивам, но откривах, че не мога. Просто не спирах да мисля за едно и също. Започнах да сънувам кошмари.
Всяка нощ. Всяка нощ виждах как Феликс умира. Всяка нощ слагаше пръстена на ръката ми и после умираше. Почти всяка нощ пред мен се рееше и силуетът на Екатерина. Понякога двата образа се смесваха. Претопяваха се един в друг. Феликс умираше в прегръдките на Екатерина и тя в неговите.
Сутрин бях изморена. Събуждах се сякаш не съм спала. Едва си събирах ума за дневната задача, а после пак изпадах в летаргично-истерично мислене. Постоянно се тресях от ужас. Всеки път, когато Феликс изчезнеше някъде, изпадах в тиха нервна криза. Винаги, щом телефона му звъннеше, почти се задушавах от паника. Знаех, че отива там. Че ходи до замъка. Че се среща с Интерферон. И всеки път, щом се върнеше, дори пред себе си не признавах, че всъщност не съм очаквала да го видя отново жив.
Феликс беше извънредно спокоен. Усмихнат, красив, чаровен, сексапилен. Докато аз се гърчех от паника и едва се прикривах, той приличаше на статуя на божество. Приличаше на човек, достигнал нирвана. Може би показваше притеснението си, единствено, когато заспивах. Нощем, борейки се с желанието и невъзможността си да спи си го представях. Лежах в обятията му до късно без да затворя очи, притиснала го до себе си, няма, задавена от страх и обич. А после сънят ме поглъщаше. И той умираше.
Щом се събудех, още сънена, с полуразбуден ум се вкопчвах в мисълта, че е тук, толкова силно, колкото можех. Стисвах я до гърдите си, до сърцето си и въздишах от облекчение. Стоях така със затворени очи, неподвижна и хващах ръката му. Той ме прегръщаше, целуваше ме, смеехме се нервно. Ужасната тежест от сънищата обаче, си оставаше. През деня бях мъничко по-спокойна, но нощите станаха за мен непоносими, както и сутрините, тези тежки, пълни с омара и забрава утрини, когато не бях сигурна дали той наистина е до мен.
Вече от три седмици бях в това състояние. Бях почти непроменена. Прикривах се. Подготвях си задачите. Хранех се. Спях. Получавах добри оценки. Постепенно пристъпите ми на паника и ужас се разредяваха.

В един такъв мирен ден, точно четири дни преди да отпътуваме за Ливадата на Нощните Макове си седях с Мария и Валерия на една хубавка, симпатична дървена маса под полуоблачното небе и съсредоточено изпълвах един лист с думи. Имахме да пишем съчинение на една не особено интересна тема, но аз гледах да не се оплаквам. Беше ми толкова спокойно и нормално, докато гледах сведените светли глави на двете си приятелки – Мария – бялоруса, а Валерия оранжево-червена като пламък.
Мария беше малко странна напоследък. Някак тъжно-замислена отвреме-навреме. Изпадаше в странно заядливо-възбудено настроение, когато бяхме всички заедно. Питах я какво става, но единствения отговор беше: „Нищо”. Забелязах, че най-различно се държи с Кристиан. Привличането между него и Валерия беше вече очевидно и у мен се пораждаха съмнения. Накрая обаче ми писна Мария да се тросва всеки път, когато я попитам какво й е и реших да я оставя намира.
Чувах глухото чуруликане на птици, лекия повей на вятъра и драскането на химикалките по хартията. Феликс, Марк и Макс седяха наблизо върху два огромни плоски камъка и оживено спореха за последния епизод на някакво спортно предаване. Макс и Марк не бяха съгласни с Феликс. Чуваха се интересни прилагателни, смях и ругатни. Долорес, Денис и Кристиан се бяха разположили на съседната маса до нас и се трудеха над есето. Долорес бе донесла цяла камара помагала и книги, в които Денис често-често надзърташе. Той подвикна нещо на Мария и тя се обърна. Направи ми впечатление, че избягва очите на Кристиан. Летния ветрец приятно облъхваше лицето ми. Знаех, че довечера пак  паниката ще ме обхване, но засега вярвах, макар и утопично, че Феликс ще оцелее.
Без да усетя се бях загледала в него. Усещах, че се усмихвам. Зеления му поглед се срещна с моя. Усмихна се на свой ред и тъкмо да се провикне към мен и Макс го халоса по главата, давейки се от смях.
-Ето ти кърпичка да си избършеш лигите – изхили се Марк и се наведе към Феликс с протегната ръка, в която държеше пакет носни кърпи. Той го перна по ръката, смееки се.  Толкова нормални момчета.
Наведох се над листа. Валерия хвърли химикалката си и въздъхна с облекчение, възкликвайки: „Готова съм!”. Заяви, че отива до кафето, попита ни дали искаме нещо и отпраши с поръчките ни. Мария се мъчеше със заключението. Опитахме се да го измислим заедно, но нищо не стана. Тъкмо привършвах с изтръпнала ръка, когато го усетих.
Почувствах звъна на телефона, преди да съм го чула. Гласът на Феликс достигна до мен: „Извинявайте”. Нямах сили да вдигна очи. Наведох се така, че косата се разсипа пред лицето ми и се опитах да се овладея. Усетих как той се изправя и се отдалечава. Всяка моя нервна клетка сякаш беше избухнала в огън. Разтреперих се. Затворих очи, вдишах дълбоко и вдигнах чудно обработената маска, под която се криех. Мария дори не забеляза. Феликс се разхождаше сравнително далеч от нас и ръкомахаше. Облаците обхванаха плътно слънцето.


49

Ръцете му описваха кръг около мен. Бях затворила очи. Паниката все още тънеше на дъното на душата ми. Чувах само дишането ни и топлия вятър, пеещ в прозорците.
-Кога ще се оженим, Женевиев? – думите му се посипаха като капки роса.
-С колко време разполагаме? – с мъка изрекох. Усетих как гърлото ми се свива, а стомахът ме заболява. Тръпки заскачаха по кожата ми.
-Имаме време, любов моя. Имаме време. Прекалено съм ценен, за да ми видят така бързо сметката – промълви Феликс.
-А после? – продумах – Какво ще се случи после? – взирах се в тавана, обвит в ивици светлина.
-После... Ти ще се справиш, мила. Трябва да се справиш! – почувствах страха в думите му, който породи черната мисъл, че това е страх за мен.
-Да се справя? Как по-точно? Как ще оцелея без теб? – гласът ми потрепери.
-Недей! – прошепна той с развълнуван глас – Моля те, боли ужасяващо когато слушам тези твои думи!
Обърнах се в ръцете му и отчаяно го целунах. Трябваше да издържа. Да го обичам докато имам време. Притиснах се плътно в него и промълвих:
-Винаги ще те обичам. Ще се справя!
Красивото му лице, бледо и източено в мрака се усмихна.
-Да се оженим веднага! Обожавам те, Женевиев! Искам да си моя докато съм жив! – гласът му трепереше от вълнение.
-Завинаги ще съм твоя – обещах – Да се оженим скоро! – отчаяние, мъка, щастие, любов, страст, обожание, сила. Всичко се вихреше в мен, докато се заричах. Никога нямаше даже да помисля за друг. Колкото и дълго да живеех след него, завинаги щях да остана влюбена.
-На момента! – провикна се той – Къде? Как?
-Чакай, чакай! – извиках – Феликс – Не може веднага, разбираш нали? – почувствах се тъжна и куха.
-През уикенда ще го направим. Тайно. Никой няма да знае. Ще обявим едва когато сме вече женени.
-Наистина ли?
-Да.  Никой няма да ни спре!


 ***



Тази нощ спах наистина добре. Не ме измъчваха кошмари. Успях да се наспя и на сутринта бях свежа като не съм била от доста време насам.
Закусвах с Мария под лъчите на събуденото слънце. Феликс още от изгрев бе отишъл на разходка. Другите още не бяха станали. Не й бях казала за предложението за брак. Никой не знаеше. Дъвчех палачинките и се радвах на усещането за отпочиналост. Освен това след три дни щях да се омъжа за Феликс. Снощи се бяхме разбрали  по въпроса за децата. А и нямаше две мнения по въпроса.
Мария се прозина широко и отпи стабилна глътка кафе. Виждах, че й има нещо. Беше малко по-бледа от обикновено и някак посърнала. Вече имах оформен въпрос и се чудех как да я попитам. Щях да намеря време докато си вършехме работата после.
Денят беше сънлив, топъл, облачен, задушен. Вървях по една малка пътечка, обагрена в розово и лилаво. Трябваше да събера пет камъка, които не познавах, да ги занеса в лабораторията и да ги опиша. Разсеяно се оглеждах и тъкмо се приведох над някакъв черно-виолетов кристал, когато чух името си. Завъртях се и останах много изненадана. На около метър от мен стоеше един мъж. Беше висок, як, атлетичен. Имаше тъмнокафява коса и мургава кожа. Дрехите му изглеждаха скъпи.
-Женевиев? Това ти ли си?
В първия момент не разбрах кой е. Бях искрено учудена. Не беше учител, нито някой съученик. Не му давах по-малко от четирийсет и пет. Стоеше си спокойно пред мен и кръстосал ръце, ведро се взираше в лицето ми. Присвих очи. Определено беше красавец.
-Да, аз съм. Кажете? – предпазливо отвърнах.
-Не ме ли познаваш? – дрезгавият глас събуди някакви спомени... Осветена стая с високи, тежки мебели... Тоест, не, мебелите са нормални, аз съм малка. Една хубава жена със светлокестенява коса. Мама. Виждам стаята от странен ъгъл, може би съм легнала. Вратата се отваря и в рамката се изправя един мъж... Много приличам на него. Виждам негово подобие всеки ден в огледалото. Очите ми са същите. Имах червената коса на майка му – моята баба. Леко залитнах назад.
-Татко?


50

Луната свенливо надничаше през прозореца на спалнята ми. Леглото беше огромно, вероятно защото бях сам. Седях неподвижно по турски върху меките завивки. Ръката ми отчаяно се плъзна по студения чаршаф. Да се мразя не помагаше, а и беше жалко. Не можех обаче и да се обичам.
Утре щях подробно да се запозная с къщата. Сега това бе новият ми дом. Голяма, луксозна, скъпарски обзаведена, външен басейн... Имах солидна банкова сметка и прислуга. Понеже не бях пълнолетен, един от тях се водеше и като мой настойник. Интерферон бе избрал един от хората си за тази работа. Имах и мними родители някъде далеч, които ми пращат пари и подаръци. Всичко беше добре измислено.
Полегнах назад и се загледах в луната. От следващата седмица тръгвах в местната гимназия. Бях вече записан. По документи бях на петнайсет. Истинската ми възраст беше десет години, а външността ми – минимум осемнайсет.
Екатерина прекъсна всякакви контакти с мен. Каза, че още утре ще смени номера си. Искаше да изтрия всички нейни снимки от телефона си, но аз запазих няколко. На едната от тях се целувахме. Снимката представляваше лицата ни в профил, погълнати в целувка. Нямаше да махна тази снимка. Тя щеше да ми напомня. Щеше да ми напомня какво съм направил. Щеше да поддържа вината ми.
Още преди месец реших да се обърна срещу Интерферон. Знаех, че няма да свърши добре. Бях подготвен. Сигурен бях обаче, че ще иска да ме задържи максимално. Засега бях уверен.
Замислих се за Женевиев. Знаех точния й адрес. Никога не беше мърдала оттам. И тя бе на десет години сега. Споменът за красотата й ме опари като пламък. Топлината плъзна по цялото ми тяло. Затворих очи и задишах дълбоко. Мъглата от страст замъгляваше ума ми. Сложих длан на очите си и замрях в нощта.
Плувах в странни полусънни дълбини. Лунните лъчи се оглеждаха в очите ми и ти ме разсъннваха, ту пак ме унасяха. Лицата на Силвия, Женевиев и Екатерина се сливаха. Пред мен се появи образът на първото момиче, което бях завел при Интерферон. Спомних си как тя ме гледаше. После се засичахме по коридорите в замъка и си казвахме „Здрасти”... А след това заискачаха и другите. С едната от тях – руса, прелъстителна и самоуверена ми беше по-трудно. Но все пак се поддаде на сексапила ми. Трябваше да си легна с нея, за да я спечеля. Това беше единственият път, в който изневерих на Екатерина. Всякакви средства бяха позволени за нас. Русата съблазнителка ми се довери едва след като ми изсмука силите. Трябваше да й се доказвам цяла нощ (буквално), за да ми повярва. След като стана Бездушна, тя бе една от най-добрите.
Слънцето ме завари неподготвен. Изгря прекалено рано и прекалено ярко. Първите лъчи на сънено-розовата зора ми се сториха като мечове в очите ми. Небето се обагри от златни пръски. Лъчите и въздуха се кръстосваха в ослепителни дъгообразни пътища към неизвестното. Прашинките в стаята се рееха безтегловно. Сънената топлина вече ме обгръщаше. Излежавах се и гледах синьото небе.
В този момент чух почукване на вратата.
-Да? – провикнах се. Тя се отвори и главата на Владимир се промъкна в стаята. Тъмнорусата му коса блесна на слънцето.
-Какво ще искаш за закуска, Майер (той винаги ме наричаше с фамилното ми име) ? Яйца, санвичи, палачинки, мюсли, плодове? Изглежда, че добре са ни снабдили. Хладилникът и килера са толкова пълни, че се пръскат по шевовете – Владимир беше готвач. Прислугата ми се състоеше от готвач, градинар, камериерка и нещо като частен учител, който ми беше настойник. И се държаха с мен като с равен, което ми харесваше.
-Направи ми садвичи и много кафе – усмихнах се – Май добре ще си живеем тук, а?
-О, да – полупрезрително измърмори Владимир – Веднага се заемам – той подигравателно козирува – А, между другото в десет пристига градинарят. В десет и половина ще дойде камериерката. Можеш да правиш каквото си поискаш през деня, но се прибери за обяд и вечеря – и той се обърна и заслиза по стълбите. Владимир беше много готин, уж винаги намусен и заядлив, но беше добър, изпълнителен и добронамерен към мен.
Изправих се и тръгнах към банята, в която директно се влизаше от стаята. Суперлъскава работа. Вана, колкото плувен басейн, грамадно огледало, хиляда вида ароматизатори, пяна за вана, душ гелове, шампоани, отделение за преобличане, мъничка сауна за релакс... Цялата баня бе облицована с шикозни кремави плочки, а сауната беше от дърво. Пропуснах ваната и си взех бърз душ. Излязох, облечен с пухкав бял халат и направо с него се запътих към трапезарията. Още снощи ми бе направило впечатление колко огромна е тази къща. Обзавдена в свръх модерен стил, ужасяващо луксозна и стерилно чиста. Надникнах в кухнята. Владимир сипваше кафе в голяма чаша. Дори там изглеждаше сякаш никой не живее, а какво остава и да готви. Седнах на масата в трапезарията. Владимир донесе пълна чиния с малки сандвичи и кафето. Беше едва седем часа. Задъвках. Похвалих го, той се усмихна сухо.
Реших да се поразходя из улиците и да опозная града. Веднага след закуска излязох навън. Вече бе доста топло, почти задушно, безоблачно. Затворих очи и започнах да се ориентирам с другите сетива. Хубав град. Голям с много паркове и готини места. Седем кина. Молове, магазини за сувенири, ресторанти, хотели. Беше туристически град заради красивата природа и хубавия въздух. Имаше няколко начални училища, четири гимназии и два университета. Чудесен град. Усетих туристите. Мои потенциални жертви... Щях постепенно да намалявам броя на жертвите, докато не ги сведа до нула. Засега щях да се спотайвам и да се преструвам на обикновен тинейджър.


51

Времето течеше неумолимо. Знаех, че скоро ще се разделим. Вкопчвах се в него, надявах се, но напразно. Виждах я в очите му, в ума му. Знаех, че ме обича. Но не ми бе достатъчно. Исках да обича мен така, както обича нея. Той беше последния мъж в живота ми. Беше първият, към когото изпитвах любов.
Междувременно убивах хора. Тайно от Феликс. Не водех всички при Интерферон. Убивах ги. Той така и не научи, че го правя. Имах нужда да отнемам животи. Осъзнах го, след като убих първия. Гайстершмид. Последния беше онова копеле – садист. В промeждутъка между двамата взех много животи. Бях мъртва от много отдавна. Може би от раждането си. И всеки ден ме убиваха по малко. Осъзнах, че убийствата ме съживяват. В мига, в който душата на човека напуснеше тялото му, в мене животът се събуждаше. Бях луда.
Подбирах ги. На всеки трима водех по един в замъка на Интерферон. Затъвах в лудостта. Феликс не ми помагаше. Обичах го толкова страстно и неудържимо, че умопомрачението ми се засилваше с всеки изминал ден. И ме надви.
Започнах да я намразвам. Ако тя не съществуваше, той щеше да обича само мен. Хващах се да мечтая тя да умре. После се упреквах, че искам това, защото Феликс щеше да е нещастен. Истината е, че откакто станах Бездушна, знаех, че той ще се появи. Подсъзнателно съм знаела и останалото. Но го потисках.
Толкова често ми се случваше, когато бях в прегръдките му да крещя наум. Да усещам как превъртам. Да обезумявам. Първата вечер, когато се запознахме, разбрах всичко. Веднага се влюбих непоносимо в него. Влюбих се и в болката, която ми носеше той. Обичах болката от мислите за него. Откачих, когато ме докосна. Всеки път, когато го видех и докоснех, болеше ужасно, но аз обичах това. Виждах я през цялото време. Образът й ми причиняваше непоносимо страдание, което ми носеше невероятна наслада. Бях лудо влюбена в Феликс, но бях влюбена в него и заради болезнеността на тази любов. Знаех от началото, че тя въществува, че той обича нея много повече от мен, че ще ме зареже заради нея. Страдах ужасно и обожавах това страдание. Бях луда.
А времето си течеше... Безумието ми правеше компания все по-често. Всичко беше мъчително. Повечето случки в живота ми са били мъчителни. Постепенно свикнах да живея с болка. И някъде, в тези години даже съм я обикнала...
За последно бях с него в лунно-сребърната вечер, когато за пръв път го видях да плаче. Исках да му кажа, но не можех. Казах му всичко друго, но не и това. Феликс нямаше да научи докато съм жива. Аз самата дори не исках да знам. Вече бях взела своето решение. Взех го, още щом видях Женевиев в очите му. Знаех какво ще направя. Не се страхувах. Не плаках. Не се колебах. Не си правех планове. Не исках да манипулирам. Не се отказах. Просто последвах замъгления си ум и за пръв път в живота си бях истински спокойна, щастлива и сигурна.


52

За един следобед опознах половината момичета в града. Нещо в мен ги привличаше неудържимо. По-уверените ми се представиха направо. Никоя от тях не приличаше на Женевиев. Никоя от тях нямаше нейните зелени очи, червената й коса и прелестните й устни. Това обаче не попречи на мъжката ми природа да си уговори среща с една от тях довечера. Подуших, че не е за Бездушна и точно затова я избрах. Беше много хубава –  кестенява с русо омбре и черни като маслини очи. Имаше прав нос и класическо лице. Висока бе почти колкото мен, с бронзов загар и яркочервено червило. Разбрахме се да отидем на вечеря и после на кино. Прибрах се, за да си сменя дрехите.
Срещата мина много приятно. Анна се оказа приказлива, весела и непретенциозна. Облечена с вкус, уверена и усмихната, веднага ми стана интересна. Не ме занимаваше с глупави приказки за дрехи, гримове и обувки (на кой мъж му се слуша за „страхотните ботуши, които си харесах в Мола миналия ден”?!). Разказваше ми за себе си, смееше се естествено, каза, че мрази лигави комедии и слуша твърда музика като мен (бях очарован). Изобщо не се лигавеше, не се кискаше, не ми пърхаше с мигли насреща, не ядеше сякаш се отвращава от храната, само и само да изглежда по-женствена и успя да ме плени. В киното не се опитваше да се натиска в мен, не искаше да ми приказва по време на филма. Веднага щом угасиха светлините обаче, аз хванах ръката й (предполагам случайно положена на страничната облегалка). Беше мека, леко студена. Ноктите й бяха лакирани в яркозелено, оформени като бадеми.
След филма я изпратих до у тях. Вече беше полутъмно, но топло и затова се разходихме пеша. Анна се обърна към мен, да ми пожелае лека нощ и ми се усмихна. Наведох се към нея в ароматната есенна вечер и я целунах. Вдишах деликатното ухание на парфюма й, остатъчно, смесено с телесния й мирис. Ухаеше на рози и още нещо, което не успях да определя. Бях чел някъде, че розата е естествен афродизиак. Вярно беше. Притеглих я към себе си, докато тя обви врата ми с ръце. Пуснах я след много, много време. „До утре. Лека нощ.” – промълви тя  и изчезна в мрака. Останах да гледам след нея задъхан.         
След два дни Интерферон ме извика в замъка, за да говори с мен. Открих портала в близката художествена галерия и се пъхнах в него. Сам. Мракът ме обля, завладя ума ми, Злото в мен замърка, пробудено. Озовах се на четири крака в ледено студената Зала. Веднага се изправих, не исках да ме видят на пода. В центъра седеше само Интерферон. Усетих как структурата на цялото пространство се променя с приближаването ми към него. Спрях кротко близо до трона му и съвсем преднамерено го погледнах в отровно сините очи. Бялата му коса светеше. Стиснах зъби, за да не сведа поглед. 
-Господарю.
-Феликс Майер – просъска той във вледенения въздух – Харесва ли ти новият дом, който избрах специално за своя пръв Довереник? – във всяка сричка се долавяше заплаха. Нямаше как да ми убягне.
-Чудесен е, господарю – изговорих равно – Много съм Ви благодарен.
-Анна е много красива млада жена – промълви Интерферон.
Сепнах се. Как е научил? Едва от два дни излизах с нея.
-Анна няма да ми повлияе по никакъв начин, Господарю – овладяно казах.
-Надявам се, Доверенико – прошепна той. Беше много заплашителен – Вярвам, че ще ми останеш верен.
Това всъщност означаваше: „Ще си платиш много жестоко, кривнеш ли леко”. Не се застоях дълго. Интерферон ми даде кратки указания за живота ми оттук нататък. Никакви Бездушни. Редовни жертви. Сприятеляване с хората.
-Те трябва да те обичат, Доверенико. Запомни го. Трябва да ти вярват и да не се страхуват от теб.
Държах се на положение, ведро, учтиво и непринудено. Така изглеждах на повърхността. Отдолу бях кълбо от нерви. Буквално треперех. Екатерина беше още тук. Оставаше й месец. Ами ако я срещнех? Можех ли да я погледна в очите? Какво щях да почусвтвам?
Интерферон ме освободи, едва след като ме заплаши още веднъж. Пак повтаряше, че Анна била красива и невинна. Побеснях, но се усмихвах и кимах. След около час вече бях свободен.Излязох в тихия стерилен коридор. Сякаш Смъртта се таеше в ъглите, бе така неподвижно и студено. Затваряйки вратата, вече можех да се поотпусна. Реших да посетя стаята си. Хукнах натам. Облегнах се на стената, оглеждайки интериора. Всичко си беше същото. Сякаш никога не бях излизал. Леглото изглеждаше така, като че ли след миг ще си легна в него. Нямаше прах. Прозорецът бе открехнат. Затворих очи, едновременно бесен и тъжен. Как само мразех Интерферон...
Спомените един след друг започнаха да се стичат в очите ми. Екатерина. Нашата кула. Първата й целувка. Последната целувка. Разходките около замъка. Убийствата. Силвия. Ханс. Русокосата Емилия. Десетките безименни момичета, които бяха тук сега. Пожарът. Черната лъскава коса на Екатерина. Думите й. Дългия й гладък гръб. Трите дебели книги. Бяха ми позволили да ги задържа. Лунния плащ, обвил тънката й талия...
Беше вече късно да се опитам да се крия или да бягам. Стъпките бяха твърде близо. След само един удар на сърцето ми, вратата се отвори. В мига, в който видях лицето й, целият свят изчезна. Съществувахме само тя и аз. Кехлибарените очи се промениха едва доловимо, устните й оформиха името ми и за миг черната й коса изчезна преди глухия звук от затваряне на врата.



