С М И С Ъ Л Ъ Т  Н А  С Ъ Щ Е С Т В У В А Н Е Т О

                                  ( Черешовото топче )

Коледата отмина. Новата година наближаваше.

По това време на годината в почти всички краища на родината си българите провеждаха кукерски игри.

Мъже, облечени в мъжки, женски или кожени дрехи, обкичени с всевъзможни звънци и хлопатари, танцуват и гонят злите духове и по стара хилядолетна традиция имитират култа към Дионис.

Тази традиция идва някъде още от древните траки живеели преди около 25 века по тази благословена, кръстопътна земя.

Те почитали бог Бакхус и танцували в негова чест, упоени от силно черно вино, каквото се раждало по тези места.

Изведнъж траките изчезнали, някак необяснимо в праисторическите времена, без да оставят никакви писмени знаци, но тази част от традициите им останала и до ден днешен в живота на тукашните балкански народи.

В различни  краища на страната тези танцуващи мъже, в днешни времена ги назовават с различни имена: станчинари, дядовци, бобугери, кукери, ешкари, джамалари и т.н.

Типичното название за тези маскирани мъже, което използват в югозападния край на България или т.н. Пирински край е бобугери. Понякога се използва и общоприетото литературно название кукери.

Тези, така звучно назовавани по народному бобугери имаха особена, но стройна организация.

Няколко месеца преди празника мъжете обикаляха околните планини и пазаряха козите и овчи кожи с най-дълъг косъм. По-късно от обработените кожи си ушиваха дрехи, а от подходящи подръчни материали се изработваха и маските, които прикачваха към лицата си.

Звънците и тюмбалеците, които окачваха на дебел кожен колан върху кожената носия, струваха понякога цяло състояние. Но във всяка група в отделните, околни селища, а и между самите селищни системи, съществуваше неписана конкуренция относно вида, големината и цената на чановете. Понякога се налагаше да пътуват и до Родопа планина, за да закупят и от тамошните чанове, които имаха по-друг глас и звучене.

Във всяка една от тези групи се определя водач, войвода, цар или балтаджия. Той е млад, хубав, здрав левент, облечен в носия, избродирана със запазена през вековете шевица с народни мотиви, в ръката си носи меч или сабя, понякога дървени, понякога истински, с която сабя трябваше да отреже главата на ламята или на злото. Той се явяваше като синоним на народния герой.

В продължение на целия ден водачът не отваря уста, не проговаря нито дума. Но цялата група се подчинява безпрекословно на неговите жестове и движения през целия ден.

Групата си има поп, бирник, баба и дядо, младоженец и младоженка и най-отзад на целия парад върви мъж, предрешен като циганин с насаждени бузи, водещ магаре след себе си, на което товареха даровете, дадени им от хората, чиито домове са почетени от бобугерите. От едната страна на самара връзваха буре, в което сипваха виното, а от другата страна - буре за ракия. Отпред на самара бяха преметнати дисаги, изтъкани от кози косъм, в които пъхъха дарените сланина, наденици, кървавици и суджук, обслужващи ги в януарските дни  при последващите вакхански запои и буйства.

За настъпващата нова година, групата от Горната махала бе взела решение да пресъздаде сцената с “черешовото топче” в едно с Боримечката.

За целта отрязаха тридесет годишно черешово дърво и го провъртяха с ръчен коларски свредел. Стегнаха стените му с чембер, а за ходова час приспособиха предния колесар от каруца. С това обединяваха тракийския култ към Дионис, качен на колесар и историческото събитие с Боримечката, качен на подобен колесар върху самото черешово топче.

Топът заприлича досущ на еталона си от 1876 година, от времето на въстанието на българите срещу турската робия.

И когато цялата подготовка бе извършена, по-младите момчета няколко дни преди празника нощем обикаляха улиците и тренираха, обкичени със звънци и чанове като коледни дръвчета, произвеждащи звуци от всякакви видове децибели, от които биха изтръпнали и най-закоравелите духове и джинове.

Суетнята около новогодишния карнавал бе в апогея си.

