Снежният човек

мистерия, хорър 

   Имаше някаква красота и в същото време някаква странна напрегнатост в това пътуване. През цялото време – от излизането от квартирата им в Прегин, за да отидат до едно от летищата в Лос Анджелис, откъдето да хванат директния полет за Москва и от там самолета за Якутия - Едуард и Луиза се чувстваха зле, сякаш нещо подсказваше, че тази екскурзия съвсем няма да е толкова спокойна, колкото си я представяха. Щом слязоха на летище Домодедово и взеха багажите от лентата, обстановката коренно се смени и се появи някаква сивота в околността. Хората – макар и много на брой, с красиви руски черти на лицата - като че ли не изглеждаха особено сговорчиви (или поне на тях така им се струваше). В един от баровете, на терасата на втория етаж, двамата изчакаха четирите часа до другия полет, а навън се смрачаваше и студеният зимен вятър все по-свирепо биеше по стъклата на прозорците, носейки със себе си ситен сняг.
    Самолетът за Якутск беше малък и далеч по-невзрачен от този, с когото пристигнаха. Останалите пътниците бяха облекли овехтели шуби,имаха дебели шапки на главите и носеха стари чанти или кошници.
     - Ухааа! – усмихна им се Луиза. Въпреки очевидната напрегнатост, тя успяваше да запази позитивната си нагласа. Нощта осезаемо се бе загнездила над тази част на земята и придаваше на цялата околност някаква зловеща обреченост.
    Малко по-късно самолетът потегли - отначало тръгна бавно, сетне рязко увеличи скоростта и накрая излетя в тъмното небе, към мразовитата вътрешност на най-голямата по площ страна в света.
    Кацнаха в Якутск в седем часа, местно време. Щом слязоха от самолета, веднага усетиха кошмара на якутската зима. Наскоро Едуард беше чел, че в този район климатът е сух и огромните минусови температури се усещат по-леко, но сега студът ги грабна с невероятна мощ - толкова свирепа, че Луиза си помисли, че тутакси ще замръзне. Двамата тръгнаха с наведени глави срещу студа, а парата излизаше от устите и ноздрите им като пушек. Щом влязоха в терминала и усетиха горещото дихание на климатиците, се запътиха към пейките, по които седяха множество чакащи хора.
    - Господи, това е непоносимо – първа заговори Луиза, търкайки ръцете си.
    - Ето ти Якутия. Такава, каквато я искаше – подразни я Едуард.
    Седяхa тридесетина минути на топло, след което тръгнаха отново в студа,за да търсят превоз до Оймякон. Недалеч от автогарата видяха няколко таксиметрови шофьори и ги попитаха как да стигнат до градчето. Един от тях - смугъл тип, каращ руска "Лада Нива" - им отговори, че ще ги закара срещу осемдесет щатски долара. Те с охота се съгласиха, след което влязоха в топлия автомобил и след малко поеха по пътя, водещ извън града, към необятните сибирски простори.

     Пристигнаха в Оймякон късно вечерта, като таксиметровия шофьор се съгласи да ги закара до къщата за гости „Светлана”, която бяха резервирали предварително - малка дървена постройка с изящни украшения около прозорците. Звъннаха на звънеца и след малко се показа жена на средна възраст с ясно изразени азиатски черти.
    - Вие сигурно сте Едуард и Луиза. Американците.
    - Да.
    - Аз съм Светлана Лаврова - каза жената и им подаде ръка. Те се здрависаха.
    - Приятно ни е да се запознаем, госпожо Лаврова.
    След това тя ги поведе към къщата и стаята, която бяха резервирали. Стаята беше широка, но доста уютна, топла, с множество прозорци и собствен санитарен възел. Единственото, което поиска хазяйката от тях е, ако излизат някъде, да се прибират по светло. 
    - Като гледаме, тук нощния живот не е особено популярен, така че няма проблеми" - те й отвърнаха с усмивка и взеха ключовете. Малко по-късно разопаковахме багажа си, изядоха храната, купена от летището в Лос Анджелис и се приготвиха за лягане.
    Така мина първия ден от екскурзията им в далечния руски север.