53

Не успях да поема следващата глътка въздух и се свлякох по задник на пъстрата пътечка. Пред очите ми заиграха светлини. Небето почерня. Дробовете ми бяха сякаш слепени.
-Женевиев? – той за секунда се озова до мен – Женевиев?
-Тате... – в този момент съм изгубила съзнание. Времето спря. Светът се стопи. Колко ли съм лежала така?
Отворих очи. Небето все още си беше над мен. С цвета на напрашена бяла роза, високо и отдалечено. Примигах. Надигнах се бавно, за да не ми се завие свят. Той беше приклекнал много близо до мен и ме гледаше разтревожено. Мозъкът ме болеше. Вдигнах ръце, закрих очи и започнах да разтърквам челото си. Струваше ми се, че пак ще припадна.
-Добре ли си? Да повикам ли някого?
Усетих малък взрив гняв.
-Какво правиш тук? Как се озова тук? Откъде си дошъл? – с всеки въпрос повишавах тон – Ти си мъртъв по дяволите! – вече изкрещях. Разтреперих се. Чувствах се ужасно ядосана. Дишах учестено без да мога да се контролирам. Целите ми крака бяха изтръпнали.
-Чакай, мила, ще ти разкажа. Не се ядосвай – каза той някак тъжно – Има защо да ми се сърдиш, знам. Това, че си ме мислила за мъртъв си е лъжа и то голяма.
Седях на равната розово-лилава пътека и се взирах в баща си. За мен той бе само смътен спомен, сянка от миналото, но все пак го познах. Видях себе си в него. Умря, когато бях на шест. Мама страда дълго. И досега понякога си спомняше с тъга за него. Почти не плаках, когато научих, че баща ми вече не е сред живите. Изпаднах само в някакво странно вцепенение. Мисля, че до последно не осъзнавах съвсем какво се е случило.
-Какво има за казване? – с мъка смутолевих. Бях сигурна, че няма да се изненадам. След разказите на Феликс, можех да повярвам във всичко свръхестествено. Всъщност, не бях напълно убедена, че наистина той е тук.
-Колко си се променила! Оставих те малко детенце, а сега си млада жена. На колко си години? Почти осемнайсет, нали? Станала си истинска красавица, Женевиев. Приличаш и на майка си, но повече на мен – говореше прехласнат, изпивайки лицето ми с очи – Прекрасна си!
Взирах се в него. Бях онемяла.
-Сега всичко ще ти разкажа. Много тъпа история, наистина. Когато ти беше на три, започнах бизнес. Исках да отворя верига аптеки, да печеля страшни суми пари и ти и Александра да живеете като кралици. Купих една аптека, после друга. Започнаха да валят пари. Купихме си страхотна нова къща. Носех Александра на ръце. С повод и без повод й купувах скъпи неща. Бижута. На тебе ти купувах играчки, дрешки. Водех ви по почивки в чужбина, петзвездни хотели, скъпарски плажове, луксозни ресторанти. Всичко правех за вас. Бях готов на всичко, за да сте добре и щастливи. Притежавах най-голямата верига аптеки в страната. Бях страшен богаташ. Въртях бизнеса по-добре от всеки друг. Сключвах договори, назначавах, уволнявах – каквото и да направех – ставах все по-богат. Самозабравих се. С Александра ходехме по официални вечери, приеми, по партита. За теб се грижеше детегледачка. Три години всичко беше като откъс от филм за милиардери. Всичко беше великолепно, луксозно, лесно, удобно, спокойно.
Половин година преди мнимата ми смърт нещата започнаха да отиват на зле. Губех. Появи се конкурент, по-силен от мен. Клиентите започнаха да бягат при него. Кучият син успяваше да ги примами. Хората напускаха и отиваха при него. Добре, че се бях сетил да направя голям влог в една банка в офшорна зона. Имахме спестявания, но се чувствах безсилен и победен. Точно тогава срещнах една жена. Появи се като подарък от съдбата (знам, че звучи много гадно заради майка ти). Беше красива, сериозна и се влюбих в нея изключително бързо. Почти от пръв поглед. Буквално си загубих ума. Казваше се Иммерлин. Странно име, нали? Беше ужасно руса, с очи с цвета на дебел слой лед и снежна кожа. Бях толкова луд по нея, че забравях всякакви проблеми. Тя много бързо отвърна на чувствата ми. Започнахме да се срещаме тайно. Всъщност и досега сме заедно. Женени сме. Иммерлин постоянно повтаряше, че може да ми помогне. Обещаваше, че ще го стори, ако се разведа с майка ти и остана с нея. Бях готов веднага да го направя. Чудех се само как ще ми помогне. Как щеше да върне клиентите ми? Каза, че след това, което ще се случи с мен няма да ми трябват аптеките. И ми разказа за Бездушните. Каза... Но ти вече знаеш, нали?
Сякаш някой стисна стомаха ми и го усука. Успях само да кимна вяло.
-Станах един от тях. Оказа се, че Иммерлин е много богата. Била единствена наследница на някакъв умрял от инфаркт милиардер. Обеща, че ще забогатея отново, поне пет пъти повече от досега. Постави ми условие – не само да напусна майка ти, ами дори да инсценирам смъртта си. Уредих всичко бързо. Постъпих отвратително с теб. Продадох аптеките си на конкурента, сдобих се с космическа сума пари, оставих пари в банката за вас, съставих едно завещание в което посочих майка ти и теб като мои наследници, подкупих лекари, полицаи, дори обикновени хора заради въображаемата си смърт и заминах с Иммерлин. И... това е – завърши той. Гадеше ми се. Едновременно го мразех и обичах. Крайниците ми бяха ледени.
-Тате – едва промълвих – Глупак такъв! – събрах няколко камъчета усмихвайки се.
-Женевиев – плахо се усмихна той, подавайки ми ръка – Прости ми!


54

Побягнах след нея все още в шок. Чувах стъпките й.
-Екатерина! – извиках.
Тя ускори бяга си.
-Катя!
Тичахме по ледения коридор часове или дни.
Най-накрая дробовете й отказаха. Чух как ахва и се свлича на земята. Едва си поемах дъх. Остър нож разрязваше долната част на ребрата ми. Завих наляво и я видях. Седеше на мраморния под, опряла гръб в стената, с отметната назад глава, бледа, задъхана, прекрасна. Мастилената й коса се стелеше по гърдите й. Дългите й крака бяха обути в карминени дънки, отгоре носеше бяла тениска с някаква фигура. Кехлибарените очи бяха затворени, дългите мигли опираха скулите й.
-Екатерина – прошепнах измъчено.
Клепачите й бавно се вдигнаха. Страстния й поглед се впи в моя. Май бях забравил как можеха да изгарят очите й.
-Феликс – промълви тя.
Целият се сгърчих от болка. Гласът й тежеше от безнадежност. Беше по-ужасно от плача й. Много по-страшно от тихата агония без сълзи. Много по-ужасяващо от Интерферон. Хиляди пъти по-вледеняващо от смъртта.
Гледахме се. Времето напълно беше изгубило смисъла си. Не можех да помръдна. Тя се изправи и бавно, вдървено, като зомби тръгна към мен. Не очаквах прегръдката й. Миришеше си все така – на цветя и плодове, вероятно смес от два парфюма. Плъзнах ръце около нея.
-Феликс, обичам те, съжалявам – прошепна хлипайки тя – Обичам те, прости ми. Сбогом! – и преди даже да осмисля думите й, Екатерина обви лицето ми в ръце, целуна ме страстно по устните, пусна ме, и побягна още преди да се е  обърнала. След себе си остави само уханна диря и потиснато ридание.
Вцепенен си тръгнах. Влачех крака нанякъде, сякаш не осъзнавах къде отивам. Почти се свлякох в портала, политнах напред, оставих се на тъмата и Злото.
Пльоснах се на леглото си, напълно съсипан. Ужасяващата тежест в гърдите ми се разпростря по цялото ми тяло. В този миг телефонът ми изписука.
„Да се видим?”
Анна. Въздъхнах. Взех телефона и  едва написах:
„На „Червените камъни” след 10 минути?”
„Там съм”
Повдигнах се. Смених си дрехите, сложих светлосини дънки, спортна риза на каре и кецове. В коридора се напръсках с парфюм. От огледалото ме погледнаха две празни сиво-пъстри очи. Минах покрай градинаря, усмихнах му се и се качих в колата си.
Небето висеше над „Червените камъни” – нещо като хаотично струпване на огромни кървавочервени скали. Хора от различни градове идваха да го разгледат, да се снимат и да убият един летен ден. Анна седеше на една бяла пейка с облегалка, кръстосала крак върху крак. Беше облечена в бяла тениска и черни дънки. Веднага щом ме видя, стана и тръгна към мен. Целунахме се.
Денят се търколи като изпусната монета.
Анна беше красива.
Слънцето грееше дружелюбно.

Изминаха три седмици. Започнах да ходя на училище. Анна учеше в Западната гимназия, а аз – в Северната. Още от първия ден станах любимец на учителите и съучениците си. Имах много приятели. Целият ми клас ме обикна. Половината момичета полудяха по мен още в първата седмица. Не докоснах нито една от тях. Не им обърнах внимание. Защо? Разпознах всяка. Това бяха момичетата от предишните ми училища. Тези, които бяха искали единствено домашно от мен. Тези, които ми се бяха присмивали открито. Тези, които сега припадаха щом ги погледна. Припадаха заради лъскавата кола, красивото тяло, увереността ми, парите ми. Искаха да ме спечелят, за да са популярни, за да им завиждат. Отвращаваха ме.   
Открих Женевиев без проблем. На същото място. На същата улица. Още щом усетих, че е там избягах. Почувствах се слаб. Разтреперан. Не я видях, но вече знаех пътя.     
Екатерина се стопи в Неизвестността. Не знаех какво прави, какво се случва с нея. Не знаех дори точно къде живее. Имах ужасно предчувствие. Лежейки нощем в разкошната спалня, непрекъснато се сещах за последните й думи. И знаех, че това означава нещо. Знаех, че нещо ще се случи.  Чакането беше мъчително.
Докато една сутрин не бях повикан незабавно от Интерферон. Нареди ми да забравя училището и веднага да отида при него. Докато летях през портала, вече знаех какво ще ми съобщят. Само не знаех под каква форма.


55

Облегнала гръб на хладната мраморна стена, гледах изсветляващото небе. Седях върху дребните бели камъчета, прегърнала коленете си и се взирах в златно-кадифения хоризонт. Денят обещаваше да е чудесен. Предвкусвах слънцето. Миришеше на изгрев. Имах още съвсем мъничко време. Още мъничко време да подишам.
Преместих се близо до ръба на покрива и вдишах свежия утринен въздух, ухаещ на заспиващо лято. Седнах така, че краката ми да увиснат във въздуха. Беше замайващо високо. 
Още няколко късчета време се стрелнаха покрай мен. Не чувствах нищо.
Много добре осъзнавах случващото се. Не чувствах нищо.
Бях съвършено спокойна. Дишах дълбоко. Притворих очи.
Не съжалявах за нищо. Не тъжах за нищо.
Бях се сбогувала с Феликс. Имах писма и за него и за мама. Другиго си нямах.
Не изпитвах вина.
Хоризонтът ставаше все по-златист. Малки пръски нов ден се разпиляха по небето. Слънцето още се криеше. Беше съвсем тихо.
Облегнах се назад. Като на лента под затворените ми очи запрепускаха различни сцени.
 Мама, умираща от рак, бледа и изпита в леглото. Празна чиния. Сух хляб. Дебела пачка пари. Зеленчукова супа. Усмивка, напомняща живот. Интерферон, приел моя образ. Събраните като за молитва длани на бившия ми шеф. Кръв, капеща по пода. „Ти си чудовище”. Мама, застанала пред огледалото – сияеща, здрава и красива. Лъскавата й шоколадова коса се посипва по гърба. Феликс, изкачващ се по стълбите на Голямата кула. Феликс ми подава ръка с пламъковиден пръстен. Малкият живот, убит още незапочнал. Феликс забива глава във възглавницата. Аз, полудремеща в обятията му. Феликс ми казва, че ме обича. Феликс потъва в портала. Обръщам се...  
В мига, в който слънчевите лъчи разсякоха нощта, политнах надолу.


„Обичам те, Феликс. Прости ми. Всичко, което съм направила някога, е било за теб”


56

-Сериозно, мамо, нямам идея как да ти съобщя...
-Женевиев, какво се е случило, мила? Звучиш разстроена.
Седях по турски на леглото си в последния ден от престоя в Планината на Кристалите. Беше късен следобед. Имахме свободно време. Валеше като из ведро. Гръмотевиците бяха оглушителни. Мария и Феликс редяха карти върху малката маса в другия край на стаята.
-Направо ще откачиш...
-Не си бременна, нали? – възкликна мама ужасено.
-Какво?! Оо, не, не! – възмутих се – Няма такова нещо!
-Тогава какво е толкова страшно? – засмя се тя.
-Мамо, ще ти го кажа направо... Баща ми е жив – прехапах устна.
Последва мълчание. За момент помислих, че е  затворила. После обаче чух как въздъхна.
-Женевиев, това някаква шега ли е? – мама вече не се смееше.
-Не, мамо! Видях го, говорих с него! Не ми ли вярваш? Той е тук. Ъм, беше! Сега не е. Но ще се върне – чувствах се все по-неудобно и странно.
-Моля те, детенце, не говори така!
-Мамо... – Феликс и Мария вдигнаха очи към мен. Изглеждаха разтревожени – Мамо, повярвай ми. Жив е. Нищо му няма.
-Но това е невъзможно! Нали имаше катастрофа! Нали само един часовник беше останал! Нали имаше завещание! – тя вече сериозно се беше притеснила.
-Да, смъртта му е била инсценирана. Жив е и... има даже гадже.
-Как...? Аз... Нищо не разбирам. Трябва да седна – измърмори мама.
Започнах да й разказвам. Обясних й всичко без това, че е Бездушен, разбира се. Той ме беше предупредил, че не бива да се говори за това наляво и надясно. Знаех го от Феликс вече. Бях казала само на Мария, и то сутринта. Тя ми повярва направо, без даже да се засмее. Обещах да й пратя номера му с SMS. Мама беше шокирана. Не можеше да повярва какво е направил заради една жена. Като цяло реагира спокойно и без истерии. Казах, че следващия път, когато го видя, ще му дам телефона да говори с нея. Поговорихме още малко и после затворих. Казах „До утре” и прекъснах разговора.
-Брей, баща ти е жив, а? – не се стърпя Мария.
-Кой да предположи? – възкликнах.
-Женевиев, имаш ли негова снимка? След като е Бездушен, може да има малка възможност да го познавам. Как се казва? – попита Феликс, слагайки тестето карти на ръба на масата.
-Казва се Ралф Ферер. Чакай, някъде трябва да има негова снимка – скочих към куфара си. „Женевиев Ферер, ами да!” – възкликна Мария. Започнах да ровя в нещата си, търсейки портмонето за джобни. В него би трябвало да има снимка на мама и татко от сватбата им. Докато прехвърлях предмети, усетих, че Феликс се е приближил.
-Ето я! – възкликнах – Ето тук са на сватбата! – подадох му снимката. Феликс се взира дълго в усмихнатото лице на баща ми. Каза, че приличам на него. Знаех. Завъртях тайно очи.
-Познавам го – засмя се той – Не лично, но съм го виждал. Разминавали сме се по коридорите в замъка. Да, сега се сещам, Ралф... Да, той е един от членовете на Съвета.
-Брей! – повтори Мария.
-Брей! – не изтърпях и аз.
-Значи такива ги е вършил мнимия покойник – пак се засмя Феликс – Хваща си гадже Бездушна и се присъединява към Интерферон.
Ухилих се.
-Този Интерферон, направо ще го сънувам – изкоментира Мария – Толкова е зловещ – тя потръпна.
-О, повярвай ми, на живо е още по-зловещ – обърна се към нея Феликс – Много е опасен. А погледът му изгаря в буквалния смисъл. Очите му са като рентген. Сини, сини, чак боли от тях.
Мария се просна на леглото изпуфтявайки.
-Защо изобщо си се забъркал с него? – измънка недоволно.
Обърнах се към Феликс. Той гледаше Мария нещастно. Казах:
-А нашият Феликс е единственият, който може да издържи този пържещ поглед. Затова си станал Довереник, нали?
-О, да. Той ме мрази, страхува се от мен и съм му необходим. Знам всичките му тайни. Знам желанията му – гласът му одрезгавя – Той иска световно господство. Иска да притежава света... Всъщност и аз исках това някога – добави тихо и се тръшна до Мария.  Загледах ги. Сърцето ми сякаш се изду и запуши гърлото ми. Хвърлих се между тях на леглото и ги прегърнах и двамата.


57

-Доверенико.
-Господарю – поклоних се леко.
-Доверенико, искам да отидеш в предишната си стая и да прочетеш това, което лежи на бюрото. Случило се е нещо много тъжно, Феликс. После искам да дойдеш при мен отново – приличаше на съскаща змия. Гърлото ми беше пресъхнало. Знаех.
-Да, Господарю.
В стаята беше топло, чисто и светло. Целия се тресях вътрешно. Видях парчето хартия на бюрото си. Беше покрито с думи. Преглъщайки пристъпих напред. Краката и ръцете ми бяха ледени. Взех плътната хартия в ръце и усетих топлината и уханието, излъчващи се от него. Миришеше на нея.
„Феликс,
Пиша ти това писмо, за да ти обясня какво се случва с мен.  Когато го четеш, вече ще съм много далеч оттук. Някъде, откъдето никой още не се е върнал. Не искам да чувстваш вина. Това беше мой избор. Има и още нещо. Никога не се осмелих да ти кажа. Но тук ще го направя...
Бременна съм от теб. Сега, когато пиша писмото, са вече два месеца. Съжалявам, Феликс! Отнесох със себе си и невинното детенце. Но нима можех да направя нещо друго? Само то ми остана от теб. А аз не мога без теб, Феликс! Трябваше и него да взема! Всичко от теб трябва да е с мен, любов моя! Знам, че постъпката ми е потресаваща. Освен своя отнемам и още един живот. Това е отвратително и свръхегоистично, но аз загубих смисъла, когато ти си тръгна. Обичам те толкова много, Феликс! Знам, че дори и мъртва ще те обичам.
Ще ми простиш ли някога? Надявам се. Опитай да ме разбереш. Ти беше единственият, у когото усетих топлина и любов. Единственият мъж, който съм обичала си ти. Знам, че изпитваш вина заради мен. Недей! Никога не си ме използвал. Знам, че ме обичаше, Феликс. Помни ме, моля те! Помни ме и опитай да ми простиш. Обичам те! Сбогом!
                                                                                                                                                                    Екатерина”


Сърцето ми бе спряло. Пръстите на ръцете ми се бяха превърнали в ледени висулки. Краката ми се подкосиха и седнах на въртящия стол. Бавно сгънах писмото на две. На четири. На осем. Сложих го в джоба на дънките си. Изчаках коленете ми да спрат да треперят и се изправих. Сковано тръгнах към вратата. Не отидох веднага при Интерферон. Насочих се към входната порта. Денят беше мрачен. Мъглата се стелеше наоколо. Приличаше на ефирен шал. Щом вратата се затвори зад гърба ми, хукнах с всички сили.
Тичах по безкрайната поляна, докато не грохнах. Свлякох се на земята. Забих юмруци в зелено-жълатата трева. Вдигнах лице към небето, затворих очи и започнах да крещя. Или по скоро виех като ранен, умиращ звяр. Затворих очи, наведох глава, поех си дъх, пак я изправих и се разкрещях наново. Напълно разбит се тръшнах по гръб. Мъглата спускаше към мен фините си пръсти. Дишах тежко. Очите ми бяха сухи. Вътрешно кървях. Бавно и мъчително сърцето ми се пропукваше. Когато усетих, че повече не мога да издържам на болката, станах и хукнах отново. Този път крещях тичайки. За втори път се хвърлих на тревата. Пред очите ми причерня. Едва си поемах въздух. Не успях да изтръгна и звук от себе си. Нямаше какво да потуши жестокия пожар скръб и вина. Болката ме сръфа свирепо. Наслояваше се, пласт след пласт, забиваше все по-силно и по-силно зъби в мен. Затворих очи и поисках да умра. Болката след изтръгването на душата е нищо, нищо в сравнение с тази. Не можех да помръдна.
Дълго останах да лежа на ливадата. Просто се взирах в бялото небе. Лежах, дишах и гледах. Мислите ми кръжаха хаотично като объркани мухи. Блъскаха се безредно в ума ми и се смесваха. Мислех за всичко и нищо едновременно. Отделни образи се шмугваха като подплашени гущери в съзнанието ми, изчезваха и пак се появяваха. Възпрятията ми бяха тотално разбъркани. Можех само да лежа и да дишам.
Много по-късно все пак се изправих. Чувствах се като пребит, като смазан от бой. И това беше малко. Чувствах се мъртъв. Довлачих се при Интерферон. Почти не разбрах какво ми говори. Чух само, че погребението й ще бъде утре. Предложи ми да остана в замъка за през нощта. Съгласих се . Не ме интересуваше къде ще съм.
Поокопитих се в коридора. Осъзнах, че съм тръгнал към нейната стая. Влачех крака като сомнамбул. Отворих вратата и се вмъкнах вътре. Стаята бе както я помнех. Малка, уютна и пропита с нея. Леглото беше под прозореца. Цялото беше жълто – завивката, чаршафа, възглавницата. На нощното шкафче стоеше самотно шише парфюм. Ръцете ми като че ли сами натиснаха пулверизатора. Уханието ме зашемети. Свалих си кецовете и се сгуших в леглото й. Притиснах завивката в носа си. Главата ми се завъртя. Писах на Анна, че няма да ме има до утре вечер и изключих телефона си. Прегърнах завивката и възглавницата, зарових лице в чаршафа и затворих очи.


58

Когато се прибрах вкъщи мама вече беше спокойна. Само не можеше да се начуди на „ума на този Ралф”. Още не беше говорила с него. „Нямам какво да му кажа” – бе свила рамене тя. Изкарахме си един много весел уикенд. В неделя Феликс дойде у нас на гости и много се забавлявахме докато си приготвях багажа за Долината на Нощните Макове. Феликс се чудеше защо, по дяволите, вземам толкова неща – нали другата събота пак ще си дойда. Смееше се на трите ми вида шампоан, серуми за коса и спрейове за тяло. Не можеше да се спори с него. 
Пред мама прикривах вълнението си, но пред него не можех. Тази вечер щяхме да сключим брак (да, знам колко старомодно и тържествено звучи). Много се вълнувах. За съжаление, не изпитвах само приятни чувства. Някъде дълбоко в мен имаше и недоволни нотки. Но изгарях от любов по Феликс, така че исках да се омъжа за него.
Мама седеше на дивана в дневната, четеше книга и хвърляше по едно разсеяно око на телевизора. Аз и Феликс бяхме в кухнята, правехме шоколадов крем. Докато ровех в шкафа  с подправките за ванилия, той се наведе да вдигне падналата на пода лъжица. Обърнах се към него и лицата ни се оказаха на сантиметри едно от друго. Очите му пламтяха. Златните пръски в ирисите му бяха станали малки пламъчета. Коленете ни едновременно се подвиха и чукнаха пода. Застанахме един срещу друг – аз държах пакетче есенция ванилия. Вгледах се в него и той в мен.
Хвана брадичката ми, притегли лицето ми към своето и ме целуна. Обвих ръце около врата му и с ентусиазъм му отвърнах.
-Ахъм – покашлянето на мама ме заля със студена вода. Дръпнах се от него, леко засрамена. Феликс се усмихна пленително срещу нея. Тя се усмихваше.
-Дойдох да видя как е кремът и изглежда, че е доста добре – смигна мама.
-А, ъ, да, кремът – засуетих се наоколо. Изсипах ванилията в него и включих миксера. Феликс се изправи и се извини ухилен на мама, която се разсмя. Върна се във всекидневната.
-Хайде да го сипем в чаши. Извади ягодите от хладилника – изкомандвах аз. Напълнихме пет чаши с шоколадов крем и всяка от тях украсихме с по една цяла ягода върху роза сметана.
-Супер е! – възкикнах. Оказа се много вкусен. Феликс излапа две чаши и още дузина ягоди. Мама беше развеселена от нещо и подозирах, че е заради нас. Измих съдовете набързо и понеже беше още рано, казах на мама, че се качваме в стаята ми. Тя скришно ми намигна и се ухили на книгата. Хилейки се, завътях очи.
Планът беше прост: Феликс си тръгва в девет часа. Щом мама си легне, аз изчаквам час и половина и му звънвам. Той идва пред вкъщи и аз тайно и тихо се измъквам. След това отиваме в Общинската сграда за бракосъчетания (при нас тя работи денонощно. Знаеш ли кога на някой ще му хрумне да се жени?) и... това е.
Бях нервна, докато го изпращах в коридора. Целунах го бързо и някак непохватно, избутвайки го навън. Той се разкикоти в шепа и отпраши с колата си. Върнах се във всекидневната, но не ме свърташе на едно място. Копнеех мама да си легне и същевременно ми се искаше никога да не го направи. Качих се горе да си избера дрехи. Наистина не знаех какво да облека. Избрах черни панталони по краката, бяла блузка с къс ръкав (като тениска, но изглеждаше по-официална) и черни сандали на платформа. Надявах се комбинацията от бяло и черно да спаси положението. Хвърлих дрехите на стола и седнах на леглото в тиха паника. След около пет минути осъзнах, че не мога да стоя тук и пак слязох във всекидневната. Мама седеше на дивана и си оправяше маникюра. Седнах при нея.
-С Феликс май се разбирате много добре? – отбеляза тя.
-Да. Всичко е наред – съгласих се – Той е много добър с мен. Обича ме.
-И ти го обичаш, нали? – обърна се мама към мен, оставяйки пилата на масата.
-Да. Много – леко отклоних очи. Започваше да боли. Щях да го загубя.
-Даа – проточи тя – Както те наблюдавам, разбирам, че си намерила момчето, което е за теб. Виждам те – влюбена си до уши във Феликс.
-Вярно е – кимнах – Струва ми се, че съм чакала точно него – смутолевих с неудобство. Попринцип доста се смущавам да изричам такива неща на глас. Мама се засмя и ме прегърна с една ръка.
-Много се радвам за теб! Откакто започна да излизаш с него си много щастлива и разхубавена.
След малко смених темата. Беше ужасно болезнена. Само да знаеше мама от какво се будя нощем, какво знам за Феликс и какво ще се случи с него! Но по-добре, че не знае!
Някъде към единайсет тя най-после си легна. Отидох в стаята си и включих компютъра за да се разсейвам. Как иначе ще мине този тежък един час?.... И ето : стрелките на часовника помръднаха и вече беше дванайсет часа. Обаждането до Феликс беше лесно, измъкването от стаята също. Беше лесно и да изляза в нощта, хванала го за ръка. Беше ужасно лесно да се кача в колата му. Едва когато стигнахме до Общинската сграда, усетих как краката ми се подкосяват и не мога да направя и крачка повече. Стоях на няколко метра от входа и се взирах напред ослепяла.
-Хайде, любов моя – изглеждаше прелестно в костюма си. Стиснах много силно ръката му и пристъпихме напред в нощта.    


59

Не помня почти нищо от погребението. Хора, лица. „Да, тя беше чудесно момиче”. „Да, беше много красива”. „Беше толкова мила, откровена”. „Да, Екатерина беше отлична ученичка”. „Толкова съжалявам за загубата ти”. „Моите съболезнования”. „Такава загуба”...
Разбира се, никой не разбра, че Екатерина беше Бездушна. Не знаех точно какво бяха измислили, не ме и интересуваше. Майка й плачеше съкрушено и тихо. Прегърна ме, въпреки, че беше прочела прощалното писмо на дъщеря си.
Единственото, което ясно помня беше самата тя. Лежеше в ковчега, прилична на мъртва кралица, бледа като лист, косите й бяха разпилени около нея, контрастираха с бялата й мъртва кожа. Не успях да я докосна. Седях известно време пред нея, неподвижен, вкаменен, безмълвен. От очите ми не се отрони и сълза. После всичко се разми в безкрайна тълпа от еднакви хора.
Казаха, че при падането е изгубила бебето. Имаше ли сега някакво значение изобщо? Дори и да не знаех, че е била бременна щеше да е същото. Защо въобще ми беше да знам? Очите ми сухо пареха. Седях на пейката пред замъка, греех се на слънцето и дишах. Екатерина е била бременна. По-добре да не бях разбирал. Сега бях двойно виновен. Въздъхнах и притворих очи. Беше топло и приятно. Не можех да помръдна, не исках.  Не бях съвсем наясно какво чувствах. Нищо, граничещо с пустота беше почти точно.