Галена и Захари изоставиха отрупаната трапеза, облякоха дебелите палта, сложиха си шалове и шапки и се запътиха надолу по павираната улица към площада, където празника бе в разгара си.

От там се лееха звуците от надиграващи се зурни, саксофони, гайди, акордеони, кларнети и оглушително думкащите тъпани, от които настръхваха косите на присъстващото множество.

Лошите сили в природата трябваше да бъдат прогонени.

Двамата пристигнаха на площада и се смесиха с врящото и шумно  гъмжило.

Групите вече слизаха от околните махали и минаваха през шпалир от млади и не до там млади хора, облечени в най-празничните си дрехи, някои от тях необличани през цялата година.

Този празник в Брежани се е славел от незапомнени времена с показна и неповторима тържественост, с екзотика и пълно повторение на оргиеастичните празници на древните траки.

В покрайнините на огромния площад се виждаха всевъзможни сергии, предлагащи невъобразим асортимент от дрънкулки и джунджурии, лакомства и мекици, приготвяни пред очите на празнуващите във врящ с мазнина котел и каквито човек можеше да си купи само по тези или редките летни празници.

Най-щастливи бяха децата. За момченцата имаше всевъзможни въздушни и водни пистолети и пушки, за момиченцата обички, пръстенчета и кукли и всевъзможна друга кинкалерия за възрастните майки и баби.

Вълнуващият се площад бе място за срещи и комуникация на харесващи се и влюбени млади хора. Тук се осъществяваха познанства, някои от които по-късно продължаваха за цял живот.

Под съпровода на музиката, групата на “приоданците” от  квартал “Мечта”, живеещи в новите къщи над училището се изтегляше на към търговския дом.

На два метра от Галeна и Захари пристъпваше тържествено в извезаната си дреха балтаджията, главатарят на староселците от Горната махала, истински наследници по вид и нрав на старите траки. Дясната му ръка се движеше пред гърдите му, държаният в нея закривен ятаган, пореше надясно и наляво въздуха, в синхрон с тържествената му стъпка и люлеещите се гънки на русалийската му премяна.

След него тъпаните и зурните нажежаваха въздуха.

Подир тях се изнизваха мечките с мечкарите, булката и младоженецът, попът, който ръсеше вода наляво и дясно, докторът, който размахваше огромна инжекция и раздаваше рецепти срещу книжни левчета.

След тях се извървяваха всякакви маски, сътворени от: кожи, картон, дърво, листа, лишеи и мъхове.

Особено оригинална бе една маска пет метра висока, сътворена единствено от мъховете, растящи от северната страна на дърветата във вековните борови гори в северозападните склонове на Пирин.

Най-отзад пристъпваше в странен танц, но в такт с подлудяващата музика, странният и необичаен “двоен човек”, нещо подобно на сиамски близнаци, но носени от един човек.

Местните люде никога в живота си не бяха виждали сиамски близнаци, но така пресъздаден се явяваше тук в собствените им представи и от явно по-явно бе, че този мим с действията си имитираше преданието за преждевременното раждане на недоносения Дионис.

Главатарят се изкачи по стълбите към трибуната. Танцуващата група го последва и се разположи така, че да има място отпред, за да представи някакъв народен обичай, свързан със засяването на  житото и прибирането на реколтата.

Няколко здрави и силни мъже, облечени в юнашки облекла, качиха бавно и полека черешовото топче и го настаниха по средата на сцената, но засега - отзад зад групата, да чака докато му дойде времето.

Журито от изтъкнати и известни хора и началници с висок ранг от минното предприятие се бяха наредили в най-десния ъгъл на голямата сцена и наблюдаваха и оценяваха групите.

Културтрегерът Виолета Ставрева обясняваше по микрофона елементите от представяните обичаи и връзката им с древните вярвания, а зимният вятър си играеше с русите и дълги и буйни коси.

Елхата зад нея потрепваше, украсена с проблясващи гирлянди и стъклени изписани играчки.

- А сега – тръсна с глава Виолетка – ще видите Боримечката, който ще предупреди хората от селото, че ще гърмят топчето.

