Софийска сага 12

                        Глава  девета

Другарят Кирчо Стамов беше бесен. Викаше, псуваше, беше вече споменал цялата женска част от рода на нещастните си сътрудници. Майки, сестри, лели и баби, всички бяха минали под ножа. Миналата нощ бяха изпуснали турския дипломат. Не бяха забелязали кога беше напуснал дома на Слава Донина. Двамата стояха пред огромното бюро на началството с наведени глави. „Кретени с кретени, къде бяхте? Идиоти недни, как можахте да го изпуснете? Ще ви разстрелям!“ Всички тези реплики се носеха във въздуха на огромния кабинет и падаха като брадви по главите на двамата нещастници. Стамов не на шега размахваше пистолета, беше способен като нищо да им тегли куршума, вече го беше правил няколко дни след 9-ти когато един от сътрудниците му се беше поколебал да застреля някакво фабрикантско синче. Трябваше да бъдат безпощадни към врага.

Стамов се тръшна на креслото, хвърли пистолета на бюрото и им заповяда да се махат и да не се мяркат пред очите му.

Вдигна телефона и заповяда на шофьора си да отиде и доведе Слава. Щеше да й даде да разбере на тази кучка, как се флиртува с чужди дипломати. След дадената заповед, малко се успокои, запали цигара и мисълта му заработи трескаво. Трябваше да разбере истината. Тя щеше да се опита да го излъже, но той имаше методи да я накара да признае и това което никога не й беше минавало през ума. Малко ли бяха минали през ръцете му, които в края на краищата признаваха всичко за да се спасят от нечовешките мъки. Предпочитаха затвора или лагерите, отколкото мазето на Дирекцията.

Слава току що беше станала. Облекла копринения халат, седеше в креслото и допиваше сутрешното си кафе. Когато се звънна на вратата, тя се изненада. Не очакваше никой в този  ранен час. Още нямаше и десет. Бавно стана и тръгна към вратата. Когато  я отвори изненадата й беше още по-голяма. Беше Пенко, шофьора на Кирчо Стамов. Познаваше го много добре. Беше му наредено да я откара в Управлението. Слава изпадна в недоумение. Това се случваше за пръв път. Обикновено Пенко я караше до някоя от конспиративните квартири, където я чакаше любовника й.

Когато влезе в кабинета, по изражението на Кирчо веднага разбра, че той беше информиран за посещението на Алиата в дома й.

Слава беше външно спокойна. Свикнала с тежкия му характер, не обръщаше особено внимание на избухванията му. В края на краищата, тя беше свободна жена и имаше право да подържа връзки с когото пожелае. „Ще му мине“,  си мислеше тя и беше пуснала в ход невинната си артистична усмивка.

Кирчо я наблюдаваше и мълчеше. Беше запалил поредната си цигара и се мъчеше да пуска кръгчета дим, които не се получаваха.

- Защо ме извика тук - не се стърпя да го попита Слава. Неговото мълчание започваше да я дразни. Но той продължаваше да я наблюдава. Очите му бяха като на дива котка, която се готви за скок върху  поредната си жертва.

- Защо снощи  го заведе у вас?  До сега се срещахте само по заведения. - с привидно спокоен тон попита Стамов.

- Пихме кафе, не ми се седеше сред пушеците  на ресторанта. Ето и сега твоите  цигари ме дразнят - каза Слава, и си спомни, че нападението е най-добрата обрана.

- Много дълго ги пиете тези кафета! - подхвърли той и Слава веднага разбра, че той не знаеше кога турчинът си беше отишъл.

Това я успокои и сега можеше да пусне в ход женските си хитрости, пред които и най-страшните мъже се превръщат в кротки агънца.

- Когато дойде Пенко да ме вземе, си помислих, че ще се срещнем за по-приятен  разговор - каза тя и му намигна.

- Защо, снощният разговор не беше ли приятен? – подхвърли Кирчо, но вече с по-малко злоба в гласа.

- Не е същото - хитро каза Слава, като се усмихна многозначително намигайки му отново. Отдавна не се бяхме срещали, много си зает напоследък. Но съм разочарована. Вместо нежност и ласки, си приказваме за пиене на кафе.

Кирил Стамов имаше голям опит в нелегалната дейност, беше смел в борбата и жесток към врага. Но в отношенията с жените беше неопитно зайче и лесно попадаше в капана на жени с богато минало, каквато беше танцьорката.