Връщайки се в града, осъзнах, че не мога повече да бъда с Анна. Не я обичах, беше вредно за нея да сме заедно. Чудех се защо изобщо я поканих на среща. Помислех ли за нея ме обземаше блудкава вина, примесена със съжаление и гняв. Защо? Нямах никакви чувства към нея. Въпреки това се чувствах зле, че ще я зарежа. Чувствах се зле, защото не биваше да я забърквам със себе си.  Надявах се да ме намрази.
Скъсахме без драми. Реших да си призная, че никога не съм я обичал. Исках да ме намрази за нейно собствено добро. Седеше срещу мен, стиснала горещата чаша кафе и гледаше неопределено в масата. Вдигна маслинени очи към мен.
-Коя се опита да забравиш с мен? – въздъхна след малко. Отпи от кафето.
-Ами, не точно... Тоест, ааа... – мразех да заеквам – Едно момиче умря заради мен.
-Какво? – очите й се разшириха – Феликс, какво?
-Едно момиче се самоуби, защото скъсах с нея – усетих ужасяваща тежест в гърдите и болка в гърлото, но ми се искаше да кажа на някого.
-Това е ужасно! Как живееш с тази мисъл?
„Изобщо не живея” – прииска ми се да кажа.
-Не знам – измърморих – Справям се.
Останахме приятели с Анна. Тя беше много дружелюбна към мен. Винаги можех да й се обадя и да поговоря с някого. Не го правех често. Един ден, когато случайно се срещнахме на пътя и тя ми се усмихна, мислите й се провлачиха след нея. Дълго след като се бяхме разминали, в ума ми стоеше съжалението й, че не сме спали заедно.
Интерферон щеше да ме убие. Докато седмиците течаха, той ме намразваше все повече и едновременно с това аз ставах по-силен. Никога повече нямаше да му служа вярно. Той уби Екатерина, моята Катя. Той ме откъсна от Женевиев. Той беше първопричината на всичко лошо. Запазих трилогията „Дясната ръка на краля” , Присъда: Привилегирован” и „Смъртна присъда”.
Интерферон се страхуваше от загуба. Най-големият му кошмар беше някой (аз) да го победи. Не се страхуваше от смъртта единствено поради причината, че е безсмътрен. Иначе щеше да трепери непрекъснато. Той искаше да властва над хора и Бездушни, над животни, растения и дори над Бог (в който той определено вярваше). Всъщност, Интерферон беше нещо като Сатаната или Дявола, така може да се възприеме. Смяташе, че е по-могъщ от Господ и че един ден ще го победи. Но той ужасно се страхуваше от този Бог. Защото знаеше, че с него са равносилни и никой никога няма да успее да надвие. Доброто и Злото водят вечна битка без начало и край.
Изминаха много месеци. Нищо не се случваше. Едва след три години се осмелих да се приближа отново до Женевиев. Тя вече бе на тринайсет, бавно превръщаща се в жена. Бяха изминали пет години. В мига, в който я видях ми се стори, че се топя. Стори ми се, че се превръщам в течна ефирна маса, толкова топла, толкова мека. Женевиев приличаше на богиня. Имаше прелестни очи – тъмнозелени, дълбоки, косата й приличаше на карминена пшеница, страстните й устни бяха розово-бледи, плътни и неустоими. Беше по-красива дори и от преди. Стоях зад дървото, откъдето я наблюдавах, стисках кората му, изяждах я с очи и не можех да помръдна. Бях се слял с околната среда и тя не можеше да ме види. Чувствах се така слаб, когато погледът й попаднеше на мен. Забравях кой съм, погледнех ли пълните й устни. Затворих очи и бавно се обърнах. Не можех да гледам повече. Щях да загубя разсъдък.
Оттогава често се промъквах да я зяпам. Пред очите ми Женевиев се променяше в неземно същество. Наблюдавах как с всеки изминал месец все повече се разхубавява. Изпитвах усещането, че гледам развитието на прекрасна роза. Отново се показах слаб. Аз – увереният сексапил, подкосяващ краката на момичетата с един поглед, не можех да заговоря Женевиев. Седем години я гледах, седем години мълчах.
Междувременно излизах с момичета. Не беше трудно да ги сваля. Два-три погледа, една усмивка и вече бяха луди по мен. Никога обаче не излязох с някоя, която познавах отпреди. Не исках дори да говоря с тях. Сменях гаджетата си бързо, оставях една и продължавах с друга, търсейки нещо, което не съществуваше. Търсех облекчение на вината и изгарящата болка. Напразно. Никоя от тях не ме докосваше като Екатерина. Никоя не ме целуваше като нея. Никоя не знаеше никакви тайни за мен. Никоя не ме обичаше като Екатерина. Никоя от тях не беше Екатерина, защото Екатерина беше мъртва, мъртва, мъртва.

60

Не се чувствах по-различно. Всичко си беше постарому. Дори името ми  остана същото. Красивата сребърна халка беше единствената промяна. Беше съвсем семпла и можеше да мине и за обикновен пръстен. Все още никой не знаеше.
Бяхме в Долината на Нощните Макове от два дни. Беше трети април. Стоях в банята в стаята на Мария и се взирах в огледалото. Оттам ме гледаха угрижени тъмнозелени очи. Планирах да й кажа. Сега. Поемах си въздух. Затворих очи, вдишах дълбоко и се промъкнах към нея. Седеше някак замислена на терасата и се взираше с подпряна глава в хоризонта с цвят на сиво-син прах. По косата й играеха бели и златни искри. Имаше нещо и се виждаше. И затова трябваше да си поговоря с нея.
-Мария?
-А, да?
-Искам да ти кажа нещо... Слушаш ли ме? – бях ужасно притесненена. Искаше ми се да побягна.
-Да, Женевиев? Наред ли е всичко? – обърна към мен морските си очи тя.
Седнах на плетения стол до нея и се облегнах. Въпреки жегата ръцете ми бяха ледени.
-Мария, с Феликс се оженихме... – думите ми заглъхнаха. Не успях да пророня и звук повече. Приятелката ми се обърна към мен, смаяна. Красивите й очи се бяха съвършено окръглили. Кръстоса фините си крака и се наведе към мен, развълнувана:
-Стига. Бе.
-Не се шегувам – смънках. От нерви непрекъснато си оправях косата. Не че и без това не го правех прекалено често.
-Брей! – обичайното й възклицание за всичко и сега беше пуснато в ход – Брей! Леле!
Явно още не можеше да каже нещо по-дълго.
-Леле! – изведнъж тя се изстерля от стола и се хвърли на врата ми – Супер! Честито! Какво да кажа! Ох, аз...  – и силно ме прегърна – Много се радвам, страхотно! – непохватно се дръпна и ме погледна, после хитро се ухили и почука пръстена на ръката ми – Хитруша!
Разказах й как го направихме. Тя беше доста разочарована, защото както обясни е очаквала да присъства на „някаква пищна и скъпарска сватба с гости, можещи да напълнят пет-шест хотела”. Обясних й, че сме решили съвсем спонтанно и, че не сме искали да чакаме (тя не знаеше истинската причина. Беше й известно само, че Феликс е Бездушен, богат и почти безсмъртен, както и в началото – отдаден на Злото).
-Аа, нищо! – възкликна Мария добродушно – След някое време можем да вдигнем и една сватба, нали?
-Хаха – беше отговорът ми.
-Майка ти знае ли?
-Не. Май трябва и на нея да кажа...
-Да. Най-добре е да го направиш.
Реших, че ще съобщя през уикенда, когато се прибера. Чувствах се едновременно като най-голямата глупачка и най-голямата късметлийка на света.
Безкрайната долина се беше проснала под следобедните лъчи на априлското слънце като припичаща се на слънце млада хубавица. Маковете тук са единствените цветя. Денем са най-обикновени зелени стръкчета, невзрачни и ако ги гледаш ще решиш, че се намираш на тучна пояна, обградена от невисоки хълмове, покрити със същата растителност. Скрие ли се обаче слънцето зад хоризонта, разбираш, че си се лъгал. Безбройните зелени стъбла се събуждат, отварят очи и поляната се изпъстря с великолепни карминени, големи колкото чиния нощни макове, които на всичкото отгоре фосфоресцират леко. Много беше красиво. Цялото място представляваше безкрайна (е, не разбира се) долина от макове, обгърната от ниски, обли хълмове, покрити изцяло с макове. Обожавах мястото.
Феликс беше потънал някъде. Не дойде на вечеря и не си вдигаше телефона. Нямаше го в стаята му. Предполагах, че е отишъл пак при Интерферон, но не можех да съм сигурна. Той винаги ми  казваше, когато ходеше там. Мария ми каза да не се притеснявам. „Може да се е заплеснал по огромната библиотека на хотела” – каза ми тя – „Знаеш как обича да чете”. Повлече ме към масата на приятелите ни, настани ме до Кристиан и седна максимално далеч от него. Тревожех се. Докато хапвах спагети и си приказвах с Долорес, нещо в мен се свиваше. Дотолкова бях вглъбена в странното отсъствие на Феликс, че  не забелязах, че освен него липсва и още някой.
След вечерята оставих Денис и Долорес да се натискат на една пейка навън, Мария замина да си пише съчинението, а Кристиан и Валерия си тръгнаха с мен. Отидох право в стаята на Феликс. Беше отключена. Бутнах вратата и веднага усетих, че няма никого. Отчаяна му звъннах още веднъж. Отговор нямаше. Тръгнах угрижено към стаята си в тъмния коридор. В ляво той правеше завой. В следващия миг чух смеха. Беше спотаено кикотене, самодоволно и отблъскващо. Веднага я разпознах. Притиснах се в стената, слях се с нея и затаих дъх.
-Феликс, а? – гласът на Черил ме прониза. Звучеше като змия, уловила врабче.
-Мисля, че вече е мой! Нещата, които му направих... Тя едва ли дори ги е чувала! 
Това ми беше достатъчно. Стори ми се, че стомахът ми потъна, натъпкан с олово. Притиснах ръка към устата си и побягнах.


61

Докато се давех над тоалетната чиния Валерия безпомощно чупеше пръсти. Бях нахлула в нейната стая, защото беше най-близо, а аз усещах, че няма да успея да задържа храната дълго в корема си.
-Явно съм настинала – задавено изграчих. Нов стомашен спазъм ме преви надве. Вече бях изповръщала всичко и сега мъчително кашлях – Не се тревожи.
-Жененвиев, трябва да отидем при лекаря...
-Не,не! Ще се оправя. Имам хапчета в стаята. Много се извинявам! – пуснах чешмата и започнах да изплаквам уста.
-Моля те, не се притеснявай за това – изглеждаше много разтревожена – Хайде да отидем при лекаря! Ще дойда с теб.
-Не, Валерия. Спокойно. Сигурно съм изстинала. Отивам си в стаята да се наспя. Утре ще съм във форма – усмихнах й се, но видях отражението си в огледалото. Бях позеленяла. Цялата треперех. В устата ми имаше вкус на изгоряла гума.
-Добре, ако имаш нужда от нещо...
-Да, благодаря ти – прекъснах я и излязох. В коридора беше тихо. Явно Мая и Черил са чули как някоя врата се отваря и са побързали да изчезнат. Но аз бях чула каквото трябваше. Като зомби се завлачих към стаята си. Отворих вратата, светнах лампата и се свлякох на пода. Като насън измъкнах сребърната халка и я запратих някъде в стаята. Още ми се гадеше.
„Обичам те, Женевиев. Винаги съм те обичал. Влюбих се в теб на осем години, влюбен съм и сега на седемнайсет. Ще те обичам и на седемдесет. Завинаги.”
-Глупак! – задавих се от плач – Глупак!
„Ще се омъжиш ли за мен, Женевиев?”. „Женевиев, обичам те”. „Любима”. „Любов моя”. „Феликс, ти си моят живот”. „Феликс”. „Феликс”
-Мразя те! – изкрещях, но знаех, че не е вярно – Мразя те! – продължавах да лъжа празната стая. Изправих се. Олюлявайки се, тръгнах към леглото. Не видях никъде пръстена. Не исках да го виждам. Не исках да виждам и Феликс. Проснах се на леглото и се разплаках. След известно време се надигнах с абсолютно размътен мозък и отидох в банята. Видът на лицето ми беше отвратителен. Цялата бях на червени петна, с подути очи, с пудра тук-там, а кожата, която не беше пламнала имаше гаден восъчен цвят. Измих си лицето с ледена вода. Добре си измих зъбите. Върнах се в стаята, седнах пред огледалото и с помощта на плътната пудра го превърнах в кадифена равномерна маска. Само очите ми ме издаваха. Нанесох коректор около тях и се сресах идеално. Чаках го. Нямаше да си легна. И затова, когато на вратата се почука и станах да отворя, бях наистина изненадана от посещението.
Мая беше скръстила ръце на тънката си талия. Беше облечена във впита в големите й цици кобалтова тениска, втъкната в тъмни дънки с висока талия, които издължаваха краката й още повече. На широкия й черен колан се мъдреше голям сребърен череп. Беше обута в черни пантофки. Косата й блестеше дори на оскъдното осветление. Миришеше на скъп парфюм.
-Здравей – медено звънна гласът й – Я, да видя! – тя щракна ключа на осветлението в коридора и се взря в мен – Фон дьо тенът върши чудеса, а? – хилеше насреща ми с белите си зъби – Едва ли си изглеждала така свежо преди малко в коридора, когато ни подслушваше с Черил.
Настръхнах. Какво долно момиче. Държи се по-селски, отколкото съм си представяла.
-Е? – не спираше Мая – Какво стана? Да не ти е лошо?
-Чакам те да приключиш – равно и спокойно изрекох – Давай, говори си.
-Правиш се на много спокойна, нали? Знаеш ли къде е любимият ти Феликс сега, а? Феликс е в моята стая! Лежи в леглото ми!      
Наистина ми прилоша.
-Лъжеш!
-Ами, всъщност не. Искаш ли да чуеш подробности? Май не успя да разбреш всичко преди малко, та си помислих да дойда и да ти разкажа. Какво ще кажеш? – беше толкова самодоволна. Изпитах неустоимо желание да я удуша.
-Хайде, пък, давай! Хайде, разкажи ми! Кажи ми всичко! Хайде де! Мислиш, че няма да го понеса, нали? Слушам те, говори! – изправих се срещу нея и скръстих ръце на гърдите си. Тя като че ли малко се поизненада. Вероятно е очаквала да се разплача или разкрещя.
-Феликс е мой, Женевиев. Вече е мой – започна пак да се хили Мая срещу мен. Мислеше, че няма да издържа – Знаеш ли, че ми каза, че съм сто пъти по-добра от теб в леглото? Знаеш ли, че си загуби ума по мен? Беше достатъчно само да ме види гола. И знаеш ли още какво? Феликс беше с мен! Нямаше го следобед нали? Нямаше го и на вечеря. През цялото време той беше при мен! Искаш ли да разбереш какво му правих? Искаш ли да знаеш той какво прави? – тя леко пристъпи напред – Аз ти взех гаджето, Женевиев! Искаш ли да разбереш какво най-обича той? Как обича да... – наистина не издържах. Разтреперана, позеленяла, хванах вратата и я тръшнах с всички сили под носа й. Превъртях три пъти ключа и се хвърлих напред. Легнах на леглото и се взрях невиждащо в белия таван.


62

Месеците течаха. Интерферон ставаше все по-опасен. Аз го застрашавах все повече. Научих всичките му тайни. Узнах страховете му. Мечтите му. Избирах хора, които бяха изключително силни психически и душевно. Говорех с тях дълго, превеждах ги през портал и изваждах душите им. Първия Довереник следи лично това да се извършва правилно и дори взема участие. Виждах как душите умират. Те бяха разноцветни. Колкото по-наситен цвят има една душа, толкова по-болезнено е премахването й и толкова по-могъщ е човекът, притежавал я. При изтръгването на моята душа, Никита смаяно отбеляза, че не е виждал такава наситеночерна душа досега.
Добрите непрекъснато се увеличаваха. Замъкът на техния водач непрекъснато приемаше нови и нови „ученици”. Винаги бяхме абсолютно равни по число с тях. Всичко се случваше в пълен синхрон. Колкото човека се превръщат в Бездушни за един ден, толкова стават Светли. Така се наричат. Ние сме Бездушни, те са Светли. Противоположността на Интерферон беше Вираферон – също толкова стар и могъщ като него. Вираферон имаше коренно различна външност от Интерферон – беше мускулест, едър, мургав с черни като нощта коса и очи. Излъчваше топлина, говореше бързо и емоционално.
Бездушните и Светлите не можеха да стоят заедно. Бяхме като нощта и деня. Бяхме в постоянна битка за надмощие, но никой не побеждаваше.
Случваше ми се да срещна Светъл някъде. В училището ми имаше и Светли и Бездушни. Веднага се познаваха. Бях на петнайсет, когато се запознах с една Светла. Казваше се Аделина. Имаше сини очи, руса дълга къдрава коса и светеше. Както около нас, Бездушните има черна аура, около Светлите има светлина. Бяха ослепителни. Имаха прекалено много душа. Никога не бяха изпитвали всепоглъщащата болка на липсващата душа. Идея си нямаха какво е мрак, болка, самоунищожение, ярост, умпомрачение, агония. Аделина бе типичен пример. Едва се разминавахме по коридорите. Почти не можехме да се доближим един до друг. Беше мъчително.
Един ден Аделина реши да премине границата между нас. Както вървеше срещу мен в празния коридор тя започна да забавя ход. Исках бързо да премина покрай нея, за да избягам от ужасното чувство. Аделина обаче спря пред мен. Усмихваше се. Виждах, че страда физически, както и аз.
-Защо го правиш? – попитах измъчено – Няма да се присъединя към вас! – идваше ми да крещя. Близостта й ми причиняваше почти нетърпим дискомфорт. Гърдите ме стягаха, плачеше ми се, задушавах се. Вместо да ми отговори, обаче тя се наведе напред. Тялото ми се наелектризира, като на куче, към което поднасят котка. Едва се сдържах да не изкрещя „Махай се” и да побягна с всички сили. Аделина протегна ръце, уви ги около шията ми и в пристъп на невероятна физическа болка и за двамата притисна уста в моята.
-Исках само да видя какво ще се случи – каза тя, пускайки ме. Обърна се и си тръгна. С всяка нейна стъпка ми ставаше все по-добре. Превих се одве и затворих очи. Устните й ме бяха изгорили като жив въглен. Докосването й изобщо беше ужасно болезнено. Докато се изправях обаче, осъзнах, че това е била най-приятната болка, която съм изпитвал досега.
Намерих Аделина след часовете. Беше в кабинета по философия. Използвах физиката си за да я открия. Минах навсякъде. Там, където се почувствах зле бе тя. Без колебание отворих вратата. Беше облегната на прозореца, обърната към вратата. Тежките златни къдрици се посипваха по раменете и гърдите й. Краката й бяха преметнати един зад друг.
-Чаках те – промълви и тръгна към мен. Буклите й се замятаха като пружини по облите рамене. Започна да ми се вие свят. Притеглих я към себе си и започнах да я целувам. Прегърна ме и отвърна на целувката ми. Беше едновременно ужасно и страхотно. Дългата прорезна рана, припламнала под шевовете, се отвори.
Не ми отне много време да я съблека. Тя се изтегна в леглото ми и ме погледна. Стоях нерешително и я зяпах. Чувствах се отвратително. Едновременно исках да избягам и да я нападна. Изпитвах физически дискомфорт, болка и животинска лъст. Аделина се усмихна срещу мен. Краката й се разтвориха. Ужасих се от себе си. Хвърлих тениската си и се надвесих над нея, обезумял...
Излизах с Аделина една година за мое най-голямо учудване. Физическата ни близост беше огромно изпитание, но именно това правеше връзката ни толкова бурна. Почти през цялото време несъвместимостта ни се израждаше в неконтролируема страст. Имаше нещо животинско в нас, когато бяхме близо един до друг. Никога не ми се беше случвало такова нещо. Ние не се обичахме с истинска любов. Обичахме се физически. Между нас имаше само плътска любов. Предишните момичета бяха за мен временно лечение на парещата рана Екатерина. Аделина беше просто страст. И двамата бяхме много любопитни какво ще се случи.
На следващия ден след като за първи път спахме заедно, не можах да помръдна от леглото. Лежах като смазан от бой, почти неподвижно. С времето ставаше по-добре. Интерферон беше смаян от действията ми. Не ми пукаше. И без това щеше да ме убие.
Но изобщо не бях подготвен за нещата които се случиха после.
Всичко сякаш се размести в един миг.


63

Беше около един и половина. Бях задрямала излегната на леглото, чакайки Феликс. Телефонът ми започна да звъни. Вдигнах го полусънена, полуядосана към лицето си и видях „Татко”. Изпъшках. За Бездушните няма ли нещо като „часове, в които не е удобно да се звъни”?!
-Да, тате?
-Женевиев, трябва да поговорим! Ще се появя на терасата, да знаеш, да не се изплашиш!
-Аз, ъ... – едва успях да проговоря и някой почука по прозореца. Стресната скочих да отворя. Баща ми се кривеше насреща ми. Дори не се усмихнах. Нахълтах при него. Предложих да поседим тук, под черното небе, защото още не ми беше добре. Исках да съм на хладно и свежо.
-Какво има? Защо ми звъниш в два часа през нощта? – вдигнах вежди към него.
-По – уместния въпрос е ти защо вдигаш изобщо телефона? Защо си облечена? Защо не спиш? Защо не ме прати по дяволите? – гледаше ме съсредоточено и разтревожено.
-Това си е моя работа – сопнах се.
-Добре, виждам, че си разстроена. Щом не искаш не ми казвай. Тук съм за друго. Трябва да говоря с теб.
-Добре – вдигнах рамене. Бях в отвратително настроение и ми беше все тая.
-Женевиев трябва да се присъединиш към нас.
В първия момент не разбрах за какво става дума. Мозъкът ми беше толкова замъглен и объркан, че не можех да мисля. После обаче се поразсъних.
-Ти откачи ли? – възкликнах – Луд ли си?
-Защо, мила? Защо да съм луд? Помисли какво ти предлагам. Виждаш Феликс, нали? Виждаш колко е красив, умен, богат, силен, привлекателен, има всичко, може всичко. Можеш и ти да станеш като него, Женевиев. Представи си какви възможности предлага положението на Бездушен! Ако пожелаеш може да завали дъжд, ако пожелаеш хората ще падат в краката ти, ако пожелаеш можеш да убиеш без дори да оставиш следа...
-Ти си тотално побъркан! – извиках аз. Дори само споменаването на името на Феликс ме подлуди – Нима това са хубави неща? Какво ми предлагаш? Да продам душата си на този, който ще убие Феликс, така ли? – очите ми се пълнеха със сълзи.
-Какво? – сепна се баща ми – Какво?
-Чу ме! – троснах се – Интерферон ще убие Феликс.
-Значи е вярно – едва прошепна той – Значи наистина Феликс е прекалено силен. Наистина се е отказал от нас. Значи не съм се излъгал.
-Знаел си? – промълвих.
-За съжаление. Аз съм в Съвета на Интерферон. С нас той обсъжда плановете си. Споменавал е Феликс... Тоест... Ъм...
-Казвал ви е, че ще го убие – облегнах се назад. Хапни си още малко предателство, Женевиев, няма да напълнееш.
-Да. Още от момента, в който приятелят му Фриц доведе Феликс, Интерферон каза: „Някой ден ще се наложи да се разделим с това момче”. Напоследък често говорим за него и...
-Добре – изрекох спокойно – Добре. А сега ме чуй: Махай се оттук преди да съм осъзнала напълно ситуацията. Искам да станеш и да изчезнеш! – бях напълно изтръпнала – Знаеш ли какво? Феликс ми предложи да се оженим и аз казах „Да” – гласът ми се извисяваше – Знаеш ли, че вече сме женени? И знаеш ли още какво? Тази вечер той е спал с друга! – вече се тресях истерично на стола си – Два дена след като се ожени за мен падна в обятията на друга! Знаеш ли къде е сега? Той, той... – не успях да довърша.
-Женевиев, какво си направила?! – извика отчаяно баща ми – Защо си се омъжила за него?
-Защото го обичам!– нощта сякаш се заслуша в думите ми. Всичко утихна.
-Женевиев...
-Махай се, моля те! Не искам да те виждам повече! Спри да се тревожиш за мен, защото и без това вече няма да съм с него! Хвърлих пръстена някъде тук, ще му го върна и край! – знаех, че никога няма да го направя. Знаех, че мога и ще му простя. Но не исках да си призная. Не можех да призная. Не можех и да гледам баща си. Баща ми, който през цялото време е знаел за Феликс. Той се опита да каже още нещо, отказа се, погледна ме съчувствено и тъжно, обърна се и изчезна. Влязох си в стаята, стомахът ми гнусно се бунтуваше, лампата светеше. Едва, когато посегнах да се съблека, разбрах, че не съм сама.
Стоеше облегнат на стената до леглото и се взираше надолу. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, дългият пръстен проблясваше сякаш хвърляше огнени искри. Беше облечен в черно. Между пръстите му се въртеше малък бляскав предмет. Гледаше го замислено.
-Хвърлила си го – зелените му очи се впиха в моите.


64

Аделина умря точно година след като започнахме да излизаме. За разлика от Интерферон, Вираферон не прощаваше, как да кажа, „междувидовите” връзки. Той уби Аделина. Последната ни среща беше в един парк, близо да дома ми. Тя седеше на пейката до мен, навела глава, стискаше ръката ми.
-Няма да се върна – помня, че каза спокойна – Вираферон ще ми види сметката. Той не прощава никога. Твоят Интерферон е направо либерален в сравнение с него.
Бях тъжен. Не исках Аделина да умира. Защо хората около мен постоянно умираха? Защо беше нужно?
-Аделина – обърнах се към нея – Не искам да те загубя.
-Ще трябва. След около час ще тръгвам и никога повече няма да се видим – въздъхна тя. Облегна златна глава на рамото ми се притисна в мен. Цялата ми същност се бунтуваше срещу това, но аз вдигнах ръце и я прегърнах. Надигнах главата й, целунах я и затънах в омая. Докато я целувах реших, че след нея няма да докосна друга освен Женевиев. Колебаех се дори изобщо да приближавам до нея . Досега жените, към които бях истински привързан и бях обичал бяха умирали – майка ми, Екатерина, Аделина. Но бях абсолютен егоист, така че щях да рискувам.
Занесох Аделина на ръце вкъщи. Добре, че бях сам. Нямаше ги Владимир, градинарят и камериерката. Пуснах я направо на пода в коридора и останахме там през този последен един час. Още имам дълги белези от нокти по гърба.
Никога повече не я видях. Версията беше, че заминала за чужбина със семейството си. Страдах. Женевиев беше последната жена в живота ми.
Сутринта след раздялата ми с Аделина, слязох във всекидневната за чаша кафе. Владимир вече бе отгатнал желанието ми и ми го поднесе с три лъжички захар.
-Какво става, Майер? – попита той – Не изглеждаш добре.
-Аделина – казах простичко.
-Аа, това не беше ли онази, сегашната? Русата мацка с огромните... ъъ – смути се от погледа ми Владимир – Очи имах впредвид! Тази Светлата, нали?
-Да. Вираферон я уби – промълвих загледан в черната напитка в чашата си – Вчера се разделихме. Повече няма да я видя...
-Много  лошо, Майер! – развълнува се той – Съжалявам. Какво ще правиш?
-Ами като начало имам урок при господин Фландърс, нали? После ще видя.
Владимир ме потупа по рамото и отиде да каже на Камелия, че съм станал. Камелия е моята камериерка. Около трийсет годишна, мургава, висока, черноока, чернокоса и стегната, Камелия беше една от най-хубавите жени, които бях виждал. Господин Фландърс е частния ми учител, настойника ми (уж някакъв мой чичо, на когото родителите ми са поверили грижите за мен). Преподаваше ми предварително уроците по лесен и разбираем начин, за да можех винаги да съм готов с тях, въпреки регулярните ми отсъствия. Бях най-добрият ученик в класа. Любимецът на учителките.
Още една година ми оставаше в това училище.
Още една година ми оставаше до Женевиев.
Още една година борба със Злото.
Интерефон започна да се променя към мен. Беше по-страшен от всякога. Омразата му беше вече осезаема. Не се страхувах за себе си. Вече го бях победил и той го знаеше. Победих го в момента, в който го накарах да сведе очи. Още тогава съдбата ми беше решена. Знаех, че в един момент белите му ръце ще се увият около врата ми и отвратителното пращене на счупени кости ще го накара да се чувства спокоен.
Стоях на прозореца в стаята си и гледах перленото небе. Кой знае защо си спомних Силвия. Припомних си карминения й халат, лъскавата руса коса и гладките стройни крака. Спомних си изплашеното й лице. Отново не усетих нищо. Нито гняв, нито вина, нито отвращение, нито радост.
Небето бавно притъмняваше. Вятърът тичаше неуморно по улиците.
Не бях водил човек при Интерферон от две години.
Вече не се страхувах от него. Заявих открито на отровните му очи, че няма да водя повече хора. Скъсих си живота. Имах още максимум четири-пет години.
Сега надзиравах отнемането на душите, препоръчвах книги за младите Бездушни, преценявах тези от тях, които правеха голямо впечатление, присъствах на екзекуциите. Около двайсет Бездушни си отиваха за една година. Предатели. Чудех се кой ще застане до Интерферон в деня на моята екзекуция. Може би Фриц, моят най-добър приятел.


