16.09.2010 г., 15:43 ч.

Смс-и за Принцеси 

  Проза » Други
1190 0 1
6 мин за четене

Има време, което не иска да ме пусне, като дете, което не иска да влезе в детската градина... И ми е мило, и знам, че трябва...

Имало едно време, там някъде, където всички искат да отидат, една жена, чийто живот се харесвал на мнозина. Един ден, а може да е било нощ, жената решила да си тръгне оттам, откъдето всички искат да отидат, защото за разлика от тях, жената знаела, че Малкият Принц е умно момче, което казва истината, когато казва, че най-същественото е... вие знаете. Ако историята се случвала преди много, много години, жената щяла да се спусне от прозореца, по кулата, до земята, където на кон, вече щял да чака поне принц, но... Историята се случила преди малко години, жената седнала на мокета в хола и отворила лаптопа...

Хубав хол, хубава маса, а на масата в зелено цъкали думите на съвсем непознат, който изпращал поздрави на един друг град от една жена, която не искала друго, освен две минути на неговия прозорец. И той ги дал...

Дните и нощите минавали, зеленото ставало все по-зелено, жената пишела все по-бързо и по-бързо, лаптопът прегрял и умрял. Сменила го бързо, вярвала, че каквото не може да се ремонтира, може да се купи отново. Ако било преди милион години, жената щяла да боготвори хартията, мастилото и някоя от придворните си дами, но... нашата боготворяла само интернет, зелените отметки и бързозареждащите се изображения я изпълвали така, както дори вино не изпълва бъчва, нито сладолед фунийката си... Работните дни станали кратки и за радост на жената се озвучавали от безброй кратки историйки, като например онази за кръщенето на бабата с татуирана русалка... Нощите, нощите станали безкрайни, тъмни и дълбоки, топли с течен център, като огромни шоколадови суфлета, които се намествали едно след друго в квадратчетата на календара и то така, че скривайки цифрите, водели до пълна забрава, шизофреничен смях и диабетично безсъние... И ако беше се случило в средните векове, жената щеше да живее за единия бал и щеше да стяга гръд в корсет, но понеже станало по-скоро, тя се прибирала, измушвала сутиена през ръкавите си, обличала пижама и се отдавала на виртуални балове, от които реално усещала само цигарения дим и студенината на студения чай, другото било в главата ù.

Нощите започнали да не минават, започнали да ядат от деня, докато накрая жената спряла да спи като цяло, защото сметнала, че е грехота. Била будна, събудена и прободена, изпрана и изгладена, вече знаела всичко. Непознатият си оставал все така непознат, колкото непознат може да бъде човек, за когото знаеш от номера на обувките, през размера до предпочитанията относно шампоаните. Оставало ù да разбере само две неща: кога ще го види и за какво лъже. И ако било отдавна, отдавна, преди много лета, то щяла да го види в деня на сватбата, а за размера... нямало да говорят никога, но понеже не станало така и понеже било съвсем скоро, тя намерила начин да се командирова в близкия щат, за да го види без помощта на кинескоп.

Късно, късно през една лятна нощ, в която нямало нужда от сън, две каляски паркирали една до друга. Жената изскочила от своята така, както изскача някой или готов за бой, или изритан със сила, непознатият се смутил и скрил зад вратата на своята многоконна каляска. По-късно същата нощ двамата стояли на мокра маса в една градинка и обсъждали всяка световна глупост, докато най-сетне тя станала и тръгнала към един друг бал, на който било прието да се пристига призори и с влизането да се озоваваш върху масата...

Жената и непознатият се върнали към нощите от суфле, за да стопят смущението от първа среща и за да затвърдят решението, че непременно ще има втора. Втората била насрочена с дата, а междувременно се играли няколко мача, в които жената повела резултата така, че да се почувства непобедима или така, както той позволил. Било нормално, били осъдени да се противопоставят един на друг, не им било писано, но те не говорели за това, защото всеки би споменал, ако се е търкулнало гърнето, ако си е намерило похлупака, но никой не повдига въпроса, ако е очевидно, че са се търкулнали два предмета, които няма как да са в комплект...