- Къде е Бонка? - изневиделица изстреля своя въпрос, забивайки орловия си поглед в синевата на нейните очи.

Стъписването на Слава беше видимо. Не беше очаквала този въпрос, а и отговорът й беше неизвестен. Много отдавна беше загубила следите на сестра си. Даже предполагаше, че не е в България. Не даваше признак на живот от доста години. Любовникът й, адвокатът Васил Стрезов, беше осъден от Народния съд за противонародна дейност и излежаваше двадесетгодишна присъда. Дори се говореше, че е разстрелян при „опит за бягство“.   Но това беше преди доста години. Слава го гледаше с недоумяващ поглед. Неочаквано в очите й се беше появил панически страх.

- Къде е сестра ми, Кирчо? Кажи ми, ти знаеш, а питаш мен. Добре ли е? Жива, здрава? Кажи, не ме измъчвай. 

Слава беше готова да заплаче. Въпреки прекъснатите връзки, Бонка беше родната й сестра. Слава я обичаше по свой начин, но я обичаше.

- Искаш ли да я видиш? С нескривана  злоба подхвърли въпроса си той.

- Трябва! - беше краткият отговор. Наистина трябва.

- Тогава ще се наложи да се разходиш до Сливен – с ехиден смях добави Кирчо. - На мен дължиш, че не е на по-лошо място.

След като се раздели със Стрезов, Бони беше загубила почва под краката си. Луташе се насам натам, захващаше временна работа, опита какво ли не и накрая реши да бяга в Турция. Междувременно се беше сприятелила с една  млада двойка, които не искаха  да живеят в България. Той беше бивш военен, а приятелката му дъщеря на заможни хора. Родителите й бяха загубили богатството си и бяха отишли да живеят в родното си село, където имаха къща. Естествено, Росица  не беше момиче,  което може да живее на село и беше останала в София. Съдбата я беше събрала със  Стефан и двамата живееха заедно в малката стаичка, наета в дома на  една възрастна жена. Минаваха за роднини на бабата дошли от провинцията да си пробват късмета в столицата. Бони, Росица и Стефан планираха бягство. Той беше от Свиленград, познаваше граничния район и усилено се готвеха да напуснат България. Чакаха времето да се стопли, гората да се раззеленее и гъстата растителност да им помогне незабелязано да напуснат страната. Но за съжаление, през онази нощ, граничарите се оказаха доста опитни и от тримата само Роси успя да премине граничната бразда. Стефан и Бонка бяха хванати и по етапен ред изпратени в Пловдив. Като военен, макар и бивш, Стефан беше изпратен в София, за да бъде съден от специален военен съд. В неговото деяние имаше  елемент  на дезертьорство и престъпление спрямо държавата.

         Бонка беше разпитвана от няколко следователи, които търсеха заговор и престъпна група, но не намериха нищо. Стана ясно, че беше индивидуално решение и не беше свързана с никакви вражески групировки, саботиращи народната власт.

         Бонка получи тригодишна присъда и я изпратиха в женския затвор в Сливен. В интерес на истината, Бони се опита да прелъсти един от следователите, но за голямо нейно съжаление той се оказа неподкупен идеалист.

И сега началникът на ДС предлагаше, с подигравателен тон, на сестра й екскурзия до Сливен.

         Когато първоначалното стъписване изчезна, сега беше ред на Слава да побеснее.  Изпадна в истерия, нарече го с какви ли не обидни думи, беше готова да го набие. На което Кирчо отвръщаше със снизходителна усмивка и с тих, спокоен глас попита: „Не знаех, че имаш такава сестра, никога не си споменавала за нея. Защо не си ми казала, за да помогна.“

         Стамов беше прав, Слава беше отписала Бонка от живота си, не се интересуваше от нея, нито пък знаеше каква е съдбата й. След онази среща в „червения салон“ на ресторант „България“, Слава беше престанала да се интересува от сестра си. Не можеше да си го обясни. Просто нещо се беше пречупило в нея.

         Когато Слава беше напълно разярена, Кирчо стана, отиде до вратата, завъртя ключа два пъти, извади пистолета от кобура и се приближи до любовницата си.  Хвърли оръжието на бюрото, грабна Слава, събори я на дебелия килим и я облада като звяр. Слава не беше успяла да реагира въобще. Всичко беше станало с мълниеносна бързина. Когато, изморени от напрежението, се отпуснаха на килима, Слава стана, бавно  отиде до писалищната маса, взе пистолета и го насочи към Кирчо. Удоволетворен и изморен, той лежеше на пода, без да реагира. Съзерцаваше изваяните  бедра и прекрасната  гръд на Слава и възбудата отново  започваше да замъглява мисълта му. Сякаш  оръжието не беше насочено към него.

