Снежната Буря

Абдулрахман Акра

-Ти си луд... Това бяха последните й думи, които погалиха ушите му през телефонната слушалка.

-Знам... Луд съм по теб. Идвам, да знаеш само.

Той свиреше щастливо на автогарата, на която имаше само единствен микробус в очакване на други любители на приключенията. И те ли бяха лудо влюбени като него, за да пътуват с този старомоден микробус от Варна до Добрич в тази снежна буря, която затвори  пътещата?

- Донеси себе си. Засмя се щастливо, спомняйки си за думите й, които му каза, криейки сълзите си, когато пътуваше през една ваканция в далечната му страна. Попита я тогава какъв подарък би искала тя да й донесе като се върне..

Настояваше да не прескачат бариерата на строгото приятелство. Момичето на мама и тате, чието сърце никога не беше трепяло по един мъж  и с инатлива воля е решило да остана свястно момиче, докато намери принца на мечтите си.

- Хайде бе момче... тръгваме вече... качи се в автобуса. Извика шофьорът на микробуса  след като седна зад волана. И тогава се сети, че микробусът беше с достатъчен брой пътници...

Шофьорът се прекръсти и подпали машината. Бавно тръгна микробусът по едва видимия асфалт от натрупания от бурята сняг.

- Ех... всички ще умрем някой ден де. -Каза седналият до него пътник...

- И какво ще загубим, ако умрем... Ние и без това не усещаме живота в тези мизерни времена, братко. - Отговори друг пътник.

Гледаше прекрасната природа в бялата й украса през прозореца. Това беше времето, когато пътуваше преди две години... Тогава за първи път я целуна насила по челото и забеляза как тя настръхна, отдръпвайки се от властния му чар. Пожела му приятно пътуване. Пътуването до София тогава беше рисковано, но той трябваше, за да вземе самолета оттам и по пътя се разсейваше като гледаше бялата украса на природата през прозореца на автобуса. Пътуваше за Добрич, защото не можеше да чака, докато премине бурята и не успя да се противопостави на копнежа по избраницата на сърцето си.

- Чувал ли си за влаковете? - Намекна хитро тя по телефона.

- Утре. - Отговори той, след като улови идеята й.

- Ти си луд. - Засмя тя.

- Знам... луд съм по теб.

Винаги й е казвал, че нейният глас като златен дъжд вали... а тя все нежно се усмихваше, чувайки това от устните му... Май от една песен на Мустафа Чаушев беше го научил този израз... Но не може да бъде сигурен в това.

- Щом няма жени в автобуса, ще стигнем живи и здрави.

- Какво им е на жените бе? Виж колко е мрачно без тях.

- Я стига... времето е мрачно поради бурята.

- И от инфлацията, братко.

Продължителен смях огласи микробуса. Толкова е хубаво със смях да се лекува страданието на хората... а българите по принцип малко се смеят, но като го правят... тогава от сърце се смеят.

- Следва -