***

    Следващите три дена бяха студени, но слънчеви. Двамата се любуваха на лютия мраз, сковал местността в ледената си прегръдка; на сухия като пясък сняг, който сякаш вечно се е закотвил върху земята; на чистия въздух, пълен с хладна, арктическа свежест.  Температурата варираше от минус тридесет и три градуса около обяд, до минус тридесет и осем през сутрешните и вечерните часове. Усещането беше прекрасно, като че ли се намираха на края на света. Хазяйката живееше в друга къща, на няколко метра от тяхната. Въпреки, че бяха резервирали само една стая, тя им позволи да ползват цялата къща. Беше приятна и усмихната жена, като често им носеше местни специалитети, като якутски бузи, пироги, блинове, палачинки, дори някакво месно ястие, за което ги увери, че е от кон. Двамата обичаха да експериментират с хранителните продукти, като ги изкарваха навън, на студа. Лукът, чушките, бананите и пирогите ставаха твърди и трошливи като камъни, млякото беше като млечен сладолед, а водката потъмняваше и се сгъстяваше като киша. Често хвърляха гореща вода във въздуха, която веднага се превръщаше в снежен прах. Вечерите прекарваха в сауната – малка барака непосредствено до къщата, в която винаги бе топло и имаше гореща вода в изобилие.
    На единадесети през деня решиха да разгледат селото и околностите. Облякоха се добре, защото въпреки слънчевия ден беше много студено, и излязоха от къщата. От другата къща ги видя Светлана и отиде при тях.
    - На разходка ли? – попита ги тя.
    - Да. Ще разгледаме Оймякон и околността. Искаме да видим мястото, където е измерена най-ниската температура.
    - Тръгнете по пътеката надясно. А ти, нали Едуард се казваше?
    - Точно така.
    - Махни слънчевите очила. Ще залепнат за кожата и трудно ще ги отлепиш.
    - Интересно. Аз по принцип рядко ги нося, но тук снегът силно блести на слънцето. Но щом казваш, ще ги махна  – Едуард свали очилата си.
    - И не се ходете на север. Има много ями, а снегът е много дълбок и може да потънете в тях. Преди две години едно германче умря в такава яма.
    - Четох за него. Матиас се е казвал. Но някъде писаха, че е бил нападнат от Снежния човек – каза Луиза.
    Очите на Светлана сякаш за миг се изостриха, но след това отново възвърнаха първоначалното спокойно изражение.
    - Може да са писали всякакви неща, но истината е, че Матиас е паднал в дълбока яма. Помня групата му, бяха отседнали в ето в онази къща - тя посочи зелена на цвят къща, намираща се на петдесетина метра. - А Снежният човек е само легенда. И все пак ще ви помоля да не ходите на север и да се върнете преди да се е мръкнало.
    - За Снежният човек съм чувала, че се появява, когато стане минус шестдесет градуса. Така че и да го има, няма да го срещнем сега -  завърши Луиза.
    - Добре, госпожо Лаврова. Няма да ходим на север и ще се върнем по светло. Благодаря ви - добави Едуард, след което двамата тръгнаха по малките улички между къщите.

