Седи свит и не помръдва! Бледозеленикавите клони на петдесетина метра отсреща също не потрепват. Мостът със замацаните от влага бетонни подпори неестествено свързва гора с гора, като че ли е прокаран само за да си стои там и да чака някоя мишена да се появи. Времето тече! Погледна часовника си. Беше само шест часа сутринта. Мръсно сива мъгла се спусна от калния хълм с рехава горичка на около стотина крачки вдясно.

Повдигна снайпера, за да прегледа нищото отсреща. Студена светлина заля зеницата му и фокусът на оптиката заизследва неподвижната тревица между дърветата. Не се бе окопал добре, брустверът пред него беше смешна каменна гърбица, покрита с щамове прогнил мъх. Прибра оръжието и се спусна малко по-надолу. Трескаво зарови из джобовете и напипа пакет с цигари, омачкан и изцапан с нещо сиво. Не запали, само захапа нервно филтъра и продължи да чака.

Заповедта беше такава. Ще чака... Полегна и се загледа нагоре! Небето, набраздено от белезникави облаци, беше някак странно близко, опасно наклонено към влажната земя.

Чу лек пукот и цялото му същество се превърна изведнъж в придатък към оптиката на снайпера. Гората с белезникавите дънери се разтвори пред погледа му и дулото жадно търсеше врага отсреща. Появи се първата сива каска и дребно човече пресече тичешком разстоянието между зеленото и моста. На метри зад него, слели се със сивотата, се мяркаха още две каски, като странни дървесни гъби. Човечето се престраши и тръгна приведено по моста. Оптиката се движеше сама и червеният знак върху окуляря маркираше ясно ту лицето, нацапано за маскировка, ту зелената куртка.

Изплю сдъвканата цигара. Пръстът, като твърдо пипало, натисна плавно спусъка. Човечето залитна, все едно се бе препънало в нещо, огъна се неестествено и се строполи. Сега изглеждаше като голям изтърколил се камък върху асфалта на моста. Отсреща се чу пукот. Оптиката се завъртя плавно, но сигурно в желаната посока. Погледът разчете разстоянието и откри онова, което търсеше. Трите сантиметра под каската му бяха достатъчни. Пръстът се сви нервно и каската отскочи назад. Не чу падане на тяло. Търсеше третата мишена. Тогава го видя да бяга между дърветата, като странно животно, сякаш гонено от страх и мъка. Червеното кръстче фиксира плешките и пръстът се сви. Тялото се тръшна напред и краката заритаха, като че ли нямаха връзка с торса, а се управляха от друг, като смешна дървена кукла, ръководена от неумел актьор.

Излезе от канавката, нямаше повече работа тук. Ръцете му се тресяха, погледът вече не бе съсредоточен, а неистово подскачаше насам-натам. Снайперът, преметнат на лявото му рамо, го удряше в бедрото на всяка крачка. Краката се влачеха уморено и чертаеха безсмислена диря в пръстта. Не мислеше за нищо! Куклите не мислят. Просто неговият кукловод се бе оказал по-усъвършенстван. И толкоз... Гората, изпопадалите тела-камъни, окулярът, червеното кръстче, израстъкът пръст, мъхът на бруствера, гладното небе, неестественият мост, самият той... Неговият декор.

Единствено някъде дълбоко вътре под бронежилетката съцето му чувстваше, че старите кукли винаги ги изхвърлят...