65

По цялото ми тяло се стрелнаха пламъци от щастие и гняв.
-Да, заповядай. Можеш да си го вземеш – казах равно. Феликс вдигна сребърно-зелените си очи към мен и в този момент разбрах две неща. Първо – вече му бях простила. И второ – това не можеше да продължава повече. Застанах в предизвикателна поза, оправих тениската и косата си и вирнах нос към него. Той все още си стоеше до стената неподвижен и ме гледаше. Цялата бях изтръпнала от изгарящия му поглед.
...пристъпи към мен. Ръцете му обвиха кръста ми, устните му се притиснаха в моите. Притегли ме към себе си, целуна ме страстно, разсъдъкът ми се замъгли. Хвърлих ръце около него. Устните му опариха моите, пръстите му изгориха кожата ми...
Примигах. Феликс не беше помръднал и на сантиметър. Толкова исках да се приближа до него, че се наложи да свия пръстите на краката си.
-Разбирам. Научила си за мен и Мая – спокойно съобщи той.
-Вие? – пророних – Откога? – не усещах нито една част от тялото си.
-Няма „ние” – обясни Феликс – Няма – гледаше ме втренчено, поглъщащо. Едва се преборих с желанието да го доближа – Мая беше моментна грешка. Не искам да се оправдавам, като ти казвам, че тя ми се предложи много долно, въпреки че беше точно така. Сгреших. Вината е изцяло моя. Правих секс с Мая. Изневерих ти. Съжалявам.
Очите му бяха толкова въздействащи. Блестяха в сребристозелено, изпиваха ме.
-Аз също съжалявам – отговорих – вземи си пръстена, Феликс. Той не ми е нужен вече.
-Женевиев, това ли е краят? Край ли ми казваш? – болеше ме толкова много.
-Съжалявам. Това с Мая не е за пръв път – проговорих.
-Мая не ми е никаква. Аз обичам теб. Винаги съм те обичал. През всички тези години... И ти слагаш край. Женевиев, та ти си омъжена за мен! – гледаше ме твърдо, изпепеляващо. В гласа му нямаше и нотка на оправдание или хленч. Затворих очи. Не можех да понеса тези думи. Струваше ми се, че ще рухна всеки момент.
-Феликс, мисля, че трябва да се разделим. Окончателно. Не мога...
-Не можеш ли да ми простиш? Защо, Женевиев? Изневерих ти с тялото си, но сърцето ми винаги е било твое – той се приближи до мен. Усетих тръпки по кожата си. Ръката му посегна към лицето ми, но аз вдигнах своята и го спрях. Стиснала китката му, вдигнах парещите си сухи очи към него. Гледаше ме с такова обожание, че мислите ми се разбъркаха.
-Искам да си тръгнеш, Феликс. Моля те, върви си. Не мога да съм повече с теб. Не е  заради Мая. Изобщо няма връзка с нея. Искам да се разделим. Обичам те толкова много, че не мога да остана с теб. Може би ще се забравим, ако се разделим... Чакай да довърша – видях, че се кани да ме прекъсне – Феликс, ти ще умреш. Няма да мога да го понеса. Може би, обаче ако сега прекратим връзката си, ако опитаме да се забравим ще е  по-лесно и за двама ни. Започвам да те обичам така силно, че съм сигурна, че ще се самоубия, когато Интерферон те отнеме от мен. Затова предпочитам аз да сложа край. За да те боли по-малко, а и мен да ме боли по-малко. Поне да няма ръбове – казах го. Душата ме болеше зверски. Все още стисках китката на Феликс. Отдръпването му беше като жива рана. Отстъпи назад и ме погледна с цялата нежност и любов на този свят. Усетих как отвръщам на погледа му, как се топя от мъка и обожание.
-Знаеш ли? Ти си права, по дяволите! Каза шибаната истина! – гласът му леко трепереше. Очите му се овлажниха – Всичките ти думи бяха верни!
Заболя ме. Толкова ме заболя. Въпреки всичко исках той да се противопостави. Да ме убеждава, че това няма как да се случи... Но, ето, че и той мислеше така. Знаех, че това е правилното решение.
-Най-лошото е, че аз съм виновен. За всичко. Винаги съм бил виновен. Винаги съм обърквал нещата. Не трябваше дори да се появявам в живота ти, Женевиев! Всичко обърках! Нищо не е както трябва – видях бисерна сълза да се спуска по матовата буза. Стисна пръстена ми в шепа – Не трябваше да припарвам до теб. Но как само те обичам! – нежно пророни той. Не можех да реагирам. Не успях да отворя уста, за да му кажа, че той няма вина. Дори сълзите ми се криеха някъде.
-Нека те целуна за последно поне – помоли Феликс, гласът му угасна. Раздвижих крака някак сковано и полунесъзнателно. Навлязох в аурата му, затворих очи и се наведох напред. Посегнах, отказах се и отскочих назад. Поклатих глава.
-Не – едва пророних. Нещо дълбоко в сребърно-зелените му очи угасна.
-Сбогом – прошепна той. Понечи да каже още нещо, отказа се и се обърна. Край.
Свлякох се на пода. Облегнах гръб на леглото. На килима имаше едно забравено подскачащо топче. Беше голямо колкото мандарина и шарено. Беше негово. Останах там, загледана в топчето. Помня много ясно шарките му. Млечно, полупрозрачно, зелено, жълто, червено, оранжево. На ивици. Всичко останало ми се губи. Главата ми бавно клюмна назад. Може и да съм заспала.



66

Цигарата димеше между пръстите ми. Завих наляво по двайсет и първа, свирукайки си. Мръснобялото небе бе като че по-високо от обикновено. Паркирах пред училището. Не бях особено притеснен. Часовникът на таблото ме уведоми, че съм закъснял мъничко. Излязох от колата, допуших си цигарата, метнах раницата на гърба си и тръгнах към входната врата. Училището беше хубаво. Минах през секретарката – Уесли Лестър – за да ми даде програмата за този срок, разписание на часовете, списък на учителите, които щяха да ми преподават и списък с номерата на кабинетите по различните предмети.
Натиках всичко в раницата. Запътих се към стая номер 400 за първия час, биология, започнал преди около десет минути. Стъпките ми отекваха глухо в тихите коридори. Зад една врата чух женски глас, който спокойно нареждаше: „Ich weiss, du weisst, er, sie, es weiss, wir wissen, ihr wisst, sie wissen, Sie wissen..”. Отминах урока по немска граматика и чух: „... където АС е ъглопополовяща и следователно ъгъл АВМ е равен на четирийсет и пет градуса”. Чувах благодарение на острия си слух. „Tell me what happened, Sue!” Завих към стълбището и се заизкачвах по него. 397, 398, 399, 400. Посегнах към дръжката на вратата и изведнъж ме плисна такова вълнение, че ми прилоша. Женевиев дишаше вътре. Чувах я. Седеше на последния чин до някакво момиче...
Кой знае защо си припомних Интерферон. Седях с него в Залата за съвещания. Бяхме сами. Излагаше пред мен някакъв план за битка с Вираферон. Не физическа битка разбира се. Злото и Доброто не се бият с оръжия. Интерферон беше убеден, че трябва да спечелим Светли на своя страна като им предлагаме тъмни изкушения. Или просто да се опитваме да ги предизвикаме. Да ги убеждаваме, че при нас всичко се случва по-бързо, по-лесно, по-приятно, че имаме повече власт. Помня как сърцето ми се сви и си помислих, че е вярно. Той искаше да се опитам да вербувам Аделина, но вече беше късно, тя си бе заминала. Проведохме няколко опита. Никой Светъл не се поддаде, а Вираферон се появи в замъка на Интереферон. Почти нищо не си казаха, но беше страшно. Въздухът в целия замък се наелектризира. Стана по-студено от всякога, по небето се плъзнаха мораво-червени облаци, светкавици започнаха да прескачат между тях, вътърът запищя в ъглите. И тогава видях Интерферон и Вираферон навън. Стояха един срещу друг, гледаха се и се бореха със съзнанието на другия. Косата и кожата ми настръхнаха. Извърнах очи от тях и се свих в ъгъла на стаята. Бяха толкова могъщи.
Изправих широките си рамене. Напрегнах мускули и отворих вратата. Стори ми се тежка като олово. Машинално пуснах съблазнителна усмивка и казах името си. После се осмелих да я потърся с очи.
Наистина седеше на последния чин. Когато я погледнах, видях как лицето й, перфектното й лице пребледнява. Зелените очи и червената коса изпъкнаха и тя заприлича на самодива. Бях заслепен. За момент си помислих, че няма да успея да си поема дъх и ще се строполя на пода. Тя беше моя.


***




През целия ден усещах вълнението на Женевиев. Гледах я непрекъснато. Чувствах се прекалено слаб. Страстта ме разяждаше. Желаех я толкова силно, че краката ми се подгъваха. Толкова години бях далеч от нея. Толкова години само безмълвно я наблюдавах. Чувствах, че и тя изпитва същото към мен. Все още не го осъзнаваше, но ме обичаше както аз я обичах, може би дори и повече....
Дните минаваха. Женевиев започна да разбира какво чувства. Бях свикнал да мълча. Просто не можех да й се обясня в любов. Една нощ направих нещо, с което не се гордея. Вмъкнах се в дома й след като заспа и застанах до леглото й. Лежеше по гръб, с разпиляна около нея ягодова коса, ухаеща, бледа в прегръдките на съня. Беше само по бельо. Усетих как устата ми пресъхва. Стиснах зъби. Бях полудематериализиран. Като в просъница протегнах пръсти и докоснах бузата й. Беше мека, приличаше на кадифе. Женевиев се размърда съвсем леко, въздъхна и се отви до под кръста. Разумът ми се замъгли. Отдръпнах ръка от нея и отстъпих назад. Очаквах да се събуди, но тя само въздъхна още веднъж и тотално изрита завивките. Бялата й кожа в контраст с черното бельо буквално ме подлудяваше. А извиките на ханша й...
Доста време останах в стаята й. Стоях възможно най-далеч от леглото й и се опитвах да дишам спокойно. Женевиев спеше дълбоко, чувах равномерното й дишане. Не се притеснявах, защото знаех, че дори и да се събуди, ако стоя неподвижен няма да ме види. Можех да бъда хамелеон. Наричахме го полудематериализиране. Пълното дематериалиризане ни правеше безплътни и напълно невидими.
Стоях и се взирах в нея. Красотата й беше толкова влудяваща, че не промумявах как не е имала приятел досега. Ласкаеше ме мисълта, че може би аз съм причината. Може би подсъзнателно тя е обичала и е търсила мен. И е станала така красива за мен. 
Унесен, изобщо не забелязвах часовника. Беше вече почти един. Разглеждах книгите й. Забелязах, че обича Стивън Кинг, „Хари Потър”, Агата Кристи, имаше енциклопедии, малко по-нататък мярнах „Кръстникът” от Марио Пузо, Съмърсет Моъм... На бюрото имаше лакове за нокти, комплект за маникюр, дезодорант, лаптоп, небрежно полегнал крем за лице. На етажерката под книгите забелязах различни кремове и лосиони. Имаше парфюм и стек кърпички. Имаше и голям фикус до прозореца. Целите стени бяха облепени със снимки и плакати на метъл групи. Женевиев помръдна. Преобърна се и отново се тръшна по гръб на леглото.
-Феликс... – в началото не осъзнах какво каза. После ми прималя. Тя каза името ми. Изрече „Феликс” толкова странно, някак примирено и едновременно с копнеж. Запрепъвах се към нея. Без да осъзнавам какво правя се приведох над лицето й и притиснах устни в устата й. През тялото ми премина електричен ток. Беше толкова силен, че се отскочих назад. Треперех от желание. Струваше ми се, че ще превъртя всеки момент. Обезумял я целунах отново и отново, и отново... Миг преди да отвори очи се прилепих към тъмната стена и застинах. Женевиев отвори очи и се изправи в леглото. Дишаше учестено. Копнежът й се излъчваше като парфюм от цялото й тяло.


67
...........................
Лежах на леглото, отчаяна и нещастна. От очите ми бавно капеха сълзи и мокреха косата и чаршафа. Мария блъскаше по вратата.
-Женевиев!! Кълна се, ако не отвориш вратата до пет секунди, ще повикам Феликс за да я разбие!!
Трепнах болезнено. Феликс. Обърнах се, хванах възглавницата и се разревах като новородено. Почти не чух звука от рязкото отваряне на вратата. После някой се спусна към мен.
-Женевиев... – Мария се метна на леглото и ме разтърси. Надигнах се, потънала в сълзи. Видях Валерия, Марк, Кристиан и ... Феликс. Той стоеше забил поглед в пода.
-Здравейте – измърморих прегракнало – Съжалявам за некрасивия си вид...
-Е, тя е добре – обяви смутено Кристиан – Ние, ъъъ, ще ви оставим, хайде, Валерия, Марк.
-Аз също тръгвам – почти беззвучно изрече Феликс. Преди някой да реагира той се изниза покрай нас. Видях как всички се споглеждат разтревожено. Мария им направи знак с глава и те побързаха да излязат.
-Какво става бе, момиче? – обърна тя към мен сините си очи, щом вратата се затвори.
-С Феликс скъсахме – обясних простичко докато си бършех носа.
-Как е възможно? Та вие... – учуди се тя, но я прекъснах преди да каже „...сте толкова влюбени!”
-Било каквото било. Върнах му пръстена и толкова – усетих, че отново се задушавам от плач.
-Не мога да повярвам! Каква е причината? Аз нищо не знам! – възнегодува Мария.
-Всичко ще ти разкажа... Чакай малко – издухах си носа.
-Добре, слушам те – рече Мария спокойно.
Мислех да й споделя всичко. Нямаше защо да крия. Не исках повече да крия. Поех си въздух и започнах да й разказвам. Казах й всичко, което тя не знаеше.
Плаках ужасно много този ден. Тя остана с мен малко, а после ме повлече към банята.
-Няма да позволя да се превърнеш в развалина. Хайде, Феликс е жив, тук е, е, разделени сте, но поне той е тук. Оправи се, облечи се и идваш с мен да закусваме. Никакво лежане.
Реших да послушам съвета й. Облякох любимата си тениска и тръгнах след Мария. В залата за хранене ми се стори твърде шумно. Светлината беше прекалено ярка за възпалените ми от плач очи. Хората бяха твърде много. Храната беше прекалено вкусна. Времето течеше твърде бавно.
Седнах между Макс и Кристиан, Мария се разположи срещу мен, отстрани бяха Долорес, Валерия и Денис. Марк и Феликс ги нямаше.
-Къде е Марк? – запитах, но всъщност нямах впредвид него.
-С Феликс са навън – обясни Долорес – Разбрах, че сте се разделили – тя се смути от възмутения поглед на гаджето си – Ъъъ...
-Да, скъсахме – потвърдих – Не се притеснявай. Денис, не ми пречи да говорите за това – Обърнах се към него. Той леко засрамено ми се усмихна. Бях много признателна, че приятелите ми не се нахвърлиха с въпроси към мен като хиени. Излъгах, когато казах, че не ми пречи да обсъждат раздялата ми с Феликс. Не се чувствах добре. Не знаех кога пак ще се почувствам добре.
След закуска се отправихме навън. Не видях никъде Феликс. Бях решила да се справя. Трябваше да се опитам да го забравя. Взех си от стаята два учебника, тръснах тетрадката си на една маса под облачното небе и се заех да си водя записки за приложенията на Нощния мак, като си помагах с енциклопедията, която си бях донесла. Усещах странна тежест в гърдите. След малко се появиха Мария и Долорес. Те седнаха срещу мен. Видях, че лицата им са напрегнати.
-Какво? – попитах, защото не спираха да ме зяпат.
-Нищо – сви рамене Долорес.
Сведох глава към белите листи и записах: „В миналото много често се е използвал при тайните ритуали, целящи възкресение на мъртвите или викане на добри и зли духове. Парите, отделяни при варенето му действат като силни транквиланти и помагат на извършващия ритуала да се освободи от страха, съмнението и несигурността.”  Въздъхнах. Май не беше зле да си сваря малко Нощен мак.
-Феликс идва – чух гласа на Мария и несъзнателно вдигнах поглед. Той крачеше точно срещу мен. Носеше зелена тениска в същия цвят като очите ми и сини дънки. Косата му беше мека, пухкава и рошава. Потръпнах щом видях очите му. Това не бяха неговите очи – очите, които ме бяха гледали със страст, обожание, смях, любов. Това бяха две замръзнали сребърно-зелени езера. Усетих сковаващ студ. Наведох се, затворих очи и си пожелах никога да не бях го срещала.



68

Обядвах с приятелите си, после реших да се поразходя с Мария, защото и двете бяхме готови със задачите. Сложих си кецове, взех си чантата и излязохме. Небето се мръщеше. Имаше сиво-белия цвят на обвита в паяжина страница. Тръгнахме направо през една от ливадите. Бяло-русата коса на Мария се полюшваше по гърба й.
-Знаеш ли какво направи баща ми? – въздъхнах.
-Какво?
-Беше започнал да ме убеждава да се присединя към Бездушните. Представяш ли си?
-Сериозно? – възкликна тя.
-Напълно. „Женевиев, ще си всесилна, Женевиев, ще правиш каквото си пожелаеш...” – наместих си чантата.
-Това не е нормално. И ти какво му отговори?
-Казах му да се разкара. Не исках да го слушам. Извратено е, дори да си го помисли, след като, ами, след като знае какво ще стане с ... Феликс – преглътнах. Името му опари устата ми като жив въглен. Примигах.
-Той е знаел? – учуди се Мария – Знаел е, че Интерферон...? И е мълчал!
-Да – поклатих глава – Откачена работа. Много, много тъпа ситуация. Не е могъл да ми каже все пак, а и да беше казал... Късно е.
-Как понасяш мисълта? – промълви тя – Искам да кажа... Ти скъса с него, но едва ли вярваш, че ще го забравиш. Струва ми се, че няма как да вярваш, че ще спреш да го обичаш.
-Не, разбира се. Не знам, Мария. Може пък и да вярвам. Но реших, че не мога повече. Влюбих се толкова силно в него, че не бих издържала след ... смъртта му.
-И смяташ, че раздялата ще промени нещо? Няма ли да има обратен ефект?
-Надявам се – не – свих рамене – Просто... не мога да издържам да ме докосва повече. Всеки път ми се струва, че го губя. Всеки път щом звънне телефонът ме се струва, че сърцето ми ще изскочи. Всеки път, когато отива в онзи замък дори не се надявам да го видя жив отново – потръпнах. Чувствах тежест и облекчение, че споделям – Всеки момент с него ми причинява ужасна болка, а съм сигурна, че и при него е така – поколебах се, а после изрекох – Но на него му е по-лесно! Той ще умре и никога повече няма да почувства нищо, а аз ще остана! Ще съм жива и с всеки дъх ще умирам, защото съм тук без него! – още докато говорех, цялата изтръпнах. Не бях права. Винаги съм била отвратителна егоистка.
Мария ме погледна. В очите й имаше упрек, тъга и тревога.
-Не говори така, Женевиев. Не си права. Как може да мислиш, че за него е по-малко трудно? Не са верни тези неща! Та той те обича толкова много. Представи как живее, мислейки, че може всеки един миг да умре, без да си вземе сбогом, без да те прегърне, без да ти каже, че те обича?! А сега ти го отдалечи още повече от себе си! Според мен допусна грешка – бяхме спрели на едно място без да разберем. Осъзнавах, че Мария е права, но не можех по друг начин.
-Смятам, че направих каквото трябва – промълвих на обувките си – Мария, аз трябва да оцелея. Ако остана с него, няма да се справя. Длъжна съм да опитам. Трябва да го преодолея.
-Колко го обичаш? – прошепна тя – Не мога дори да си представя! Само съм чела по книгите за такава любов. Ти изобщо виждаш ли някой друг?
-Не – поклатих глава – Феликс е единствен. Точно затова скъсах с него. Никой друг не ми прави впечатление. Струва ми се, че ако дълго време сме разделени, в един миг мога да видя някой мъж. Иска ми се да го вярвам. Иска ми се да мога. Знам обаче, че Феликс завинаги ще остане единственият – несъзнателно скръстих ръце, може би за да се предпазя от острия вятър или от нещо друго.
-Женевиев – въздъхна Мария – Какво ще стане с вас?
Бавно продължихме разходката. Тя ме държеше под ръка. Неусетно стигнахме до малко пространство за пикник. Имаше пейки, маси, места за палене на огън и малка чешмичка. Мълчахме и дишахме свежия въздух. Нямаше  никого, освен...
-Мария? Мария, това не са ли Валерия и Кристиан? – учудено се взрях в двете прегърнати фигури. Приятелката ми хлъцна. Пребледня като платно.
-Те са – почти беззвучно произнесе.
-Какво правят... – ненужно се опитах да попитам. Мария се обърна към мен, бяла, с изкривено лице.
-Не виждаш ли? – в следващия миг очите й започнаха да се наливат. Тя стисна треперещи устни, ахна и побягна. Преди да разбера нещо, Мария беше вече далеч. Погледнах отново към двамата си приятели. Кристиан се наведе към Валерия и я целуна.
Ето какво измъчваше Мария от известно време.

69

В горичката светлината ме заслепяваше. Слънцето светеше твърде силно. Когато Женевиев ме поведе сред дърветата се почувствах така замаян, като че внезапно кислородът бе изчезнал. Носех се като насън, следвайки прелестната й бляскава коса и дългите бедра, обвити в черен дънков плат. 
Катя се появи пред очите ми, почти веднага след като се наведох към Женевиев в късния ноемврийски следобед. Стоеше и се взираше в мен, по лицето й течаха сълзи. Застинах на сантиметри от устата на Женевиев, побиха ме тръпки. В ума ми, Екатерина ме наблюдаваше, бавно премигвайки, сълзите й капеха. Тя притисна детето до гърдите си.
-Това е синът ти, Феликс. Това е твоят син – Екатерина поднесе бебето към мен. То отвори големи сребърно-зелени очи и се взря в лицето си...
В този момент Марк започна да крещи. Женевиев се дръпна. Стана студено. Всичко се обърка. Ядосах се. Започнах да треперя.
Интерферон открито обяви, че ще ме убие. Женевиев започна да страни от мен. Един ден той ме извика в Залата. Почти всяка нощ се промъквах в стаята й. Обясни ми, че повече не може да търпи. Тя продължаваше да ме заслепява. Каза, че ме подозира в измяна. Дори не смеех отново да я приближа. Не отрекох. Можех единствено под булото на нощта, без страх да се любувам на красотата й. Този ден казах всичко, което имах да казвам. Ако Женевиев ме обичаше, как щях й призная за същността си? Интерферон ми даде срок – няколко години. Беше ли честно да влизам в живота й, а после да го напускам, причинявайки толкова много наранявания? Не осъзная ли истината ще бъде принуден да ме накаже. Трябваше да я избягвам, не можех да допусна да се влюби истински в мен. Заявих, че не желая Злото за мен да е истината. Женевиев беше вече влюбена в мен. Заявих, че съм срещу него.
Интерферон ми даде няколко години. Каза, че съм прекалено ценен като Довереник и не иска да ме изгуби. Вярваше, че Женевиев е виновна за „отклоняването” ми. Съобщи ми, че може би ще се наложи да се лиша от нея. Може би ще избегнем моята загуба, ако тя е „извън играта”. Така се вбесих, че скочих от стола. Знаех какво означават думите му.
-Само да сте я докоснал – изсъсках – Вече не се страхувам нито от подчинените ви, нито от вас, Господарю. Кълна се, ако направите нещо на Женевиев, няма да успеете да ме победите. Аз ще ви победя!
За тези си думи, вероятно щях да бъда убит моментално, ако бях някой друг.
Бях си спечелил време.
Мая ме тревожеше ужасно. Непрекъснато се навърташе около мен. Обличаше се секси, флиртуваше по най-евтин начин. На всичкото отгоре не беше само тя. Почти всички момичета ме харесваха. Бях най-голямата секс бомба в училището. Някои бяха толкова нахални, че ме отблъскваха, други пък ме канеха да излизам с компаниите им, мислейки, че ще ме пленят със свалките си. Наистина, някои от тях бяха много красиви и ме привличаха, но никоя не беше Женевиев.  
Онзи път наистина не устоях на сексапила на Мая. Не исках, никога не съм искал да бъда с нея. Но все пак съм мъж. Тя просто ме причака след часовете. А Женевиев влезе в най-неподходящия момент. Щом вратата се затвори след нея, осъзнах, че не мога да издържам повече. Хукнах подире й. Знаех какво ще причиня, но я обичах.
Тя наистина ме обичаше. Оказа се, че е много късно. Когато я целунах за пръв път, усетих, че полудявам. После дълго време не успявах да се контролирам. След десет години, тя най-накрая беше моя. Отне ми много време да се науча да сдържам аурата си, когато съм с нея. Но успях. След това й разказах всичко за себе си. Женевиев ме заобича още по-силно. Не ме намрази, не се изплаши. Прие толкова спокойно всичко, че в началото се стреснах. Но любовта й беше твърде силна.
През Дните за работа навън реших да й предложа да се омъжи за мен. Не знаех защо. Вероятно беше глупаво. Вероятно тя нямаше да се съгласи. Да се ожениш на осемнайсет е най-тъпото нещо, което можеш да направиш. Но исках да е моя по всякакъв начин. Ние никога нямаше да бъдем като другите двойки. Защото не бяхме обикновени. Нямаше да имаме деца и общ дом. Дори нямаше да живеем заедно. Имахме само две-три години. Трябваше по всякакъв начин да изразим любовта си. Дълго се колебах. Но нали си бях старомоден, реших, че като се оженя за нея, тя вече ще е официално моя. Оставаше само Женевиев да каже „Да”.
Нощем, докато я гледах как спи, ме обземаха най-различни чувства. Лежах до нея и сякаш изгубвах контрол над себе си. Устните ми носеха нейните следи. Полусънен, чувах гласа й и се стрясках, подскачах. Навеждах глава и я виждах в прегръдките си.  Беше толкова красива, че сърцето ме заболяваше. Косата й се посипваше навсякъде около нея, мека като коприна. Зелените й очи се криеха под бледите клепачи. Миглите й – гъсти, дълги и черни, допираха бузите й. Кожата й белееше в мрака. След като разбра, че дните ми са преброени, започна да спи неспокойно. Сутрин се будеше често от кошмари. Страхуваше се за мен. А аз се страхувах за нея.
Женевиев взе правилното решение, когато прекрати връзката ни. Не беше заради изневярата. Мая само подпали фитила. Сбърках. Позволих на Мая да ме съблазни. Женевиев беше разбрала. Помня ужасяващото й изражение, думите й. Тогава сякаш някой дръпна земята под краката ми. Опитах се да я задържа, но осъзнах, че е права. Когато й го казах, видях в очите й, че се е надявала да се съпротивлявам.
С Женевиев се случиха лоши неща. Сякаш се спусна безкрайна нощ. Обичах я през цялото време. Вече бе можех да я позная. Избягах и това се оказа правилното решение.