    - Ето го! - възкликна Луиза, когато видя заградено място и надпис върху пилони "Оймякон - полюс холода". До него имаше статуя на як. Тя тръгна тичешком натам, а Едуард я последва.
    Под надписа се мъдреше паметна плоча с изображение на някакъв мъж и дълъг надпис на руски, но цифрите минус 71, 2 се забелязваха отчетливо.
    - Хайде извади фотоапарата си и ме снимай. След това го прибери бързо.
    Едуард я послуша и я снима няколко пъти до мемориала, след което набързо го прибра във вътрешния джоб на якето си, за да не замръзне в студа.
    - А сега ти си наред.
    Луиза също извади фотоапарата си и щракна няколко пъти приятеля си.
    - Супер! - радваше се момичето, скачайки върху твърдия сняг. Парата, излизаща от устата й приличаше на цигарен дим, който не излиташе нагоре, а се спускаше към земята. А гласовете им звучаха приглушено.
    - Да тръгваме - предложи Едуард, който също бе въодушевен, макар да опитваше да скрие емоциите си от Луиза.
    - Тръгваме към бърлогата на Снежния човек! - изчурулика тя.
    - На Снежния човек ли? Само не ми казвай, че вярваш на тази история - усмихна се Едуард.
    - Не само вярвам, бейби. Аз знам, че е истинска
    - О'кей. Тогава да вървим и да видим къде се крие твоя Снежен човек.
    Поеха в обратна посока и, ходейки по заснежените улици между къщурките, се добраха до северния край. Пред тях се простираше безкрайна снежна равнина с редки храсти. Пътят до края на селото беше утъпкан, но щом преминаха последните къщи, се изгуби в снега и двамата трябваше да вървят през дълбоките преспи.
    - Сигурна ли си в това, което правиш?
    - Напълно, бейби.
    - Само да не паднем в някоя яма - задъхваше се Едуард, следвайки ентусиазираната си приятелка.
    - Тук няма ями. Местните използват тази лъжа, за да спрат туристите да не ходят в тази част. Изчела съм много коментари по тази тема.
     Щом се отдалечиха на километър от последните къщи, снегът стана по-плитък и можеше да се ходи свободно. След това се изкачиха по едно малко възвишение и когато тръгнаха да се спускат, далеч пред тях се показа полукръгла снежна издатина с голям отвор по средата й, достигащ до земята. Беше висока поне десетина метра, а широка около двадесет.
    - Уауууу! - възкликна Едуард.
    - Аз казах ли ти? Ха-ха! - момичето плесна няколко пъти с ръце и хукна тичешком надолу. Едуард се провикна зад нея:
    - Чакай. Нали не мислиш да ходим там?
    - Че защо не?! - крещеше тя отдалече - Сега е минус тридесет, а Снежния човек излиза при минус шестдесет.
    - Ей, момиченце. Не искам да завърша живота си на това проклето място, като онзи Матиас.
    - Охо, мистър Страх се прояви! Сигурно вече си напълнил гащите - Луиза се смееше.
    - Ах ти, гад мръсна! Винаги постигаш своето! Но ако се бях напикал, щеше да ми замръзнат топките, нали? О'кей, идвам - и той побягна към нея.
    Двамата се хванаха за ръцете и закрачиха по хрупащия сняг надолу, към странната издатина.
    Това нещо приличаше на огромен снежен бункер. Наоколо нямаше стъпки, което да покаже наличие на живот в него, а отворът по средата му показваше част от празна вътрешност. И все пак самото наличие на подобна "постройка" бе странно.
    - Може да е зимен заслон за ловците - предположи Едуард, като не спираше да се взира в отвора.
    А пък може да е жилище на някой странник, за когото се носи мълвата, че е Снежния човек - отговори Луиза.
    - И точно той да е убил Матиас - младият мъж снижи глас.
    - Мисля, че ако наистина тук живее човек, досега да са го хванали.
    - А ако се прави на Снежния човек? - не спираше с предположенията Едуард.
    - Не вярвам хората в Оймякон да са толкова първобитни. Все пак...
    Речта на Луиза бе прекъсната от смразяващ  кръвта РЕВ, който се възнесе от вътрешността на "бункера". Двамата инстинктивно направиха крачка назад и се сковаха от ужас. Ревът се повтори - дяволски силен, умопомрачителен!
    - Да тръгваме! - Едуард хвана ръката на приятелката си и я изтръгна от шока, в който бе изпаднала, след което я повлече към възвишението.
    Крачеха забързано и мълчаливо, а топла пара излизаше от устните и ноздрите и се разпръсваше в мразовития въздух. Злокобният рев се носеше във въздуха - приглушен, но периодичен - като въздишка на огромен звяр. Едва когато достигнаха къщите и спряха уморени на утъпкания път установиха, че ревът вече го няма.
    - А сега ми обясни какво е това. Според теб - задъхано заговори Луиза.
    - Може да е див звяр, промъкнал се в заслона - отвърна Едуард без да я поглежда в очите.
    - Какъв див звяр? - попита тя.
    - Ами например бяла мечка.
    - О, Боже! Какви бели мечки? Ти си голям глупак! - Луиза разпери ръце и го прегърна силно - Сигурна съм, че това беше нашия Снежен човек.
    Малко по-късно достигнаха до къщата. Светлана ги посрещна с пране в ръка, готова да го закачи на простора:
    - Охоо, пешеходците! Как мина разходката?
    - Много добре. Отидохме до мястото, където е измерена най-ниската температура. След това обикаляхме из околността - ведро каза Едуард, стараейки се да не показва страха, който преживя по-рано.
    - Тук е прекрасно - добави с усмивка Луиза.
    - А сега ще ви съобщя една приятна новина. Е, за мен не е толкова приятна, но вас определено ще ви зарадва. Утре го дават захлаждане и температура около минус шестдесет.
    - Вярно ли?! - възкликна Луиза.
    - Още тази вечер ще започне рязко захлаждане и утре сутрин тук ще е около минус петдесет и пет, а до вечерта ще достигне над минус шестдесет. Така казаха синоптиците от Телевизия Сахха.
    - Но това е чудесно! Уникално! Ще видя Големия студ! - момичето скочи от радост и ботушите му захрупаха по песъчливия сняг.
    - Ти не се радвай толкова, защото не знаеш какъв "дявол" ни очаква утре - Едуард й отвърна сдържано, макар лицето му да бе засмяно.