При втория дубъл, суфлетата и шоколадовите неща, като израз на една необозрима романтика, отстъпили място на неща, част от реалния бит, които опаковани като подаръци, следвало да вият един срещу друг: "Тук съм, реален съм, жив съм", както и същото в женски род... Сандали, пясъци, коли, нощи, пътища, табели, цигари, пурети, целувки... Наистина само това. Непознатият оставал все така непознат, а жената, въпреки, че отдавна била станала от мокета, се чувствала така, както се чувстват падналите за дузпа или тези, които са паднали в следствие на прът в спиците... Спортът се оказал слаба страна. Едно оставало сигурно - щяло да има трета среща на друга, по-сакрална дата.

Ако това се беше случило много, много отдавна, той щеше да е принц и да ползва услугите на глашатай, щеше да е танцувал с нея, а на сутринта, щеше да е пратил свита, която да я дири с цената на живота си и по размерът на чепика, но защото не беше чак толкова, той просто написа смс.

Трето действие преливало от лукс. Червен мокет, златни орнаменти, много тафта, много етажи, нейният грим тежък, крещящи бижута и невероятна коса, стомах на топка от страх, да не би да не се случи... Можело е и да не се, но така е било писано...

* Понеже тези моменти не се споменават в приказките от много, много отдавна и защото тези моменти са предвидени за след "И заживели дълго и щастливо...", нека не боравим с типичните похвати. Облегнете се на простичкото: "Представи си само..."

Представи си само скраб за тяло, каквато няма в приказките, но имало в онази нощ, от мед, канела, кафе и захар, която под гореща вода и пара се превръща в убийствен дъх, примесен леко с цигари и черешови пурети... И представи си само мелба, каквато никоя принцеса не е опитвала, но онази нощ имала вкус на това, сладолед, ядки, карамелов сироп и бита сметана... Същата поръчка, по няколко пъти, засища, насища, запълва, обгръща, попълва, превзема и струва скъпо.

Целувай, целувай, целувай и тръгвай,
не се обръщай, не пея,
целувай и тръгвай,
където ме няма, където те няма,
целувай, целувай, целувай и тръгвай...


Е... Жената разбрала за какво лъже. Казвал истината винаги, освен в моментите, когато трябвало да отговаря на нейното непрестанно: "Възможно ли е?"... Дни след трето действие, непознатият осъзнал, че е срещнал най-трудно измиващата се абсолютно непозната... Тя станала от мокета в най-хубавия хол и тръгнала далеч, далеч, през девет планини в десета, където зелените отметки нямали никаква стойност, а неговият глас звучал все по-тихо и все по-тихо, не заради делящите ги реки, а поради слаб обхват на телекомуникационните вълни. Традиционната медицина казвала, че очи, дето не се виждали, се... вие знаете, но жената и непознатият установили, че очи, дето не се виждат, или няма да се видят никога пак, или трябва да се видят, когато някой от двамата реши да избяга отново. Болката водела до сънища, а сънищата до решения, решенията казвали, че всичко трябва да се промени, защото никой не бил виновен за виновно склонените глави, както никой не бил длъжен да заживява дълго, камо ли щастливо, защото, ако беше приказка от много, много отдавна, това непременно щеше да се случи, но понеже е... модерна, идва да покаже, че доброто не винаги побеждава злото, защото не винаги е необходимо да има добро, камо ли зло...

Поуката?
Във всяка приказка има поне хапка любов.
Никой непознат не е напълно непознат.
Има водоустойчиви жени.
Промяната е придобивка, не трие и не забравя, а и не трябва.

... и още нещо:

Малкият Принц е добро и умно момче, Непознатият също.

 

 

 

 

 

 

© Гергана Янчева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??