70

Залезите следваха изгревите – перлени, кървави, бляскави, умиращи. Слънцето се раждаше сред перли и умираше в карминено-оранжевите обятия на нощта. Понякога небето беше бяло, пушечно-сиво, тежко. Тогава слънцето не се виждаше. Умираше и се раждаше само. Дъждът все по-често ми изглеждаше като сълзи.
Безвремието и времето се бореха за надмощие. Често времето се изморяваше, падаше, потъваше в еднообразните дни. Именно в тези часове го виждах в очите си, свито, безименно, ридаещо. Присядах до него, потапях се в него. Държах ръцете му.
Часовете падаха един след друг без да разбера. Докато водех безмълвни диалози с разплаканото време, то всъщност бавно чезнеше. Приличаше на детството ми, когато като че виждах падащи перли от огърлица. Една по една тихо и седефено се губеха в Небитието.
Започнах да не забелязвам много какво се случва. Просто не обръщах внимание. Заспивах и се събуждах. Дишах и говорех. Хранех се и учех. Прекарвах уикендите с мама. Приятелите ми бяха с мен през цялото време. Откакто видяхме Валерия и Кристиан да се целуват, Мария изпадна в ужасно настроение. Щеше да се оправи. Надявах се. Сега вече имаше три двойки – Долорес и Денис, Кристиан и Валерия, аз и Феликс... Тоест, не. Две двойки. Сами бяха Марк, Макс, Мария и Феликс. Аз също.
Мария беше влюбена в Кристиан. Той го знаеше. Едва наскоро научих, че всъщност тя му признала чувствата си, но той й обяснил, че няма как между тях да има нещо, защото я чувства като приятелка. С това си обясних странното й държание към Кристиан. Тя страдаше. Отвреме-навреме идваше да спи в моята стая. Тогава поплакваше малко. Мъчех се да я успокоя. Мария се разсейваше и започваше да ми говори за Феликс. Отклонявах темата. След известно време я помолих учтиво да престане. Мария не обели и дума повече по въпроса, вероятно заради изражението в очите ми.
С баща си поддържах формални отношения. Съзнавах, че благодарение на него с мама сме толкова добре материално, но не ме интересуваше. Вече не ме интересуваше почти нищо. Той не се опита отново да ми говори както във вечерта, в която се разделих с Феликс. Виждаше и как се чувствам и не засягаше болната тема. Задаваше ми уклончиви въпроси като: „Добре си, нали?”, „Справяш се, нали?”. На всички отговарях с: „Да”, „Добре съм”, „Всичко е наред”, Разбира се, че се справям”, „Много съм добре”.
Не си спомням какво обяснение дадох на мама. Човек забравя лъжите си. Тя се тревожеше за мен. Виждаше, че не съм добре, а аз дори не можех да си призная, че не помня какво съм й казала. Винаги, когато си бях вкъщи тя ми приготвяше любимите неща, правеше ми кафе, сядаше срещу мен, питаше ме какво става, искаше да споделям с нея. И аз исках. Но не можех. Обичах я прекалено много, за да я нараня. Залъгвах я, че съм добре. Не осъзнавах, че така я карам да страда повече. Развеселявах се за някой час, смеехме се на тъпи вицове, на стари случки, излизахме, ходехме на кино, на ресторант, пазарувахме. Не можех да й разкажа истината. Бях я казала само на Мария и нямаше да понеса още един път да изприкажа всичко наново. Щях да рухна. Откакто говорих с Мария в сутринта, след като скъсах с Феликс не съм проронила и сълза. Сълзите кипяха, но аз ги сдържах, преглъщах ги, гонех ги, криех ги. Разплачех ли се, щях да полудея. Никога нямаше да причиня на мама ужаса от ненормална дъщеря.
Напоследък четях много. Сядах на терасата в топлите априлски дни и четях. Веднага щом приключех с дневната задача ставах, тръгвах си от приятелите си и се затварях сама в стаята си. Видех ли Феликс, веднага скачах и си тръгвах. Оставях започнатото есе до половината, анализа в лабораторията почти неначенат, таблиците – непопълнени, илюстрациите недооцветени. Не можех да понеса присъствието му за повече от няколко секунди. Спомените ми ме завладяваха, чувствата започваха да ме изгарят, сълзите заплашваха да се спуснат по бузите ми. Най-убийствено мъчителни бяха миговете, в които оставахме сами. Понякога ни разпределяха в лабораторията да работим заедно или така се случваше, че го виждах прекалено късно и той вече бе до мен. Почти не проговорвахме, не се поглеждахме. Отстрани сигурно изглеждахме сякаш не можем да се търпим. Стената падаше рядко и за толкова кратко, че дори нямах време да го осъзная. Погледите ни се засичаха и тогава усещах как изгарям. Очите му горяха. Вече не блестяха. Огньове пламтяха дълбоко в зелено-сребристите му ириси, огньове така горещи и ослепителни, че затварях очи, обръщах се, побягвах. Понякога се случваше ръцете ни да се докоснат неволно. Пръстите му стисваха моите като менгеме, ту студени, ту топли като на тескав, те се впиваха в моите. Сграбчвах ги само за секунда, а после извивах китка и той пускаше ръката ми. Осъзнавахме, че ако постоим дори още миг сплели пръсти, никога повече няма да ги пуснем. И всичко това се случваше в пълна тишина. Обикновено след такива моменти треперех, виеше ми се свят и не бях в състояние да правя каквото и да било.
Не занемарих външния си вид. Косата ми винаги беше чиста, лъскава, мека и гладка, зъбите измити, веждите изскубани. Обличах се старателно, почиствах обувките си. Слагах парфюм и се къпех всеки ден. Миех лицето си и редовно го покривах с пудра.
Нещата вървяха полунормално. Живеех. Справях се. Бях нещастна. Вечер, когато си легнех ми беше най-зле. Лежах сама в половинката, в която беше Феликс преди, сгъната на кълбо, зяпах пространството и си спомнях. Не плачех. Не можех. Цялото легло миришеше на Феликс, въпреки, че сменяха чаршафите ми всеки ден. В ума ми се появяваше той, сребърно-смарагдените му очи, съвършеното тяло, гласа му. Затварях сухите си очи, те пареха като пълни с пепел, дращеха. Прибирах крака към корема си, обръщах глава и заспивах. Заспивах, за да не полудея. Заспивах, за да не стана и да нахлуя в стаята му. Заспивах и на следващата сутрин откривах, че съм оцеляла. Още един ден. Не можех даже да се изненадам.
Нещата вървяха полунормално. Вървяха и бавно, но стремително се носеха към датата 5 май. В мига, в който стрелките на часовника се преместиха от 23:59 на 00:00 и четвърти май се превърна в пети, светът се преобърна.



71

Мама умря на пети май.
Около седем сутринта телефонът ми просто започна да звъни. Събудих се и вдигнах, след като установих, че съм жива. Не обърнах внимание кой е. Чух разтреперан мъжки глас.
-Татко? Ти ли си?
-Женевиев! Миличка...Женевиев – думите му плачеха. Разсъних се.
-Тате, защо звучиш така? – паниката се надигна в гърлото ми.
-Дъще... Чуй... Майка ти... Александра... Дъще, майка ти ни напусна...
Около мен стана тъмно. Усетих как стомахът ми потъва и изчезва.
-Какво по-точно искаш да кажеш? Че мама е заминала ли?
-Женевиев... – с мъка се овладя той – Женевиев, майка ти е ... мъртва.
Не усетих нищо. Крайниците ми изчезнаха. Всичко около мен изчезна.
-Къде си?

След един час бях в болницата в центъра на града. Влетях през въртящите врати, подминах любезната жена на рецепцията и хукнах нанякъде. След миг обаче осъзнах, че не знам на къде съм тръгнала. И в този момент го чух:
-Женевиев! Тук съм, мила! – баща ми стоеше до мъж в бяло облекло, очевидно лекар. Беше сам. Спуснах се към него и се хвърлих в обятията му. Притиснах го до себе си.
-Нека се качим на втория етаж – промълви лекарят. Не разбрах как стигнахме до там. Изведнъж, сякаш се телепортирахме, се озовахме в коридор с еднакви бели врати. Диваните, разположени на еднакво разстояние един от друг, черни на цвят, създаваха приятен контраст.
-Моите съболезнования. Госпожа Александра Ферер е починала днес в шест и половина – и лекарят стисна ръката на татко. Внезапно ми хрумна нелепа и несвързана мисъл „Дали си е измил ръцете заради прегледа на мама?”. Поех ръката му машинално и в момента, в който я пуснах, започнах да плача. Не бях плакала от повече от месец. Внезапно загубих власт над сълзите си. Седнах на най-близкото диванче и се разридах като новородено. Усетих как татко сяда до мен. Прегърна ме, а аз се разхлипах още по-неудържимо. Колко загуби още ми оставаха? Феликс и мама ми бяха предостатъчни.
Едва когато бях в състояние да издам някакъв членоразделен звук попитах как се е случило. Лекарят, чието име бях запаметила неизличимо – д-р Виктор Браунхоф, обясни, че мама се е спънала по стълбите и падайки е счупила гръбнака си. Умряла на място.  А аз дори не съм била до нея.
-Аз съм виновен – едва промълви баща ми. Думите му трудно стигнаха до мозъка ми.
-Какво? – прошепнах – Какво?
-Женевиев, аз убих майка ти.
Видях като в мъгла как лекарят се обръща към татко и казва нещо като „Не сте можели да направите нищо”, но не можех да бъда сигурна. Луминисцентните лампи светеха ослепително, миризмата на миещи препарати изгори ноздрите ми.
-Какво говориш, тате? – затворих очи, за да притъпя световъртежа.
-Отидох при майка ти... исках да поговоря с нея. Исках да... ми прости – гласът му трепереше, бях убедена, че очите му са пълни със сълзи – Позвъних, тя ми отвори... Седеше пред мен... Бях забравил колко е красива и... Александра не искаше да ме вижда. Опита се да затвори вратата... Последвах я нагоре по стълбите, хванах я за ръката исках да говория с нея. Тя се разплака... Стояхме и се гледахме... После се приведох към нея... И тя ме прегърна... И я целунах... Тя ми отвърна...Ах... – отворих очи. Баща ми вече плачеше. Криеше зелените си очи зад дланите си – После Александра се отскубна от мен, завъртя се, хукна надолу по стълбите, тръгнах след нея и... Така се случи – той въздъхна ужасно – Ще има разследване... Но дори и да ме обявят за невинен, знам, че аз я убих – баща ми тотално се пречупи. Захлупи лице в ръцете си и се разплака с глас. Прегърнах го, сълзите ми бяха пресъхнали. Изобщо не беше виновен той. Аз изпитвах вина. Не бях до нея. Не бях споделяла нищо с нея. Не й се доверих. Дори не й бях казвала, че я обичам.

Мама искаше да я кремират. С татко щяхме да изпълним желанието й. Дължахме й го. Той я беше зарязал, а аз не й се доверявах. Мария и другите ми приятели ме разбираха, подкрепиха ме, бяха до мен. Видях в очите им, че ме обичат.
Срещнах се с Феликс отделно от тях. Той все по-често беше сам. Странеше от нас. Беше в депресия, страдаше. Помня как ме прегърна. Как ме притисна до гърдите си. Увих ръце около него, затворих очи. Нито той искаше да ме пусне, нито аз него. Не знам колко време седяхме така. Не му позволих да ме целуне. Когато приближи лице до моето, обърнах глава и сложих пръсти на устните му. Бяха толкова меки и топли под кожата ми, че по гръбнака ми се плъзнаха забранени тръпки. Дръпнах се от него, отстъпих назад. Феликс понечи да ме спре, но аз поклатих глава и побягнах. Влетях в стаята си, тръшнах вратата, заключих я и се свлякох на пода. Свих се на топка и заплаках.

72

Скръстила крака под себе си, грееща се на топлото слънце, сама, се взирах в красивото аквамаринено езеро, заобиколено от гъста гора. От мястото, където бях седнала, всичко изглеждаше като картичка. Небето и езерото блестяха в еднакъв нюанс, тъмнозелените борчета и светлозелените букове действаха успокоително на очите и душата. Меката жълтозелена трева под мен приличаше на пухено одеало. Скалата беше висока и падането от нея бе смъртоносно, но аз не бях дошла за това. Бях дошла да пръсна прахта на мама.
След смъртта й се преместих при татко. Отсега нататък щях да живея при него и втората му съпруга Иммерлин. Красивото място, където бях сега беше на около километър от дома му. Той ме остави тук сама, на спокойствие. Мария беше вкъщи и ме чакаше. Засега не бях на училище.
Имаше разследване. Естествено, доказаха, че смъртта на мама е нещастен случай. Това обаче не премахна нито моето чувство за вина, нито това на баща ми. Щяхме да продължим напред. Трябваше. Аз вече бях по-спокойна. В ума ми се въртеше нещо. Татко обичаше Иммерлин и заради нея,  и заради мен трябваше да се стегне. Иммерлин ми хареса много. Не можех да я мразя. Наистина беше много красива. Бялоруса, бледа, с огромни сини очи, висока, стройна. Прие ме като собствена дъщеря. И тя и татко бяха постъпили така от любов. Разбирах ги. Ако те се обичаха така, както аз и Феликс, то нямаше как ги намразя.
В главата ми се въртяха странни мисли. Тук под слънцето ми се струваха нелепи, но снощи в леглото в среднощния час ми се стори, че откакто разбрах, че мама е мъртва или може би дори от по-рано, когато Феликс ми каза, че Интерферон ще го убие, в подсъзнанието ми се зароди тази идея. Стиснах между пръстите си урната с прахта на мама.
Вятърът подухна леко в лицето ми, обви кожата ми. Езерото се къдреше под блесналото слънце. Косата ми се вееше. Сетих се за Феликс. Затворих очи. Въздъхнах и се отпуснах назад. Полегнах на топлата, уханна трева и реших твърдо да направя това, което бях намислила.
Почти съм се унесла под влиянието на пролетния ден. Присъни ми се той отново. Ръцете му ме обгърнаха, устните му се прилепиха до моите. Усетих физическото му присъствие с цялото си тяло. Някъде в мен припламна искра.
-Феликс... – отворих очи и видях тюркоазеното небе. Белите облачета плуваха бавно сякаш бяха лодки в безкраен океан. Осъзнах грешката си. Бях сбъркала ужасно. Не трябваше да се разделям с Феликс. Разбрах. Няма да мога да го забравя. Никога.
Изправих се. Приближих се до ръба на скалата. Вече бях взела решение. Вдъхнах дълбоко и отворих урната.
-Обичам те, мамо. Прости ми, че не бях до теб. Прости ми, че не споделях с теб и не ти казвах, че те обичам. Ще поправя това.
Прахта се пръсна, изсипа се. Проблесна за миг под слънцето, за миг сякаш оформи нечии профил, разми се и се спусна надолу към потрепващите зелени листа.



***
 

Същата вечер, след като изпратих Мария да спи и я убедих, че съм добре, отворих компютъра си и заредих браузъра. Курсорът замига припряно в полето за търсене и аз побързах да напиша няколко думи. Излязоха хиляди резултати само за части от секундата. След бързо преглеждане установих, че съм открила главната интернет страница на клуб „Обратно позвъняване”. Усетих леко вълнение, докато търсех интернет заявление за записване.
„Обратно позвъняване” не бе клуб в точния смисъл на думата. Там не се събираха хора, обичащи да плетат, вманиачени в диетите или наркозависими. Там членуваха хора, осмеляващи си да си играят със свръхестественото. Членовете на „Обратно позвъняване” само допреди десетилетие бяха наричани секта, тайно общество, сатанисти. Но днес, когато магията не е абстрактно понятие, когато науката и вълшебството са едно цяло „Обратно позвъняване” е превърнато в клуб, в който всеки може да влезе, но малцина се престрашават.
„Обратно позвъняване” е за хора, играещи си на богове. За хора, отказващи да приемат събитията. В клуба влизаха тези, които искаха да вдъхнат живот на купчина кал. Накратко казано, „Обратно позвъняване” беше за хора, изгубили някого и твърдо решени да си го върнат.
Попълних заявлението с чувство за изпълнен дълг. Аз бях виновна за смъртта на мама. Аз бях виновна и за Феликс. Той щеше да умре заради мен. Беше се забъркал с Бездушните заради мен. Всичките му грешки бяха заради мен. Трябваше да изкупя вината си.
Изпратих заявлението, оставих имейла си и зачаках в тъмнината.

73

Чувствах се ужасно тази нощ. Въртях се неспокойно в пухените завивки, ту ги отмятах, ту се завивах презглава. Беше ми лошо, постоянно чувах гласове. Беше Женевиев. Тя крещеше името ми. Гласът й звучеше обезумяло. Обръщах се на другата страна и писъците й заглъхваха. Имах много тежко предчувствие. То се загнезди в мен, още откакто разбрах, че майка й е починала. Не знаех какво става, бях неспокоен, объркан, стомахът ми се бунтуваше. Знаех, че нещо ще се случи.
Спомних си Женевиев, когато я видях за последно. Беше преди един месец, точно след като бяха кремирали майка й. Приличаше на наркоманка със запазена красота. Начинът, по който се почувствах, когато я прегърнах, не може да се опише с думи. Не можех да живея без нея. Струваше ми се, че някой е откъснал белите ми дробове. Като че отново изживявах първите си дни без душа. Болеше ме. Трябваше отново да съм с Женевиев. Тя не беше права. Не можехме да се забравим. Обичахме се твърде силно. Не броих колко пъти понечвах да набера номера й, въпреки малките часове. После се спирах, питайки се дали все пак не е по-добре да изчезна.
Най-накрая не издържах и скочих от леглото. Излязох на терасата и запалих една цигара. Облегнах се на парапета и се загледах в хоризонта. Беше четири сутринта. Плътно черното нощно небе бе леко променило структурата си. Изтъняваше. Топлия пушек изпълни устата и дробовете ми и съвсем малко ме поуспокои. Издишах на струйка дима. Оловното предчувствие не намаля нито за миг. Беше свързано със Женевиев. 
Отново видях странните й очи. Изплаших се, няма да крия, че се изплаших. Сам в тъмнината почувствах дългите пръсти на страха по гърба си. Дръпнах стабилно от цигарата и набрах номера й.
-Да? – напълно ясния й, несънен глас ме ужаси повече от всичко.
-Женевиев?
-Феликс?
Осъзнах, че нямам какво да кажа. Прехапах устна, свалих телефона от ухото си и прекъснах разговора. Хоризонтът придобиваше цвета на старо злато. Точно в една такава сутрин се бе самоубила Екатерина. Обърнах гръб на непоносимата мисъл, натиснах цигарата в парапета, метнах я през рамо без дори да погледна и влязох в стаята.



74

Още на следващата сутрин ми беше изпратен имейл с потвърждение.

Чудесно. Побързах да си запиша адреса. Улица „Рубин” No 28.


Точно в 19:28 бях на посочената улица. Стоях пред прилична на книжарница витрина. Над стъклото имаше едър надпис с яркочервени букви на сив фон:

Клуб  „ Обратно позвъняване”

Даа, определено не се криеха. Може би си внушавах, но хората, които минаваха покрай клуба, бързо извръщаха очи сякаш се страхуваха да гледат по-дълго. Буквите фосфоресцираха. Докато зяпах стелажите с книги във вътрешността, се чу детско гласче:
-Мамо, хайде! Искам да вляза вътре! Искам на клуб!
-Не може, Саша! Това не е обикновен клуб. Тръгвай, детето ми, хайде.
Завъртях се и видях как майката ужасено поглежда към неоновите букви, преди да повлече сина си нататък. Завъртях дръжката и се озовах в същинска книжарница. Навсякъде имаше книги в етажерки, насреща ми от бюро се усмихваше червенокоса жена. Носеше хубаво синьо костюмче и бадж. Секретарка. Зад нея се виждаше дълго извито стълбище.
-Добър вечер! Мога ли да Ви помогна? – гласът й беше школуван, а усмивката ослепителна.
-Здравейте. Аз съм Женевиев Ферер... – понечих да й подам лична карта, но секретарката (Камила, както показваше баджа) се засмя:
-Разбира се, че сте Вие. Качете се по стълбите, моля и веднага ще откриете стая номер 11. Сбирката ще започне всеки момент, побързайте.
-Благодаря – промълвих, заобиколих я и тръгнах към стълбището. Беше от лакирано дърво с цвят на кехлибар. Виеше се като спирала. Стените бяха безупречно бели. Изведнъж се озовах в коридор с приятен лъскав паркет от същото дърво и много врати. Мекото осветление не дразнеше очите. Видях стая 11 към средата. Леко притеснена почуках, а след това отворих.
Озовах се в подобие на класна стая с маси с по два стола, голямо боро и леки кремави пердета, спуснати пред прозорците. Беше още светло и осветлението не беше включено. Имаше много свободни места. Изправен пред бюрото стоеше чернокос мъж с едро телосложение и мъжествена челюст.
-Здравей. Ти трябва да си Женевиев, нали така? – обърна се той към мен.
-Да – отговорих. Всички ме бяха зяпнали.
-Е, добре дошла! – приветливо ме поздрави – Аз съм Карлос Уилям. Водя единайсета група. Седни някъде, Женевиев.
-Благодаря – повторих и седнах на първото свободно място, което ми попадна пред очите. Средната редица, на третата маса до някакво момче. Почти  не го погледнах.
-Така – подхвана Карлос – Днес Женевиев е единствения нов човек в нашата група и никой не я познава. Женевиев, мила, моля те, кажи защо реши да се присъдиниш към нас. Не е нужно да ставаш, не се смущавай, не сме във военно училище – той се усмихна насърчително и топло. Меденокафявите му очи се взряха в моите и по кожата ми преминаха тръпки. Веднага се поотпуснах. Цялата група впи погледи в мен, но аз щях да говоря на Карлос.
-Казвам се Женевиев Ферер и съм на осемнайсет. Доскоро живеех с майка си, но тя почина. Преместих се при баща ми и втората му съпруга, която е много симпатична. Реших да се присъединя към „Обратно позвъняване”, защото съм виновна за смъртта на майка ми и предстоящата смърт на приятеля ми.
Чух ахване. Карлос попита:
-Изясни ни какво означава „предстоящата смърт на приятеля ми”? Моля те, разкажи ни по-подробно за него и майка си. Запомни, че не трябва да криеш нищо и всичко казано тук си остава в тази стая. Всеки член на тази група има своя история и тя трябва да се знае каквато е.
-Добре – огледах се. Хората бяха на моята възраст, нямаше видимо по-големи или по-малки. Явно всяка група беше съставена от различни възрасти. Всичко на всичко бяхме около десетина човека. Очите на всички бяха приковани в лицето ми.
-Чувствам вина не толкова за смъртта на мама, колкото за това, че не се отнасях с нея както трябва, когато беше жива. Никога не съм й казвала, че я обичам. Не споделях с нея напоследък.
-Искаш да я върнеш, за да промениш нещата? – запита Карлос, впил поглед в лицето ми.
-Да.
В този момент момчето, седящо до мен се обърна и с кристален глас попита:
-А приятелят ти?
Всички го погледнаха. Завъртях се, за да го огледам. Имаше синьочерна къса, мека на  вид коса, черни като въглени очи, голям прав нос, хубава немного голяма уста и бледа, но чиста и здрава на вид кожа. Усмихна ми се хитро.
-Аз съм Максим. Кажи ни за гаджето си.
Леко се смръщих, но после се усмихнах. Карлос се бе приближил.
-Казва се Феликс. Не сме заедно от много отдавна, но се обичаме от деца – усмихнах се на себе си – Много неща са се случили, главно с него и бяхме разделени десет години. Едва сега се появи, преди по-малко от година, много променен. Разбирате ли, той се е присъединил към Бездушните.
В този момент цялата група ахна. Очевидно знаеха за какво става въпрос. Започнаха да се споглеждат. Максим се взираше в мен, заинтигуван. Карлос се беше смръщил.
-Бездушните са много опасни създания, Женевиев. Те са зли и унищожителни. А Интерферон е същинското Зло...
-Да, знам – прекъснах го – Всичко това ми е известно. Феликс ми разказа. Освен това той е Пръв Довереник – нов взрив от шушукания, едно момиче възкликна: „Не е имало такъв никога досега в историята на Бездушните!” – Но Феликс ще умре – опитах се да надвикам възбудените им гласове – Защото се е отказал от Злото. Интерферон ще го убие и аз искам да си го върна. Аз съм виновна. Ако не се бе влюбил в мен, нямаше да продаде душата си. Затова съм тук.
Очите ми се срещнаха с тези на Карлос и за своя голяма изненада видях как кафявите му ириси блесват от сдържани емоции. 