***

    И наистина, тринадесети януари ги посрещна със сковаващ студ и мразовит вятър. Щом отвориха вратата, за да се покажат навън, в миг нахлу леден полъх, който понижи температурата в голямото помещение поне с няколко градуса.
    - Ухааа! Това е непоносимо! – изрече със задоволство Луиза, триейки ръцете си, с които бе хванала студената метална брава.
    - Ето това е Якутия. Твоята Якутия.
    - Истинската Якутия - допълни тя.
    След като закусиха пелмените, които Светлана им даде снощи, Едуард стана и възторжено рече:
    - Гледай сега какво ще направя!
    След това свали тениската и шортите си, отвори външната врата, излезе бързо и се хвърли върху студения сняг. Луиза излезе след него по блуза и пижама и се хвърли отгоре му.
    - Ооооо, бягай, че е много студено! - извика той.
    - Така ти се пада, като се правиш на смел! Сега няма да ти дам да мръднеш! - усмихнато каза тя, продължавайки да се бори с него в зверския мраз. Наоколо се стелеше мъгла и близките къщи се губеха в нея. 
    - Тогава ще ти сваля дрехите!
    - Неее!
    - Няма не! - Едуард хвана блузата й и я задърпа. Тя се отскубна от него, отвори вратата на къщата, влезе и се просна на леглото до горящата печка. Веднага след това влезе и Едуард, затвори вратата, облече тениската и шортите си и легна до нея.
    - Заради теб ми замръзна слюнката! - пошегува се той. Долната му челюст трепереше.
    - Аууу! А аз цялата замръзнах! - отговори Луиза, греейки се на печката. Лицето й бе червено.
    След това се облякоха и отново започнаха да експериментират. Едуард изпра в малък леген с топла вода един свой суитчър, след което го занесе вън на простора. След няколко минути дрехата бе станала твърда като камък и се наложи той да я настъпва с крак, за да я изправи. В последствие тя се скъса. Луиза пък намокри един от чорапите си, който навън веднага замръзна, след което тя започна да го мята във въздуха като бумеранг.
    Термометърът на къщата показваше по-ниска и по-ниска температура. Сутринта беше минус петдесет и шест, около обяд стана минус петдесет и седем и половина, а следобед - минус петдесет и девет. Мъглата не само че не се вдигаше, а все повече се сгъстяваше. Пушекът от комините на къщите беше гъст и плътен като дим от пожар.
    - Това не е мъгла от влага - им каза Светлана - просто при тази температура въздухът се втечнява.
    В късния следобед помолиха Светлана да затопли сауната и прекараха там около два часа, след което се прибраха, хапнаха сготвената от хазяйката супа "Борш" и излязоха от къщата, за да си направят кратка разходка. В този момент от другата къща излезе Светлана, като с бързи крачки застана точно пред тях:
    - Не излизайте навън! Нали помните какво се бяхме разбрали? Не трябва да излизате по тъмно!
    - Но ние просто искаме да се разходим. Сега е много студено и трябва да използваме момента - каза й Луиза.
    - Тук няма какво да видите. А и по тъмно плъзват диви зверове.
    - Какви? Бели мечки?
    - Всякакви хищници, които ще ви разкъсат веднага, щом ви зърнат. Затова в Оймякон никой не излиза по тъмно - в гласът на жената вече се долавяше силно притеснение.
    - Добре, госпожо Лаврова. Прибираме се. Извинявайте - рече Едуард и заедно с Луиза тръгна обратно към къщата.
    - И обещайте ми, че няма да излизате. Моля ви.
    - Обещаваме.
    Щом се прибраха вътре и видяха през прозореца, че хазяйката влиза в дома си, те отново излязоха навън, като заключиха и оставиха лампите светнати. Този път се промъкнаха покрай стената към задната част, след което тръгнаха бързешком по тясна пътека. към вътрешността на селото.