Групата се изнесе като полумесец и в центъра и остана само топчето. Зад него стояха най-хубавите мечки с мечкарите.

Найден Пенчев облечен и накипрен като Боримечката, пристъпи напред и сложи единия си крак върху оста на колесаря, върху който бе закрепено тялото на топчето. Видя му се някак ниско и се качи отгоре, като провъртяното дърво остана отдолу между краката му.

Закрепи стъпалата, сложи длани пред устата си и с тържествен и силен глас извика и приповтори думите произнесени преди близо сто години от Боримечката:

- Ей, селяни-и-и! Приберете децата и женурята, че ще го гърмиме топчето-о-о!

Зад него помощниците му запалваха фитила.

Изведнъж, не успял да сложи крак долу на сцената, се произведе гръм, а топчето се обви в облаци дим, които за няколко мига закриха обстановката на сцената.

Чуха се викове, а сред дима се усети някаква суетня и шетня.

Димът се разнесе.

Топчето се бе разцепило отзад и отгоре.

- Ле-ле-е, утепаха брат ми!!! Олеле-е! А-а-а-а! – чуваше се страшният рев на един от мъжете, който захвърли маската си и се строполи на земята върху ударения от парче дърво бобугер.

Други се засуетиха около Найден Боримечката, а по радиоуредбата се чуваше треперещият глас на Виолета Ставрева:

- Някой да се обади на бърза помощ! Моля ви! – и го повтори. – Не, не, извикайте линейката на мината... на минната спасителна служба! Няма за кога да ги чакаме тези от града. А-а, къде е полицията? Намерете полицая! Моля ви, окажете съдействие …

Празникът се провали.

Всички участници захвърляха маските си наляво и дясно.

Едва, когато линейката тръгна с бясна скорост към болницата в Благоевград, хората се разотидоха.

- Хайде, мило! – рече Захари. – Нагледахме се! Видя сега колко му е на човешкия живот. Само преди няколко секунди си жив, здрав, прав, а след това те няма! Толко му е и хлябът, и бобът на човек!

Галена го гледаше с големите си, готови да потекат очи, без да може да проговори, хванала се здраво за ръката му.

Тръгна след него, опирайки от време на време глава до рамото  му.

Прибраха се бавно, без да разговарят.

У дома, забелязали студените им лица, ги запитаха дали не се е случило нещо особено.

- Случи се! - въздъхна дълбоко Захари и повтори - Толко му е и хлябът, и бобът на човек. Толкова. За какво ли се карат хората помежду си, защо ли се трепят от работа, когато в един единствен миг всичко загубва всякакъв смисъл? - заключи той и отново въздъхна дълбоко. След това заразказва какво се бе случило, а Галена го допълваше от време на време с широко отворени, ужасени очи.

Вечерта отново насядаха около подредената с всичко останало от предната вечер маса.

Към 11,20 часа всичко около тях се раздруса. Жените изпищяха, а Захари подпря с две ръце телевизора, който щеше да падне от шкафчето до стената и докато се паникьосваха и разбираха дали да бягат навън, земетресението отмина.

След около петнадесетина, а след това след още десетина минути последваха още няколко вторични труса с по-малка интензивност.

Ужасени от трудния ден, всички насядаха отново, изчакаха държавният глава Тодор Живков да произнесе точно в полунощ поздравителната си реч към българския народ, отпиха по глътка вино и заоправяха леглата за лягане.

Галена се сгуши на гърдите му, а Захари галеше косите и, шептеше :

- Няма страшно миличко, няма нищо страшно... няма, няма, няма.

- Ами, ако пак се разтресе, какво ще правим тогава? – с плах глас питаше Галена.

- Няма! Не се притеснявай, моля ти се. Хайде заспивай, хайде.

След малко сам рече почуден:

- Ха?! А бай Тошо нищо не каза за земетресението. А може би записът да е правен още предния ден? Сега и той вероятно е напълнил гащите – засмя се той. –  Подобни природни катаклизми не отминават никого. Хайде да спим.

Галена се гушеше мълчаливо в него.