75

-Разбирам те – каза той овладяно, докато се обръщаше – Точно затова си тук, нали?
Беше много странно. Карлос като че ли криеше нещо. След секунда се обърна, успял да прикрие емоциите си.
-Всички вие сте начинаещи в изкуството на съживяването – подхвана Карлос с приятен, спокоен тон – Всеки в тази стая е загубил някого. Всеки в тази стая показва своеобразен „среден пръст” на науката и на религията. Ще кажете, че се правим на богове. А аз ще ви отговоря: „Ние не се правим, ние сме такива”. Ние създаваме богове. Ние сме богове – шоколадовите му очи срещнаха моите и аз усетих как думите му се сливат с кръвта ми и бавно и постепенно я заместват -  Служим си с наука и магия, изплитаме тънка, но здрава, неразрушима нишка между двете. Ако отсега нататък се оставите в моите ръце, позволите ми да ви диктувам, да ви обучавам и предавам знанията си, то аз ви обещавам: Не ще има сила, която да може да ви спре и не ще има Господ, който да може да ви изплаши!
Последните му думи изплющаха като камшик. Погледът на Карлос беше прикован в моя и имах странното, неумолимо усещане, че говори на мен, само на мен и на никой друг. Тайно огледах хората около себе си. Те попиваха всяка дума. Гледаха го с възхищение, обич и доверие. Улових се, че и аз излъчвам тези чувства.
-Сега е време за посвещението на Женевиев в нашето общество. Стани, Женевиев, ела при мен – с тези думи той протегна силната си ръка към мен. Изправих се и тръгнах към него. Когато пръстите ми докоснаха неговите, усетих как нещо като искра прескача от Карлос в мен. Тъмните му очи се впиха в лицето ми с безкрайна топлина. Застанахме един срещу друг, стиснали длани – Моля станете, любими мои – произнесе той – Хванете се за ръце, образувайте жива верига и нека тя символизира силата и неразрушимостта ни! Елате, направете кръг около ни, нека той символизира вечността и безсмъртието ни!
Чух как момичетата и момчетата се изправят, пристъпват един към друг и се хващат за ръце. Много скоро образуваха кръг около мен и Карлос. Въздухът се наелектризира. Усетих как пространството се насища с енергия. Сърцето ми ускори ритъма си.
-Сега Женевиев, повтаряй думите ми. Повтаряйте ги и вие, малки богове мои! Нека мощта ни бъде навред усетена! – гласът на Карлос беше толкова красив и въздействащ, че ми се прииска да се спотая в някой ъгъл и безмълвно да го слушам до края  на вечността.
-„О, вемогъщи Пазителю” – започна Карлос – „Пазителю на древната магия!”
-О, всемогъщи Пазителю! Пазителю на древната магия! – повторихме ние след него.
-„Покрии Деня с кадифените си черни криле!”
-Покрии Деня с кадифените си черни криле!    
-„Нека Нощта бъде наша опора, нека бъде наше спасение!”
-Нека Нощта бъде наша опора, нека бъде наше спасение!
Усетих топлина в пръстите си и сведох поглед към преплетените ни ръце. Те грееха. Обърнах се смаяна и съзрях как ръцете на младежите около нас бавно започват да излъчват светлина. Въздухът трептеше от древната молитва. Гласът на Карлос се извисяваше, лееше се прелестно сред нас.
-„Помогни нам, Пазителю, приеми ни!”
-Помогни нам, Пазителю, приеми ни!
-„Изтръгни страха, умората изгори я!”
-Изтръгни страха, умората изгори я!
-„Приеми новата Неподчинена, Пазителю и съхрани я!”
Това бяха думи лично за мен, усетих го.
-Приеми новата Неподчинена, Пазителю и съхрани я!
-„Окрили безсмъртието ни и властта си в нас влей!”
-Окрили безсмъртието ни и властта си в нас влей!
В този момент червената светлина избухна от ръцете на всички присъстващи, уви се около мен и Карлос и влезе в душата ми.
-Добре дошла, Женевиев – промълви Карлос, пусна ръката ми и долепи устни до челото ми.


76

Определено трябваше да взема решение. Не само защото от Мария разбрах какво е направила Женевиев. Тъкмо излизах от замъка и се насочвах към портала, когато тя ми звънна. Звучеше разтревожена.
-Феликс! Женевиев се е побъркала!
-Какво се е случило? – запитах спирайки.
-Не е за по телефона, трябва да дойдеш в Перлените хълмове. Аз съм си в стаята, мъча се над едно съчинение. Можеш да дойдеш направо при мен. Но където и да се видим, все тая, защото я няма.
-Как така я няма, Мария?
-Ела направо в стаята ми – заповяда тя и затвори. Примирих се и скочих в портала към Перлените хълмове.
Днес Интерферон беше определил оставащото ми време. Една година. Точно една година. Изглеждаше много разочарован от мен. Много разочарован и че ще ме загуби. А аз? Аз чувствах безкрайна празнота. Не се страхувах, нито чувствах тъга. В този момент дори не мислех за Женевиев. Сякаш вече си бях отишъл.
Озовах се на сантиметри от входната врата на хотела. Залезът насищаше нюансите на Перлените хълмове. Виждали ли сте онези големи, лъскави декоративни миди, които продават като сувенири? Това представляват Перлените хълмове. Толкова гладки, че чак трудно се ходи. Добре, че има пътеки и трева.
Отворих входната врата с оловно предчувствие и се запътих към стаята на Мария. Освен ужасната тежест не чувствах нищо. Като че ли бях въздушен балон в безвъздушно пространство. В този момент като че ли дори не обичах Женевиев. Може да се каже, че не я помнех.  Не знаех какво е направила, но бях сигурен в едно. Бях изгубил нормалните си чувства. Вече бях накъде далеч. Бях си отишъл.
Трябва да си тръгна. Да замина нанякъде. Може би някой хубав бял плаж ще ми се отрази добре. Можех там спокойно да изчакам смъртта си. Далеч от нея. Далеч от всички. Далеч от всичко.
Носех се по коридора. Обмислях някак разсеяно заминаването си. Именно когато реших, че ще поема на изток, Мая се появи пред мен. Усмихваше се.
-О, Феликс, най-накрая реши да се върнеш при мен – и тя се опита да ме целуне. Отскочих назад.
-Остави ме, Мая – не познах гласа си.
-Какво ти става? – учуди се тя – Не ме ли искаш?
-Никога не съм те искал – отсякох и я избутах. Тя залитна и изсъска като змия. Продължих нататък по коридора. Сега трябва да намеря Мария и да обсъдим странното поведение на Женевиев. Изведнъж у мен се пробуди стар, позабравен гняв. Защо винаги се говори за Женевиев? Защо се смята, че само тя има проблеми? Защо само тя да е наранена? Защо само тя да страда? В спомените ми проблеснаха думите й „...за да ме боли по-малко...”. Никой никога не беше се интересувал от мен. Какво съм преживял. През какво съм преминал. Нима съм страдал малко? Нима Екатерина беше просто кошмарен сън? Никой не се тревожи за мен. Никой не се обажда на никого, за да каже „Хей, ти знаеш ли, че се притеснявам за Феликс? Знаеш ли, че искам да си говоря с теб за Феликс, искам да му помогнем”. Никога. Никой.  Не страдам ли? Не ме ли боли? Как ви харесва това – с години страдаш за една жена, обичаш я, гориш, разделяш се с душата си, убиваш, опълчваш се срещу Злото, на което си се заклел да служиш и накрая умираш заради тази жена, която обичаш толкова много, че дори не можеш да обявиш за виновна, въпреки очевидната вина?
Облегнах гръб на стената, заслепен от ярост.
Изслушах обясненията на Мария внимателно и спокойно. Веднага ми стана ясно.
-Мария, трябва да замина – обърнах се към нея. Седяхме на терасата в нейната стая и пиехме кола от кенчета.  Тя завъртя златната си глава към хоризонта и въздъхна.
-Може би трябва, може би това е правилното решение.
-И сега пак е на сбирка? – запитах.
-Да. Тя няма да се откаже. Напълно е полудяла. Въобразява си, че може да върне майка си и след това... теб – Мария ме стрелна с очи.
-Не си въобразява – казах тежко – Знаеш, че хората се връщат. И започват да живеят отново... непроменени.
-За съжаление е истина – измърмори тя.
-Ще се видя с Женевиев. Трябва да замина много скоро. Може да се откаже, когато изчезна. Може пък и да ме забрави – сам не си вярвах аз.
-Много се надявам да се случи. Може пък и да се опомни, когато си тръгнеш.

Малко по-късно се прибрах в стаята си. Приготвих си нещата. По-късно щях да уредя формалностите около напускането на училището. Пуснах телевизора на някакво спортно предаване и се обадих на Женевиев.
-Ало? – гласът й беше тих и някак припрян.
-Женевиев трябва да поговорим – отсякох.
-Аз съм на същото мнение, Феликс – изрече тя – Но не е за по телефона, а и сега не мога. Какво ще кажеш за довечера към осем? Защо не наминеш през стаята ми?
-Няма проблем. Значи, ще се видим по-късно.
-До по-късно – и Женевиев затвори телефона.
Слязох да вечерям. Трябваше да кажа на приятелите си, че заминавам. Не мислех обаче да им казвам истинската причина за това. Видях ги на масата в най-далечния край на ресторанта. Бяха всички – Долорес, Денис, Марк, Макс, Валерия и Кристиан. Мария не се забелязваше. Може би се беше нахранила по-рано заради Кристиан. Още го избягваше. Взех си храна и тръгнах към тях. Осъзнах, че ще ми липсват, особено Марк. Плъзнах таблата си до Денис.
-Здравейте – усмихнах се. Отговориха ми оживено.
-Как си, Феликс? – ухили се Долорес от другата страна на Денис.
-Бива – вдигнах едното си рамо – Ами вие?
-Добре сме – засмя се и Кристиан – Решихме, че си ни забравил.
-Няма такова нещо – намигнах му, а после станах сериозен – Но трябва да ви кажа нещо.
Валерия остави вилицата и се загледа в мен. Кръглите й сини очи присветнаха от безпокойство.
-Някакъв проблем ли има, Феликс? Изглеждаш тъжен.
-Приятели, заминавам – промълвих оглеждайки всеки един от тях. Израженията им преливаха от смайване (Долорес), сключени вежди (Макс), неверие (Денис и Кристиан), гняв (Марк) до нещо, което изглеждаше като „Знаех си!” (Валерия). Измислих някаква лъжа за някакво друго училище на изток. Съобщих им също, че днес ще говоря с Женевиев. Малко преди да тръгна към стаята си, за да си събера багажа Долорес ме погледна тъжно и въздъхна:
-А си мислех, че ще съм на сватбата ви с Женевиев.



77

Мария ме спипа. Наложи се да й разкажа за клуба. Разказът ми продължи около десет минути, след което тя ме обяви за луда, почти се разплака и избяга от стаята ми. Помолих я да не казва на никого, но бях сигурна, че ще съобщи по най-бързия възможен начин на Феликс.
Не я разбирах. Защо да съм ненормална? Допуснах много грешки в общуването с мама, исках да ги поправя. А и не бях при нея в момента, в който е умряла. Това ме правеше виновна. Ако бях там, тя нямаше да умре. Нямаше да се подхлъзне по стълбите. Нямаше да си строши врата като някаква кукла. Баща ми само си въобразяваше, че има някаква вина. Аз бях убила майка си. Защото не бях до нея и защото не й казах, че я обичам.
За Феликс бях дори още по-виновна. Ако не бях аз, сега той щеше да е нормален човек с душа, обикновен смъртен. Щеше да има нормална приятелка, щеше да се ожени или не, после щеше да умре в леглото си или при нещастен случай. Можеше дори да се разведе с жена си заради двайсет години по-млада хубавица, можеше да направи кариера, можеше да спечели от лотарията, да загуби всичко на хазарт. Но щеше да е човек и да живее и умре както се случва при хората. А сега това му бе отнето. И аз бях причината за това. Но, когато го върнех, може би Феликс щеше да изживее някои от тези неща. Вероятно му го дължах.
Когато вечерта си легнах, дълго останах да се взирам в тъмнината. После затворих очи и започнах да се моля. Последната ми молитва.
„Боже, прости ми. Отрекох се от Теб. Прости ми. Нещата много се промениха. Твоята светлина е несъвместима с моя мрак. Ти никога няма да ми върнеш обратно мама и Феликс. Това противоречи с волята Ти, но човек често не се съобразява с Теб. Особено когато е егоистичен и себичен като мен. Съзнавам, че извършвам грях. Съзнавам, че това, което по-скоро се каня да извърша, е грях, но нямам избор, Боже. Ти си моят Създател и би трябвало да ме разбереш. Вече нямам избор”
Осъзнавах колко нахално звучи, но аз винаги съм говорела с Бог със свои думи, защото вярвах, че така Той ще ме разбере не по-зле.
А  сега се отрекох от Него. Исках да заема Неговото място.    
„Ние създаваме богове. Ние сме богове”
В душата ми се беше спуснал мрак. Беше по-плътен от нощта. Не можех да му се противопоставя. Мисля, че даже не исках.
Вече бях решила да помоля Феликс да се върне при мен. Нямаше значение, че ще го върна. Имах нужда от него.
Когато ми се обади, много се зарадвах. Когато ми каза, че трябва да говорим се развълнувах ужасно. Помислих си, че ще иска да сме отново заедно.
Следващата сбирка се проведе след два дни. Отидох до там с колата си и бързо се вмъкнах вътре. Камила дружелюбно ме поздрави. Предложи ми да разгледам книгите, обясни, че това е библиотека, а не книжарница и мога да взема колкото пожелая, но трябва да ги върна. До сбирката оставаха петнайсет минути, така, че казах си „Защо не?”. Тръгнах към една от секциите с надпис „Мистерии”. Тъкмо се бях зачела в една книга, озаглавена „Самоомагьосване”, когато чух зад гърба си:
-Охо, Неподчинена!
И смаяно се обърнах. Точно зад мен стоеше Максим. Усмихваше се широко.
-Здравей. Как си? – оставих книгата.
-Като омагьосан – смигна ми той и кимна към книгата. Засмях се – Днес изглеждаш страхотно – подметна Максим небрежно.
-Благодаря – посегнах и отметнах косата си.
-Е, искаш ли вече да се качваме? – протегна ми ръка, сякаш да го хвана.
-Добре, хайде – върнах „Самоомагьосване” на мястото й и тръгнахме нагоре.
Забелязах, че Максим ме попоглежда докато вървим.
-Ъм, може ли да те питам нещо? – поинтересувах се щом стигнахме края на стълбището.
-Давай – и той направи жест с ръце сякаш тегли въздуха.
-Какво е станало с Карлос?
-Как така? – смръщи се той.
-Защо е тук, знаеш ли? – Карлос ме беше заинтригувал.
Максим въздъхна. Спря на последното стъпало, понаведе се към мен и полуухилено, полуповерително ми прошепна:
-Карлос е върнат от мъртвите.
-Какво? – възкликнах – Истина ли е?
-Да! – въодушеви се Максим – Сега живее втори живот. Преди около десет години годеницата му се записала в същия този клуб веднага след смъртта му. Била толкова влюбена, че не можела да го понесе. И успяла.
-Брей!
-Но и ти си тук за това, нали? – запита той и като че вълнението го напусна. Погледна ме с черните си очи – Прекалено много обичаш гаджето си.
Последното не беше въпрос.
-Да – отговорих въпреки това – Ще мога ли да попитам ти защо си тук? Ако не искаш, не ми отговаряй...
-Няма проблем – прекъсна ме Максим – Тук съм за да върна сестра си. Убих я и искам да поправя това.
Опитах да не реагирам, а само да изчакам мълчаливо да продължи. Той се поколеба и каза:
-Спокойно, теб няма да убия – и се опита да се засмее.
-О, моля те – измърморих. Надявах се темата да е приключена.
Карлос седеше зад бюрото, а хората от групата си приказваха оживено. За момент цялото място ми заприлича на училище. Докато сядах на мястото си, улових погледа на Карлос. Максим се разположи до мен.
-Е, добре, всички вече са тук и можем да започваме – изправи се Карлос – Днес, мои малки богове ще слезем в подземието, за да ви запозная с истинските ни занимания.
Последвахме го до истинско подземие – направено от камък, мрачно, осветено с факли. Не можех да повярвам, но беше факт. Малко поизмръзнах в подземния коридор, но когато влязохме в стаята (кабинета?) усетих, че е по-топличко. И тук имаше маси със столове, но на всяка маса бяха закрепени по две котлета (празни) над спиртни лампи (незапалени). Всички оглеждахме смаяно помещението.
-Харесва ли ви? – засмя се насреща ни Карлос – Отсега нататък сбирките ни ще се провеждат тук. Именно това е мястото, на което се случват магиите на съживяването, на връщането към живота. Тук вие ще се превърнете в богове, а аз ще докажа пред себе си, че още ме бива – на това място той се засмя и очите му присветнаха към мен – Днес ще се запознаем с основните ритуали и отвари, а от следващия път ще започнете и да ги правите. Имате ли някакви въпроси?
Никой не се обади. Погледнах в краката си и осъзнах, че вече съм затънала. Нямах нито възможност, нито желание да се измъкна.

78

Отправих се към стаята на Женевиев. През цялото време, докато вървях виждах лицето й. Нямаше да е лесно. Но трябваше да се разделя с нея. Още бях ядосан, но повече уплашен. Предчувствието ми се оказа вярно. Съзнанието на Женевиев беше замъглено. За малко затворих очи и попитах усещането си за душа дали смята, че решението ми е правилно. Потънах  в глъбините на ума си, защото си нямах душа. Видях светлина. Видях една красива мека лееща се светлина.
След много време отворих очи. Гърбът ме бе опрян в стената. Дланите ми трепереха. Студена пот беше избила по челото ми. Бях видял и повече неща, но дори не исках да мисля за тях.
Спрях пред вратата на стая с номер 24. Женевиев прокарваше четка през копринената си ягодово-руса коса. Почуках. Бях съвършено спокоен. Чувствах се както в мига, в който осъзнах, че Интерферон не може да издържи на погледа ми. Чух как тя става. Миг по-късно вратата се отвори.
Женевиев застана на прага сияйно красива. Винаги е била красива. Имах чувството обаче, че не го осъзнава. Досега.
Косата й приличаше на свилена завеса от рубинено-златни отблясъци. Лицето й беше гладко като крем. Устните й матово отразяваха светлината. Не обърнах внимание на дрехите й. Тя вече се усмихваше. Долових парфюма й.
Влязох в стаята й. Погледът ми попадна на леглото. Спомних си колко пъти бях лежал тук, взирайки се в спящите й очи. Колко я бях обичал.
-Женевиев... – започнах и гласът ми излезе леко треперлив. Тя обаче побърза да ме прекъсне.
-Феликс, не бях права. Не трябваше да се разделяме – седеше срещу мен на креслото прелестна, себична, прекрасна, егоистична, побъркана – Държах се ужасно онази вечер. Говорех ти пълни глупости. Ние не можем да се забравим. Много глупаво беше да опитваме. Моля те, Феликс, върни се при мен. Не мога без теб.
Именно тези думи отприщиха наново гнева ми. Аз, аз, аз... Досега бях спокоен. Вече не.
-Женевиев, ти никога не си чувствала липсата на нищо, нали?
Тя усети как гласът ми се повишава. Видях в очите й изненада.
-Феликс?
-Отговори ми! – викнах малко по-силно отколкото исках – Кажи! Не, чакай! Не ми казвай. Аз ще го направя. Кога са ти казвали „Не”, кога са те пренебрегвали, кога не са ти показвали обич? А? Кога майка ти не е избърсвала сълзите от красивото ти личице? Никога! Никога, нали? Знаеш ли, Женевиев, какво е болка? Знаеш ли какво е гняв? – вече започвах да крещя – Интересувала ли си се някога как се чувства другия?
-Феликс... – шокирано промълви Женевиев – Феликс, аз...
-Да, така е! Ти си една малка разглезена, себична, егоцентрична, прелестна кучка! – за миг не повярвах, че го изрекох, но ето, бях я нарекъл „кучка” и връщане назад нямаше. Бях станал на крака. Взирах се в стреснатото й лице, дивях се на това колко хубава може да е и същевременно изпитвах огромна наслада от това, което говорех. Зяпаше ме слисано, постепенно изражението й започна да се променя и тя се изправи.
-Защо ми говориш така? – възкликна – Кое ти дава право да ми държиш такъв език? – зелените й очи мятаха искри, беше божествено красива. Потиснах желанието да я сграбча в обятията си.
-Тук съм за да ти кажа, че си тръгвам! – успокоих малко гласа си – Разбрах какво си направила и искам да ти кажа, че това е неправилно!
-Какво съм направила? – сопна се Женевиев.
-Искаш да ме съживиш след като умра, нали? – тук гласа ми съвсем спадна. Почувствах ужасен студ. Тези неща определено не бяха нормални. Тя се взря в мен. Изглеждаше разстроена, омекнала, отчаяна.
-Просто не можеш да губиш, Женевиев – промълвих – Това не е любов. Ти мислиш само за себе си – разтреперих се.
-Феликс – прошепна тя – Правя го, защото те обичам. Обичам те прекалено много. Не мога без теб – повтори и се свлече на леглото си. Сгърби се, като че смазвана от колосална тежест и хвана глава в ръцете си. Когато заговори, думите й звучаха приглушено:
-Винаги съм била егоистка. Прав си. Но, помисли си, няма ли да е чудесно, ако знаеш, че не си ме загубил? Че отново ще си с мен? – сълзите шепнеха зад словата й.
-Ти не ме обичаш – поклатих глава. Беше ми студено, кухо и празно – Не ме обичаш. Това не е любов. Това е нещо страшно! Тръгвам си, Женевиев, няма да остана тук. Ти ще проумееш. Ще разбереш. Но трябва да замина.
-Къде отиваш? – полугласно запита тя.
-Някъде. Далеч. Не знам къде точно – вече не изпитвах нищо.
По лицето й се застичаха сълзи. В този момент не усетих дори тъга. Сякаш не бях тук. Женевиев се изправи. Застана пред мен разплакана. Не можех да отрека красотата й. Но нещо се беше променило. Тя се беше променила. Нямаше нищо общо с момичето, което обичах. И вината бе моя.
-Сбогом, Феликс – изромоли гласът й – Може би така е трябвало да се случи.
-Да. Съжалявам, че влязох в живота ти. Нищо нямаше да е същото, ако...
-Аз пък не съжалявам и за секунда – вдигна тя твърдо лице към моето. Очите й изпращаха смарагдени искри в моите – Никога няма да съжалявам. И винаги ще те обичам – сълзите още блещукаха в погледа й, но тя вече говореше уверено.
-Аз също, Женевиев. Помни ме – пристъпих към нея и сложих ръка на бузата й.
Тя и постави пръсти върху моите. 

Още същата вечер напуснах града. Вече бях наел една вила за цялата година далеч на юг. Там щях да прекарам времето, което ми оставаше. С Владимир се качихме в самолета заедно. В джоба ми имаше подписан документ от общината. Всичко освен дрехите си, някои най-лични вещи и спомените за тях, бях дал за благотворителност.      
Самолетът се издигна над нощно-проблясващия град. Отпуснах се уморено назад на седалката. Небето беше виолетово-сапфирено, меко като кадифе, далечно и примамливо. Затворих очи и оставих Женевиев, Екатерина и Феликс далеч от себе си.




79

Веднага щом Феликс си отиде, не се оставих на сълзите, нито на разсъжденията. Знаех какво трябва да направя. Да оставя нещата както са били досега. Да оставя всичко в нормалния му ред.
След три сигнала „Свободно” Карлос вдигна.
-Ало? Кой се обажда?
-Карлос, аз съм – Женевиев.
-Женевиев? Здравей.
-Здравей. Трябва да поговорим – чувствах се много особено.
-Разбира се. Казвай – звучеше наистина радостно, че ме чува.
-Имаш ли време?
-За тебе винаги – засмя се той – Слушам те.
-Не става по телефона. Трябва да те видя.
-Не е ли малко късно? Десет без четвърт е.
-Може и утре, но е много важно. Ако нямаш нищо против, нека се видим някъде. Наистина е спешно.
Карлос най-накрая разбра, че не се шегувам.
Облякох дънки, леко пролетно яке, тениска и равни обувки. Почти не сложих грим.

Карлос седеше на най-осветената пейка под уличната лампа. Носеше спортна риза. Когато ме видя се изправи и седна едва, когато аз го направих. Отпуснах длани на бедрата си и се взрях в тях.
-Женевиев, тъжна си. Какво безпокои душата ти? – и той сложи ръка в моята. Не се дръпнах.
-Карлос, искам да напусна клуба.
-Защо?
Вдигнах очи към неговите. Гледаше ме нежно, топлия му поглед буквално ме сгряваше. Свих пръсти върху неговите. Без да обръщам внимание на студените тръпки на страх и несигурност започнах да му разказвам всичко. За мен. За Феликс. За майка ми. За баща ми. За годежния пръстен. За Мая. За сватбата. За всичко.
Небето перлено-кадифено се ширеше над главите ни. Накъсани, почти невидими облаци плуваха в бездънните висини.
-Трябва да знаеш нещо, Женевиев. Дори и да се откажеш, ти оставаш свързана с магиите. Не мога да върна назад Клетвата на посвещението и тя ще е в сила, докато си жива – гледаше ме тъжно Карлос.
-Добре – съгласих се.
-Но сега Феликс ще умре и ти никога няма да го видиш отново. Няма да има шанс за втори живот.
-Така е правилно. Аз не съм богиня. Не трябва да мога да го върна.

Напуснах клуба, напуснах неясните мъглявини на умопомрачението. Реших, че отсега нататък ще живея без Феликс. Трябваше да мога. Щях да успея. Тръгвайки си, той отвори очите ми и затвори вратата към безумието.
Върнах се отново в реалността. Мама вече не бе в този свят. Не й бе мястото тук. Върнах се при Бог. Надявах се да ме приеме обратно.
Бавно и методично подредих спомените си за Феликс в една стара кутия. Сложих кутията на най-горния рафт в килера в дома си се простих с него. Не че щях да го забравя. Просто щях да живея без него. Нямаше да се предам. Не бях Екатерина.
Завърших учебната година, заобиколена от приятелите си. Завърнах се при тях, сякаш Феликс не бе съществувал. Не си позволявах да мисля за него обикновено. Той беше просто красив спомен, просто няколко откъснати страници от любовен роман. Грижливо затрупах тези страници под другите неща в старата кутия.



80

След четири месеца...

