СМУТ

Двор! И порта!

Къща! И голяма! И хубава!

Отминах портата, кога викна.

И къде ще ида, та няма да се върна? И без да се обърна и да погледна през оградата, знам какво ще видя.

Асма! Под нея маса. На нея чашки. До нея столчета. Две. На едното е седнал, другото ме чака.

И съм там. Ако е имало нещо да свърша, да съм го свършил. Няма да го оставя сам да се мъчи! Пък е и едно време… И горещо, и задушно! Но не и под асмата...

- Айде бе, комшу, къде се шляеш? Откога те чакам? А, сядай!

И сядам. И се курдисахме един срещу друг и надигнахме чашките. Разменяме по някой и друг лаф. Как си, къде беше, какво прави и пак надигаме чашките. Да не изветрява това, дето е в тях.

На втората сме. Близнах и я оставих. Той я наври и я обърна наведнъж. Остави я, тупна ме по коляното с ръка, дигна я, посочи пред нас и рече:

- Тук! Ей тук, ще ме оставиш! С краката нататък.

- Ти да не си откачил?

- Не съм! Нали запомни, с краката нататък, да гледам натам.

И посочи къщата.

- Ако обърнеш още една чашка, накъде ще искаш да те обръщам?

- Не съм пиян! Запомни мястото!

Позамълча. И пак:

- Отдавна се каня да ти го кажа. Няма на кого друг. Останах сам. И аз вече си отивам. Искам преди да ме изнесат, да гледам нататък, да видя какво съм направил, какво от мен ще остане. Тя е! Само тя! Къщата!

И посочи с ръката към нея.

И замълчахме.

И не посегнахме повече към чашите.

И се разделихме.

И е предусещал!

Отиде си след двайсетина дни.

И го изпратихме от там, дето беше посочил с ръка.

И го обърнахме с краката нататък, накъдето искаше да гледа…

Отиде си!

Остана къщата. И голяма, и хубава!

Остана и нещо, което ме смути, нещо което ми се заклещи в главата и не излиза от там.

Нищо особено! Да, ама мине не мине време, и започне да човърка и нищо не го измества. Зачекнало се в главата и човърка. Денем иди-доди, в това се заплеснеш, в онова се залисаш и не усещаш човъркането. Денем! Ама нощем? Нощем, кога всичко притихне и полегнеш, дано позаспиш, но нищо не става, защото, ако не се обади моторчето, обажда се крачето, ако не е то, започва да прескърцва кръстчето или рамото. Обаждат се едно след друго. Изохкам, изръмжавам, обръщам се наляво, надясно, по гръб, по корем, ставам, обикалям из стаите, гълтам по някое и друго хапче и пак същото. Ох, ах!

Но това е все още нищо. Лошото става, кога онова, дето ми се е заклещило в главата, започне да човърка… То не се трае! Все по-често и за по-дълго човърка. Кога стане нетърпимо, ставам, излизам на терасата и припалвам една от друга.

И тук човърка!

Що съм, какво съм, защо съм? И все тоя въпрос…

Дали и аз ще мога да кажа някога, на някого:

- Тук! Ей тук ще ме оставиш! С краката нататък!

С краката нататък, но накъде? Ще има ли какво да гледам, кога очите ми се затворят? Направих ли нещо, което да искам да погледна, преди да ме изнесат?

А кажи де? Направих ли? Остана ли нещо от половин вековният ми труд? Остана ли нещо от мен, за което да казват, - „Той го направи”. Остана ли нещо, което съм направил и от което да не ме е срам? Кого, кого да питам, кой ще ми каже?

Нощ! Двама сме! Аз и луната. И аз мълча, и тя мълчи. Около нея звезди, около мене съмнение. Тя отминава, то остава.

И човърка!

А заспи, ако можеш!