    Беше девет часа и бе започнало да се стъмва, а външният термометър на една на къщите показваше минус шестдесет и един градуса. Дори и през дебелите им дрехи се усещаше изключителният студ, който сякаш жареше лицата им като грапаво желязо. Косите им, подаващи се изпод шапките, замръзнаха. Веждите им замръзнаха. А по ноздрите им, след всяко вдишване, се появяваха ледени кристалчета, които се стопяваха с издишването.
    Ходеха бавно между дървените постройки, навели глави и сгушени в дебелите си дрехи. Въздухът бе натежал от дим, а светлините на прозорчетата едва едва се виждаха през гъстата мъгла. Тук-там някоя улична лампа светеше със слаба светлина. Гласовете им вече звучаха непоносимо тънко, като че ли идваха отдалеч.
    - Нали няма да ходим пак онова място? - попита Едуард.
    - Сутринта беше по-смел, когато се хвърли в снега - отвърна му като на шега Луиза, но нямаше сили да се усмихне, защото студът бе парализирал повечето ѝ лицеви мускули.
    - Не, благодаря. Нямам намерение да показвам повече смелост - изгрухтя той и се изхрачи. Храчката му замръзна и падна като камък в снега. Наоколо, освен тях, нямаше жива душа.
    Изведнъж в далечината се чуха ЗВУЦИ! Бяха тежки, тромави, глухи! Идваха от север, от онази посока, където вчера бяха и където се намираше големия снежен "бункер". Двамата спряха рязко и погледнаха натам, но не видяха нищо друго, освен мъглив мрак.
    - Господи... - прошепна Луиза.
    - Да си вървим - предложи Едуард, сетне тръгнаха обратно към къщата. Но звуците се чуваха все по-близо и сякаш тресяха земята. Идваха от дясната им страна, от някоя от страничните улички. А когато излязоха на малко кръстовище и погледнаха надясно, телата им се сковаха от внезапния УЖАС, който ги връхлетя със силата на торнадо!
    Към тях приближаваше огромно СЪЩЕСТВО, високо поне седем-осем метра! На светлината от двете кръгли уличните лампи, то изглеждаше напълно бяло, все едно съставено само от сняг! Краката му бяха дебели, като стволовете на вековни дървета, а стъпалата му се врязваха със страшна сила в уличния сняг. Дългите му ръце постоянно гребяха сняг или от земята, или от покривите на близките къщи, и го трупаха и тъпчеха по огромното му тяло, което по размери не отстъпваше на ниските дръвчета наоколо. Главата му бе още по-страховита - с кръгла форма, с две малки дупки на мястото на очите и една по-голяма, за устата - а носът му представляваше тъмен и продълговат предмет, голям колкото човешки торс.
    Едуард и Луиза стояха и го гледаха с ококорени очи, без да могат да помръднат. Адският студ се впиваше като безброй пиявици във всяка брънка от телата им. А "Снежният човек" идваше към тях с тежки стъпки.
    Звярът вече излизаше от улицата, когато здрави ръце ги сграбчиха и ги отскубнаха от мразовитата хватка, като ги поведоха към улицата, по която вървяха. Беше Светлана, хазяйката, която бързаше да ги отдалечи от страховитото снежно чудовище.
    - Как-как-какво... - опита да извика Едуард, но тя сложи ръка на устата му.

***

    Омаломощени от студ и страх, те най-сетне се прибраха в топлата къща и се строполиха върху мекия диван до масата. Светлана сложи дебело дърво в печката, като седна срещу тях.
    - А сега спокойно ми обяснете защо ме излъгахте?
    - Защото искахме да видим това, което... което сега видяхме - отговори Луиза.
    - Наричат ги "Снежни човеци" или "Йети" и излизат само нощно време, при много ниски температури. Съставени са само от сняг. Никой не знае какво се случва с тях през лятото, навярно просто изчезват и се появяват през зимата. Всъщност, тук лятото е около половин месец. Живеят в снежни къщи, които през топлите дни се стопяват, след това навярно ги изграждат наново. Казват, че не са разумни, но рядко нападат хора, освен ако не се чувстват застрашени. Навярно онзи Матиас наистина е бил нападнат от това същество. Това е, което зная.
    - Благодарим ви за всичко, госпожо Лаврова. И можете да бъдете сигурни, че тази вечер няма да излизаме повече.
    След като хазяйката излезе от къщата, за да се прибере, те мълчаливо започнаха да си стягат багажа, защото тази нощ беше последната в Оймякон. Утре трябваше да отпътуват за щатите. Бяха видели и преживяли това, за което бяха дошли. И трябваше да бъдат доволни.
    Накрая отново легнаха на удобната мека спалня, но не успяха да заспят цяла нощ, защото стъпките на звяра непрекъснато отекваха из студената околност.