Островът беше прелестен. Полуобитаем, спокоен, с лесен достъп до града. Никога не съм предполагал, че ще прекарвам времето си в такова сладко очакване на смъртта. Палмовите листа се полюшваха на летния вятър, белия пясък бе приютил около двайсетина човека спокойно разположили се върху кърпите и шезлонгите си, легнали и нехаещи. Две бронзови хубавици с абаносови коси играеха плажен волейбол в компанията на три още по-бронзови момчета. Познавах този тип хора. Това бяха спортисти, дошли на лагер с треньора си. Наблизо мъж и жена ядяха сладолед от една кофичка. Набито момченце на около пет години постоянно бъркаше с пръсти в кутията и усилено си рисуваше млечни мустаци. Зад мен барът бе пълен с кикотещи се жени и момичета.
Абсентът вливаше допълнителна топлина в гърлото ми, лееше горчиви нотки. Тюркоазеното море се люлееше насам – натам. Пръски бяла пяна се разбиваха в матовия бряг. Лежах полузадрямал на шезлонга под рехавата сянка на палмата и не мислех за нищо конкретно. Откакто бях дошъл тук  не се стараех да се замислям особено над нещо. Но бе почти невъзможно, макар виденията, които бях получил вечерта, в която напуснах Женевиев и града, и света, и себе си, да ми бяха достатъчни.
Аз бях пътят на лудостта в живота й. Аз бях всички странни и лоши събития. Аз бях проблемите. Аз бях недоразуменията. Аз бях смъртта на майка й. Аз бях проблемите с баща й. Излезе, че сме свързани от раждането си и сме вървяли един към друг през цялото време. Тя е моята гибел, аз – нейната. Раздялата вдигаше проклятието. От нея. Тя си оставаше моето унищожение, но аз вече не бях нейното. Приех това. Обичах я така, че бях готов да се пожертвам за нея.
Ако Женевиев беше продължила да затъва в черната магия и успееше да ме върне от мъртвите, това би причинило апокалипсис. Щях да се върна, но всичко щеше да е различно. Нямаше да умрем само аз и тя. Световният ред щеше да се размести. При другите хора нямаше промени, нямаше спънки. Но аз бях Бездушен, а тя – свързана с мен. Не бяхме обикновени хора.
Усещах, че връзката между нас още е жива. Тя нямаше нищо общо с любовта, въпреки че  именно това проклятие или магия, или връзка беше събудило любов. Женевиев ме обичаше по принуда. Обичаше ме, защото именно така е било предопределено да се случи.  В началото мислех, че и при мен така стоят нещата, но бе малко по-различно. Проклятието се беше отключило, защото аз я обичах.
Вятърът поразроши порасналата ми коса. Прокарах ръка през нея. Трябваше да я скъся. Доизпих абсента си и се изправих. Тръгнах по белите дюни, усещайки погледите на момичетата върху себе си.
Откакто заминах не съм докосвал жена. Нямах никакво желание. Никоя не ми беше интересна. Разбира се, беше пълно с атрактивни, секси, красиви момичета, но те не ме интересуваха. Вечер отивах в някой бар, поръчвах си питие и зяпах хората. Танцуваха, натискаха се, смееха се. Бях много далеч от тях. Като че ли ги виждах през огромен тъмен тунел. Не забелязвах лица.
Тази вечер силната електронна музика гърмеше в ушите ми, докато целувах една чаша с „Абсолют”. Около мен тълпата се люшкаше в безумни движения, сякаш еднородна пихтиеста маса се разсипва върху стъкло. Барманът – висок, кльощав младеж с бледи очи получаваше от една компания момичета и момчета поръчка след поръчка. Пред очите ми тези хора, които не бяха много по-големи от мен (имам впредвид възрастта, на която се представям че съм тук) смесваха водка, уиски, джин и шотове текила.
-Защо си сам? – обърнах се и кръвта ми замръзна. След секунда отново потече във вените ми. Разбира се, че няма как да беше тя. Екатерина беше мъртва от години. Момичето срещу мен имаше същата черна права коса, кехлибарени очи и овал на лицето. И сега като се замисля си спомням само тези детайли от нея. Коса, очи, форма на лицето, но не и самото лице.
-Е, езика ли си глътна, секси? – тя се намести до мен и си поръча водка с кола. Кръстоса крака и прилепи бедрата си до моите. Подпря се на бара, наведе се така, че гърдите й да изскочат и ми се усмихна съблазнително. Излишно е да казвам, че не почувствах нищо.
-Защото така искам – грубо отвърнах. Изглежда това й хареса.
-Разбира се. Ако при теб самотата не е избор, при кой тогава? - измърка, явно смятайки, че ме съблазнява. Гледаше се право в очите, хапейки устни, движейки странно глава.
-Мога ли да ти услужа с нещо? – озъбих се, раздразнен. Беше дошла да ме сваля, но не подозираше, че вече съм безчувствен и безразличен.
-Можеш – гласът й бе дразгав, за да му придаде секси звучене – Можеш да ми дадеш много неща – когато се наведе към мен почувствах дъх на алкохол. Беше пияна до козирката. Протегнах ръка и я спрях. Не желаех да ме целува. Обърнах чашата си, пляснях една банкнота на бара и станах. Нахалното пияно момиче обаче ме последва.
-Чакай, красавецо, не сме приключили – заканваше се тя. Тръгнах по-чевръсто към изхода. Навън се бе спуснала дълбока кадифена нощ. Улицата бе пуста. Кандидат-любовницата ме настигна и се вкопчи в мен. Последва кратка борба, в която се опитах да се отскубна, но кучката се оказа много яка. Сякаш се борех с боксьор. Предадох се. 
Разкопча ципа на панталоните ми в една странична учличка и падна на колене пред мен.


81
 
Лятото беше горещо, дълго, уханно и странно. Живеех в къщата на баща ми и Иммерлин. С него не общувах кой знае колко добре. Нямах особено желание да го виждам. Но с Иммерлин беше разлчино. Започнах да я обичам първо като най-добра приятелка, после като майка. Странно. Но понякога се случват и такива неща.
Почти непрекъснато бях навън. Обичайните имена – Мария, Денис, Долорес, Кристиан, Валерия, Марк и аз. Макс беше се записал в спортно училище веднага след края на учебната година. Живееше в друг град вече. Кристиан и Валерия все още бяха заедно. Мария не бе много доволна. Но поне общуваше нормално с Кристиан.
Аз се чувствах добре. Нещо в гърдите ми липсваше, понякога усещах пареща болка, но не се предавах. С Феликс бяхме прекъснали всякакви конакти. Така бе най-добре. Нещо в мен ми подсказваше, че скоро ще го загубя, но тъй като не знаех точно кога, измамно чувство на безвремие се стрелваше във вените ми. Пред приятелите си представих версията, че сме скъсали заради новото му скъпарско училище на юг.
Всяка сутрин се будех в пет часа. Откакто Феликс си тръгна, режимът ми на сън се промени. Не се чувствах зле от това. През жялото време се чувствах някак отвлечена, безразлична, сякаш живеех друг живот, наблюдаван отстрани. Не сънувах нито кошмари, нито хубави сънища. Феликс никога не ми се яви насън. За няколко часа пропадах в тъмните дълбини на съня, обикновено от от около един до пет.
Измъквах се от красивото си легло, излизах на терасата както си бях по пижама, сядах сънена и рошава на един от столовете и впивах очи в хоризонта. Слънцето се надигаше като девойка от златно легло, дебели прасковени ивици се повлачваха по бледото небе, плъзваха по лицето ми. Стоплях се. Напоследък, въпреки сезона, ръцете ми бяха непрекъснато ледени.
Често ходех на скалата над езерото, където остана мама. Сядах на тревата, затварях очи, полягвах назад и си спомнях. За нея, за Феликс, за себе си. Не можех да извикам в ума си целия образ на Феликс. Сигурно беше някакъв защитен механизъм. Мама си я спомнях напълно. Светлокесенява коса. Тъмни очи. Стройно тяло. Остър нос и класически черти. Питах се какво е станало в нощта, когато умря тя. Защо се е спънала? Искала е да избяга от баща ми. Той я е целунал. Тя е побягнала, не е искала да го слуша, да го гледа. Аз изпитвах същото в момента. Малко по малко забравях. Нарочно не си спомнях. Исках всичко да изчезне от паметта ми.
Максим ми се обади дълго след като бях напуснала „Обратно позвъняване”. Разговорът го измъчваше. Той не можеше да намери думите, смущаваше се. Бях се досетила. Не можех да си позволя да му давам някакви надежди. Въпреки това се съглсих да пия кафе с него.
Денят имаше оттенък на пепел от изпушена цигара. Тежкия, наситен с уханието на гръмотевици въздух поглъщаше всяка изречена дума. Носех тениска, дънки и пантофки. Косата ми с цвят на златна ягода се развяваше свободно на вятъра.
Кафенето беше полупразно, уютно, прохладно. Максим седеше на една свободна маса в дъното. Усмихваше ми се. Седнах срещу него. Очите му с цвета на открития космос се впиха  в моите.
Не се опитва да ми се обяснява в любов. Не се мъчеше да ме сваля. Не флиртуваше. Просто седяхме в сумрачния следобед и си приказвахме. Посмяхме се. После стана дума за Феликс. Поклатих глава. „Не мога да говоря с теб за него, Максим”. Отказах да му давам всякакви обяснения. Остана разочарован.
Тази вечер нямаше залез. На следващата сутрин нямаше изгрев. Небето тежеше все така сиво и плътно над главите ни...


След месеци или може би секунди...
-Женевиев, ела с нас на кино.
-Разбира се, че ще дойда.
Изобщо не схващам за какво става въпрос. Хубави фигури се сменят една след друга на екрана. Външно изглеждам заинтересувана, следя сюжета, тъпча се с пуканки, но никак не обръщам внимание на филма. Очите ми са приковани в една руса мъжка глава на предния ред. Знам, че не е той, не си приличат – този тук е пълничък – но не мога да спра да го зяпам. В ума ми се върти само една мисъл : „Сбогом”, „Сбогом”, „Сбогом”...
Главата ми е сведена над дебела книга. Шрифтът не дразни окото, малките закръглени буквички оформят думи, които от своя страна оформят малки закръглени изречения, съставящи малки закръглени глави...
С Мария обикаляме голям магазин за маркови дрехи. Тя вади от рафта едни дънки, сини като незабравка и влиза в пробната. Максим отново ми звъни. Излизам в знойния ден с глазура от слънце и говоря с него. За пореден път му обяснявам, че трябва да се откаже от мен.
Той обещава да чака.

82

Топлите вълни прегръщаха кожата ми като нейните ръце. Плувах все по-навътре. Белите хребети се издигаха и спускаха. Ръцете ми обвиваха водата, както бих прокарвал пръсти по косата й.
(Шест месеца)
Когато вече не напипвах дъното с ходила, започнах да чувствам как отвращението и погнусата се измиват. Отпуснах се по гръб върху вълните, затворих очи. Слънцето ярко грееше. Вдигнах клепачи и усетих хилядите игли на лъчите му в зениците си. Целият бях солен.
Предполагам, бих могъл и да се удавя, но не бих постъпил така страхливо. Защото наистина не изпитвах страх. Исках да се изправя пред Интерферон. Исках да го видя. Да го гледам през цялото време. Исках очите ми да са вперени в него, докато извива врата ми.
Затворих очи, задържах дъха си и се спуснах към дъното. Действително бях много навътре в океана. Студените пластове вода ме обгърнаха. Слепешком протегнах ръце напред и напипах хладния пясък. Прилепих се за дъното. В ушите ми започна да кънти налягането. Издигнах се нагоре като торпедо. Плясъкът беше оглушителен.
Искрящата повърхност на морето се бе развълнувала. Доплувах до една скаличка, набрах се и седнах. Представляваше нещо като огромен камък, забоден в пясъчното дъно. В единия край се виждаше плажната ивица, а в другия – открития океан. Щом погледнех към хоризонта, където синьото на двете природни сили – вода и въздух се размиваше в едно, ме завладяваше мъртвешко спокойствие, примесено с усещане за безкрайност, безвремие, безнадежност и необратимост.
Погнусата отдавна се бе отмила от кожата ми. Въпреки това още настръхвах щом си спомнех развратните червени устни на пияната мръсница от бара.
Часовникът отброяваше неумолимо секундите. Докато сенките се издължаваха и скъсяваха, аз можех да усетя празнотата на чакането. Докато в стаята ъглите потъмняваха и изсветляваха, чувах ромолящото време. Докато слънчевите и лунните лъчи рисуваха фигури по килима, виждах нейния образ. Докато звездите се раждаха и умираха, изпод краката ми се изплъзваше всичко, което бях искал, за което бях мечтал. Въпреки това не изпитвах нито самосъжаление, нито съжаление. В мен вече нямаше гняв, нямаше любов, нямаше страст, нямаше омраза, нямаше срах, нямаше смелост. Всички те си бяха отишли. Бяха изсушили сърцето ми, превръщайки го в малко, непотребно, прекомерно използвано късче. И после го бяха напуснали.
С някаква малка, отблъсквана част на съзнанието си, нощем, в дълбокия необозрим мрак, усещах, че и тя се чувства така. Дори можех да я зърна за секунда – спяща, така както я помнех – с дълги мигли, бледо, овално лице, синкави клепачи. Заравям студените си ръце в меката й пръсната коса, долавам уханието на крема за тяло, целувам меките топли устни. А после тя започва да се топи. Току-що плъзналата плаха топлина в пръстите ми изчезва, отстъпвайки място на вечния студ. Опитвам да задържа лицето й, поне кичур от червената коса, но всичко се размива в мрака. Стисвам юмруци, отварям очи и виждам безразличния, с изпит от луната цвят таван...
Вечер се разхождах дълго по плажа. Хипнотичния звук на океанските вълни, матовия снежнобял пясък, сребърната луна ме успокояваха, забравях. Крачех с хаотични мисли, не бързах, така или иначе не отивах никъде. Често лягах на плажа, сладко-горчивия цигарен дим се виеше на спирали от устата ми, луната ме гледаше безразлично от небето с цвят на черни перли.
(Шест  месеца)
Седях на терасата, изпънал крака върху парапета, небрежно държах цигара между двата си пръста и четях книга. Въздухът, придобил матово-прозрачен нощен оттенък се диплеше около мен.  Пенлив шампанен залез безшумно се разливаше по хоризонта. Затворих книгата, отметнах глава назад издишах дълга струйка пушек и набрах номера.
Гласът й дойде като уханен спомен. Леко избледнял, леко прашен.
-Феликс?
-Женевиев...
-Мина толкова време... Как живееш сега? – думите й се лееха тихо, право към сърцето ми.
-О, всичко е наред. А ти добре ли си? – говорът боли, не намирам думи, не намирам сили, чувам как Женевиев, моята прелестна себична Женевиев, се колебае, трепери.
-Да. Не мога да се оплача от нищо – гласът й заглъхва, а после някак страстно, отчаяно, копнежно – Феликс, страхуваш ли се?
-Не. Не се страхувам от нищо... – не мога. Стисвам очи, прехапвам език за да не се разкрещя, за да не изкрещя колко я обичам, колко ме е страх в момента, как искам да я имам завинаги.
Разговорът остава във времето. Увисва в пространството.
Обръщам се и виждам спомените си. Един по един идват до мен, разплакани, красиви и грозни, уханни и смърдящи, горещи и студени, но безкрайно мои, безкрайно много части от мен. Всеки един от тях се приближава, докосва ме и ми подарява по една сълза.
Тази нощ, дълга, мътна, прилична на парче Нищо, върху дългия стоманен пръстен запълзяха букви, оформящи срок от един месец.
Не ми оставаха никакви шест месеца.
Оставаше ми само един.




83
           
Понякога е много трудно да си обясниш смисъла на една абстрактна картина. Стоиш спред нея, мъчиш се, вглеждаш се. Преплетени, безформени, силно изкривени образи се хилят срещу теб. Никой от тях не е съгласен да изостави другите и да се обособи в ума ти.
Понякога е много трудно да вземеш решение. Защо да останеш и защо да си тръгнеш. Понякога си съставяш списък. За, против. Понякога плачеш. Може и да се усмихваш. Може и да боли. Накрая решаваш нещо и се опитваш да го спазваш. Избрал си трудния път.
Времето течеше. Дните се сменяха монотонно, еднообразно, неумолимо. Нощите излизаха на сцената една след друга, бляскави, бледи, разкошни, привлекателни и отблъскващи. Но все пак времето си течеше. И с всеки ден ставаше все по-добре.
Поносимостта замени радостта. Безразличието – гнева. Докато зад прозореца се сменяха дни и нощи, раната завяхваше. Кръвта спря да тече. 
Есента пристъпи плавно, грациозно. Ефирният й шал се развя пред слънцето и то, поразено от красотата й, не посмя да го отметне. Златни, бронзови, алени, лимонени и зелени оттенъци посипваха пътя. Сивият град сякаш се превърна в позлатено бижу.
Ставаше все по-студено. Една мъглива сутрин светлината бе различна. Всичко беше ярко, бяло и матово. Снегът се сипеше нежно, бавно, тихо, равномерно. Красивата черга от топли цветове бе заменена от дебел бял килим. Ледена глазура обля дърветата. Висулки украсиха прозорците, красиви рошави цветя изникнаха по стъклата.
По улиците се плъзна ухание на дим и сладкиши. Миришеше на захар, сушени плодове и боровинки. Навсякъде се чуваха коледни песни, бляскаха лампички, искряха украси и гирлянди. Хубави коледни елхи, наситенозелени, лъскави, уханни, се виждаха навсякъде. От витрините в магазините се смееха подаръци, увити в блестящи цветни хартии. Хиляди видове сладки, меденки и лакомства ухаеха от Коледния пазар.
Снегът започна да се топи. По улиците потекоха реки, от които само гумени ботуши биха те спасили. Топящите се ледени шушулки пееха в улуците. Снегът стана тежък, плътен, мокър. От клоните на дърветата се посипваше с трясък бяла мъгла.
Когато в града плъзна зеленина, когато птиците започнаха отново да се обаждат, когато дните започнаха да се удължават, когато дъждът се лееше на фона на гръмотевици, когато нощите станаха уханни и топли, когато слънцето разля карамелените си лъчи навсякъде, когато животът се събуди, разбрах, че всичко е свършило.
Безкраен океан. Мъгла. Дъжд. Сива вода. Край. Всичко свърши. Всичко изчезна. Тиха, безмълвна, ядрена екплозия. Навсякъде се просмуква радиация. Всичко е изгорено. Птиците мълчат. Хората лежат безразлични и мъртви под разрушените останки. Златно шампанско, пенливо, но безшумно се излива в кристални чаши. По бялата стена избива кръв. Дървесната кора се пропуква. Оттам излиза тънък силует, промушва се и пада в океана.
От облачното небе се лее порой от началото на времето.
Странните капки попиват в сухата земя. Всичко остава безводно. Къде е дъждът?
Някъде в пространството, зад един тъмен прозорец една сянка на млада жена седи изгърбена. Косата й закрива лицето и гърба й, червена завеса.
Тя не плаче. Не вика. Не диша.
Още никой не се е събудил. Още никой не е излязъл. Никой не се движи. Звукът е изчезнал. Цветовете са избледнели.
После един гигантски вулкан изригва. Взривява всичко наоколо. Оглушителен звук разкъсва  безшумната стена. Сред избухването се надига ридание, толкова отчаяно, безнадеждно и високо, че го заглушава. Тя плаче така силно. Тихата сфера се е счупилна на милиарди малки късчета.
Тя вече е навън, в шумния свят. Заобикалят я хора. Те крещят. Те се блъскат безредно в тълпата. Отляво с рев се разбиват морски вълни. Отдясно се рушат скали. Малко по-нататък в многолюдната улица се чупи бутилка. Всеки звук е усилен неимоверно. Всичко блести.
Тя не иска да чува, не иска да вижда, тя затваря очи и крещи, крещи... А там, отвън, на многолюдната улица хората безумно продължават да крачат безредно.   




84
 
Не можех да спра времето, а и с напредването му осъзнах, че не искам.
Просто стоях и чаках. Нямаше с кого да си взема сбогом, освен с Женевиев. Внезапна тръпка пролази по гръбнака ми. Часовникът показваше пет и половина сутринта. Оставаха ми двайсет и четири, безсмислени, побъркани, разместени часа. Очите ми, сребърно-зелените ми очи, които скоро щяха да угаснат като свещи на вятъра, проследяваха полуразсънените лъчи, бликнали като кръв от рана. Някъде там океанът с извечен тътен се люшкаше напред-назад върху бледите пясъци.
Унесен, спокоен, без определени чувства в сърцето запалих цигара. Топлогорчив пушек се изви към дробовете ми. Вдишах го бавно, с удоволствие. Разпенените морски  вълни с грохот погребваха поредните парчета скала.
Бях се отдръпнал от света, лека полека, спокойно, методично. Не се отдавах на спомени. Дори и сега, когато бях така близо до Смъртта, не си спомнях нищо. Не мислех. Единствено чувах тихото, неясно кикотене на чайки. Небето бе бледо, сънено и слънчево. От устата ми изскочи още една сива лента дим, изви се, заприлича ми на неясна сянка и се разми в отворения прозорец. Лек полъх на водорасли, пясък, слънце и вечност се промъкна през прозореца, светъл, тих, усмихнат. Улових го с очите и кожата си и го запазих в себе си. След няколко секунди леко почукване долетя откъм вратата и тя се отвори. Показа се бялото лице на Владимир, със запалена от изгрева мека коса. Обърнах се към него и видях, че очите му са червени.
Не предполагах, че ще им липсвам толкова. Камелия ридаеше тихо долу в кухнята, захлупила лице в ръцете си. Владимир се държеше мъжки и усилено мигаше, господин Фландърс ме гледаше строго с пълни със сълзи очи. Когато отидох при нея, Камелия вдигна черните си очи към мен и поклати глава.
-Едва днес разбрах за намерението на Интерферон – носово съобщи тя. Бършеше очи и ме гледаше – Какво толкова си направил, Феликс? – и тя отново се разплака. Гледах я, тъпо и неразбиращо като последен глупак, недоумявайки какви са тези сълзи. Не проумявах плача й.
-Не съм с Интерферон – казах – Отдавна съм срещу него.
-Толкова ще ми липсваш – изхлипа тя – Изобщо не разбирам нищо. Как така си срещу него?
Накратко, сбито и без излишни подробности обясних на Камелия защо ще ме убият. Разказах за себе си, за Екатерина, за Женевиев, за заплахите на Интерферон, за Аделина, за моите откровения към него... Тя ме гледаше втренчено, със сълзи, стичащи се по лицето й, капещи по бялата й блуза.
-Феликс – промълви тя, издуха носа си и ме погледна пак – Обичам те.
Лъскавите й черни очи бяха приковани в моите. Преди да отворя уста, Камелия продължи:
-Обичам те, откакто те видях. Никога не съм се надявала на нещо, защото съм с десет години по-голяма от теб. Напоследък, когато остана сам, в мен се надигна някаква надежда и сега, когато разбрах... – задави се в сълзи и скри лицето си в ръце – Не мога, Феликс, няма как да ти кажа как се чувствам.
Пристъпих напред. Посегнах и свалих дланите й. Кожата й беше студена.
-Камелия, моля те не плачи – промърморих – Не искам да плачеш. Красива жена като теб не трябва да се съсипва така. Спри, моля те – после се наведох и я целунах. Тя не се дръпна.
Никой не видя как Камелия влиза в стаята ми. Никой не чу как превъртам ключа.
Докато се къпеше, аз лежах в леглото и зяпах безцелно из стаята. Шумът от стичаща се вода не успяваше да заглуши тихия плач, който ми се струваше, че чувам.
Сенките започнаха да се издължават. В стята нахлу мътна, угасваща светлина. Обърнах й гръб и излязох. Вплътняващият се въздух сякаш сам ме понесе към бисерния плаж. Там нямаше почти никого. Легнах направо на една дюна, все още носеща отпечатъка на умиращия ден и се заслушах в прибоя. Приличаше на безкаен кръг. Прилив, отлив, прилив, отлив. Вълна след вълна. Сякаш Сизиф търкаля камъка и го връща обратно отново и отново. Безсмислен свят. Безсмислен труд.
По небето, към хоризонта се стичаше златен водопад. Чайки се смееха и крещяха високо над океана. Палмите потрепваха с листа. По брега мина група туристи, пеещи на руски. Различих висок, звънтящ женски глас, който полека заглъхна, заедно с песента. После гръмна смях.
Някъде в далечината се счупи нещо голямо, лъскаво и крехко. Взрив от ругатни полепна по бляскавите късчета стъкло. Едно момиче възкликна: „Ще платиш, да знаеш!”. След малко една дълга испанска псувня се пронесе заедно с ято чайки.
Слънцето потъна зад хоризонта сред карминено-оранжеви пътеки.
Прибрах се, вечерях  с пържола и картофи, изкъпах се, смених си дрехите и отидох на терасата. Докато пушех под тъмнеещото небе започнах бавно да се отпускам. Издишах последия дим, смачках угарката в пепелника и затворих очи. Постепенно, с мислите си напипах нишките на пространството. Задишах дълбоко. Усетих как съзнанието ми потъва, заплува и бавно се отдалечава. Заедно с това и краката ми се отлепиха от пода.
Бях успял.
Чаках вратата да се отвори. Времето течеше влудяващо бавно. И тогава я чух да пристъпва. Чух шумоленето на косата й по гърба, чух дишането й, леките крачки. Прехапах устна и стиснах очи, изведнъж обезумял. Вдишах дълбоко през носа, за да успокоя тръпките на желание, плъзнали по тялото ми.
Когато вратата се отвори, почувствах как всякакви сили ме напускат. Женевиев беше по-красива и от преди, отслабнала, по-бледа, с още по-зелени очи, с бледи пълни устни, с още по-дълга коса, с къси панталонки, разкриващи сексапилните й бедра, моя, моя, моя толкова за малко.


