Това е нещо, което ми се случи наскоро, когато вървях към училище. Историята представлява едно истинско събитие, но въображението ми помогна за нереалните събития, за да може на вас да ви е по-интересно.
Беше поредната студена сутрин. Печката отдавна бе изгаснала, още през нощта, когато станах до тоалетна, видях, че вече последните дървета догарят. Сутринта, когато всъщност трябваше да стана, за да се оправя за училище, къщата беше напълно измръзнала. Спеше ми се, не ми се ходеше на училище, не ми се ставаше от топлото легло, за да се обличам и приготвям за поредния тежък ден. Все пак знаех, че майка ми ще ми вика, ако отново изпусна учебния ден, затова и станах от леглото и отидох в другата стая, която беше с няколко градуса по-топла от моята. Тази година зимата наистина бе сурова и жестока. Надявах се да свърши скоро, защото наистина не обичах студа. Мразех дебелото си яке, заради което изглеждах като чувал с крака, а хората се чудеха дали вървя или се търкалям по пътя. Разбира се, не трябваше да обвинявам якето си, а килограмите, но тренирането и отслабването бе една изключителна загуба на време, според мен. Все пак трябваше да играя на компютъра по цял ден. Ето че след броени минути вече бях навън, точно с това дебело и омразно яке, което не ми позволяваше да се движа свободно. Русата си коса бях покрил с черна шапка, която ме пазеше от вятъра, който беше толкова упорит, че се опитваше да пробие моята защита от шапка и шал и отново да зачерви бузите ми. Успешно. Даже си мислех, че изстудява очите ми, които малко по малко губеха цвета си и от яркосини придобиваха по-тъмен цвят. Разбира се, времето беше спокойно преди аз да изляза, но ето че щом прекрачих прага, сняг започна да вали, а вятърът само го изстрелваше на посоки. Ужасен студ и една сива виелица. Снегът ме удряше ме в лицето, а секунди след това се завърташе и ме удряше във врата. Нямах търпение да стигна до училище и най-накрая да сваля зимните си дрехи от мен, сигурен бях, че тогава щях да се преродя. Най-накрая свободен от тоя студ и това проклето яке. Ако изобщо парното там бе пуснато. Навън все още беше тъмно, сякаш беше полунощ, но истина беше, че слънцето вече трябваше да изгрява. Пустото слънце явно също се излежава. Не иска да стопли деня ми и измръзналата ми душа, явно пак щеше да ме мъчи. Улицата ми, спокойна и тиха, беше празна. Поне така си и мислех, но явно имаше и друг ранобуден човечец. Съседът, ветеран от войната, вече едвам ходещ старец, се опитваше да изчисти снега от пътеката, която водеше към входната му врата. Явно преживял много по-сурови зими, мъжът не бе изплашен от студа. Въпреки, че вятърът продължаваше да навява върху току-що изчистеното от него място, той така и не се отказваше. В този момент нещо в ума ми казваше, че трябва да му помогна, но това означаваше ново закъснение и нови кавги с майка ми, реших да продължа надолу по стръмната улица. Това не беше никак лесно, целия асфалт беше покрит с тънък слой лед, а предполагам вие знаете, той е най-хлъзгав. Опитах се бавно да се придвижа надолу, стъпвайки плахо с черните ботуши и молейки се да не падна. Успях да премина по-заледената част от улицата и вече усещах пътя под краката си, затова започнах да стъпвам доста по-смело. Единствените източници на светлина бяха уличните лампи. Не знам как е при вас, но тук никога не можеш да разчиташ на тия лампи, половината изгорели, а другата половина едвам примигващи, колкото да заблудят всеки минувач, че работят. Под светлината, идваща от една от работещите улични лампи, стоеше жена. Облечена в черно, не бях видял тая жена, когато излизах от нас. Сякаш се появи пред мен като някакво привидение, чакащо да мина покрай него, за да ме уплаши. Черна и дълга коса, черно яке и черен панталон. Наистина тайнствена фигура, която напълно ме озадачи. Не бях виждал тая госпожа по тия места. Щях да я познавам, ако живееше някъде наоколо. Е, все пак не виждах лицето й, слизайки по улицата, тя беше с гръб към мен. Забавих крачката си опитвайки да разбера коя е, но не можех да я разпозная. Не можех да преценя дали е възрастна жена или тийнейджърка. Стоеше мирно и не помръдваше, сякаш чакаше нетърпеливо някой. Предположих, че просто умът ми си прави шеги с мен и че това е съвсем нормална ситуация. Но всичките филми на ужаси и многото книги на Стивън Кинг, прочетени от мен, се опитваха да ме убедят, че това е зъл дух, чакащ да ме изяде. Боях се да мина близо до нея, затова продължих плахо надолу, но в другия край на улицата. Подминах тайнствената фигура и най-накрая имах шанс да видя лицето й. Изпитвах някакво свръх любопитство да узная истината, но нещо вътре в мен не ми даваше да се обърна. Срам ли бе, страх ли ме обзе, не знаех. През главата ми минаваха хиляди мисли и накрая не издържах, любопитството надделя над разума и погледнах назад. Видях едно красиво и младо лице. Определено не бе на младо момиче, но това бяло и нежно лице ме привличаше. Имаше такава тайнствена красота у нея, че не можех да отделя поглед от нея. Косите й бяха дълги, прави и сякаш излъчваха повече топлина и светлина от пустото слънце, което все още не се беше показало. Изпитвах едно страхопочитание, но и в същото време удивление от тая неземна красота. Тя се усмихна леко и веднага я познах, усмихнах се и аз. Разбрах, че няма от какво да се плаша и продължих напред с усмивка на лице. Това не бе дух или страшно привидение, това беше моята стара приятелка Смъртта.