Болка отново разкъсва всяка част от неговото сърце … Болка! Само по това познаваше, че е жив. Всеки ден, всяка секунда той споделяше с нея – болката. Ако знаете какво е да се събудиш и единственото, което усеща сърцето ти е болката,  значи сте точно толкова късметлии, колкото и той. Какво го беше довело до там ли?.. Какво ли беше белязало сърцето му до такава степен, че той не можеше да си поеме дъх, без да усети тази празнота? Сякаш беше от порцелан - красив и великолепен, но в същото време толкова чувствителен и лесно нараним, чуплив. Всяка нощ той се сещаше за тази, която го счупи и някак си бързо го слепи, за тази, която остави този белег на толкова дълбоко, за тази, която караше кръвта му да спира и сърцето му да спре да тупти , за тази, която можеше с лек замах да унищожи това, което е останало от неговата душа. Обичаше я, да, обичаше я повече от всичко на този свят, но тя дори не отвръщаше на неговото "здравей". Тя бе така безразлична, толкова студена, но в същото време го поразяваше с тази ледено-студена красота.  Дали можеше да съществува такова прекрасно същество, или беше поредният блян? 
 Отначало той си мислеше, че е по - различна, но се оказа като всички - поредната кукла на конци, влияеща се от общественото мнение, красива, но просто замръзнала, обковала в окови своето ледено сърце, а той даваше мило и драго, за да намери ключа от този затвор,  да я освободи.  Но уви, това можеше да стане само и единствено в мечтите му. Тя беше като вихрушка, като ураган. Помиташе го толкова безжалостно.  
 Едно време той имаше една мечта - някой да го обича. С времето тази мечта избледняваше и накрая някой я открадна . Той нямаше много, а някой му беше откраднал единствената му. А всеки добре знае, че с времето мечтите умират . С тяхната смърт обаче умира и този, който се е опитвал да я сбъдне.
   Не, това не беше приказен сън, беше истински ужасяващ кошмар. Всяка вечер той изплакваше очите си за своята любов. Не можеше да преодолее това, не можеше,  то го държеше в омаен плен …. Прах при прахта,пепел при пепелта… Думите не стигаха, нямаше такава, която да определи това, което той чувстваше. Без нея  не виждаше смисъл. Не, нямаше, само поредния скапан ден, изпълнен с нея. Едни и същи думи се въртяха из главата му -“Нещата, които не ни убиват, ни правят по силни”.. Е, да, но тя го убиваше …Сядайки на леглото си, той отново и отново си спомняше единствения момент, когато тя беше негова на един купон, отпусната в обятията му… Толкова му се искаше този момент никога да не свърши, но нищо не е вечно.. След тази вечер всичко беше по старому… Дори той беше разкрил чувствата си, но единственото, което получи, бе нейното безразличие…
  Думите още отекваха в главата му - ”Нека останем приятели”. Та нима това можеше да стане? Той дори не смееше да срещне погледа и. Когато я видеше, болката отново възкръсваше и това парче стъкло, което тя бе забила с появата си в живота му,  се забиваше все по-надълбоко и сърцето отново кървеше….”Един ден то няма да издържи”-  мислеше си той. Да, така и стана.
  В онзи студен мрачен и зловещ ден на  моста, който сякаш имаше пропаст по средата и той не можеше да стопли нейното сърце. Мислеше да скочи. Мислеше да си пререже вените. Мислеше да се отрови. Мислеше да се обеси, но защо нищо от това не му се струваше достатъчно…Той дори вече не виждаше светлината…Реши какво да направи - щеше да забие нож в сърцето си “та накрая дано спре”, казваше си той …
  Заби го, усети кръвта, бликаща от раната, усети мириса на плът… Зави му се свят, не усещаше вече болка, не усещаше въздуха, не усещаше нищо и нямаше светлина в края на тунела, та дори и тунел нямаше - празно пространство, смърт и разложение.
 Ямата е дълбока, ковчегът е тъмен ... Светът е все така злобен, а тя е все така безразлично красива, но плаче .. Защо ?