         Кирчо Стамов беше наредил да преместят Бонка в София и тя работеше в шивалнята на затвора. Слава ходеше на свижданията редовно. Сестринската любов беше получила нов тласък. Може би частично се дължеше на това, че Дафинка вече почиваше в мир някъде из Централните софийски гробища. Това беше накарало Славка да заеме мястото й като най-голяма дъщеря. Ангелинка беше само на 15 години и  имаше нужда от грижи.

         Докато Слава танцуваше, а Бонка излежаваше присъдата си, Захаринка покоряваше сърцата на мъжете един след друг. Гъстата черна коса и пламтящите въгленчета в огромните й черни очи подлудяваха не един и двама.

         По цели дни скиташе по кафенета и сладкарници, придружена от банда обожатели, деца на заможни родители. Те се надпреварваха да я ухажват и да удоволетворяват всичките й капризи, които никак не бяха от най-евтините. Вързала дългата си до кръста коса на „конска опашка“, облечена елегантно в дрехите на Славка, която й даваше почти нови тези, които й бяха омръзнали, Захаринка привличаше погледите на всички мъже. Не  беше особено красива, но имаше силно сексуално излъчване, на което трудно се устояваше.

         Беше през май 1958 година. Петък, обикновен работен ден. Кафе-сладкарница „Кристал“ беше претъпкано с млада публика. Наскоро внесения „джукбокс“ привличаше софийската младеж. „Тутти фрути“, „Бона сера, сеньорина“, Пол Анка, Том Джонс и други певци и техните „хитове“ можеха да се чуят срещу стотинки.    Дамски  оркестър, в дълги рокли в розово,  свиреше лека камерна музика  през почивките. Коняци, кафета и цигари, създаваха приятна задушевна атмосфера за софийските лентяи, „мамини синчета“, дребни далавераджии и, естествено, по-свободни момичета. На маса до оркестъра седеше Заза, както галено я наричаха приятелите й, заобиколена от няколко младежи и приятелки.  Часът беше 3 и 20 след обяд и Нат Кинг Кол пееше „Беза ме мучо“, когато цивилни агенти на ДС нахлуха, не особено дискретно, в заведението и започнаха да проверяват паспортите. Тези, които нямаха такива,  ги товареха на покритата камионетка, паркирана пред „Кристал“. Тези, които нямаха печат за месторабота, ги постигаше същата съдба. При  днешната акция в мрежите на Органите попаднаха двайсетина души. Бяха откарани на „Лъвов мост“, където отделиха момчетата от момичетата и ги предадоха на следователите. Петима бяха незабавно освободени, защото се оказаха синчета и дъщери на отговорни другари. А другите, след две денонощия прекарани в мазето, бяха тайно огледани от шефа и разпределени по местоназначение, където да полагат обществено полезен труд. Едни отправиха към Дунавските острови, други към мини Бобов дол или Ловеч.

         Кирчо Стамов не пропусна да забележи привлекателната Захаринка и нареди да я оставят още две денонощия в мазето.

         Старши лейтенант  Диков стоеше чинно пред Стамов и слушаше инструкциите на шефа си.

-        Тази Захаринка я пращате в Ножарево. Да работи в кухнята. Поверяваш я на коменданта на специален отчет. Лично ще отговаря за нея. Никакви своеволия, насилие и разни други, които си позволяват с другите. Знам всичко, но това е част от превъзпитанието на тия  зози и пройдохи, дето ги наричате суинги. Кажи му, че ще отговаря с главата си, ако падне и косъм от главата й. Лично ще следиш за изпълнението на заповедта и ще ми докладваш. Ясно ли е?

-        Тъй вярно, другарю началник!- отривисто отговори Диков и напусна кабинета на Стамов, по чието лице се беше изписала хитра усмивка.

Захаринка Гогова, по прозвище Заза, навлизаше в живота на Кирчо Стамов, без тя да знае за промените,  които я очакваха.  А и началника на ДС, подполковник Кирчо Стамов, не знаеше в този момент какви изненади му подготвяше Съдбата.