85

Дъхът й спря. Лицето й придоби оттенък на зима. Устните й се разтвориха.
-Аз съм – усмихнах се едва-едва.
-Феликс... Феликс? – възкликна Женевиев, невярващо полуусмихната.
-Аз съм – повторих. Краката ми трепереха. Бях се облегнал на рамката, за да не падна.
-О, Феликс! – тя се хвърли към мен, прегърна ме и ме притисна така силно, че за миг спрях да дишам. Ароматът на косата и кожата й ме зашемети. Нещо в мен се разкъса. Хванах лицето й, вдигнах го и притиснах устни в нейните. Усетих как и през двама ни преминава искра.
Устните й тотално ме сринаха. Вече нямах сили за нищо. Почувствах се така отпаднал, че коленете ми се подгънаха. Тя отдели уста от моята и ме погледна. Очите й светеха. И тогава рухнах. Свлякох се на земята, светът се завъртя.
-Феликс? Феликс, какво ти е? – Женевиев ме повлече вътре. Добре, че беше сама.
-Добре съм, всичко е наред – продумах. Световъртежът продължаваше. Несигурно запристъпвах към дивана и се разлях върху него. Тя седна до мен.
-Сигурен ли си, че си добре? – попита, хващайки лицето ми.
-Абсолютно – промълвих и почувствах как по лицето ми се разлива глупашка усмивка. Приведох се към нея, сграбчих я и започнах да я целувам. Тя сключи ръце на врата ми. Беше ми горещо, треперех като че ли имах треска.
Когато Женевиев ме пусна, едва дишахме.
-Ти се върна – издума задъхано – Тук си...
Затворих очи, не исках да гледам нейните, блеснали, примамващи, изкушаващи, изпепеляващи. О, как да й го кажа? Можеш ли да кажеш такова нещо?
-Женевиев, аз си отивам. Разбираш ли? Отивам си и никога няма да се върна.
-Толкова скоро...? – угасна гласът й.
Отвприх очи. Тя се взираше в мен. Беше неземно хубава. Лудостта я бе напуснала напълно.
-Женевиев... – прошепнах – Толкова си красива – разбрах колко я обожавам. О, как милостиво бе наказанието ми! Плъзнах ръка по гладката й буза – Толкова си красива, че ме боли.
Тя затвори очи.
-Феликс, кажи ми какво да правя. Кажи ми как да живея оттук нататък.
-Живей и за мен. Искам да изживееш живота си. Искам отново да се обичаш. Искам да се смееш. Искам да излизаш. Да живееш, Женевиев...
-Знаеш, че е невъзможно да обичам друг – прекъсна ме тя, отваряйки очи – Няма как дори и след сто години.
-Трябва – при мисълта, че може някой друг да я докосва, изпитвах такава безумна ярост и ревност, полудявах, но си наложих да съм спокоен – Трябва да ме преживееш.
-Феликс, аз ще се справя. Но не искай от мен това. Ще живея, но никога няма да мога да се влюбя в друг мъж. Ти винаги ще останеш единствен.
-Не – започнах да клатя глава, но Женевиев сложи пръст на устните ми.
-Нека не спорим за това сега. Нека не говорим повече.
Притиснах я към себе си, сложих едната си ръка под коленете й и я понесох към стаята й на горния етаж като булка. Както не я бях носил досега. Както никога нямаше да я нося.
В един миг всичките ми чувства бликнаха наново. Сякаш се скъса язовирна стена. Неконтролируемо, неудържимо, като приливна вълна, насъбраните чувства, потискани и замръзнали се отприщиха.
Гняв, страст, ярост, обожание, отчаяние, страх, мъст, безсилие, безсмислена агресия, бяс, любов, омраза...
И мъничко благодарност.
Женевиев лежеше до мен, луната с колеблива ръка рисуваше по килима. Равномерното дишане на момичето, което обичах ми подсказа, че е заспала. Обърнах лице към нея. Приличаше на оживяла статуя на богиня. Спеше, гърдите й се повдигаха и спускаха, очите под затворените клепачи не помръдваха.
Вече си бяхме взели сбогом. Но щях да изчакам да се събуди и тогава да тръгна. Не можех да си отида без очите й. Можех единствено да се надявам да се възстанови. Бях сигурен, че е много по-силна отколкото предполагам и още по-силна, отколкото тя предполага.
Женевиев въздъхна насън. Обърна се и ръката й падна върху моята. Усетих как през мен преминава тръпка. Стиснах пръстите й и усетих гнева. Чиста ярост като в месеците преди промяната ми. Чистата ярост, с която бях закърмен.
Примъкнах се към нея, оправих завивката, прегърнах я и затворих очи. Нямаше да мога да заспя, но можех да слушам сърцето й цяла нощ. Вдишвайки в косата й, притискайки я, унесен усетих върху голия си гръб един топъл, утринен, последен слънчев лъч.


86
   
Две улици. Два пътя. Две съдби. Два избора. Във въздуха се стеле мъгла.
На кръстопътя е тихо, облачно, безврмево, древно. Струва ми се, че вятърът се носи стар като света, безшумен, неспокоен. Високи и гъсти дървета се издигат отвсякъде. Обръщам глава и виждам миналото. След малко то изчезва в мрак. Аз съм тук и сега. Няма минало и бъдеще. Всичко е се случва сега.
Спирам се и гледам втренчено пътя. Вие се като двуглава змия. Прехапвам устни. Нещо ме тегли еднакво и в двете посоки.
И точно тогава от левия, по-тъмен път се задава Феликс. Гол до кръста, по дънки, с искрящи сино-сребърно-зелени очи. Движи се гъвкав, строен, спокоен.
Понечвам да тръгна към него, но нещо ме спира. Нещо зад Феликс, голямо, безмълвно, нещо не за мен. Той протяга едната си ръка, очите му светят.
-Ела след мен, Женевиев – мърка Феликс подканващо – Ела, там, където отиваме няма болка, няма страх, няма мъка.
-Не! – изпищява нечии глас. От другото разклонение на пътя, дясното, изтичва Мария. Бледа, изплашена – Недей! Не ходи там!
Тъмния ляв път ме мами, дърпа ме, сякаш невидимо въже се увива около глезените ми, тегли ме, бедрата ми потрепват.
-Моля те, Женевиев! Не отивай! Това вече не е Феликс, не виждаш ли?! – проплаква Мария, златната й коса се вее в мъглата – Там няма нищо от това, което ти обещава! Тръгнеш ли по левия път, никога няма да се върнеш!
-Женевиев – изкусително мълви Феликс от другата страна – Женевиев, защо и двамата да сме нещастни? Защо да не сме заедно? Как се чувстваше, когато бяхме разделени? Искаш ли да го изпиташ отново, но този път завинаги? – не ми прилича на човек. Очите му започват да сменят цвета си. Бавно преливат в синьо. Кожата му засиява, косата му избледнявя. Въпреки това така искам да го последвам, че правя няколко крачки напред. Започвам да се чувствам като под вода, безтегловна, без посока, замаяна.
-Хайде, Женевиев! Идвай тук! Не го гледай повече! – Мария плаче. Сълзите се стичат неестествено големи по снежнобелите  й бузи.
Бавно закрачвам към Феликс. Не обръщам внимание на писъците и молбите й. Краката ми се раздвижват, преместват се, вървя към него....
О, Боже това вече не е Феликс! Пред мен стои снежноблед непознат с рентгеново сини очи и бяла коса. Страшно висок е, издига се над мен.
-Добре дошла! – ухилва се жестоко насреща ми – Можеш да ги вземеш вече – и посочва зад себе си с дълъг бял пръст. Отмества се в същия момент, в който осъзнавам кой е. Зад него, един до друг, необратимо мъртви са всички... Всички, всички...
Мария. Феликс. Долорес. Валерия. Денис. Кристиан. Макс. Марк. Карлос. Максим. Иммерлин... Още и още лица. Съученици. Случайни хора. Непознати. Някъде мернати в тълпата. При вида на последното тяло цялата се сковавам.
Не ми достига въздух. Всичко се върти. Падам на колене. Заравям лице в ръцете си. Лежа най-накрая. Изстинала. Косата ми е разпиляна около главата. Очите ми са отворени и обвиняващо се взират в мен. Мъртвата ми бяла  ръка е забила дългите си нокти в камъните.
Изведнъж над мен отново се появява той. Това е Интерферон. Макар да не съм го виждала, съм убедена, че е той. Сърцето ми го усеща.
-Харесва ли ти? – прошепва той към мен и бавно се смъква на колене, изравнявайки поглед с моя – Искаш ли това да се превърне в реалност?
Клатя безумно глава. Усещам как по бузите ми се стичат сълзи. Стисвам очи.
-Моля те – едва издумвам – Не го прави... Остави ги живи.
-Ти трябва да дойдеш при мен – безпощаден, леден гласът ме пронизва като игла – Ще ги пощадя. Дори и Феликс мога да помилвам, но трябва ти да платиш цената.
Треперя така, че не мога дори да проговоря. Той иска да ме убие. Сгърчвам се, отчаяна.
-Добре, вземи мен не тях. Убий ме, но остави Феликс. Съгласна съм. Нека той остане. Пощади го. Аз ще се жертвам. Не ти ги давам! – сълзите ме душат, но вече съм решила.
Интерферон става, протяга ръка към мен и някак любовно увива пръсти около китката ми. Изправям се. И тогава някой извиква името ми. Феликс тича срещу нас. Интерферон пуска ръката ми, хуква, хвърля се към Феликс.
Нищо не мога да направя. Мога единствено да седя и да гледам. Сякаш лед е замразил тялото ми, ума ми, сетивата ми.
Феликс пада на земята. Безшумно изпищявам, не мога да помръдна.
Той е мъртъв. Внезапно се разтапям, разливам се, стичам се право към ръката на Интерферон.
-Феликс! Феликс! – напразно крещя.
Откъсват ме от него, носят ме някъде, за миг като че заспивам. Пропадам в дълбока черна вода, става ми студено, усещам как краката ми яростно ритат, искам да си поема дъх...
-Моля те! – изкрещях и скочих от леглото. Сутрешното слънце ме заслепи. Дочух птича песен. Олюлях се и се строполих обратно върху завивките.
-Любов моя? – Феликс. Това беше краят. Затворих очи.
Много по-късно слушах гръмотевиците. Седях край прозореца изчезнала, стопена и безразлична. Светкавиците прескачаха дървета, хълмове и храсти. Някъде в мен бълбукаше отвращение. Дочувах глух разговор от трапезарията. Не се случваше нищо.

Оттук нататък денят сякаш се разтегли. Вадички време лепкаво и глухо се процеждаха в главата ми. Останали думи и въпроси се търкаляха с мъка по неравната повърхност на самоунищожението. 
Трябваше да мине много време. Много дни, много месеци, много години.
Как да заспя?

87

Ето го и краят. Изпълнил и последната книга от трилогията прекрачих портала и потънах в безвремието в бисерната утрин, умиротворен, омаян.
Това ли беше всичко? Какво се случи? Какво направих за тези години? Какво открих? Какво научих? Какво разбрах?
Къде бях? Защо живях? Кого ще срещна занапред?
Дали и мъртвите виждат? Дали отново ще се върна?
Защо живях?
Кой ще бъда сега? Какво ще бъда? Ще ме помнят ли?
Къде бях?
Къде отидох? Какво ще видя занапред?

Студът малко по малко ме обгърна. Успокоителна, примирителна ръка. Припомних си целия си живот тук, сред белите стени, сред Бездушните, сред омразата, сред прикривания грях, сред нещастието. Тук бях обичал, тук бях горял, тук бях крещял, бях се смял, бях мразил, бях копнял.
Ето, минах покрай стаята на Екатерина. Изкушението бе твърде силно. Бутнах вратата. Отвори се както тя би я отворила, бавно, плавно и нежно. Миг преди да надникна вътре, обаче се обърнах с гръб и се отдалечих. Нямах сили да вляза. Не можех да се сблъскам отново с разяждащото отвращение от себе си, с вината си, с болката.
Какво обещах? Колко пъти излъгах? Къде са думите ми?
Колко души унищожих?
Колко Зло събудих? Какви последствия остави съществуването ми?
Къде се изгубиха ...?

О, пак тези безумни мисли! Неподредени въпроси, прошепнати сякаш от мъртвия Феликс се въртяха в ума ми. Нима малкият десетгодишен Феликс бе тук сега с мен? Нима ми говореше изпод хилядите пластове лед от миналото?
-Феликс? – прошепнах. Думите ми глухо отекнаха в мраморния коридор. Цялата ми кожа настръхна.
-Тук съм – призрачно долетя глас – Обърни се.
Завъртях се бавно, не знаех какво ще видя. В края на коридора стоеше....
Аз. Феликс. Преди толкова време.
По тялото ми пробягаха тръпки. Вълнички се разплискаха по гръбнака ми.
И хукнах напред.
Стигнах преди него. Бях много по-едър и силен. Не обърнах внимание на външността му и го притеглих в прегръдките си.
-Феликс, кажи ми защо си тук? – промълвих. Малкото тяло се дръпна от мен и ме погледна. Срещнах очите си и изтръпнах, въпреки, че имаше огромна разлика от перверзната, гнусна имитация на Интерферон и това момче тук. Това си бях аз.
-Дойдох да те изпратя – обясни полуусмихнато той – Ти не ме искаше, не ме харесваше и се отрече от мен, но аз продължавам да съм част от теб. Откакто си Бездушен нямаш ли чувство на празнота, сякаш нещо липсва, сякаш са го откъснали от теб?
-Мислех, че е душата ми – продумах.
-Аз съм душата ти! – отсече малкото момче – Това, което те напусна онзи ден бях аз.
Паднах на колене.
-Ще ми простиш ли? – горещата рана в мен бе изгорила шевовете си и сега зееше отворена.
-Простил съм ти – каза Феликс на десет години и се приближи до мен. Сега аз бях по-нисък – През тези осем години много често те наблюдавах. Бях покрай теб. Сега е време отново да станем едно цяло.
Протегна слабите си ръце към мен, наведе се и ме прегърна. Топлина, каквато не бях усещал никога досега се стрелна в костите ми. Момченцето започна да се топи в ръцете ми. Притиснах го и затворих очи.
Всичко вече си идва на мястото. Няма място за страх. Ще бъдеш излекуван там, където е душата ти.
Изправих се. Всичко се бе променило. Той се бе върнал при мен. Душата ми бе при мен, макар и не в мен. Сега вече бяхме едно. Раната завинаги се беше затворила.



88
 
Целият замък бе в Залата. Събран в елегантен полукръг, очакващ пристигането на поредния осъден. Тук виновникът пристига сам, необезпокояван, не го унижават влачейки го като средновековен престъпник. Нищо не започва преди да е пристигнал обвиненият.
Влязох уверено с широки крачки, подминах спокойните лица на Съвета и се отправих към Интерферон. Седеше на трона си, леден, бял, невъзмутим. Беше с истинския си външен вид.
Поклоних се и го загледах в сините очи. До него седеше Фелисия.
-Господарю – равно без дори нотка на трепет изрекох.
-Доверенико – промълви той, упорито мъчещ се да издържи погледа ми – Не е ли безсмислено? Не е ли много жалко? Трябваше ли да стигаме дотук?
-Аз реших да не ви служа повече – казах.
-Ти никога не си искал да ми служиш – пресече ме той – Откакто дойде тук, аз разбрах, че един ден ще се разделя с теб. Ето, че този ден настъпи. Защо беше всичко това, Доверенико?
-Заради Доброто – изрекох. Интерферон направи гримаса на погнуса.
-Какво е това Добро? – просъска срещу мен – Какво ти дава то? Нима някога ме е побеждавало? Злото е по-силно, глупаво дете! Нащастното ти добро никога няма да успее да го надвие – и за секунда не повиши тон. Тръпка премина през Бездушните зад гърба ми. Аз също усещах как силата му нараства.
-Прав сте, Господарю – позволих си да се засмея и чух как зад мен някой ахна – Да си добър е много трудно и никога не получаваш награда за това. Прав сте и за Злото. Доказателството, че то е по-могъщо е това, че седя сега пред Вас и чакам смъртта си.
Интерферон беше бесен. Снежнобялото му лице побеля още повече и сякаш засвети. Отровносините му очи блеснаха. Бездушните неволно отстъпиха няколко сантиметра назад зад гърба ми, но аз останах невъзмутим.
-Колко жалко, Феликс Майер – съскаше Интерферон – Ти беше чудесен Довереник. Макар и неверен ти бе най-добрия Бездушен, който някога съм имал. И сега трябва да те загубя. Жалко.
Облегна се назад, огледа всички присъстващи и прошепна:
-Ела тук, Фриц.
Иззад мен се чуха стъпки. Бях прав. Наистина бях прав. Почувствах само разводнено отражение на болка.
Фриц се поклони на Интерферон. После се обърна към мен. Взрях се мълчаливо в него. Кафявите му очи бяха пълни със сълзи. Изненада се надигна в гърдите ми.
Интерферон се изправи.
-Обсъдихме със съвета всичко, Доверенико – обясни  – Той е съгласен, че трябва да бъдеш наказан. След известни преговори стигнахме до заключението, че ще платиш със своя живот, вместо с този на Женевиев Ферер.
При споменаването на името й, нещо в мен се раздвижи. Някакво смътно, парещо чувство се надигна към повърхността и заплаши да избие. Обърнах се. Сред многото безлични лица видях едно. Същите страстни тъмнозелени очи. Същите очи, които бяха разтапяли сърцето ми. Само той не ме гледаше безразлично. Напротив, сякаш ме изяждаше с поглед, взираше се напрегнато в мен, приличаше ми на стегнат ластик, готов всеки миг да се скъса. Опитах се да му предам послание без думи.
Погледнах Интерферон отново. Дали трябваше да му благодаря? Реших само да кимна рязко. Той пристъпи към мен.
Женевиев се появи пред очите ми. Блед спомен, който щях да отнеса със себе си. Колко леко наказание наистина. Немислимо бе да остана без нея. Тя винаги е била по силната от двама ни и аз чак сега го осъзнавах. Представих си как заравям пръсти в рубинено-платинената й коса. Спомних си как  задавен, изгарян от страст бях я наблюдавал преди хиляди години. Спомних си как паднах на едно коляно пред нея и тя каза „да”. После си спомних как намерих пръстена на пода. Как тя ми каза край.
Припомних си целувките й. Красиво лакираните й нокти.
Погледнах твърдо Интерферон. Той стоеше срещу мен, Фриц бе от другата му страна.
-Все още имаш шанс, Доверенико. Последен шанс – гледаше ме направо любовно, интимно, дори умоляващо. Очите на Фриц блестяха.
-Не Господарю – казах твърдо – Взех решението си.
Интерферон леко пристъпи към мен. Хвърлих последен поглед към Фриц, кимнах му и дори се усмихнах и отново се взрях право в зениците на Интерферон. Ледените му ръце обвиха главата ми. Фриц затвори очи и една бляскава сълза падна на гърдите му. Не усетих никакъв страх. В следващия миг ме заля изумление, защото Интерферон затвори очи. Сложи едната си длан на брадичката ми, другата на темето ми.
Въздухът замръзна. Целият свят се покри с тишина.
Безкраен, целебен мрак се просна пред мен.

89

Все пак е вярно, че времето лекува.
Хората не си хабят думите на вятъра. Не приказват празни приказки. Всяка рана завяхва в един момент. Просто, когато кръвта ти изтича, не можеш да вярваш.
В началото беше много страшно. Плачех по цяла нощ. През деня не бях на себе си. Не исках да говоря, не можех да спя. Често дори с часове не помръдвах. Понякога забравях какво съм започнала да казвам или да правя, ставах, отдалечавах се, тръшвах се на леглото си и започвах отново да плача. Баща ми и Иммерлин бяха принудени да ме слушат. Със седмици. С месеци. 
После бавно, някак неусетно сълзите ми започнаха да пресъхват. Започнах да се събуждам, да се усмихвам. Първо само през деня, а после и усетих, че понякога вече заспивам. Започнах да уча в университет. Мария, Долорес и Денис записаха същата специалност като мен и оттогава сме неразделни.
Оправих отношенията си с баща си. Той си бяше моят татко. Отидох на курсове по фотография. Снимах всичко, което ми попадне пред очите. Направих по една цяла фотосесия на Долорес и Мария. Снимките ми на залези, пейзажи, улични концепции и случайни хора, излезли да пазаруват или да се забавляват бяха публикувани в списание „Млад фотограф”.
Отидох на скокове с бънджи и започнах да пиша поезия. За двайсетия ми рожден ден баща ми и Иммерлин ми подариха лятна почивка на островите за цялата ми компания. Веднага се обадихме на Кристиан, Марк и Валерия. Цяло лято благодарих на баща ми и Иммерлин без да спирам. През деня отново ми беше лесно.
Оказа се, че имам талант и започнах да публикувам стихотворения в списание „Ум”. Реших да се концентрирам върху писането и фотографията, но не зарязах следването. След една година усилен труд, корекции, сълзи и моменти на безсилие, издадох стихосбирка, съдържаща шестнайсет стихотворения. Беше посветена на Феликс, макар никой да не разбра това. Името й беше „В студената нощ на моя копнеж”, а посвещението не бе нищо помпозно, просто една фраза и най-хубавото беше, че само аз знаех какво означава. „Посвещавам на ТЕБ. Обичам те.”
Постепенно наистина се подобрявах. Възстановявах се. Често ходех на скалите, където разпръснах пепелта на мама и снимах или пишех. Там се чувствах много добре. Изпълвах се с покой и времето спираше.
Вече можех да говоря за Феликс. Спомняхме си за него с приятелите ми, смеехме се. Понякога нощем той се появяваше в сънищата ми. Красив, спокоен, усмихнат. Никога не ме докосваше. Всеки път ме уверяваше, че всичко е и ще бъде наред. След всеки такъв сън се будех спокойна и тъжна. Лежах, гледах тавана, гледах изгрева (вече винаги се събуждах с изгрева, независимо от сезона) и си мислех за него. Позволявах си да се отдавам на спомени, а когато станеше много тежко, отмятах завивките, ставах и се мъчех да забравя и да се овладея.
Започнах редовно да плувам. Лятото след смъртта на Феликс баща ми реши да направи басейн и откакто стана готов плувах постоянно. Забелязах как мускулите ми подобряват тонуса си, как ставам по-хубава. Ходех редовно на лекции, времето в университета се топеше и с учудване забелязах, че се справям с изпитите, упражненията и практиката.
С Максим се виждахме все по-често. Той следваше в един колеж. Ходехме на кафе, на кино, разхождахме се дълго по здрач. Не знаех какво се случва между мен и него. Чувствах се изключително добре в компанията му. Той ми каза, че подобно на мен също се е отказал от клуба. Зарадвах се и тогава го прегърнах за пръв път. Побързах да го пусна, усетила нещо в гърдите си.
Мария си намери приятел. Беше забравила Кристиан и се бе влюбила непоправимо в едно момче от курса. Заживяха заедно на четвъртия месец, откакто излизаха. Той се казваше Джак и беше хубаво момче. Беше пълничък, дружелюбен, забавен и свиреше на китара. След дипломирането двамата си купиха апартамент (Мария получи голямо наследство) и започнаха да работят. Мария стана зъботехник, а Джак почна работа във фирма за производство на хранителни добавки. Пет години по-късно Мария роди момче. Страхотно бебе. С нея останахме най-добри приятелки и всеки уикенд си гостувахме.
Денис и Долорес останаха заедно, въпреки флиртаджийския характер на Денис. Няколко месеца след като завършихме, те ни поканиха с Валерия, Кристиан, Максим и Марк на гости в новия си дом и ни съобщиха, че Долорес е бременна и работи в някаква рекламна агенция, а Денис е станал IT специалист. Сега са на почивка някъде на изток.
Валерия и Криситиан се ожениха около две години след като завършихме университета. Прекараха медения си месец насред океана. Марк си намери гадже манекенка и беше изключително увлечен по нея. Доколкото знам и досега са заедно.
Мая стана модел. Намери си гадже бизнесмен, който я записа да учи в скъп колеж „Международни икномически отношения”. Малко след смъртта на Феликс тя дойде при мен и поиска да ми се извини. Спрях я и й казах да забрави разправиите ни.
За Карлос разбрах, че е напуснал работа като ментор в „Обратно позвъняване” и е заминал със съпругата си.
Някъде три години след смъртта на Феликс, започнах да се усещам жива и да мога да спя нормално. Не го забравих. Винаги щях да го обичам, но вече не бях така вцепенена и не ми се налагаше да изпълвам деня си със задачи, за да не полудея от скръб. Продължавах с плуването, фотографията и поезията. Когато завърших, вече редовно издавах книги, които имаха доста добър успех. Намерих си и работа в едно списание като фотограф, макар че имах различна специалност. Излязохме с Максим и приятелите ми да празнуваме по случай първата ми заплата. Той започна работа като търговски представител на голяма фармацевтична фирма. Изглеждаше повече от перфектно в скъпия си, елегантен костюм.
Между мен и Максим определено имаше нещо. Понякога, когато ме погледнеше с обсидианените си очи, усещах как в гърдите ми се надига топлина. Все по-често, когато ръцете ни неволно се докосваха, аз подскачах като ударена от ток. През деня, в редакцията на списанието, мислите ми често бягаха към него. 
С Максим отидохме на концерт на любима наша метъл банда по случай първия работен ден. Никога не съм се забавлявала повече. Въздухът тежеше от цигарен (марихуанен) дим, алкохолни изпарения и виковете на полудялата тълпа хора. Крясъците на солиста бяха придружени от тежки китарни рифове и нестройното екзалтирано пеене на публиката. За пръв път бандата идваше тук. Изобщо не помня да съм спирала да пея и да крещя. На следващия ден гърлото ме болеше, но имах автографи от всичките членове на групата и залят с бира суитшърт, което не се вижда всеки ден.
За двайсет и шестия ми рожден ден Максим беше подготвил празненството. Бе поканил всичките ми приятели в дома ми и когато се прибрах, неподозираща нищо, ме посрещна едно оглушително „Честит рожден ден!”. После всички се надпреварваха да ми подаряват подаръци. Почувствах се щастлива. Мария и Долорес цяла вечер ме убеждаваха, че той е чудесен човек, че е много подходящ за мен, че щом и досега има чувства към мен, значи ме обича истински. Долорес непрекъснато ми казваше, че трябва да живея, че трябва да си намеря приятел. И тази вечер аз осъзнах, че тя е права. Осъзнах и че го искам. Погледът ми се докосна до този на Максим през главите на приятелите ми и по цялото ми лице се разля неподчиняваща се на разума усмивка.


Четири години по късно...


Любувах се на изгрева, бисерно-ален, сънен, прасковен, летен, топъл и далечен. Седях на шезлонга до синия басейн с гладка, неподвижна вода, по пижама, с чаша кафе в ръка. Още не можех да се нарадвам на новата ни къща. Не беше голяма, но бе красива, кокетна, уютна и най-важното, тя бе наш дом. Ослепителнозлатното слънце освети лицето ми. Въздухът трептеше, перлен и свеж. Отпих от кафето.
Лъчите се плиснаха по огледалната повърхност на басейна и засияха. Полъхна приятен ветрец. Тишината беше великолепна, жива и умиротворяваща, нарушавана само от кратки птичи песни. Някъде се обади дрозд, последван от кукувица. Оранжево-синята ми пижама сякаш грееше като самия изгрев. Свих босите си крака в коленете, долепих ги до тялото си и оставих празната чаша на земята до себе си. Вдигнах камерата си. Няколко снимки по-късно за темата „Преходността и безкрая” за списанието, тъкмо се канех да ставам, когато чух стъпки и се обърнах.
Максим вървеше към мен, облечен в тъмносиня тениска и шорти, преметнал бяла хавлия през рамо, облян от сънената светлина, усмихнат, красив, освежен след сутрешната тренировка. Моят Максим. Усетих как отново съм си у дома.
-Скъпи – усмихнах се.
-Добро утро, скъпа – седна до мен той и ме целуна по челото.

Брачната халка, която не сваляше дори нощем, ярко заблестя на слънцето.          

09.05.2015